РЕШЕНИЕ
№ 122
гр. Монтана, 22.04.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – МОНТАНА в публично заседание на осми април
през две хиляди двадесет и четвърта гоД. в следния състав:
Председател:Аделина Троева
Членове:Аделина Тушева
Александра Нанова
при участието на секретаря СИЛВИЯ Л. Г.
като разгледа докладваното от Александра Нанова Въззивно гражданско дело
№ 20241600500074 по описа за 2024 гоД.
Производството е въззивно и се провежда по реда на чл. 258-273 от
Гражданскопроцесуалния кодекс (ГПК).
Образувано е по повод на въззивна жалба и последващи две уточнения
към нея, подадена от В. В., ЕГН **********, действащ чрез процесуалния си
представител адвокат М. М., срещу Решение № 260014 от 18.08.2023 г.,
постановено по гр. д. № 618/2021 г., по описа на Районен съд-гр. Монтана,
ри
2- състав, в частта, с която въз основа на предявен осъдителен иск по чл.
124, ал. 1, предл. 1 от ГПК, с правно основание чл. 45, ал. 1 от ЗЗД, същият е
осъден да заплати на В.И., сумата от 5000,00 лв., представляваща
обезщетение за неимуществени вреди, причинени й в резултат на нанесен
на 13.07.2017 г. побой, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
13.07.2017 г. до окончателното й изплащане. Решението се обжалва и в
частите, с които е осъден да заплати на В. И. сумата от 560,00 лв.,
представляваща направени от нея разноски по делото, съответно ищцата е
осъдена да заплати на жалбоподателя сумата от 400,00 лв., представляваща
направени от него разноски по делото.
1
В обстоятелствената част на въззивната жалба се твърди, че
съдебното решение в обжалваните части е неправилно и необосновано.
Излага се, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди е завишен и
не е определен в съответствие с принципа за справедливост по чл. 52 от ЗЗД.
Твърди се, че увреждането на пострадалата е настъпило в резултат на
съпричиняване от нейна страна, което обаче не било взето предвид от
първоинстанционния съд. Такова намира, че представлява нанесени от нея
спрямо жалбоподателя удари с дърво и нож, поради което той също е
претърпял увреждания. Излага се, още че районният съд не е взел предвид и
това, че пострадалата е била повод за създалата се ситуация и с поведението
си е провокирала жалбоподателя.
Въз основа на така изложеното, въззивникът моли за отмяна на
първоинстанционното съдебно решение в частта, в която е присъдено
обезщетение за неимуществени вреди и за постановяване на друго решение, с
което да бъде намален неговият размер, като се приеме наличие на
съпричиняване в размер на 50 %. Претендира се за присъждане на
направените както в първоинстанционното, така и във въззивното
производство разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК въззиваемата В.И. не е подала отговор
на въззивната жалба.
В подготвително (закрито) заседание проведено по реда на чл. 267 от
ГПК, се установява, че въззивната жалба е подадена в законоустановения по
чл. 259, ал. 1 от ГПК двуседмичен срок, от процесуално легитимирана страна-
ответник в първоинстанционното производство, чрез надлежно упълномощен
процесуален представител, при наличие на правен интерес, срещу подлежащ
на въззивно обжалване съдебен акт, поради което е допустима за
разглеждане. Същата отговаря на изискванията на закона за форма и
съдържание по чл. 260 и чл. 261 от ГПК, поради което е редовна.
В проведеното открито съдебно заседание страните са редовно
призовани и се явяват лично. В писмена молба подадена до съда преди
съдебното заседание процесуалният представител на въззивника излага, че
районният съд неправилно е преценил събраните доказателства, респ.
крайните му изводи също са неправилни. Претендира за присъждане на
разноски по настоящото производство, за което представя списък.
2
Въззивникът заявява, че за процесната ситуация са виновни и двамата по
равно и остава на преценката на съда да реши спора. В писмена защита
процесуалният представител на въззивника, след анализ на наличните в
досъдебното производство доказателства, излага, че пострадалата също е
причинила увреждания на В. В.. От това прави извод, че е налице
съпричиняване на увреждането, принос, за което има и провокативното
поведение на въззиваемата предизвикало В.. Въззиваемата излага, че
съдебното решение на районния съд я удовлетворява и моли то да бъде
потвърдено.
Окръжен съд-гр. Монтана, като взе предвид разпоредбите на закона,
относимите доказателства по делото събрани пред първоинстанционния
съд, поотделно и в тяхната съвкупност, становищата на страните, при
така определения от въззивната жалба предмет на делото, приема за
установено следното от фактическа и правна страна:
Исковото производство по разгледания от Районен съд-гр. Монтана
гражданскоправен спор е образувано по повод на искова молба подадена от
В. И., в качеството й на ищец, действаща чрез своя процесуален представител
адвокат Д. К., срещу В. В., в качеството му на ответник. С нея са предявени
първоначално обективно кумулативно съединени осъдителен иск по чл. 124,
ал. 1, предл. 1 от ГПК, с правно основание чл. 45, ал. 1 от ЗЗД за
неимуществени вреди в размер на 8000,00 лв. ведно със законната лихва от
деня на увреждането и осъдителен иск по чл. 124, ал. 1, предл. 1 от ГПК, с
правно основание чл. 45, ал. 1 от ЗЗД за имуществени вреди в размер на
1000,00 лв. ведно със законната лихва от деня на увреждането.
В производството пред районния съд са събрани писмени и гласни
доказателства и са назначени две съдебно-медицински експертизи, имащи за
предмет различни задачи, заключенията по които не са оспорени от страните.
С първоинстанционното съдебно решение № 260014 от 18.08.2023 г.,
постановено по гр. д. № 618/2021 г., Районен съд-гр. Монтана е уважил
предявения осъдителен иск за неимуществени вреди, като е осъдил
ответника да заплати на ищцата сума в размер на 5000,00 лв.,
представляваща обезщетение за тях, причинени в резултат на нанесен й на
13.07.2017 г. побой, ведно със законната лихва върху тази сума считано от
13.07.2017 г. до окончателното й изплащане, като е отхвърлил иска в
3
останалата му част, за разликата над уважения до заявения размер от
8000,00 лв. и е отхвърлил предявения осъдителен иск за имуществени
вреди за сума в размер на 1000,00 лв., представляваща обезщетение за тях,
причинени в резултат на нанесен й на 13.07.2017 г. побой. Съразмерно с
уважената част от исковете ответникът е осъден да заплати на ищцата сума в
размер на 560,00 лв., представляваща направени от нея разноски по делото.
Съразмерно с отхвърлената част от исковете ищцата е осъдена да заплати на
ответника сума в размер на 400,00 лв., представляваща направени от него
разноски по делото.
Въззивният съд като съобрази постановеното в т. 1 от ТР №
1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, за правомощията,
които има при извършена служебна проверка по чл. 269 от ГПК намира, че
решението на първоинстанционния съд е валидно, а в обжалваните му
части е допустимо. Изложените във въззивната жалба доводи за
неправилност на съдебното решение в обжалваните му части въззивният съд
намира за неоснователни.
Настоящият съдебен състав, като взе предвид изложеното в жалбата и
формулирания петитум намира, че основният спорен въпрос пред Окръжен
съд-гр. Монтана е налице ли е съпричиняване от страна на пострадалата, в
резултат на което са настъпили уврежданията и в съответствие с принципа
на справедливост ли е определен размерът на обезщетение за
причинените неимуществените вреди.
Въззивният съд намира, че по делото са събрани всички относими и
необходими за изясняване на спора доказателства.
От приетите по делото доказателства от фактическа страна безспорно се
установява, че страните са в деликтно правоотношение от 13.07.2017 г.,
възникнало въз основа нанесен от В.В., в с. *, обл. *, побой на В. И., от
който са й причинени различни по вид телесни увреждания.
За това деяние срещу делинквента в настоящото производство е
образувано и водено досъдебно производство. След завършване на
разследването представител на държавното обвинение е внесъл в съда
предложение за споразумение за решаване на делото. Въз основа на него е
образувано наказателно дело от общ характер (НОХД) № 1073/2019 г. по
описа на Районен съд-гр. Монтана. То е приключило с одобряване от съда на
4
постигнатото споразумение видно от протоколно Определение № 121 от
11.07.2019 г. постановено по същото дело, тъй като В. В. се е признал за
виновен за извършено престъпление по чл. 129, ал. 2, във връзка с ал. 1 от НК,
поради причинена от него умишлено на 13.07.2017 г., в с. *, обл. *, на В. И.
средна телесна повреда, изразяваща се в счупвания на клиничните корони на
вивирити
1- зъб горе в дясно и 1-, 2-, 3- зъб горе в ляво, наложило изваждането
на корените на същите при налични антагонисти (срещуположни зъби),
които увреждания отговарят на медикобиологичния признак избиване на
зъби, без които се затруднява дъвченето и говоренето и оздравителният
период е от порядъка на месец и половина, два.
От изготвеното заключение по назначената съдебно-медицинска
експертиза (л. 47-49 от първоинстанционното дело) се установява, че на В. И.
са причинени и други травматични увреждания получени в резултат на побоя
нанесен й от делинквента на 13.07.2017 г. Сред тях е полученото от нея
комоцио церебри (сътресение на мозъка) довело до временно разстройство на
здравето неопасно за живота. В съдебно заседание вещото лице излага, че
характерни за наличие на комоцио са главоболието, световъртежа и неясни
спомен за случилото, каквито пострадалата е имала след побоя (л. 59 от
първоинстанционното дело). Наличието на комоцио се подкрепя и от
показанията на свидетелката А.А.(на гърба на л. 23 от първоинстанционното
дело), която въз основа на своите непосредствени впечатления за състоянието
на пострадалата в деня след побоя, излага, че тя е имала сътресение на мозъка
и главозамайване, поради което не можела да ходи.
За да възникне притезателното право за заплащане на заместващо
обезщетение за причинени неимуществени вреди на извъндоговорно
(деликтно) основание, трябва в обективната действителност да бъдат
осъществени следните материални предпоставки: деяние (волеви акт на
делинквента, извършен чрез действие или бездействие), противоправност
(несъответствие между предписаното от уредените нормативни или
общоприети правила поведение и фактическо осъщественото от дееца),
причиняване на неимуществени вреди, причинно-следствена връзка между
противоправното деяние и настъпилия вредоносен резултат, като това
поведение следва да е виновно (в гражданското право вината като субективен
елемент на имуществената отговорност се презумира по аргумент от чл. 45,
5
ал. 2 от ЗЗД).
По делото е приложено протоколно Определение № 121 от 11.07.2019
г., с което е одобрено постигнатото споразумение по НОХД № 1073/2019 г. по
описа на Районен съд-гр. Монтана. На основание на чл. 413, ал. 3, във връзка
с ал. 2 от НПК то е задължително за гражданския съд като присъда. Съгласно
разпоредбата на чл. 300 от ГПК влязлата в сила присъда, в случая влязло в
сила протоколно определение за одобряване на споразумение, което по
правни последици се приравнява на нея, е задължителна за съда, разглеждащ
гражданско правните последици от конкретно деяние, относно
обстоятелствата извършено ли е деянието, неговата противоправност и
виновността на дееца. Крайният съдебен акт на наказателния съд има
обвързваща сила при тъждество между деянието, предмет на същото и
деянието, което е предмет на доказване в исковия процес пред гражданския
съд. Предвид това наличието на влязъл в сила такъв към момента на
разглеждане на гражданското дело представлява писмено доказателство от
съществено значение за изхода от иска по чл. 45, ал. 1 от ЗЗД. Така, в
настоящия случай във връзка с влязлото в сила споразумение по НОХД №
1073/2019 г. по описа на Районен съд-гр. Монтана, въпросът за извършването
на деянието, противоправността му и виновността на дееца, както и
нанесената средна телесна повреда изразяваща се в счупвания на клиничните
вивирити
корони на 1- зъб горе в дясно и 1-, 2-, 3- зъб горе в ляво, наложило
изваждането на корените на същите при налични антагонисти (срещуположни
зъби), които увреждания отговарят на медико-биологичния квалификационен
признак избиване на зъби, без които се затруднява дъвченето и говоренето и
оздравителният период е от порядъка на месец и половина, два, не може да се
преразглежда от настоящия съдебен състав, тъй като сключеното
споразумение по наказателното дело е задължително за гражданския съд.
Няма пречка в гражданското производство да се установяват и други
увреждания, които не са били установени от наказателния съд, произтекли от
съответното противоправно поведение (в този смисъл е Определение № 855
от 02.08.2017 г., постановено по гр. д. № 599/2017 г., г. к., ІV г. о. на ВКС). В
случая се твърди, че от деянието на 13.07.2017 г. на пострадалата извън
средната телесна повреда са причинени и други увреждания, които имат
характерът на леки телесни повреди. Като такива те не съставляват
6
престъпление от общ характер, поради което за тях не е повдигнато
обвинение и не могат да бъдат включени в обхвата на споразумението, респ.
спрямо тях не намира приложение разпоредбата на чл. 300 от ГПК.
Независимо от това обстоятелство, въззивният съд счита, че с влязлото в
сила, определение, с което е одобрено споразумението, макар и отнасящо се
за част от причинените от деянието на подсъдимия вреди, е установено по
безспорен начин, че на 13.07.2017 г. той е нанесъл побой на въззиваемата.
От приетата по делото съдебно-медицинска експертиза (л. 47-49 от
първоинстанционното дело) се установява, че вследствие на нанесения от
въззивника побой на 13.07.2017 г., в с. *, обл. *, на въззиваемата, извън
установената средна телесна повреда включена в състава на престъплението
по чл. 129, ал. 2 от НК, пострадалата е получила и други травматични
увреждания, имащи характер на лека телесна повреда. Сред тях е комоцио
церебри (сътресение на мозъка), което според съдебно-медицинската
експертиза е довело до временно разстройство на здравето неопасно за
живота. С исковата молба ищцата търси обезвреда единствено за посочената
средна телесна повреда, предмет на споразумението и комоцио церебри
(сътресение на мозъка), а за останалите увреждания представляващи лека
телесна повреда не претендира обезщетение за неимуществени вреди. В
първоинстанционното производство, едва в хода на устните състезания,
въвежда искане за обезщетение за всички причинени й увреждания, както за
средната телесна повреда, така и за останалите леки телесни повреди, освен
комоцио цереби, което се явява преклудирано по време.
Наличието на получено от пострадалата комоцио церебри и причинно-
следствената връзка между противоправното поведение на въззивника и това
увреждане изцяло се потвърждава от приетото по делото заключение на
съдебно-медицинската експертиза, в чиято заключителна част за сочи, че то е
настъпило в резултат на побоя нанесен на 13.07.2017 г. на пострадалата, което
съответства на механизма на удари с или върху твърди тъпи и тъпоръбести
предмети и отговаря на това да е получено по време и начин посочен от
пострадалата и свидетелите.
В. В. в отговора на исковата молба, в съдебно заседание, във въззивната
жалба и писмените си защити в двете съдебни инстанции, прави възражение
за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалата.
7
Съпричиняване е налице, когато обективно за настъпването на вредите са
допринесли най-малко две лица-деликвентът и увреденият, като тяхното
поведение е част от общия верижен процес на увреждането (Определение №
746 от 10.06.2015 г., постановено по гр. д. № 1053/2015 г., г. к., ІV г. о. на
ВКС, Решение № 444 от 31.10.2012 г., постановено по гр. д. № 453/2012 г.,
ГК, IV г. о. на ВКС, Решение № 312 от 25.05.2009 г., постановено по гр. д. №
1839/2008 г., ГК, II г. о. на ВКС; Решение № 173 от 01.04.2009 г., постановено
по гр. д. № 5172/2007 г., ГК, III г. о. на ВКС, Решение № 159 от 24.11.2010 г.,
постановено по т. д. № 1117/2009 г., ТК, II т. о. на ВКС, Решение № 78 от
10.07.2014 г., постановено по т. д. № 1982/2013 г., ТК, I т. о. на ВКС, Решение
№ 169 от 28.02.2012 г., постановено по т. д. № 762/2010 г., ТК, II т. о. на
ВКС, Решение № 45 от 15.04.2009 г., постановено по т. д. № 525/2008 г., ТК,
II т. о. на ВКС, Решение № 313 от 04.06.2008 г., постановено по гр. д. №
1925/2007 г., II г. о. на ВКС).
Съгласно разпоредбата на чл. 51, ал. 1 от ЗЗД обезщетение се дължи за
всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането.
Деликвентът дължи обезщетение за вреди, доколкото те са възникнали в
причинна връзка с противоправното му поведение, а когато за настъпилия
вредоносен резултат има значение и поведението на пострадалия, то е
основание за намаляване на дължимото от деликвента обезщетение на
основание чл. 51, ал. 2 от ЗЗД. В този смисъл в т. 7 от Постановление №
17/1963 г. на Пленума на Върховния съд на Народна Република България
също е възприето разбирането, че обезщетението за вреди от непозволено
увреждане се намалява, ако и самият пострадал е допринесъл за тяхното
настъпване. Същото се приема и в мотивите към Тълкувателно решение № 1
от 01.08.2022 г., постановено по тълк. д. № 1/2021 г., ОСГTК на ВКС относно
приложението на разпоредбата на чл. 51, ал. 1 от ЗЗД. Приносът на
пострадалия следва да е конкретно установен, като за да е налице
съпричиняване на вредоносния резултат, поведението на пострадалия следва
да е от такова естество, че без него не би се стигнало до увреждането.
Приносът на увредения като обективен елемент от съпричиняването може да
се изрази в действие или бездействие. Последният не извършва непозволено
увреждане, но съпричинява вредата тогава, когато е създал реална
възможност за настъпването или е превърнал създадената от деликвента
реална опасност в действителност. Пострадалият допринася за настъпване на
8
вредата и в хипотезата, разгледана в т. 7 от Тълкувателно решение № 1/2014
г., постановено по тълк. д. № 1/2014 г., ОСТК на ВКС, когато не е допринесъл
за настъпване на събитието, но с поведението си е спомогнал за собственото
си увреждане, респ. за увеличаване размера на вредата. Поведението на
пострадалия, допринесло за увреждането, е основание да не се възлага
отговорност за целия вредоносен резултат на деликвента, а само за част от
него и не поражда за съда право на свободна преценка дали да намали или не
обезщетението.
В конкретния случай видно от изложеното от въззивника, същият сочи,
че според него съпричиняването се изразява в това, че от една страна,
пострадалата е била повод за създалата се ситуация и с поведението си е
провокирала жалбоподателя да й нанесе побой, а от друга страна, и тя самата
му нанесла удари с дърво и нож, поради което той също е претърпял
увреждания. Въззивният съд намира, че тези обстоятелства не могат да
послужат за извод за наличие на съпричиняване. С твърдението на
въззивника, че той също е получил увреждания, които счита, че следва да
бъдат взети предвид от гражданския съд, на практика се прави искане за
прилагане на института на реторсията. В случая обаче наказателният съд не се
е занимавал с въпроса за възможността за приложение на реторсия, а същата е
институт на наказателното право, но не и на гражданското, поради което този
въпрос не може да се решава за първи път от гражданския съд.
Въззивният съд намира, че не следва да се приеме за доказано
възражението на въззивника за съпричиняване на вредоносния резултат от
въззиваемата, поради това, че пострадалата е била повод за създалата се
ситуация и с поведението си е провокирала жалбоподателя да й нанесе побой.
Изцяло в тежест на делинквента е да установи твърденията си, че е налице
съпричиняване. По гражданското делото не са представени доказателства, от
които да се направи извод, че с поведението си пострадалата е спомогнала за
собственото си увреждане, респ. за увеличаване на размера на вредата.
Телесните увреждания на пострадалата са резултат единствено от
предприетата спрямо нея физическа разправа и побой, като не се установява
от събраните по делото доказателства да е предизвикала делинквента да
предприеме действия и да извърши посегателство спрямо личността й.
Наличието на съпричиняване се опровергава и от изготвеното от вещото лице
д-р И.И. заключение по назначената съдебно-медицинска експертиза. Не е
9
налице нито допринасяне на пострадалата, което да обуславя прилагането на
чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, нито неин принос за настъпване на вредата спрямо самата
нея, при установяване на който факт също води до приложението на чл. 51,
ал. 2 от ЗЗД.
Изложеното дава основание на въззивният съд да приеме, че по делото е
доказано по безспорен начин основанието за възникване на правото на
въззиваемата по чл. 45, ал. 1 от ЗЗД срещу въззивника-деликвент за
справедливо обезщетяване на претърпените от деянието болки и страдания по
критерия на чл. 52 от ЗЗД. Справедливостта изисква претърпените болки и
страдания на пострадалата да бъдат надлежно и адекватно обезщетени.
Неимуществените вреди, макар да имат стойностен еквивалент, са в сферата
на субективните преживявания на пострадалия, затова за тяхното определяне
имат значение различни обстоятелства. Съобразно разпоредбата на чл. 52 от
ЗЗД и за да се реализира справедливо възмездяване на претърпени от деликт
болки и страдания, е необходимо да се отчете действителният размер на
моралните вреди, като се съобразят всички конкретни обстоятелства около
самото деяние, броя, произхода, вида, характера и тежестта на уврежданията,
интензитетът, степента, продължителността на болките и страданията, дали
същите продължават или са приключили, възрастта на пострадалия, както и
икономическата конюнктура в страната и общественото възприемане на
критерия за справедливост на съответния етап от развитие на обществото в
държавата. Следва да се посочи, че на обезщетяване подлежат не само
съзнаваните болки, страдания и неудобства, причинени от увреждането и
явяващи се пряка и непосредствена последица от него, но и самото понасяне
на увреденото състояние. В този смисъл са и дадените разяснения в
Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС, съгласно които
понятието справедливост не е абстрактно и е свързано с преценката на редица
конкретни обективно съществуващи обстоятелства каквито са характерът на
увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е
извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето,
причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др.
В настоящия случай съдът съобрази видът и тежестта на причинените
на пострадалата телесни увреждания-средна телесна повреда, изразяваща се в
избиване на четири зъба и лека телесна повреда изразяваща се в комоцио
10
церебри. Средната телесна повреда й е причинила трайно затрудняване на
дъвченето и говоренето за срок по-дълъг от 30 дни. Видно от извършен на
29.11.2022 г. преглед на пострадалата от стоматолог, се установява, че същата
е с частично обеззъбена горна челюст, поради изваждане на 11, 21, 22 и 23
зъб, след нанесен й побой (л. 73 от първоинстанционното дело). Изгубването
по насилствен начин на четирите зъба несъмнено е причинило болка и
страдание на пострадалата. Наличието на болки и страдания се потвърждава и
от заключението по изготвената съдебно-медицинска експертиза (л. 78 от
първоинстанционното дело). Освен болката, вещото лице установява, че
пострадалата е имала затруднения в отхапването, дъвкането, говора,
общуването, комуникацията и естетиката вследствие на травмата и
извадените зъби. До извода, че загубените зъби нарушават естетиката, говора
и дъвкателната функция на пострадалата, специалист стоматолог д-р И.А. е
стигнала след извършени два прегледа на пострадалата (л. 63 и л. 73 от
първоинстанционното дело). С оглед на това, следва да се има предвид видът
на травмата-избиване на зъби, която по необходимост води до затруднения
свързани с осъществяване както на дъвкателна функция, така и с говора, тъй
като зъбите участват в звукообразуването при речта. Освен това следва да
бъде отчетено, че подобна травма поражда и естетически дефект, поради
което е свързана не само със засягане на телесната цялост, но и на
самочувствието на пострадалата, тъй като заедно със затрудненията в говора
това се отразява и на начина по който околните я възприемат. Следва да се
отчете и фактът, че пострадалата е млада жена, която към 2017 г. е била на 32
г. Липсата на четирите избити зъба е повлияла естетически негативно върху
външния вид на пострадалата. Леката телесна повреда е причинила на
пострадалата временно разстройство на здравето неопасно за живота. В
резултат на побоя, за посочените увреждания на пострадалата, видно от
заключението по изготвената съдебно-медицинската експертиза от д-р И.И. и
показанията на свидетелката А.А., се е наложило хоспитализирането й в
хирургично отделение на болница МБАЛ „Д-р С. И.“ за периода от 14.07.2017
г. до 17.07.2017 г. Съдът отчита продължителността и интензитетът на
претърпените физически и душевни болки-над един месец. Трябва да бъдат
взети предвид и обстоятелствата, при които е извършено увреждането. То не е
предизвикано от пострадалата, а се дължи изцяло на неоправданата агресия на
въззивника В. В. проявена към нея. С оглед всички посочени критерии,
11
въззивният съд намира, че крайният извод на районния съд относно размера
от 5000,00 лв. на обезщетението за неимуществени вреди, дължимо от
делинквента на пострадалата за причинените й с деянието болки и страдания,
следва да се сподели напълно.
При причиняване на вреди от непозволено увреждане делинквентът
изпада в забава от момента на извършване на деликта, по аргумент на чл. 84,
ал. 3 от ЗЗД, поради което правилно се явява първоинстанционното решение
и в частта, с която В. В. е осъден да заплати на В. И. законна лихва върху
присъденото обезщетение за неимуществени вреди от момента на извършване
на деликта-13.07.2017 г., до окончателното й изплащане.
Въз основа на изложеното и предвид това, че направените от въззивния
съд изводи съвпадат изцяло с тези на първоинстанционния съд, решението
следва да бъде потвърдено в обжалваната част като правилно.
С оглед изхода на спора, разноски се следват на въззиваемата страна.
Такива обаче нито са направени, нито са претендирани, поради което не е
налице основание за присъждане на такива по реда на чл. 78, ал. 3 от ГПК.
Решението по настоящото въззивно гражданско дело не подлежи на
касационно обжалване, съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 1
от ГПК, тъй като за сумата от 5000,00 лв. до 8000,00 лв. решението е влязло в
сила, като необжалвано.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260014 от 18.08.2023 г., постановено по
ри
гр. д. № 618/2021 г., по описа на Районен съд-гр. Монтана, 2-състав, в
обжалваната част, като правилно.
Решението, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 1 от ГПК, е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
12
2._______________________
13