Р Е Ш Е Н И
Е
гр. София, 25.06.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЬД, ГО, ІІ Е въззивен състав, в публичното съдебно заседание на деветнадесети април две хиляди и
деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл. с. РАДМИЛА МИРАЗЧИЙСКА
при участието на секретаря Елеонора Георгиева,
като разгледа докладваното от съдия Иванка Иванова гр. дело № 13537 по описа за 2018 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 ГПК – чл. 273 ГПК.
С решение № 428891 от 13.06.2018 г., постановено по гр. д. № 12079/2018 г. по описа
на СРС, I ГО, 25 състав, е
отхвърлен предявеният от А.Г.Н. срещу „Т.С.“ ЕАД, отрицателен установителен иск
за признаване на установено, че А.Г.Н. не дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата от 29, 97
лв., представляваща стойност на доставена през м.02.2008 г. топлинна енергия на
аб. № 172197. Ищецът е осъден да заплати на ответника, на основание чл.78, ал.3 ГПК, сумата от 540 лв. разноски по делото. Решението
е постановено при участието на трето лице - помагач „Т.С.“ ЕООД.
Срещу постановеното решение е депозирана въззивна жалба от ищеца А.Г.Н.,
с която го обжалва изцяло. Счита, че решението е неправилно и необосновано,
постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. Излага
съображения, че преди провеждане на първото по делото заседание пред СРС е
депозирал молба от 30.05.2018 г. за изменение на иска чрез добавяне на ново
основание за недължимост на процесната сума, а именно – поради изтекла
погасителна давност. Неправилно първоинстанционният съд е приел, че така
заявеното изменение е недопустимо. Излага подробни съображения за допустимостта
на изменение на иска по реда на чл.214 ГПК чрез добавяне на ново основание в
условията на евентуалност. Оспорва съществуването на облигационно
правоотношение при общи условия с ответника по съображения, че по делото не е
доказано наличието на общи условия, спазване писмената форма за валидност на
същите, одобрението им от КЕВР, както и тяхното публикуване съгласно чл.150,
ал.2 ЗЕ. Счита, че не е доказано по делото общият топломер да е от одобрен тип
и да е преминал първоначална метрологична проверка. Моли съда да отмени
обжалваното решение, като отхвърли предявения иск и му присъди сторените по
делото разноски.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК не е депозиран писмен отговор на въззивната
жалба от ответника „Т.С.“ ЕАД.
Третото лице –
помагач на ответника - „Т.С.“ ЕООД, не е депозирало в срока по чл.263, ал.1 ГПК
писмен отговор на въззивната жалба.
Съдът, след
като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с
оглед разпоредбата на чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, намира следното:
Районен
съд – гр.Сливница е сезиран с отрицателен установителен иск с правна квалификация
чл.124, ал.1 ГПК. Ищецът твърди, че при справка в клиентски център на „Т.С.“
ЕАД е установил, че за аб. № 172197 е начислена сумата от 29, 97 лв.,
представляваща стойност на доставена през м.02.2008 г. топлинна енергия. Оспорва
качеството си на потребител на топлинна енергия, тъй като не е собственик, нито
вещен ползвател на топлоснабден имот. Оспорва наличието на облигационно
правоотношение с ответника, тъй като не е титуляр на сочения абонатен номер.
Оспорва в имота да е потребявана топлинна енергия на сочената стойност, тъй
като радиаторите са демонтирани. Твърди, че от страна на ответника не са
изготвяни изравнителни сметки. Счита, че няма задължения за дялово
разпределение, каквито са включени в начислената му процесна сума, с оглед получените
в клиентския център на „Т.С.“ ЕАД сведения. Моли съда да постанови решение, с
което да признае за установено, че не дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата от 29, 97 лв.,
представляваща стойност на доставена през м.02.2008 г. топлинна енергия за аб.
№ 172197, като му присъди сторените по делото разноски.
С постъпилия в срока по чл.131 ГПК писмен отговор на исковата молба ответникът
оспорва предявения иск, както и прави възражение за местна подсъдност. Твърди,
че ищецът е потребител на топлинна енергия за битови нужди в качеството на
собственик на топлоснабден имот – апартамент № 99, находящ се в гр. София, ж. к.
„*******, като му дължи сумата от 29, 97 лв., представляваща стойността на
ползвана и незаплатена топлинна енергия за м.02.2008 г. Претендира направените
по делото разноски и юрисконсултско възнаграждение.
С определение № 25 от 17.01.2018 г., постановено по гр.д. № 67/2017 г. по
описа на Районен съд – гр. Сливница, производството е прекратено и делото е изпратено
по подсъдност на СРС.
С молба вх. № 5090976/30.05.2018 г., депозирана пред СРС, ищецът
признава, че е собственик на недвижим имот – апартамент № 99, находящ се в гр.
София, ж. к. „*******. Позовава се на изтекла погасителна давност, което счита,
че представлява изменение на иска чрез добавяне на основание в условията на
евентуалност.
С оглед направеното в горепосочената молба признание, следва да се
приеме, че между страните е безспорно обстоятелството, че ищецът е собственик
на недвижим имот – апартамент № 99, находящ се в гр. София, ж. к. „*******.
От заключението на вещото лице инж. М.Т.по изслушаната пред СРС съдебно -
техническата експертиза се установява, че общият топломер се отчита по
електронен път в 0:00 часа на първо число на месеца чрез електронно устройство.
Отчетът се документира. От отчетеното количество топлинна енергия се приспадат
технологичните разходи, които са за сметка на доставчика на топлинна енергия,
като чистото количество топлинна енергия, което отива при потребителите, се разпределя
между тях за отопление (имот, сградна инсталация и общи части). В случая
технологичните разходи са приспаднати от общото количество топлинна енергия,
видно от справката от топлорайон „Люлин“. В периода м.02.2008 г. – м.04.2008 г.
дяловото разпределение е извършвано от „Т.С.“ ЕООД съгласно изискванията на
Наредбата за топлоснабдяването. Констатира се, че в процесния имот радиаторите
са демонтирани през м.03.2006 г., като сумата за отопление се формира от
стойността на топлинна ата енергия, отделена от щранг лира без уред за дялово
разпределение в банята, с размери – 2 бр. тръби х 2,4 мл и диаметър 11/2.
Абонатът заплаща и топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, която се
разпределя между всички абонати пропорционално на пълните отопляеми обеми на
имотите им по проект. Абонатът не ползва и не заплаща топлинна енергия за БГВ,
тъй като връзката на имота със сградната водопроводна мрежа е прекъсната през
м.03.2006 г. Отоплението на стълбището е изключено през м.01.2000 г. безсрочно.
По прогнозни стойности е фактурирана сумата от 29, 97 лв., от която: сумата от
16, 40 лв. за топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация и сумата от
13, 57 лв. за отопление на имота. Фирмата за дялово разпределение е изготвила
една изравнителна сметка за периода 01.02.2008 г. – 29.02.2008 г. на стойност
0, 29 лв. за доплащане. Вещото лице е установило, че общият топломер е преминал
метрологична проверка на 14.06.2008 г. и 30.06.2008 г. със заключение на
оправомощената от ДАМТН лаборатория за съответствие на одобрения тип.
Стойността на реално потребената топлинна енергия в имота възлиза на
сумата от 30, 26 лв., формирана като сбор на фактурираната по прогнозни
стойности сума за м.02.2008 г. в размер на 29, 97 лв. и сумата за доплащане от
изравняване в размер на 0, 29 лв.
От заключението на вещото лице Л.Б.по изслушаната пред СРС съдебно - счетоводната
експертиза се установява, че за потребената през м.02.2008 г. топлинна енергия „Т.С.“
ЕАД е издала фактура № ********** на стойност 29, 97 лв., като към 11.05.2018
г. няма данни за извършени плащания от ищеца за погасяване на задължения за
процесния период. Вещото лице е установило, че общият размер на непогасено
задължение на ищеца за м.02.2008 г. възлиза на сумата от 30, 26 лв., от която:
сумата от 29, 97 лв. по фактура № ********** и сумата от 0, 29 лв. за доплащане
от изравнителна сметка.
При така установената фактическа
обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Въззивната
жалба е депозирана в срока по чл.259, ал.1 ГПК, от легитимирана страна, поради
което е процесуално допустима. Разгледана по същество, е основателна.
Съгласно
нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
При
извършената служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното
решение е валидно и процесуално допустимо.
В
предмета на делото е включен отрицателен установителен иск по чл.124, ал.1,
предл.3 ГПК, при който ищецът трябва да докаже възраженията си срещу вземанията
на ответника, а ответникът следва да установи фактите, от които те произтичат. Разпределението
на доказателствената тежест не зависи от ролята на ищец или ответник, а от
отношението към спорното право – дали се твърди, че то съществува или се отрича
неговото съществуване. С оглед на това ответникът по предявен отрицателен
установителен иск трябва да докаже, че вземането е възникнало и съществува, а
ищецът – че същото е погасено (решение № 240/15.02.2012 г. по гр. д. №
1438/2011 г. на ВКС, ГК, ІІІ ГО; решение № 287/08.06.2010 г. по гр. д. №
4896/2008 г. на ВКС, ГК, ІІІ ГО и др.). В който смисъл е и съставеният по реда
на чл.146, ал.1 ГПК доклад по делото. Интересът от търсената защита произтича
от наличието на спор между страните относно съществуването на дълг в тежест на
ищеца, произтичащ от доставена и незаплатена от него топлинна енергия за
исковия период. Ответникът претендира извънсъдебно плащане на тези задължения
посредством изпращане на фактури за неплатените от ищеца суми, макар да не е
инициирал нарочно производство за това. Тези обстоятелства очертават наличието
на правен интерес от търсената защита, съгласно изискването на чл.124, ал.1 ГПК.
Съгласно
нормата на чл.153 ЗЕ – в редакцията, действала до 17.07.2012 г., всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са „потребители на топлинна енергия“.
Понятието
„потребител на топлинна енергия за битови нужди“ е определено в § 1, т.42 ДР ЗЕ
(отм.), действал до 17.07.2012 г.: физическо лице – собственик или ползвател на
имот, което ползва топлинна енергия с топлопреносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация или горещо водоснабдяване. След отмяната на §1, т.42 от
ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда
понятието „клиент на топлинна енергия“, което е еквивалентно по смисъл на
понятието „потребител на топлинна енергия“. Съгласно новата редакция на чл.153,
ал.1 ЗЕ, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда –
етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да
монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и
да заплащат цена за топлинната енергия.
С
ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г.,
постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, т.1, са дадени
задължителни разяснения относно хипотезата, при която топлоснабденият имот е
предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, какъвто обаче не
е разглежданият случай. В мотивите на същото тълкувателно решение е посочено, че
предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и
титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на
топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР
публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си
качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното
правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна
енергия за битови нужди (чл.153, ал.1 ЗЕ) и дължат цената на доставената
топлинна енергия. Гореизложеното се отнася и за редакциите на чл.153, ал.1 ЗЕ
преди ДВ, бр.54 от 2012 г., визиращи като страна по договора за продажба на
топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия
потребителите на топлинна енергия за битови нужди.
Собственикът
или титуляр на вещно право на ползване в имот, под режим на етажна собственост,
по презумпция на закона се смята потребител на отдадена от сградната инсталация
и отоплителните тела на общите части на сградата топлинна енергия. По силата на
закона между битовия потребител и топлопреносното предприятие възниква
правоотношение по продажба на топлинна енергия при публично известни общи
условия, без да е необходимо изричното им приемане от потребителя. Достатъчно е
взето решение на Общото събрание на етажните собственици за присъединяване към
топлопреносната мрежа, за да бъде всеки етажен собственик потребител на
постъпилата в сградата топлинна енергия.
Безспорно
е в отношенията между страните обстоятелството, че ищецът е собственик на
процесния недвижим имот – апартамент № 99, находящ се в гр. София, ж. к. „*******.
От качеството на ищеца на собственик на топлоснабден имот произтича качеството
му на потребител на топлинна енергия за битови нужди.
Нормата
на чл.150, ал.1 ЗЕ регламентира продажбата на топлинна енергия от топлопреносно
предприятие на потребители (клиенти) на топлинна енергия за битови нужди, като
постановява, че тя се осъществява при публично известни общи условия,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, в които се
урежда съдържанието на договора. С оглед тази нормативна уредба между главните
страни по спора за процесния период е сключен договор за продажба на топлинна
енергия за битови нужди при публично известни общи условия за продажба, каквито
са Общите условия на ищеца, одобрени с решение № ОУ-067/12.12.2005 г. на ДКЕВР,
публикувани във вестник „Пари“ от 23.12.2005 г., в сила от 22.01.2006 г. Задължението
за доставка на топлинна енергия за периода 01.02.2008 г. – 28.02.2008 г. е
възникнало при действието на Общите условия от 2005 г., поради което за
задължението за заплащането й също следва да се приложат Общите условия от 2005
г., а не последващите такива, одобрени с решение № ОУ-001/07.01.2008 г. на
ДКЕВР, публикувани във вестник „Дневник“ от 14.01.2008 г., влезли в сила на
13.02.2008 г. съгласно чл.150, ал.2 ЗЕ. За пълнота следва да се посочи, че
съгласно Общите условия и от 2005 г., както и от 2008 г. изискуемостта на
вземанията за стойността на потребената топлинна енергия е уредена по идентичен
начин.
Разпоредбата
на чл.150, ал.3 ЗЕ предоставя възможност за потребителите (клиентите), които не
са съгласни с предвидените в Общите условия клаузи, в срок от 30 дни след
влизането им в сила да внесат в съответното топлопреносно предприятие
заявление, в което да предложат специални условия, които се отразяват в
допълнителни писмени споразумения. В дадената хипотеза ищецът не твърди и не
установява да е упражнил това право срещу Общите условия на „Т.С.“ ЕАД от 2008
г., поради което настоящият съдебен състав намира, че същият ги е приел.
Договорното
правоотношение по продажба на топлинна енергия при общи условия възниква между
топлопреносно предприятие и потребителя (клиента), по силата на закона – чл.150
ЗЕ, без да е необходимо изрично изявление на ответника – потребител, вкл. и
относно приемането на Общите условия. Ето защо следва да се приеме, че през исковия период между
страните е съществувало договорно правоотношение по доставка на топлинна
енергия при общи условия, поради което доводите на жалбоподателя в обратния
смисъл се явяват неоснователни.
Съгласно разпоредбата на чл.139, ал.1 ЗЕ разпределението на топлинната
енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово
разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран
в ЗЕ (чл.139 – чл.148) и Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за
топлоснабдяването, обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 г.
В случая измерването на индивидуалното потребление на топлинна енергия и
вътрешното разпределение на разходите за отопление и топла вода между
топлоснабдения имот в сградата в режим на етажна собственост през исковия
период е извършвано от „Т.С.“ ЕООД.
В нормата на чл.156 ЗЕ е регламентирано уреждане на отношенията между
топлопреносното предприятие и потребителите на топлина енергия в сгради –
етажна собственост, въз основа на принципа за реално доставената на границата
на собствеността топлинна енергия, като всеки потребител дължи заплащането на
реално потребената въз основа на отчетните единици топлинна енергия от
средствата за дялово разпределение, монтирани на отоплителните тела в жилището
и съответната част от стойността на топлинната енергия, отдадена от сградната
инсталация.
В изпълнение на доказателствената си тежест ответникът е поискал и
съответно е допуснато изслушването на съдебно - техническа експертиза, която е
изготвена въз основа на приложените по делото и допълнително изискани документи, въз основа на които вещото лице е дало заключение
относно реално потребената от ищеца топлинна енергия през процесния период, в
съответствие с разпоредбите на раздел VІ от глава Х на ЗЕ, като не е включило
неплатени суми извън заявения период и начислените лихви за тях, както и
сумите, дължими за отчет на уредите и изготвяне на изравнителните сметки от
фирмата за дялово разпределение. Също така вещото лице е съобразило, че
дяловото разпределение на топлинната енергия за имота на ищеца през процесния
период е извършено правилно, в съответствие с изискванията на действащата през
периода нормативна уредба.
Неоснователно е възражението на жалбоподателя относно годността на
средството за търговско измерване с оглед констатацията на вещото лице, че общият
топломер е преминал метрологични проверки на 14.06.2008 г. и 30.06.2008 г. със
заключение на оправомощената от ДАМТН лаборатория за съответствие на одобрения
тип.
От заключението на вещото лице по изслушаната съдебно - техническа
експертиза се установи, че стойността на реално потребената топлинна енергия за
м.02.2008 г. възлиза на сумата от 30, 26 лв., формирана като сбор на
фактурираната по прогнозни стойности сума за м.02.2008 г. в размер на 29, 97
лв. и сумата за доплащане от изравняване в размер на 0, 29 лв.
С молба вх. № 5090976/30.05.2018 г., депозирана пред СРС преди провеждане
на първото по делото редовно открито съдебно заседание, ищецът е допълнил и
уточнил исковата молба, в рамките на предвидената в нормата на чл.143, ал.2 ГПК
възможност. Макар молбата да е именувана от ищеца като такава за изменение на
иска, при преценка на искането, с което е сезиран, съдът не е обвързан от
правната квалификация на извършваното процесуално действие, дадена от страната,
а е длъжен сам да определи неговата правна същност. Ето защо и с оглед
оплакванията на жалбоподателя за допуснато от решаващия съд процесуално
нарушение, в проведеното открито съдебно заседание въззивният съд е допуснал
уточнение на исковата молба, съгласно молба вх. № 5090976/30.05.2018 г. С оглед
на това възражението за изтекла погасителна давност е част от спорния предмет.
Като същото не е разгледано по същество от решаващия съд, е налице соченото от
жалбоподателя процесуално нарушение, което следва да се отстрани от въззивния
съд.
С ТР №
3 от 18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/2011 г. на ВКС, ОСГТК, вземанията на
топлоснабдителните дружества са периодични по смисъла на чл.111, б.„в“ ЗЗД,
поради което се погасяват с изтичането на тригодишна давност. Задълженията на
потребителите на предоставяните от тези дружества стоки и услуги са за
изпълнение на повтарящи се парични задължения, имащи единен правопораждащ факт
– договор, чийто падеж настъпва през предварително определени интервали от
време, а размерите им са изначално определяеми, независимо от това дали
отделните плащания са с еднакъв или различен размер.
Съгласно
нормата на чл.114, ал.1 ЗЗД давностният срок започва да тече от момента, в
който вземането е станало изискуемо. В клаузата на чл.32, ал.1 от Общите
условия от 2005 г. е предвидено, че купувачите са длъжни да заплащат месечните
си задължения за доставена топлинна енергия в 30-дневен срок след изтичане на
периода, за който се отнасят. При това положение падежът на задължението за
заплащане на потребената през м.02.2008 г. топлинна енергия е настъпил на
30.03.2008 г. От този момент вземането е изискуемо и започва да тече 3 –
годишния давностен срок, като същият е изтекъл още на 30.03.2011 г. Същевременно
искът е предявен на 30.01.2017 г. Ето защо предявеният отрицателен
установителен иск се явява основателен, тъй като още към момента на
предявяването му процесното вземане е било погасено по давност.
Тъй като крайните изводи на двете инстанции не съвпадат, обжалваното
решение следва да се отмени, като предявеният отрицателен установителен иск се
уважи изцяло.
По разноските
по производството:
При този изход на спора и на основание чл.78, ал.1 ГПК на жалбоподателя –
ищец следва да се присъди сумата от 25 лв. - заплатена държавна такса за
въззивно обжалване.
На процесуалния представител на жалбоподателя – адв. Д.Д., следва да се
присъди, на основание чл.38, ал.2 ЗА, сумата от 300 лв. адвокатско
възнаграждение за оказана безплатна правна защита по договор за правна защита
от 03.08.2018 г.
На основание чл.78, ал.1 ГПК на ищеца следва да се присъди, на основание
чл.78, ал.1 ГПК, сумата от 350 лв. - разноски пред първата инстанция, от която:
50 лв. за заплатена държавна такса и сумата от 300 лв. заплатено адвокатско
възнаграждение по договор за правна защита от 23.01.2017 г.
Неоснователно е своевременно направеното в производството пред СРС възражение
на ответника по реда чл.78, ал.5 ГПК за прекомерност на претендираното
адвокатско възнаграждение, тъй като уговореното такова е в минималния размер,
регламентиран в нормата на чл.7, ал.2, т.1 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Воден
от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 428891 от 13.06.2018 г., постановено по гр.д. № 12079/2018 г. по описа
на СРС, I ГО, 25 състав, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от А.Г.Н., ЕГН **********, с адрес *** и съдебен адрес *** - адв. Д.Д., срещу „Т.С.“ ЕАД,
ЕИК *******, с адрес: ***, отрицателен
установителен иск с правно основание чл.124, ал.1, предл.3 ГПК, че А.Г.Н., ЕГН **********
не дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******* сумата
от 29, 97 (двадесет и девет лева и деветдесет и седем стотинки) лв.,
представляваща стойност на доставена през м.02.2008 г. топлинна енергия на аб.
№ 172197.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, с адрес: ***,
да заплати на А.Г.Н., ЕГН **********, с
адрес *** и съдебен адрес *** - адв.Д.Д., на основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата от 25 (двадесет и пет) лв., представляваща сторени разноски
във въззивното производство, както и да заплати 350 (триста и петдесет) лв.,
представляваща сторени разноски в производството пред СРС.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, с адрес: *** да заплати
на адв. Д.Н.Д., ЕГН **********, на основание чл.38, ал.2 ЗА, сумата от 300
(триста) лв., представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатна
правна помощ на страната в производството пред въззивната инстанция.
Решението е постановено при участието на трето лице
- помагач на ответника: „Т.С.“ ЕООД, ЕИК *********, с адрес ***.
Решението
не подлежи на касационно обжалване,
на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.