Р
Е Ш Е
Н И Е
№ …..
Гр.
София, 01.02.2018
г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV - „Д”
състав, в публично съдебно заседание на втори ноември през две хиляди и седемнадесета
година в следния състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: Здравка Иванова
ЧЛЕНОВЕ
: Цветомира
Кордоловска
Мл.
съдия : Анета Илчева
при секретаря Поля Георгиева,
като разгледа докладваното от съдия Иванова гр. д. № 3375 по описа на съда за
2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № ІІ - 79 - 63/28.01.2016 г. на СРС, 79 с
- в, по гр. д. № 34693/2013 г. е прието за установено, на основание чл.
422, ал.
1 от ГПК, по
отношение на Л.В.П., ЕГН **********,
че дължи на „Ф.и.а.“ ЕООД, сумата от 9 992, 37 лв. - главница, 589,
88
лв. - лихва за забава
за периода 10.01.2011 г. - 09.01.2013 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
11.01.2013 г. - подаване на заявлението, до окончателното изплащане,
за които суми е издадена заповед по чл. 410 от ГПК по ч. гр. д. № 1266/2013 г. на
СРС, 79 с - в, като иска за договорна лихва в размер на 3
138,
37
лв.
за периода
10.01.2011 г. - 09.01.2013 г. по същество е отхвърлен. (въпреки
вписаното в решението, че се оставя без уважение).
С решението са отхвърлени и исковете на „Ф.и.а.“
ЕООД срещу Р.Б.П., ЕГН **********, с
правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, за признаване за установено, че последната
дължи солидарно с Л.В.П. на „Ф.и.а.“ ЕООД сумата от 2 811, 44 лв. - просрочена
главница, 7 180, 93 лв. - редовна главница, 3 138, 37 лв. - договорна лихва за
периода 10.01.2011 г. - 09.01.2013 г., 589, 88 лв. - мораторна
лихва за периода 10.01.2011 г. - 09.01.2013 г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 11.01.2013 г. до окончателното изплащане. Страните са
осъдени за разноски, съобразно изхода от спора.
Решението се
обжалва от ищеца „Ф.и.а.“ ЕООД, чрез представителя му, само в
частта, в която е отхвърлен иска срещу Л.В.П. за договорна лихва в размер на 3 138, 37 лв.
за периода 10.01.2011 г. - 09.01.2013
г. Излагат се доводи, че в тази част решението е
неправилно, незаконосъобразно и
необосновано, постановено в противоречие с материалния закон. Неоснователно
съдът е приел, че след настъпване на предсрочната изискуемост на вземането по
договора за кредит на 10.09.2010 г., действието на погасителния план по
договора се е прекратило и ответницата не дължи договорна лихва за исковия период
10.01.2011 г. – 09.01.2013 г. Оспорва се
извода, че предсрочната изискуемост на кредита настъпва автоматично, само въз
основа на забавата за плащане на задължението повече от 60 дни, без да е
необходимо волеизявление на страните. Твърди се, че този извод е направен в
противоречие с чл. 60, ал. 2 ЗКИ, както и на т. 18 от ТР 4/18.06.2014 г. на
ОСГТК на ВКС. Според установената практика, дори в случаите, в които по
договора е предвидена т. н. автоматична предсрочна изискуемост, вземането става
изискуемо едва след упражняване правото на банката да го направи такова и след
отправяне на едностранно изявление до длъжника в посочения смисъл. Поддържа се,
че „ЦКБ“ АД е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем, на
основание чл. 11, ал. 1, б. а, вр. с чл. 8, ал. 1, б. а от договора за
потребителски кредит „Старт“ от 16.08.2008 г., считано от 10.07.2012 г.
Следователно от датата на забавата 10.01.2011 г. до датата на предсрочната
изискуемост – 10.07.2012 г. се дължи договорна лихва върху усвоената сума по кредита.
Размерът на претенцията е установен от ССчЕ. Моли да се отмени решението в
отхвърлителната част и да се уважи претенцията за договорна лихва. Претендира
разноски за въззивното производство. Прави възражение за прекомерност на
разноските на насрещната страна.
Въззиваемата страна
ответника Л.В.П., чрез процесуалният си
представител, е депозирала отговор в срока по чл. 263 ГПК, в който оспорва
жалбата. Поддържа, че решението на СРС е обосновано и законосъобразно
постановено в оспорената част. Правилно СРС приел, че вземането за процесните
суми е станало автоматично предсрочно изискуемо на 10.09.2010 г., поради забава
повече от 60 дни в плащането, като за настъпването на предсрочната изискуемост
не е необходимо никакво изявление от страните по договора за кредит. С
настъпване на предсрочната изискуемост действието на погасителния план се е
прекратило и не са дължи договорна лихва в периода 10.01.2011 г. - 09.01.2013
г. Неоснователни са доводите на ищеца, че решението противоречи на чл. 60, ал.
2 ЗКИ или на постановките възприети от ТР № 4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС.
Оспорва се твърдението, че „ЦКБ“ АД е упражнило правото да направи кредита
предсрочно изискуем, считано от 10.07.2012 г. Приложените по делото обратни
разписки не доказват, че банката е упражнила правото да обяви кредита за
предсрочно изискуем, както и че е извършено валидно уведомяване на ответника за
цесията. Поддържа се, че съобщенията не са достигнали редовно до адресата. Освен
това, не се установява какво е било съдържанието на пощенската пратка, за която
се твърди, че е връчена на ответницата, с което са нарушени изискванията на чл.
34, ал. 1, т. 4 от ЗПУ. Позовава са на нищожност на уговореното в т. 13, ал. 2 от договора, че всички съобщения
ще се считат за редовно получени ако са достигнали до адреса. Не е извършено
редовно уведомяване на ответницата за настъпилата предсрочна изискуемост преди
започване на заповедното производство. Моли да се потвърди решението в
оспорената част. Претендира разноски. Не прави възражение по разноските,
претендирани от насрещната страна.
Ответницата Р.Б.
Пантева не взема становище по жалбата.
Съдът, като взе предвид доводите на страните и след
преценка на доказателствата по делото по реда на въззивната проверка, приема
следното от фактическа страна :
Като съобрази
изложеното във въззивната жалба на ищеца, съдът намира, че решението е влязло в
сила в частите, които не са оспорени, а именно : в частите, в които е прието за
установено, на основание чл. 422, ал.
1 от ГПК, по отношение на Л.В.П.,
че дължи на „Ф.и.а.“ ЕООД, сумата от 9 992,
37 лв. - главница, 589,
88 лв. - лихва за забава
за периода 10.01.2011 г. - 09.01.2013 г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 11.01.2013 г. - подаване на заявлението, до окончателното
изплащане, за които суми е издадена заповед по чл.
410 от ГПК по ч. гр. д. № 1266/2013 г. на
СРС, 79 с - в, както и в тези, в които исковете са отхвърлени срещу Р.Б.П..
Въззивната
жалба е допустима - подадена в срок, от легитимирана страна, срещу решение,
което подлежи на обжалване. Според уредените в чл. 269 ГПК правомощия на
въззивния съд, той се произнася служебно по валидността на цялото решение, по
допустимостта в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от
посоченото в жалбата. Съдът се произнася и без довод само по отношение
нарушението на имтеративните материалноправни норми.
Обжалваното
решение е валидно и допустимо постановено, след постъпване в срок на възражения
по чл. 414 ГПК.
Като съобрази твърденията
на ищеца, изложени в исковата молба, настоящият състав приема, че районният съд
е сезиран с искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 124 ГПК, вр. с чл.
99 ЗЗД, вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД, доколкото вземанията, чиято дължимост се иска
за бъде установена произтичат от договор за цесия, с който е прехвърлено
вземане по договор за кредит.
Доколкото СРС
е разгледал относимите към правния спор факти обаче, въззивният съд приема, че
единствено посочването на чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД в квалификацията на исковете
не води до недопустимост на решението само на това основание. Неправилната
квалификация в този случай може да се съобразява при преценката на материалната
законосъобразност на решението.
По съществото на спора, съдът намира следното :
Предмет на
спора, пренесен пред въззивната инстанция, е само иска за установяване на задължения
за договорна лихва по договора за кредит,
вземането за която се твърди, че е прехвърлено посредством процесния договор за
цесия.
Във връзка с
доводите по въззивната жалба за неправилност на съдебното решение, въззивният
съд намира следното :
В тежест на
ищеца по общите правила на чл. 154, ал. 1 ГПК е било да установи по основание и
размер възникването и съществуването на вземането към ответника, чието
установяване иска по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК.
Ищецът е
основал претенцията си на договор за цесия от 29.09.2012 г., сключен между него
- като цесионер и „ЦКБ“ АД - като
цедент, по който договор се е твърдяло, че е прехвърлено и вземането на ответницата
Л.П. във връзка с договор за отпускане на потребителски кредит „Старт“ № 80600КР-АА-9734.
Ответницата Л.П. не е оспорвала, че е сключила договор № 80600КР-АА-9734 за
потребителски кредит за сумата от 10 000 лв. на 16.09.2008 г. с „Централна
кооперативна банка“ АД. Съгласно чл. 3 от договора, кредитът е следвало да бъде
върнат от ответницата при условията на погасителен план, неразделна част от
договора. Не е било спорно и обстоятелството, че с анекс към договора за кредит
от 30.06.2010 г., размерът на главницата е увеличен на 2 525 лв.
Според чл. 3 от анекса, е предвиден нов погасителен план (приложение № 3),
който заменя предходния погасителен план и става неразделна част от договора.
Анексът е подписан от поръчителя – втория ответник Р.Б.П.. Не се е спорило и по
факта, че ответницата е усвоила кредита, както и че не го е погасила в
сроковете, договорени в погасителния план.
По
същество ответницата Л.П. е оспорвала е съществуването на задължението към
ищеца за договорни лихви по основание и размер, превръщането на договора в
предсрочно изискуем от страна на банката - кредитор - т. е. уведомяването си за
това обстоятелство.
Съдът
констатира, че доводи за нередовно уведомяване за цесията не са направени от
ответниците в първото по делото заседание преди доклада му, тъй като
ответниците не са подали писмен отговор по реда на чл. 131 ГПК. Възраженията срещу
уведомяването за цесията направени по – късно, са преклудирани.
Въпреки това,
въззивният съд приема, че в доказателствена тежест на ищеца е било да установи
пълно и главно, че са съществували вземания за договорни лихви по договора за
потребителски кредит от 16.09.2008 г. между ответницата Л.П. и цедента „ЦКБ“ АД, които са реално прехвърлени с договора за
цесия 29.09.2012 г., на който ищецът основава претенцията си, както и че
банката – цедент е направила договора за кредит предсрочно изискуем преди
датата на прехвърляне на вземанията.
За да отхвърли иска за признаване установено, че са налице вземания на
ищеца към ответника и за договорна лихва в размер на 3 138, 37 лв. за периода
10.01.2011 г. - 09.01.2013 г. СРС приема, че вземането е станало предсрочно
изискуемо на 10.09.2010 г., поради което
не се дължи договорна лихва за периода 10.01.2011 г. - 09.01.2013 г. - т. е. за
период след настъпване на предсрочната изискуемост, без да излага други
съображения по въпроса.
По въпроса са
съществуване на вземането за договорна лихва за периода 10.01.2011 г. - 09.01.2013
г. и превръщането на договора за кредит (от който произтича прехвърленото
вземане по договора за цесия) в предсрочно изискуем, съдът намира следното :
Според въззивният състав, предсрочна
изискуемост на вземането на банката (цедент) не е установена в производството
пред СРС съгласно задължителното за съда ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Според разрешението на въпроса за
предсрочната изискуемост възприето в т. 18 на ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, клаузата
за автоматична предсрочна изискуемост, която настъпва след определени
договорени факти и без нарочно изявление на правоимащата страна (каквато в
случая е договорена в чл. 10, ал. 2 от договора за потребителски кредит), не
поражда правни последици. С ТР № 4/2013 г. ВКС даде задължително тълкуване на закона
в смисъл, че претендираната като автоматична предсрочна изискуемост на вземане
по договор за банков кредит поражда действие не само след настъпване на договорените обективни обстоятелства (в
случая с просрочване на задължение със забава над 60 дни), но и след като
банката е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е
обявила на длъжника предсрочната изискуемост. С ТР 4/2013 г. ВКС прие още, че
предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на
волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните факти,
обуславящи настъпването на изискуемостта.
Като съобрази факта, че няма
никакви данни представените към исковата молба уведомления с обратни разписки
да са получени редовно от адресатите си, съдът намира, че банката не е
изпълнила задължението да уведоми длъжника, че е превърнала вземането си по договора
за потребителски кредит от 16.09.2008 г. в предсрочно изискуемо и с оглед дадените разяснения в т.
18 от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, такава не е настъпила. Длъжникът не дължи
сумите в резултат на тази предсрочна изискуемост на банката.
Следователно, вземането
на банката не е възникнало на основание предсрочна изискуемост на кредита към
момента на сключване на договора за цесия. Следва да се има предвид, че практиката
на съдилищата е безспорна и категорична по въпроса, че предмет на договора за
цесия може да бъде само вземане, което съществува към момента на сключване на договора
(в случая към 29.09.2012 г.), във вида, в който е
съществувало към този момент, и е прехвърлимо.
Отделен е
въпросът, че по принцип вземането
преминава от цедента върху цесионера със сключването на договора, т. е. с постигане на съгласие
за това, но за да породи действие спрямо длъжника, цесията следва да му се бъде надлежно съобщена, и то от
прехвърлитиля по сделката - цедента - според изискването на чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД. Тъй
като длъжникът не
участвува в цесионния договор и не е обвързан преди
уведомяването. Доколкото длъжникът не е направил своевременно оспорване на
уведомяването си за цесията, а е възразил срещу него едва в отговора на
въззивната жалба, съдът намира, че този въпрос не следва да се обсъжда.
Настоящият
състав намира за необходимо да отбележи и факта, че ищецът, чиято е
доказателствената тежест, не е установил безспорно – пълно и главно, че
вземането на банката към ответницата е прехвърлено реално с процесния договор
за цесия, на който той основава правата си по спора.
С
процесният договор за цесия в полза на ищеца са прехвърлени общо задължения по
кредити в размер на 8 402 073, 32 лв., съгласно Приложение № 1 към
договора - така в чл. 1 от последния. Към договора за цесия не е приложено такова,
съдържащо подписите на страните. По делото е представена единствено компютърна
разпечатка, без подписи и без индивидуализиращи белези, с имена на длъжници, за
която не може да се направи обоснован извод, нито че е част от процесния
договор за цесия, нито какво точно вземане срещу ответницата по размер и
период, като главница и лихви, е прехвърлено на ищеца.
Доколкото
ответникът оспорва наличието на вземане спрямо ищеца по основание и размер, както
се посочи, в доказателствена тежест на ищеца е да ангажира безспорни
доказателства за прехвърляне на вземането с всичките му компоненти. Такова
прехвърляне не се доказва и от заключенията на ССчЕ, която установява единствено
какви са задълженията на ответницата по договора за кредит с „ЦКБ“ АД, които не
са погасени към определен момент.
Предвид
изложеното в съвкупност, настоящият състав
споделя крайните изводи на СРС, че не се установява дължимост на договорната
лихва по договора за кредит, прехвърлена с договора за цесия на ищеца, макар
и по различни от изложените от СРС съображения, които не се споделят от
настоящия състав.
Искът по чл.
422 ГПК, вр. с чл. 99 ЗЗД - в частта за установяване задължения за договорна
лихва, прехвърлени с договора за цесия в полза на ищеца, е неоснователен. Решението в частта, в която е отхвърлен иска за установяване дължимост на договорна лихва в размер на 3 138, 37 лв. за периода
10.01.2011
г. - 09.01.2013 г.,
следва да са потвърди. Този извод се отнася и до
решението в частта по присъдените разноски, съобразени с отхвърлените части от
исковете.
По разноските пред СГС :
С оглед изхода
на спора и направеното искане, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, въззиваемата
страна - ответник има право на разноски в производството, за които има данни да
са реално направени. Тъй като в представеният по делото договор за правна
защита и съдействие е предвидено, че договореното възнаграждение от 660 лв. за адвокат ще се
плати или в брой или по банков път по определена сметка, а по делото са
представени доказателства – фактура от 02.07.2017 г., с фискален бон от същата
дата за заплащане само на сумата от 220 лв., съдът приема, че това е възнаграждението,
което следва да се присъди в полза на ответницата. Ищецът е направил възражение
за прекомерност, по чл. 78, ал. 5 ГПК, което въззивният съд приема за
неоснователно, като съпостави размера на хонорара, който ще бъде присъден, с
размерите съгласно НМРАВ.
Така
мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ ІІ - 79 - 63/28.01.2016 г. на СРС, 79 с - в, по гр. д. № 34693/2013 г. в
частта, в която е отхвърлен иска „Ф.и.а.“ ЕООД, ЕИК ********, с правно основание
чл. 422, ал. 1 от ГПК, срещу Л.В.П.,
ЕГН **********, за задължения за договорна лихва в размер на 3
138,
37
лв.,
за периода
10.01.2011 г. - 09.01.2013 г. (въпреки вписаното в решението, че се
оставя без уважение), за която сума и издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, по ч. гр. д. № 1266/2013 г. на СРС, 79 с – в, както и в частта по
разноските, присъдени в полза на ответницата.
ОСЪЖДА „Ф.и.а.“ ЕООД със седалище и адрес на
управление:*** да заплати на Л.В.П., ЕГН **********, с адрес на представителя
си : гр. София, бул. ********, партер, чрез адв. Св. А., на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК, адвокатско
възнаграждение за
въззивната инстанция в размер на 220 лв.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на
обжалване, на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.