Р Е
Ш Е Н
И Е
№
68
гр. П., 23.02.2018 г.
В И
М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ
АПЕЛАТИВЕН СЪД, търговско отделение, трети състав, в открито заседание на двадесет
и четвърти януари, през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР КОЛАРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ГЕОРГИ ЧАМБОВ
ЕМИЛ МИТЕВ
при участието на съдебния секретар Стефка Тошева, изслуша
докладваното от съдия Георги Чамбов в. търг. дело № 669 по описа за 2017 г. и
за да се произнесе, взе предвид следното:
|
|
|
|
|
|
Производство по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивната жалба на „М.“
ЕООД против Решение №398 от 27.07.2017 г., постановено по търг.д. № 139 по описа за 2016 г. на П.ския окръжен съд, с което са отхвърлени предявените от „М.“ ЕООД против И.Б.Б. установителни
искове, за признаване за установено, че
ответникът дължи на дружеството-ищец следните суми, за които е издадена заповед
за незабавно изпълнение по чл.417 от ГПК по ч.гр.д. № 10577/2015 г. по описа на
РС-П.,VIII-ми гр. състав, а именно: сумата от 102260 евро или 200003,18 лв. по фиксирания курс на БНБ, представляваща
неизплатена главница по запис на заповед от 06.01.2011 г., с падеж - 31.08.2012
г., както и сумата от 60 782.74 лв. - мораторна
лихва върху главницата, начислена за
периода от 01.09.2012 г. до 26.08.2015 г. /датата на подаването на заявлението по чл.417 ГПК пред РС - П./, ведно със законната лихва върху
задължението от издаване на заповедта на изпълнение - 27.08.2015 г. до датата на завеждане на
исковата молба в размер на 10 409.83 лв. и
лихвата за забава от датата
на завеждане на исковата молба - 29.02.2016 г. до окончателното плащане на задължението, и с
които „М.“ ЕООД е осъдено да
заплати на И.Б.Б. сумата от 1100 лв. съдебни разноски, както и да заплати на
адвокат И.Б. сумата от 6933.58 лв. представляваща адвокатско възнаграждение за
процесуално представителство на ответника по т.д. № 139/2016 г. по описа на ОС -
П., ХVІІІ-ти състав, на основание чл.38, ал.2
от Закона за адвокатурата.
Във въззивната жалба се съдържа
оплакване, че обжалваното решение е неправилно
и незаконосъобразно. Искането е да
се отмени
решението на П.ския окръжен съд и вместо това, да се постанови друго, с което да се уважат предявените искове. Претендира се присъждане на разноски за двете инстанции.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е
постъпил отговор от процесуалния представител на ответника И.Б.Б., с който се изразява
становище за неоснователност на въззивната жалба. Въззиваемият е изложил съображения в подкрепа на обжалваното
решение като правилно и обосновано. Искането е
решението на П.ския окръжен съд да се потвърди, като се присъдят направените във въззивното производство
разноски, както и адвокатско възнаграждение, определено по реда на чл.38, ал.2
от Закона за адвокатурата.
П.ският
апелативен съд, след преценка на събраните по делото доказателства, във връзка
с изложените оплаквания и възражения на страните, приема за установено
следното:
Производството пред Пловдвивския окръжен съд е образувано по предявени от „М.“ ЕООД против И.Б.Б. обективно съединени установителни искове, че ответникът дължи на дружеството - ищец сумата от 102260 евро или 200003.18 лв., представляваща неизплатена главница по запис на заповед от 06.01.2011 г., с падеж - 31.08.2012 г., както и сумата от 60782.74 лв. - мораторна лихва върху главницата, начислена за периода от 01.09.2012 г. до 26.08.2015 г., ведно със законната лихва върху задължението от издаване на заповедта на изпълнение - 27.08.2015 г. до датата на завеждане на исковата молба в размер на 10409.83 лв. и лихва за забава от датата на завеждане на исковата молба - 29.02.2016 г. до окончателното плащане на задължението, за които суми е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл.417 от ГПК по ч.гр.д. № 10577/2015 г. по описа на П.ския районен съд.
Исковете
се основават на следните, безспорно установени по делото факти:
Ищецът е основал иска си на издаден на 06.01.2011 г. в гр. П. от ответника И.Б.Б. запис на заповед, с който Б., като издател, безусловно и неотменимо се е задължил да заплати на поемателя Е.Б.С.сумата от 102 260 евро. Падежът на поетото със записа на заповед паричното задължение е 31.08.2012 г. Искът на „М.“ ЕООД се основава и на последващо прехвърляне на правата по ценната книга, извършено от поемателя в полза на дружеството чрез джиро от 20.07.2015 г., направено на гърба на записа на заповед, както и на договор за цесия между същите страни и от същата дата - 20.07.2017 г., с който се дублира прехвърлянето на вземането по ефекта.
Въз основа на описания запис на заповед,
ищцовото дружество се е снабдило със заповед за изпълнение на парично
задължение № 5667 от 27.08.2015 г.
и изпълнителен лист срещу ответника за сумата от 102 260 евро главница и сумата от 60782.74 лв. мораторна лихва върху
главницата за периода от 01.09.2012 г. до 26.08.2012 г. /датата на подаване на
заявлението по чл.417 ГПК пред съда/, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 26.08.2012 г. до окончателното изплащане, а също и
деловодни разноски в размер на 5 216 лв. държавна такса и адвокатско
възнаграждение в размер на 4177 лв. по ч.гр.д. № 10577/2015 г. на П.ския районен съд. Въз основа на издадения изпълнителен лист е
образувано и изпълнително дело за принудително събиране на сумите по него.
Срещу посочената заповед е подадено своевременно възражение от И.Б., което е обусловило и правния интерес от предявяване на иска по чл.422 ГПК.
Във въззивното производство ответникът поддържа възраженията си против предявения иск, като на първо място оспорва истинността на процесния запис на заповед и съответно неговата действителност. Освен това поддържа и становището си, че ищцовото дружество не е установило основанието на процесното главно вземане; че било недопустимо издаването на заповед за изпълнение и изпълнителен лист за вземане за мораторна лихва, след като същото в определения размер не се съдържало в ценната книга. Поддържа се и възражение за давност по отношение на процесното вземане, както и че цесията с която е прехвърлено вземането, не е била надлежно съобщена на длъжника.
Възраженията са неоснователни.
Поначало всеки документ доказва, че материализираното в него изявление е било направено. Когато този документ съдържа и подпис, това е доказателство, че материалното изявление, съдържащо се в него, изхожда от лицето, посочено като негов автор. Следователно документът, съдържащ безусловното и неотменимо обещание на Б. да заплати на поемателя С.или на негова заповед посочената сума, ще се ползва с формална доказателствена сила единствено, ако същият е подписан от ответника.
Първият спорен въпрос е свързан с извършеното от ответника оспорване автентичността на документа, на който се основава процесното вземане.
Поддържаната от него теза, че документът е неистински, тъй като не носи неговия подпис, се опровергава от приетото по делото заключение на тройната съдебно – почеркова и техническа експертиза. Според това заключение, ръкописният текст, съдържащ имената на издателя И.Б., включително и този срещу печатния текст „Издател“ върху записа на заповед, са изписани от ответника И.Б.Б., а подписът за „Издател“ от името на И.Б. не е положен от него. В обратния смисъл е заключението на единичната съдебно - почеркова експертиза, извършена от вещото лице М.С..
При преценката за автентичността на процесния запис на заповед по отношение на издателя, П.ският апелативен съд възприема заключението на тройната съдебно - почеркова и техническа експертиза, тъй като същата е изготвена от трима висококвалифицирани специалисти в областта на криминалистичните и почеркови изследвания, значително по-задълбочена и по-мотивирана е в сравнение с единичната, а освен това заключението се основава на изследването на значителен като обем и достоверност сравнителен материал, отново в сравнение с другото заключение.
Макар да се е позовал на същото заключение, П.ският окръжен съд е направил погрешни изводи относно авторството на този документ, тъй като е възприел и обсъдил само едната транскрипция на подписа на издателя Б..
Както става ясно и от двете заключения, а това е и очевиден факт, процесният запис на заповед съдържа два подписа срещу печатния текст „Издател“. Правната теория дефинира подписа като саморъчно изписване имената на издателя на документа, или като съкратено писмено означаване на фамилията и името, а в някои случаи - и презимето на автора. Полагането на подписа би могло да се извърши с различна транскрипция – буквена, условна или смесена. Във втория случай се касае за графичен знак или конфигурация от знаци, които в повечето случаи са нечетливи, което не прави подписът невалиден, щом това е трайният начин, по който лицето се подписва.
В конкретния случай, записът на
заповед с издател И.Б., освен подпис с условна транскрипция /нечетлив/, съдържа
и такъв с буквена транскрипция, с която са изписани името и фамилията на издателя
- И.Б.. Както бе посочено, според заключението на тройната съдебно – почеркова
и техническа експертиза, ръкописният текст срещу печатния текст „Издател“, съдържащ
имената на издателя И.Б., е изписан от ответника И.Б.Б.. Предвид съдържанието и
местоположението му в документа, този ръкописен текст също представлява подпис на
издателя, изпълнен с буквена транскрипция. Това означава, че записът на заповед
съдържа поне един, положен от лицето, посочено като издател на ценната книга
подпис, което е достатъчно, за да се приеме, че документът е автентичен и следователно
материализираните в този документ преди подписа изявления, принадлежат на
лицето, подписало документа т.е. на ответника.
Крайният извод е, че процесният запис на заповед е редовен от външна страна и доколкото в случая са спазени всички изисквания по отношение на формата и реквизитите му - чл. 535, т. 2, във вр. с чл. 455 т. 3 и чл. 537 ТЗ, съдът приема, че по несъмнен начин са установени, както безусловно поетото задължение да се плати определената сума от 102 260 евро, така и лицето, в чиято тежест е възникнало менителничното задължение към поемателя.
Неоснователно е и другото поддържано от въззивника възражение против предявените искове, основаващо се на довода за недоказаност от страна на ищеца на наличието на каузално правоотношение, в обезпечение на което е издаден записа на заповед, считайки го в негова тежест. Поддържа се също, че макар записът на заповед да се дефинира като абстрактна сделка, самото менителнично правоотношение не е абстрактно, тъй като същото винаги възниквало с определена цел - най-често като обезпечение на задължение възникнало от друго каузално правоотношение.
Действително според преобладаващата съдебна практика, а и според правната доктрина, абстрактният характер на записа на заповед не следва да се абсолютизира, тъй като не изключва поемането на паричното задължение да е направено с определена цел, произтичаща от други каузални правоотношения с издателя на ефекта. Дори да има такава уговорка между страните обаче, ищецът не е длъжен да основава иска си, съответно – да доказва вземането си на евентуално съществуващо каузалното правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записа на заповед, след като разполага с менителничен иск за същото вземане.
Обратното – в интерес на издателя на ценната книга и поради това негово субективно право е да противопостави на приносителя както абсолютните си възражения срещу ефекта, така и личните си възражения, основани на каузални отношения с кредитора му. Съответно в негова тежест е да докаже фактите, на които се основават направените възражения.
В тази връзка следва да се отбележи, че по делото е безспорно установено, че правата по процесния запис на заповед са прехвърлени от ремитента Е.Б.С.на ищеца „М.“ ЕООД чрез джиро от 20.07.2015 г., направено на гърба на записа на заповед. В такъв случай джиратарят, какъвто е ищецът, придобива правата, които са инкорпорирани в ценната книга, а не тези, които джирантът действително притежава. Това означава, че за разлика от джиранта, комуто могат да се противопоставят лични възражения, с които се изменят или погасяват правата по ценната книга, с джиросването й джиратарят придобива правата независими от възражения, черпени от извънменителничните отношения с предходни приносители на ефекта /чл. 465, чл. 473, ал. 2 ТЗ/. Условието за тази независимост обаче е добросъвестността на джиратаря към момента на джиросването. Само в случай, че последният е недобросъвестен, личните възражения от страна на издателя на ефекта са допустими.
Ответникът не е противопоставил възражения за наличието на някакви каузални правоотношения с поемателя, свързани с издаването на процесния запис на заповед, които да изключват, погасяват, намаляват или прекратяват претендираното материално право, а освен това не е изложил и твърдения, обуславящи недобросъвестността на ищеца при придобиване на правата по записа на заповед. В такъв случай възраженията за недължимост на процесните вземания, основаващи се на неустановена връзка между менителничното и някакво продполагаемо каузално правоотношение, са неоснователни.
Неоснователно
е и поддържаното от ответника възражение за
настъпила погасителна давност. В конкретния случай падежът на произтичащото от
ефекта задължение е определен чрез посочената в самия
запис на заповед дата -31.08.2012 г. Съгласно чл.531, ал.1 ТЗ исковете
по менителницата срещу платеца се погасяват с тригодишна давност от падежа, което означава, че в конкретния
случай този срок изтича на 31.08.2015 г. Тъй като искът за съществуване на
вземането се смята предявен от момента на подаването на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение, когато е спазен срокът по чл. 415, ал. 4 ГПК – чл.422,
ал.1 ГПК, и в случая заявлението на ищеца е постъпило в съда на 26.08.2015 г.,
се налага изводът, че менителничният иск е предявен преди изтичане на срока по чл.531, ал.1 ТЗ.
Ирелевантни за спора са поддържаните от ответника възражения, че не бил
уведомен за извършената между поемателя и ищеца цесия на процесното вземане,
поради което не била доказана активната легитимация на ищцовото дружество по
предявените искове.
Както в заявлението за издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист, така и в исковата молба, ищецът основава правата си по ценната книга на джиро от 20.07.2015 г., направено на гърба на записа на заповед, при спазване на предвидената в разпоредбата на чл.468 ТЗ форма. Този факт е категорично установен от приетия по делото запис на заповед и не се оспорва от страните.
Действително, по делото има доказателства, че освен джирото, между поемателя по процесния запис на заповед и ищеца „М.“ ЕООД е бил сключен и договор за цесия от 20.07.2017 г., с който се дублира прехвърлянето на вземането по ефекта, за което длъжникът също е бил уведомен с нотариална покана, при условията на чл.47, ал.5 ГПК. Тези обстоятелства обаче са без особено значение за спора, след като не са налице твърдения, а и не се установява в случая наличието на отбелязвания в записа на заповед, съдържащи забрана за джиро, които биха определили ценната книга като ректа-менителница, в какъвто случай единственият допустим способ за прехвърляне би се явила цесията. Следователно, с извършеното на 20.07.2015 г. от поемателя в полза на ищеца джиро, е настъпил предвиденият от закона транспортен ефект на джирото – прехвърлянето на правата по ценната книга, което в крайна сметка легитимира ищеца като титуляр на вземанията по нея.
Неоснователно е позоваването на
т.4 от Тълкувателно решение № 1 от 28.12.2005 г. на ВКС по т.д.№ 1/2004 г. във
връзка с оспорване на вземането за мораторна лихва по издадената заповед за
изпълнение и изпълнителния лист. Възприетото с това решение тълкуване се отнася
единствено до производството по издаване на изпълнителен лист въз основа на
т.нар. извънсъдебни изпълнителни основания в т.ч. и въз основа на записи на
заповед по чл.237, б.“е“ ГПК /отм./, но е неотносимо към конкретния спор
относно преценката за съществуването на спорното материалното право, съобразно
заявеното от ищеца основание и размер.
След като, предвид изложеното по-горе, е установено главното вземане по записа на заповед, следва да се прецени основателността на иска за мораторна лихва. В случая се търси не договорна лихва, тъй като не се твърди издателят да е поел подобно задължение, а е претендирано обезщетение за неизпълнение на произтичащото от записа на заповед парично задължение за периода на забавата – от 01.09.2012 г. до 26.08.2015 г., когато е подадено заявлението по чл.417 ГПК.
Искът е основателен. С
настъпването на падежа, посочен в записа на заповед – 31.08.2012 г., вземането
по ефекта става изискуемо, съответно от следващия ден длъжникът изпада в
забава. Доколкото не е установено извършване на плащане по главното задължение в
полза на приносителя на ценната книга, ответникът като длъжник по паричното
задължение дължи закъснителни лихви за периода на неизпълнение т.е. за
процесния. Изчислена служебно от съда
чрез електронна изчислителна система от програма Апис - Финанси, дължимата
мораторна лихва върху главницата от 20003.18 лева /левовата равностойност на
102260 евро по фиксирания курс на БНБ - 1.95583, за периода от 01.09.2012 г. до
26.08.2015 г., възлиза на 60782.74 лв. За
същата сума е предявен акцесорният иск, поради което и този иск е основателен.
П.ският окръжен съд е постановил недопустимо решение в частта, с която е
отхвърлил иска за установяване дължимостта на сумата от 10409.83 лева, претендирана като
мораторна лихва върху главното задължение по записа на заповед, изчислена за
периода от издаване на заповедта на изпълнение
- 27.08.2015 г. до датата на завеждане на исковата молба. За тази сума
предявеният иск е бил недопустим, поради следното:
- специалният характер на установителния иск по чл.422 ГПК изисква пълна
идентичност на основанието и размера на вземанията, предмет на този иск с основанието
и размера на вземанията, за които е издадена заповедта за изпълнение на парично
задължение по чл.417 ГПК.
- в случая искът за сумата 10 409.83 лева не е бил и няма как да бъде
предмет на издадената заповед за изпълнение и изпълнителния лист, тъй като
представлява мораторна лихва за забава върху главното вземане за период,
следващ подаването на заявлението по чл.417 ГПК, а следователно и на исковата
молба и в този смисъл представлява иск за бъдещо вземане, който е недопустим.
Като се е произнесъл по този иск, П.ският окръжен съд в тази част е постановил
недопустимо решение, което следва да се обезсили.
В останалата част
обжалваното решение е неправилно и следва да се отмени, като вместо това се постанови друго, с което се уважат предявените искове.
По исканията за разноски:
Предвид изхода от спора, в полза на ищеца следва да се присъдят направените
разноски съобразно правилата на чл.78, ал.1 ГПК.
Съгласно т. 12 от ТР № 4/18.06.2014г. на ВКС, ОСГТК, съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал.1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство, като съобразно изхода на спора разпредели отговорността за разноските, както в исковото, така и в заповедното производство. В мотивите на тълкувателното решение е указано, че съдът по установителния иск следва да се произнесе с осъдителен диспозитив и за разноските, сторени в заповедното производство, тъй като с подаване на възражение от длъжника изпълнителната сила на заповедта за изпълнение в частта й относно разноските отпада.
В заповедното производство ищецът е направил разноски в общ размер от 9395
лв., от които държавна такса в общ размер 5218 лева, както и адвокатско
възнаграждение от 4177 лева. В първоинстанционното исково производство
разноските възлизат на общо 9820 лева, от които 5218 лв. държавна такса, 302
лева депозит за вещи лица и 4300 лева адвокатско възнаграждение. Разноските на
ищеца за въззивното производство възлизат на 8423.92 лева, от които 5423.92
лева държавна такса и 3000 лева адвокатско възнаграждение. Така общият размер
на разноските по делото, дължими в полза на ищеца, е 27638.92 лева, които
следва да бъде присъден в тежест на ответника.
В съответствие с изложеното, П.ският апелативен съд
Р Е Ш
И :
ОТМЕНЯ Решение № 398 от 27.07.2017 г., постановено по търг.д. № 139 по описа за 2016 г. на П.ския окръжен съд, в частта, с която са отхвърлени
предявените от „М.“
ЕООД против И.Б.Б. установителни искове за
признаване за установено, че ответникът дължи на дружеството - ищец следните
суми, за които е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл.417 от ГПК по
ч.гр.д. № 10577/2015 г. по описа на РС-П.,VIII-ми гр. състав, а именно: сумата от 102260 евро или 200003.18 лв. по
фиксирания курс на БНБ, представляваща неизплатена главница по запис на заповед
от 06.01.2011 г., с падеж - 31.08.2012 г., както и сумата от 60 782,74 лв. - мораторна лихва върху главницата, начислена за периода от
01.09.2012 г. до 26.08.2015 г. /датата на подаването на заявлението по чл.417 ГПК пред РС-П./, ведно с лихвата за забава от датата на завеждане на
исковата молба - 29.02.2016 г. до
окончателното плащане на задължението, и с които „М.“ ЕООД е осъдено да заплати на И.Б.Б. сумата
от 1100 лв. съдебни разноски, както и да заплати на адвокат И.Б. сумата от
6933,58 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство на ответника по т.д. № 139/2016 г. по описа на ОС - П., ХVІІІ-ти състав, на основание чл.38,
ал.2 от Закона за адвокатурата.
ОБЕЗСИЛВА Решение № 398 от 27.07.2017 г., постановено по търг.д. № 139 по описа за 2016 г. на П.ския окръжен съд, в частта, с която е отхвърлен предявения от „М.“ ЕООД против И.Б.Б.
установителни иск, за признаване за установено, че ответникът дължи на
дружеството - ищец сумата от 10409.83
лв. - законната лихва
върху главното задължение по запис на заповед от 06.01.2011 г., с падеж
- 31.08.2012 г. за периода от
издаване на заповедта на изпълнение - 27.08.2015 г. до датата на завеждане на
исковата молба по делото – 29.02.2017 г.,
като вместо това в тези части
постановява:
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че И.Б.Б., ЕГН: ********** дължи на „М.“ ЕООД, ЕИК *както следва: сумата от 102 260 евро, представляваща
неизплатена главница по запис на заповед от 06.01.2011 г., с падеж -
31.08.2012 г., както и сумата
от 60782.74 лева - мораторна
лихва върху главницата, начислена за
периода от 01.09.2012 г. до 26.08.2015 г. /датата на подаването на заявлението по чл.417 ГПК пред РС - П./, ведно със законната лихва върху задължението,
смятано от издаване на заповедта на изпълнение - 27.08.2015 г. до окончателното
й изплащане, за които суми е издадена Заповед за
изпълнение на парично задължение №
5667 от 27.08.2015 г. по чл.417 от ГПК и изпълнителен лист по ч.гр.д. №
10577/2015 г. по описа на Районен съд - П.,VIII гр. състав.
ОСЪЖДА И.Б.Б., ЕГН: ********** да заплати на „М.“ ЕООД, ЕИК *сумата от 27638.92 лева /двадесет и седем хиляди,
шестстотин тридесет и осем лева и 92 стотинки/ деловодни разноски, от които
сумата от 9395 лева – разноски за
производството по частно ч.гр.д. № 10577 по описа за 2015 г. П.ския
районен съд,VIII-ми гр. състав; сумата 9820 лева - разноски по търг. д. №
139 по описа за 2016 г. на П.ския окръжен съд и сумата 8423.92 лева - разноски
за въззивното производство по настоящото в.търг.д. № 669 по описа за 2017 г. на
П.ския апелативен съд.
Решението е неокончателно и може да се обжалва с касационна
жалба пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от съобщаването му на
страната при условията на чл.280 и сл. от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: