Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, 23.04.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на десети март през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Десислава Йорданова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №12001 по описа за 2019 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 16.07.2019 год.,
постановено по гр.дело №52053/2018 год. по описа на СРС, ГО, 34 с-в, е признато
за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „А.з.с.н.в.“ ООД
срещу Е.Ф.Т. искове с правно основание чл. 79, ал. 1
вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответницата
дължи на ищеца следните суми: 590.46 лв. – главница по сключен с „П.Ф.Б.“
ООД договор за потребителски паричен кредит №********* от 21.04.2016 год.,
ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело
№13912/2018 год. по описа на СРС, ГО, 34 с-в – 28.02.2019 год. до окончателното
изплащане, 66.98 лв., представляваща възнаградителна лихва за периода от
20.08.2016 год. до 17.06.2017 год., 15.50 лв., представляваща такса за
оценка на досие за периода от 31.12.2016 год. до 17.06.2017 год., 294.54 лв.,
представляваща такса за услуга „Кредит у дома“ за периода от 10.12.2016 год. до
17.06.2017 год. и 46.44 лв., представляваща обезщетение за забава в
размер на законната лихва за периода от 19.05.2017 год. до 28.02.2018 год. и
ответницата Е.Ф.Т. е осъдена да заплати на ищеца „А.з.с.н.в.“ ООД на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 626 лв., както и
направените разноски в заповедното производство в размер на 75 лв.
Срещу
решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна
жалба от ответницата Е.Ф.Т.. Жалбоподателката поддържа, че в ЗЗД с императивни
правни норми били предвидени определени способи за уведомяване на длъжника при
продажба на вземането, с които били защитени правата му. Неспазването на тези
норми – в частност несъобщаването на цесията, не пораждало правно действие
спрямо трети лица и спрямо длъжника докато те не били уведомени за сключването
на договор за цесия от предишния кредитор. Независимо от това в процесния
договор за потребителски кредит – чл. 22, било предвидено, че кредиторът може
да прехвърли изцяло или частично правата си по него без съгласието на клиента,
като впоследствие го информира, цесията не била породила действие по отношение
на ответницата. Съгласно чл. 99 ЗЗД, цесията пораждала действие за длъжника от
деня, когато тя бъде съобщена на последния от предишния кредитор. Представеното
по делото уведомително писмо от 06.06.2017 год. не било получено от ответницата
– такива били и твърденията на ищеца. То освен това било изпратено от ищеца, а
не от предишния кредитор. Договорът за цесия нямал действие и от момента на
получаването на исковата молба. Към момента на издаването на заповедта за
изпълнение ответницата не била уведомена за договора за цесия, поради което и
предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове били недопустими. По делото
било представено пълномощно от цедента, с което ищецът бил упълномощен да
уведомява длъжници за извършени цесии, но упълномощителят не бил страна по
делото и не бил извършил уведомяване по съответния предвиден в закона ред с цел
защитаване на длъжника. Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменено, а
исковете – отхвърлени.
Ответникът
по жалбата „А.ЗА С.НА В.“ ЕАД счита, че решението на СРС следва да бъде
потвърдено. Поддържа, че бил положил усилия да уведоми ответницата за
извършената цесия, като неполучаването на уведомителните писма не можело да му
се вмени във вина. Към исковата молба
било приложено уведомление на цедента за извършената цесия, което било
достигнало до ответницата с връчването на препис от исковата молба и това
представлявало надлежно съобщаване за цесията съгласно чл. 99, ал. 3, пр. 1 ЗЗД. Следователно прехвърлянето на вземанията било породило действие спрямо
длъжницата на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД.
Отделно от това неуведомяването за цесията не се отразявало на
валидността на договора за цесия. В този смисъл правилно първоинстанционният
съд бил приел, че ответницата е била надлежно уведомена за прехвърлянето на
вземанията. Противното не следвало и от обстоятелството, че уведомлението за
цесия било връчено на ответницата чрез назначения й особен представител, тъй
като никой не можел да черпи права от собственото си неправомерно поведение,
изразяващо се в случая в нарушение на чл. 94, ал. 1 и чл. 99, ал. 1 ЗГР.
Особеният представител бил надлежен адресат на всички наведени от ищеца
твърдения, в т.ч. такива за извършена цесия. А и длъжникът можел да възрази за
липсата на уведомяване за извършена цесия само ако едновременно с това твърдял,
че вече е изпълнил на стария кредитор или на овластено от този кредитор лице до
момента на уведомяването. Ето защо обстоятелството кога и на кого било връчено
уведомлението за прехвърлянето на вземанията не било от значение за
основателността на исковете, след било безспорно установено, че процесните
задължения не били погасени. Претендира
и присъждането на направените разноски по делото.
Софийски градски съд, след като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Предявени са за разглеждане по реда
на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно съединени искове с правно основание
чл. 9, ал. 1 ЗПК вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 99 ЗЗД и с правно основание
чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното
решение е валидно и допустимо, но е частично
неправилно.
Доказано е
по делото, че на 21.04.2016 год. между „П.Ф.Б.“ ООД, от една страна, като
кредитор и ответницата Е.Ф.Т., от друга страна, като кредитополучател, е
възникнало облигационно правоотношение по договор за потребителски кредит по
смисъла на смисъла на чл. 9 ЗПК /представляващ приложимо право към момента на
сключването на договора/. По силата на сключения договор горепосоченото
дружество се е задължило да предостави на ответницата сумата от 750 лв., а
последната се е задължила да я върне, ведно с уговорената възнаградителна лихва
в размер на 147.94 лв. /31.82 % годишно/ и такса за оценка на досие в размер на
37.50 лв., на 60 седмични вноски – при първо дължимо плащане на 27.04.2016
год., а следващите – всеки вторник, всяка от които в размер на 26.26 лв., без
последната в размер на 25.83 лв., с падеж 17.06.2017 год., а при предоставянето
на допълнителна услуга, представляваща домашна доставка на заетата сума в брой
по неговото местоживеене и седмично домашно събиране на вноските – да заплати
такса за услугата „Кредит у дома“ в размер на 639.73 лв. /или общо плащания в
размер на 1 575.17 лв./, при уговорен годишен процент на разходите от 48 %.
Страните постигнали съгласие, че заемодателят има право да прехвърли по всяко
време правата си по договора – чл. 22 /виж и чл. 26, ал. 1 ЗПК/.
Спорният
по делото въпрос е свързан с това дали ищцовото дружество е
материално легитимиран кредитор на вземанията по процесния договор.
Прехвърлянето на вземания и задължения е уредено в
нормите на чл. 99 – чл. 102 ЗЗД. Общото между тази правни институти е промяната
в субектите на облигационното отношение. Правната доктрина допуска прехвърляне
не само на вземания, но и на права по договор чрез цесия, както и прехвърляне
на правоотношение, при което се съчетават правилата на цесията и на
заместването в дълг.
Съответно цесията е договор, с който
кредиторът на едно вземане – цедент, го прехвърля не трето лице – цесионер,
като последният разполага с правото да го събере от длъжника. Предмет на същата несъмнено могат да бъдат
вземания /действителни/, които имат имуществен характер /каквито са и
процесните/. Длъжникът по вземането не е страна по цесията. В закона липсва
изискване за форма за действителност на цесията. Цесионерът придобива вземането
в състоянието, в което то се е намирало в момента на сключването на договора.
Заедно с вземането върху цесионера по силата на закона преминават и всички
акцесорни права /освен ако е уговорено противното/. Обстоятелството, че цесията
засяга интересите както на страните по договора, така и на трето лице –
длъжника, налага извършването на допълнително действие – съобщаване на длъжника
за цесията съгласно чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД. Съобщението е едностранно изявление,
с което длъжникът се известява, че вземането на неговия кредитор е прехвърлено
на нов кредитор. То е неформално и за да породи действие трябва да бъде
извършено от стария кредитор /цедента/ – чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Само това
уведомяване ще създаде достатъчна сигурност за длъжника за извършената замяна
на стария му кредитор с нов и ще обезпечи точното изпълнение на задълженията
му, т.е. изпълнение спрямо лице, което е легитимирано по смисъла на чл. 75, ал.
1 ЗЗД, като по силата на принципа на свободата на договарянето /чл. 9 ЗЗД/ няма
пречка старият кредитор да упълномощи новия кредитор за извършване на
уведомлението за цесията – това упълномощаване не противоречи на целта на
разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД. Получаването от длъжника на уведомлението за извършената цесия в хода на исковото производство е факт, който е от значение за спорното право
и поради това следва да бъде съобразен при решаването на делото, с оглед
императивното правило на чл. 235, ал.
3 ГПК /виж Тълкувателно решение № 142-7 от 11.11.1954, г., ОСГК, както и
Решение № 123 от 24.06.2009 г. на ВКС по т. д. № 12/2009 г., ІІ т. о., ТК,
Решение № 137 от 02.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5759/2014 г., ІІІ г. о., ГК,
Решение № 156 от 30.11.2015 г. на ВКС по т. д. №2639/2014 г., ІІ т. о., ТК и
Решение № 78 от 09.07.2014 г. на ВКС по т. д. №2352/2013 г., ІІ т. о., ТК/.
Установено е, че между „П.Ф.Б.“ ООД и ищеца „А.з.с.н.в.“ ЕАД е бил сключен на 19.05.2017 год. договор за прехвърляне на
вземания /цесия/. Видно е от клаузите на чл. 1 ал. 2, т. 1-3 и чл. 2, ал. 3, че
по отношение на индивидуализацията на прехвърлените вземания договорът съдържа
изрично препращане към Приложение № 1, съставляващо негова неразделна част
/подписано от страните/, извадка от което е представено по делото, като в
същото фигурират вземанията по процесния договор, сключен с ответницата, а
именно: 590.46 лв. – остатък от главницата, 56.98 лв. – остатък от договорната
лихва и 310.04 лв. – остатък такси /или общо 967.48 лв. – към 01.05.2017 год./.
Следователно доказано е, че по силата на твърдения договор за цесия на ищеца са
били прехвърлени вземанията по договора за потребителски кредит от 21.04.2016
год.
Установено е също така, че „П.Ф.Б.“
ООД е упълномощило ищеца да уведоми всички длъжници по вземанията, посочени в Приложение
№1 към договора за цесия, за извършеното прехвърляне /виж пълномощно и
потвърждение съответно на л. 24 и л. 20 от първоинстанционното дело/. А доколкото
към исковата молба, предмет на настоящото производство, е приложено уведомление
за прехвърлянето на вземанията по процесния договор, изходящо от цедента
/стария кредитор/, чрез неговия пълномощник – новия кредитор /ищеца/, което е
достигнало до ответницата на 27.02.2019 год. /когато са му били връчени преписи
от исковата молба и приложенията към нея на назначения й особен представител/,
то следва да се приеме, че цесията има действие за Е.Т..
По делото е безспорно, че ответницата
е усвоила предоставената й в заем сума от 750 лв., както и че е заплатила на стария
кредитор сумата от 608.12 лв., като старият кредитор е отнесъл плащанията към
следните задължения: 345.62 лв. – такса за услугата „Кредит у дома“, 22 лв. –
такса за оценка на досие, 80.96 лв. – договорна лихва и 159.54 лв. – главница.
Същевременно автономията на волята
на страните да определят свободно съдържанието на договор /източник в частност
на претендираните от заявителя вземания/, в т.ч. да уговорят такси, е
ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора
не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на
добрите нрави, което ограничение се отнася както до гражданските сделки, така и
за търговските сделки /чл. 288 ТЗ/ – виж и задължителните за съдилищата
разяснения, дадени с т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2009 год. на ВКС по
тълк.дело № 1/2009 год., ОСТК.
Нормите на Закона за потребителския
кредит са повелителни, поради което по отношение на тях намират приложение
дадените разрешения в т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2013 год. на ВКС
по тълк.дело № 1/2013 год., ОСГТК, според които при проверка на правилността на
първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна
материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание
за обжалване, т.е. той може служебно да се произнесе по действителността на
клаузи в договор за потребителски кредит, когато са налице за това правни или
фактически обстоятелства.
В разглеждания случай e видно от клаузата на чл. 25 от процесния договор, че услугата
„Кредит у дома“ е допълнителна и се изразява в предоставяне на кредита в брой
по местоживеенето на клиента и събиране на седмичните погасителни вноски също
по неговото местоживеене, като за тази услуга се дължи такса, 30 % от която е
равна на разходите, свързани с нейното организиране и предоставянето на
кредита, а останалата част – с разходите за събиране на седмичните вноски в
дома на клиента. Предвидено е, че таксата е дължима при подписване на договора,
но е платима на равни вноски през периода на кредита за негово улеснение, като
и в случаите на отказ от тази допълнителна услуга, клиентът дължи 30 % от
таксата.
Настоящият съдебен състав приема на
първо място, че горепосочената клауза противоречи на разпоредбата на чл. 10а,
ал. 2 ЗПК, тъй като е свързана с действия по усвояването и управлението на
кредита, които са част от дейността на кредитора по предоставянето на кредита. Целта
на таксите и комисионните по смисъла на чл. 10а, ал. 1 ЗПК е да се покрият
административните разходи на кредитора при предоставяне на допълнителни услуги,
свързани с договора за потребителски кредит, но различни от основната услуга по предоставяне
на кредит.
На второ място, тази такса
представлява печалба на кредитора и с уговорянето й се заобикаля императивното
изискване, установено в чл. 19, ал. 4 ЗПК, според което годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България /основен лихвен процент – 0.1 %, плюс
10 %/, което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят
50 % от взетата сума. Клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, са
нищожни – чл. 19, ал. 5 ЗПК. Съпоставянето в частност на общия размер на
процесната такса и начислената договорна лихва с размера на главницата по
договора за кредит – 750 лв., обуславя извода, че горепосоченото ограничение е
превишено /виж и § 1, т. 1 и 2 от ДР на ЗПК/.
Въззивният съд счита, че и клаузата
на чл. 3 от процесния договор, която предвижда заплащането на задължителна такса
за оценка на досието, е нищожна, тъй като противоречи на разпоредбата на чл. 16 ЗПК, която установява задължението на кредитора да оцени кредитоспособността на
потребителя преди да му предостави кредит.
С обсъжданата клауза на практика се прехвърля върху самия длъжник
финансовата тежест от изпълнението на задължението на финансовата институция за
предварителна оценка на платежоспособността на кандидатстващия за кредит,
вменени й с посочената норма и води до неоправдано допълнително увеличаване на
размера на разходите по кредита. А отделно от това следва да се посочи, че
действията по актуализиране на наличната финансова информация за потребителя
след сключването на договора за потребителски кредит са свързани с управлението
на кредита /управлението на риска/, във връзка с което кредиторът не може да
изисква заплащането на такси и комисионни на основание чл. 10а, ал. 2 ЗПК.
Следователно клаузите в договора за
кредит, на които ищецът, в качеството си на цесионер, основава процесните
вземания за такса за оценка на досие и такса за услугата „Кредит у дома“, са
нищожни – чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. А след като цедентът не е титуляр на
прехвърлените вземания за такси, то договорът за цесия не е породил
транслативен ефект и тези вземания не са преминали в правната сфера на
цесионера – ищец, поради което и последният не се легитимира като техен
носител.
На следващо място, според приетото в
т. 1 от Тълкувателно решение № 3/2017 год. на ВКС по тълк.дело № 3/2017 год.,
ОСГТК, условията и поредността за погасяване на задълженията по чл. 76, ал. и 2 ЗЗД се прилагат, когато липсва уговорка между страните, която да определя други
условия и ред за прихващане на изпълнението. В случай, че длъжникът не е
направил избор кое от няколкото еднородни задължения погасява, погасяването
задължително се извършва по реда на чл. 76, ал. 1, изр. 2 или изр. 3 ЗЗД.
Правилото на чл. 76, ал. 1 ЗЗД е установено в интерес на длъжника. По този ред
се погасяват еднородните задължения, включително паричните. Условието е да
съществуват няколко задължения, всяко от които е главно и самостоятелно и е
определено по основание и размер. За погасяване на паричните задължения
приложение намира специалното правило на чл. 76, ал. 2 ЗЗД, според което при
недостатъчно изпълнение се погасяват най-напред разноските, след това лихвите и
най-после главницата. Условие за прихващане по реда на чл. 76, ал. 2 ЗЗД е
съществуването на едно задължение, което се формира от поне два от посочените
елементи /в частност главница и лихви/. Разпоредбата предвижда еднаква
поредност за плащане на всички видове лихви. Правилото на чл. 76, ал. 2 ЗЗД
отчита интереса на кредитора – първо да се погасят лихвите, а непогасената
главница да продължи да се олихвява, както и предвид уредената по-кратка
погасителна давност за вземанията за лихви по чл. 111, б. „в“ ЗЗД в сравнение с
общата погасителна давност за главницата. При плащане, достатъчно да погаси
изцяло някое или някои от задълженията и ако длъжникът не е заявил кое задължение
погасява, правилата на чл. 76, ал. 1, изр. 2 и 3 ЗЗД и на чл. 76, ал. 2 ЗЗД се
прилагат в следния ред: погасява се изцяло най-обременителното задължение, а
след него следващото по обременителност задължение по реда на чл. 76, ал. 2 ЗЗД; ако задълженията са еднакво обременителни, погасява се изцяло най-старото,
а след него следващото по възникване задължение в реда по чл. 76, ал. 2 ЗЗД;
ако задълженията са еднакво обременителни и са възникнали едновременно, те се
погасяват съразмерно – всяко от тях по реда на чл. 76, ал. 2 ЗЗД.
В частност съобразно клаузата на чл.
9, ал. 2 от процесния договор, редът за разпределение на плащанията, които не
са достатъчни да покрият непогасените задължения е следният: 1/ законната лихва
за забава, ако такава е приложима; 2/ такса за услуга „Кредит у дома“; 3/ такса
за оценка на досието; 4/ лихва; 5/ обезщетение в случай на пълно предсрочно
погасяване на кредита и 6/ главница. Същевременно въззивният съд приема, че
кредиторът /цедент/ не би могъл да осъществи прихващане на изпълнението с
несъществуващите задължения за такси, поради което със заплатената от ответницата
сума в общ размер на 608.12 лв. е възможно погасяване само на валидно
възникналите задължения за възнаградителна лихва – изцяло в размер на 147.94
лв. /с оглед липсата на твърдения за предсрочно изпълнение на задължението за
заплащане на седмични вноски – виж и чл. 32, ал. 1 ЗПК/ и за главница –
частично до размер на 460.18 лв.
В този смисъл настоящият съдебен
състав приема, че ищецът се легитимира като кредитор на вземане за главница в
размер на 289.82 лв. /750 лв. – 460.18 лв./, ведно със законната лихва, считано
от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по
чл. 410 ГПК до окончателното изплащане – чл. 422, ал. 1 ГПК, както и на вземане
за обезщетение за забава в размер на законната лихва върху горепосочената сума
за периода от 19.05.2017 год. до 28.02.2018 год., чийто размер, определен по
реда на чл. 162 ГПК с помощта на компютърна програма, възлиза на 23.02 лв., до
които релевираните претенции се явяват основателни и следва да бъдат уважени. В
останалата част исковете трябва да бъдат отхвърлени.
Ето защо решението на СРС следва да
бъде отменено в частта му, в която са уважени предявените по реда на чл. 422,
ал. 1 ГПК искове по чл. 9, ал. 1 ЗПК вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 99 ЗЗД и
по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над 289.82 лв. до размера от 590.46 лв. –
главница по договора за потребителски паричен кредит, ведно със законната
лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане, за сумата от 66.98 лв. –
възнаградителна лихва за периода от 20.08.2016 год. до 17.06.2017 год., за
сумата от 15.50 лв. – такса за оценка на досие за периода от 31.12.2016 год. до
17.06.2017 год., за сумата от 294.54 лв. – такса за услуга „Кредит у дома“ за
периода от 10.12.2016 год. до 17.06.2017 год. и за разликата над 23.02 лв. до
размера от 46.44 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва
за периода от 19.05.2017 год. до 28.02.2018 год., които претенции подлежат на
отхвърляне.
Първоинстанционното решение трябва
да бъде отменено и в частта му, в която ответницата е осъдена да заплати на
ищеца разноски за първоинстанционното производство за разликата над 193.15 лв.,
както и разноски за заповедното производство за разликата над 23.14 лв.
В останалата обжалвана част
решението на СРС следва да бъде потвърдено, като правилно.
По отношение на разноските:
С оглед изхода от настоящия спор и
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК жалбоподателката /ответницата/ следва да бъде
осъдена да заплати на ищеца направените разноски във въззивното производство за
възнаграждение за особения й представител в размер на 46.28 лв., както и сумата
от 30.85 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение, съразмерно с
отхвърлената част от въззивната жалба, респ. уважената част от исковете.
На
основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно
обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е Ш
И :
ОТМЕНЯ решението от 16.07.2019 год., постановено по гр.дело
№52053/2018 год. по описа на СРС, ГО, 34 с-в, в частта му, в която са
уважени предявените по реда чл. 422, ал. 1 ГПК от „А.з.с.н.в.“ ЕАД срещу Е.Ф.Т.
искове с правно основание чл. 9, ал. 1 ЗПК вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 99 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над 289.82 лв. до
размера от 590.46 лв. – главница по договор за потребителски паричен кредит
№********* от 21.04.2016 год., за сумата от 66.98 лв. – възнаградителна лихва
за периода от 20.08.2016 год. до 17.06.2017 год., за сумата от 15.50 лв. –
такса за оценка на досие за периода от 31.12.2016 год. до 17.06.2017 год., за
сумата от 294.54 лв. – такса за услуга „Кредит у дома“ за периода от 10.12.2016
год. до 17.06.2017 год. и за разликата над 23.02 лв. до размера от 46.44 лв. –
обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 19.05.2017 год.
до 28.02.2018 год., както и в частта му, в която ответницата Е.Ф.Т. е
осъдена да заплати на ищеца „А.з.с.н.в.“ ООД разноски за първоинстанционното
производство за разликата над 193.15 лв. и разноски за заповедното производство
за разликата над 23.14 лв., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените по реда на
чл. 422, ал. 1 ГПК от „А.З.С.Н.В.“ ЕАД, ЕИК********, със седалище и
адрес на управление:***, офис сграда ***** офис 4, срещу Е.Ф.Т. с ЕГН **********,
с адрес: ***, искове с правно основание чл. 9, ал. 1 ЗПК вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 99 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над
289.82 лв. до размера от 590.46 лв. – главница по договор за потребителски
паричен кредит №********* от 21.04.2016 год., ведно със законната лихва,
считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №13912/2018 год. по описа на СРС, ГО, 34
с-в – 28.02.2019 год. до окончателното изплащане, за сумата от 66.98 лв. –
възнаградителна лихва за периода от 20.08.2016 год. до 17.06.2017 год., за
сумата от 15.50 лв. – такса за оценка на досие за периода от 31.12.2016 год. до
17.06.2017 год., за сумата от 294.54 лв. – такса за услуга „Кредит у дома“ за
периода от 10.12.2016 год. до 17.06.2017 год. и за разликата над 23.02 лв. до
размера от 46.44 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва за
периода от 19.05.2017 год. до 28.02.2018 год.
ПОТВЪРЖДАВА решението от 16.07.2019 год., постановено по гр.дело
№52053/2018 год. по описа на СРС, ГО, 34 с-в, в останалата му обжалвана част.
ОСЪЖДА Е.Ф.Т. с ЕГН **********,
с адрес: ***, да заплати н. „А.З.С.Н.В.“ ЕАД, ЕИК********, със седалище
и адрес на управление:***, офис сграда ******, офис 4, на основание чл. 78, ал.
1 ГПК направените разноски във въззивното производство за възнаграждение за
особения представител на ответницата в размер на 46.28 лв., както и сумата от
30.85 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение.
Решението
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/