РЕШЕНИЕ
№…
гр.Плевен, 18.12.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛЕВЕНСКИ ОКРЪЖЕН
СЪД ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ - ІV гр.с. в
публично заседание на двадесет и четвърти ноември през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЦВЕТЕЛИНА ЯНКУЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: 1.РЕНИ ГЕОРГИЕВА
2.ЕМИЛИЯ КУНЧЕВА
при секретаря ДАФИНКА БОРИСОВА и в присъствието
на прокурора …., като разгледа докладваното от ЧЛЕН - СЪДИЯТА РЕНИ ГЕОРГИЕВА в.гр.д. № 783 по описа за 2020 г. и на
основание данните по делото и закона, за да се произнесе, взе предвид следното:
С решение № 625/10.06.2020 г. по гр.д.№ 6874/2019 г. по описа на ПлРС е отхвърлен
предявения иск за
признаване за установено
на основание чл.415, ал.1, вр. 422 от ГПК, по отношение на Т.Р.М., че дължи да
заплати на кредитора „****“ със седалище гр.София главница в размер на 1 046.37 лв., договорна лихва:
83.53 лв. за периода от 20.03.2018 г. до
20.07.2018 г.; обезщетение за забава в размер на 132.33 лв. за периода от 21.03.2018 г. до 31.07.2019 г; ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на подаване на заявлението 31.07.2019 г. до окончателното и
изплащане, както и деловодни разноски в размер на 25.24 лв. и юрисконсултско възнаграждение в размер на
50 лв.Осъдена е на основание чл.78 ГПК „****“ЕАД със
седалище гр.София да заплати в полза на ПлРС разноските по делото в размер на
50 лв. за държавна такса.
Депозирана
е въззивна жалба от „****“ЕАД със седалище гр.София, чрез пълномощник, срещу решение №
625/10.06.2020 г. по гр.д.№ 6874/2019 г.
по описа на ПлРС, което се обжалва изцяло.Излагат се доводи, че
обжалваното решение е незаконосъобразно.Прави се искане да се отмени същото
като неправилно и незаконосъобразно изцяло и да се постанови ново решение, с
което да се уважи исковата претенция, като бъдат присъдени и разноските за
настоящето производство, както и юристконсултско възнаграждение в размер на 150
лв.
За
въззиваемата страна Т.Р.М. назначеният
особен представител изразява становище да се постанови съдебен акт, с който да
се остави без уважение въззивната жалба, като се потвърди решението на
първоинстанционния съд като правилно и законосъобразно.
Въззивната жалба е процесуално допустима, а по същество
основателна.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като обжалваното такова е валидно и допустимо, а по
останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.Според ТР №
1/9.12.2013 г. на ВКС по тълк.д.№ 1/2013 г., ОСГТК, при проверка на
правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи
императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено
като основание за обжалване.
От фактическа
страна настоящата инстанция приема следното.
На 08.07.2016 г.
между „****“ЕАД като кредитор и Т.Р.М. като кредитополучател е сключен договор
за потребителски кредит с PLUS - 13616835,
от който е видно, че размера на кредита за потребителски цели е 3 500 лв.,
застрахователна премия в размер на 470.40 лв., такса ангажимент 122.50 лв.,
брой погасителни вноски 24 броя (месечна
погасителна вноска 225.98 лв.), като общата
стойност на плащанията е 5 423.52 лв., при лихвен процент 34.58.
От договора за
потребителски паричен кредит е видно, че първата вноска е дължима на 20.08.2016 г., а последната на 20.07.2018
г.Срокът на договора е изтекъл на 20.07.2018 г. и не е обявяван за предсрочно
изискуем.
Въззивникът е
посочил в заявлението за издаване на заповед за изпълнение, че е погасена
сумата в размер на 4 293.62 лв., с която са погасени, както следва:договорна
лихва - 1 839.99 лв., главница - 2 453.63 лв.
В ИМ е посочено,
че с подписването на договора за кредит, кредитополучателят се е съгласил да
заплати на кредитора и такса ангажимент, която е в размер на 122.50 лв., която
такса се заплаща от кредитополучателя при усвояване на кредита, като кредиторът
удържа сумата от общия размер на кредита.От приложения стандартен европейски
формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити от 08.06.2016
г. е видно, че общият размер на кредита е 3 500 лв., а нетната сума за
получаване по сметка е 3 377.50 лв.,
т.е. таксата ангажимент в размер на 122.50 лв. е удържана от размера на
кредита.
От приложеното
писмено потвърждение от 13.09.2018 г. от ****инг С.А.,
клон България със седалище гр.София на основание чл.99, ал.3 ЗЗД, както и на
основание §1, ал.10 и §7, ал.7 от „рамков договор за продажба и прехвърляне на
вземания”, сключен на 27.07.2017 г. между ****инг С.А.,
клон България като продавач и въззивника като купувач, е потвърдена извършената
продажба на всички вземания, от ****инг С.А., клон
България на ****, съгласно посочения рамков договор за продажба и прехвърляне
на вземания от 27.07.2017 г. и Приложение № 1/13.09.2018 г. към него, в което
същите са подробно индивидуализирани и описани, в което приложение е посочено и
вземането от Т.М..
Приложено е
уведомително писмо от „**** ****, вписано в ТДР на Франция, чрез **** ( по пълномощно от
„**** ****”) до въззиваемия, в което е посочено, че на
основание Приложение № 1/13.09.2018 г. към Рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания от 27.07.2017 г., сключен между продавача „****”ЕАД,
ЕИК ****, чийто универсален правоприемник е „**** ****”, опериращо на
територията на РБ чрез „**** ****”, че „**** ****” е прехвърлило на въззивника
вземането си към Т.М., произтичащо от договор за кредит №****, по силата на който е получил кредит в размер на 3
500 лв., като на основание чл.99, ал.3 ЗЗД го уведомява, че кредитор по
гореописаното парично вземане е ****, което е изпратено до длъжника с писмо с
обратна разписка, но видно от приложеното известие за доставяне същото е
върнато на 18.10.2018 г. като непотърсено.
В Приложение №1 от
13.09.2018 г. е посочено, че общата дължима сума от въззиваемия е
1 172.21 лв., от която: отпусната главница:3500 лв., от
която остатък към 13.09.2018 г.-1 046.37 лв., остатък договорна лихва 83.53 лв., остатък
лихва за просрочие 42.31 лв.
Въз основа на така
изложеното от фактическа страна следва да бъде прието следното от правна
такава.
Предявени са установителни искове с
правно основание чл.422 ГПК във вр. с чл.79 ЗЗД
във вр. с чл.240 ЗЗД, във вр. с чл.9 ЗПК и чл.86 ЗЗД.
Във въззивната жалба е посочено, че
първоинстанционният съд е отхвърлил иска по съображения, че липсват
доказателства, които да удостоверяват, че ответникът е получил кредит от ****
ЕАД в размер на 3 500 лв., а в договора за кредит, подписан от ответника в т.1
е посочена и предоставена банкова сметка *** за предоставяне на сумата по
горепосочения договор за кредит.
Договорът за потребителски кредит с оглед
на чл.9 ЗПК е реален договор, като неговото действие е обусловено не само от
постигането на съгласие между страните, но и от реалното предаване на заемателя
на сумата, предмет на договора.В процесния случай съдът приема, че тя му е
предадена от заемодателя, с оглед на посочената банкова сметка ***.2 от
договора за потребителски паричен кредит ****, както и от извършените от въззиваемия плащания на
обща сума в размер на 4 293.62 лв.
На следващо място
във въззивната жалба се сочи, че са неправилни направените изводи от
първоинстанционния съд, че длъжникът не е уведомен за предсрочно обявяване на
кредита за изискуем, съответно за извършената цесия и наличието на нов
кредитор, като се позовава на решение № 3/16.04.2014 г. на ВКС по т.д.№
1711/2013 г. и на решение № 123/24.06.2009 г. на ВКС по т.д.№ 12/2009 г.
От страна на
въззиваемия се поддържа възражението, че и до настоящия момент ответникът не е
уведомен за извършената цесия съгласно чл.99, ал.3 ЗЗД, а уведомяването на особен
представител не може да се счита за изпълнение на законовото задължение от
страна на ищеца, изискващо лично уведомяване на задълженото лице.
Процесният договор
за потребителски кредит не е обявяван за
предсрочно изискуем, тъй като срокът му изтича на 20.07.2018 г., а заявлението
по чл.410 ГПК е депозирано на 31.07.2019 г.
В решение №
123/24.06.2009 г. на ВКС по т.д.№ 12/2009 г. ІІ т.о., е посочено, че установеното в чл.99, ал.4 ЗЗД
задължение на цедента да съобщи на длъжника за извършеното прехвърляне на
вземането има за цел да защити длъжника срещу ненадлежно изпълнение на
неговото задължение, т.е. срещу
изпълнение на лице, което не е носител на вземането, като съобщението за
прехвърлянето на вземането следва да бъде извършено именно от стария кредитор (цедента), като правно
релевантно действие за действието на цесията не е съобщението, извършено от
цесионера (новия кредитор).
Уведомяването на
длъжника може да става и от трето лице или цесионера по изрично упълномощаване
от цедента ( определение № 213/16.03.2016 г.
на ВКС по т.д.№ № 1745/2015 г., ІІ т.о.).
В решение №
3/16.04.2014 г. на ВКС по гр.д.№ 1711/2011 г., І т.о. е приета възможността
уведомление за цесията, съставено от страна на цедента, но приложено към ИМ на
цесионера по иск срещу длъжника да породи действие по чл.99, ал.3 ЗЗД за
длъжника.
Съдът счита, че
такова уведомяване на особения представител на ответника в хода на исковото
производство за извършената цесия може валидно да бъде извършено.Прехвърлянето
на вземането е произвело правното си действие по отношение на длъжника в
съответствие с изискванията, въведени в разпоредбата на чл.99 ЗЗД.Въззиваемият Т.М.
не участва лично в производството по делото, а се представлява от назначен от
съда особен представител на основание чл.47, ал.6 ГПК, на който са връчени
преписа от исковата молба и приложенията към нея ( определение №
454/26.09.2019 г. на ВКС по т.д.№ 144/2019 г., І т.о.).
На следващо място
във въззивната жалба е посочено, че е неправилно твърдението, че такса
ангажимент и застрахователната премия по застраховка на плащания са нежелани от
кредитополучателя, както и че не е спазен размера на шрифта и договорът е
трудно четим, като посочените такса и застрахователна премия са цитирани в
договора за кредит и ответникът е знаел и се е съгласил с тях, щом е подписал
договора.
Въззиваемият счита, че тъй като представеният по делото
договор е в противоречие с чл.10, ал.1 ЗПК, тъй като видимо е изписан със
шрифт, по-малък от 12, то това е предпоставка договорът да се счита за
недействителен съгласно чл.22 ЗПК.
Според чл.22 ЗПК,
когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1 ЗПК, договорът за
потребителски кредит е недействителен, а съгласно чл.23 ЗПК, когато договорът е
обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита,
т.е. главницата, но не дължи лихви или други разходи по кредита.
Настоящата
инстанция счита, че възражението на въззиваемия, обективирано в отговора на ИМ
относно размера на шрифта, е неоснователно, тъй като не са събрани
доказателства, за които са необходими специални знания с оглед на чл.195 ГПК (решение от 6.11.2020 г. на ОС-Ямбол по в.гр.д.№ 374/2020
г.).
Въззивамият е
възразил, че включването на застрахователната премия и „такса ангажимент” в
месечните вноски е абсолютно незаконосъобразно, а относно сключената
застраховка липсват данни служители на кредитодателя да са оправомощени от ЮЛ
застраховател да сключват застрахователни договори, а относно „такса
ангажимент“-съгласно клаузите на договора-чл.2, изр. последно-същата се удържа
от кредита в момента на евентуалното отпускане на кредита,
следователно-включването и като част от месечните вноски по кредита
представлява двойно изплащане на една и съща сума, в т.ч. и начисляване на
лихви върху нея, което е незаконосъобразно.
В тази насока
настоящата инстанция приема следното.
Използвайки
кредитен калкулатор, при главница от 3 847.90 лв. (3 377.50 лв.+470.40 лв.), 34.58% лихвен процент и 24 броя вноски, общо
дължимата сума възлиза на 5 432.40 лв. при месечна вноска от 226.35 лв.
Общата стойност на
плащанията е посочено в договора за кредит в размер на 5 423.52 лв., т.е.
по-малко от горепосочената.
Неоснователно е
възражението на въззиваемия, че липсват данни служителите на кредитодателя да
са упълномощени от ЮЛ застраховател да сключват застрахователни договори.
Между
страните е сключен застрахователен договор за застраховка
„Защита на плащанията”, обективиран в сертификат № **** от 08.07.2016 г., който е сключен със застрахователите
„****“ и „****“, с посредничеството на „****”ЕАД,
а не от кредитодателя.
В чл.2 от договора
за потребителски кредит страните са уговорили, че „застрахователната премия“ е
разделена на равен брой вноски и е част от всяка месечна погасителна вноска.
Въззивникът е
претендирал и законна лихва за забава в размерна 132.33 лв., считано от
21.03.2018 г. (датата, на която е станала
изискуема първата неплатена от длъжника погасителна вноска) до датата на подаване
на заявлението в съда - 31.07.2019 г., която е дължима от въззиваемия.
Използвайки
калкулатора за изчисляване на законна лихва, то същата върху сумата от 1 129.90
лв. (1 046.37 лв.+83.53 лв.) възлиза на 156.30 лв., а само върху главницата от 1
046.37 лв. е 144.37 лв.
Не е допуснато
соченото от въззиваемия нарушение на императивното правило на чл.147, ал.1 ЗЗП,
съгласно което клаузите на договорите, предлагани на потребителите, трябва да
бъдат съставени по ясен и недвусмислен начин.
Въз основа на
гореизложените фактически и правни доводи настоящата инстанция приема, че
обжалваното решение е незаконосъобразно, поради което следва да бъде отменено,
а вместо него постановено друго по съществото на спора.
Следва да бъде признато
за установено на основание чл.422 ГПК във вр. с чл.79 ЗЗД, във вр. с чл.240 ЗЗД
във вр.9 ЗПК и чл.86 ЗЗД по отношение на въззиваемия, че същият дължи на
въззивника сума в общ размер на 1 262.23 лв., от която главница в размер на 1
046.37 лв., договорна лихва 83.53 лв. и законна лихва за забава в размер на
132.33 лв., както и законна лихва върху главницата от подаване на заявлението
по чл.410 ГПК-31.07.2019 г. до окончателното изплащане на вземането, за които
суми е издадена заповед № 2914 за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК то 01.08.2019 г. по ч.гр.д.№ 5170/2019 г. по описа на ПлРС.
При този изход на
процеса следва да бъде осъден въззиваемият да заплати на въззивника разноски по
делото за заповедното производство, както следва:деловодни разноски в размер на
25.24 лв. и юристконсултско възнаграждение в размер на 50 лв., а за исковото
производство разноски в общ размер на
836 лв., от които юристконсултско възнаграждение за двете инстанции
съгласно чл.78, ал.8 ГПК в общ размер на 200 лв., както и 636 лв., съставляваща
заплатено възнаграждение за назначения особен представител на Т.М..
Водим от горното,
Плевенски окръжен съд
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 625/10.06.2020 г. по
гр.д.№ 6874/2019 г. по описа на Плевенски районен съд, като ВМЕСТО НЕГО
ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА за
установено на основание чл.422 ГПК във вр. с чл.79 ЗЗД, във вр. с чл.240 ЗЗД
във вр.с чл.9 ЗПК и чл.86 ЗЗД, че Т.Р.М., ЕГН **********,с адрес гр.Плевен, ****,
дължи на „****”ЕАД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление гр.София, ****,
сума в общ размер на 1 262.23 лв., от
която главница в размер на 1 046.37 лв., договорна лихва 83.53 лв. и
законна лихва за забава в размер на 132.33 лв., както и законна лихва върху
главницата от подаване на заявлението по чл.410 ГПК - 31.07.2019 г. до
окончателното изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед № 2914
за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от 01.08.2019 г. по ч.гр.д.№
5170/2019 г. по описа на ПлРС.
Осъжда Т.Р.М., ЕГН
**********,с адрес гр.Плевен, ****, да заплати на „****”ЕАД, ЕИК ****, със
седалище и адрес на управление гр.София, ****, разноски за заповедното
производство, както следва: деловодни разноски в размер на 25.24 лв. и
юристконсултско възнаграждение в размер на 50 лв.
Осъжда Т.Р.М., ЕГН
**********,с адрес гр.Плевен, ****, да заплати на „****”ЕАД, ЕИК ****, със
седалище и адрес на управление гр.София, ****, разноски по делото за исковото
производство в общ размер на 836 лв.
Решението не
подлежи на касационно обжалване на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: