№ 676
гр. София, 10.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на шести октомври през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Рени Коджабашева
Членове:ЙОАНА М. ГЕНЖОВА
Яна Борисова
при участието на секретаря Капка Н. Лозева
като разгледа докладваното от Рени Коджабашева Въззивно гражданско дело
№ 20211100508720 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С Решение от 18.02.2021 г., постановено по гр.д.№ 34980/ 2019 г. на Софийски
районен съд, ІІ ГО, 71 състав, по предявени от „Т.С.” ЕАД- гр. София установителни
искове по чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД е признато за
установено, че П. С. Т. /ЕГН **********/, Л. П. Т. /ЕГН **********/, Ю. П. В. /ЕГН
**********/ и Р. П. П. /ЕГН **********/ дължат на „Т.С.” ЕАД /ЕИК *******/ при
условията на разделност /5/8 ид.ч.- П. С. Т., и по 1/8 ид.ч.- всяка от ответниците Л. П.
Т., Ю. П. В. и Р. П. П./ сумата 1 964.01 лв., представляваща дължима сума за
действително потребена топлинна енергия в имот: ап.№ 47, находящ се в гр. София, жк
„*******, за периода от м.02.2016 г. до м.04.2018 г., отразена в общи фактури №
**********/ 31.07.2016 г., № **********/ 31.07.2017 г. и № **********/ 31.07.2018 г. и
незаплатени изравнителни сметки за процесния период, ведно със законната лихва от
20.02.2019 г. до изплащане на вземането; сумата 395.97 лв.- мораторна лихва за
периода от 15.08.2016 г. до 11.02.2019 г.; и сумата 44.29 лв., представляваща цена на
извършена услуга за дялово разпределение за периода от 01.05.2015 г. до 30.04.2018 г.,
ведно със законната лихва от 20.02.2019 г. до изплащане на вземането, като исковете са
отхвърлени: относно главницата /стойност на топлинна енергия/- за горницата до
пълния предявен размер от 2 639.57 лв. и за периода м.05.2015 г.- м.01.2016 г. вкл., като
погасен по давност; относно лихвите за забава- за периода 14.08.2016 г.- 14.09.2016 г.;
1
и относно мораторната лихва върху сумата за дялово разпределение в размер на 7.48
лв., претендирана за периода от 01.03.2016 г. до 11.02.2019 г., за които суми е издадена
заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 10246/ 2019 г. на СРС, 71 състав. На
основание чл.78, ал.1 ГПК ответниците са осъдени да заплатят на ищеца „Т.С.” ЕАД
разноски, както следва: П. С. Т.: сумата 249.08 лв.- разноски за исковото производство,
и сумата 54.39 лв.- разноски за заповедното производство /ч.гр.д.№ 10246/ 2019 г. на
СРС, 71 състав/; Л. П. Т.: сумата 49.82 лв.- разноски за исковото производство, и
сумата 10.88 лв.- разноски за заповедното производство /ч.гр.д.№ 10246/ 2019 г. на
СРС, 71 състав/; Ю. П. В.: сумата 49.82 лв.- за исковото производство, и сумата 10.88
лв.- за заповедното производство /ч.гр.д. № 10246/ 2019 г. на СРС, 71 състав/; и Р. П.
П.: сумата 49.82 лв.- за исковото производство, и сумата 10.88 лв.- за заповедното
производство /ч.гр.д.№ 10246/ 2019 г. на СРС, 71 състав/. На основание чл.78, ал.3 ГПК
ищецът „Т.С.” ЕАД е осъден да заплати на ответниците разноски, както следва: на П.
С. Т.: сумата 338.76 лв.- разноски за исковото производство, и сумата 50 лв.- разноски
за заповедното производство /ч.гр.д.№ 10246/ 2019 г. на СРС, 71 състав/; на Л. П. Т.:
сумата 233.62 лв.- разноски за исковото производство, и сумата 50 лв.- разноски за
заповедното производство /ч.гр.д.№ 10246/ 2019 г. на СРС, 71 състав/; на Ю. П. В.:
сумата 233.62 лв.- за исковото производство, и сумата 50 лв.- за заповедното
производство /ч.гр.д.№ 10246/ 2019 г. на СРС, 71 състав/; и на Р. П. П.: сумата 233.62
лв.- за исковото производство, и сумата 50 лв.- за заповедното производство /ч.гр.д.№
10246/ 2019 г. на СРС, 71 състав/. Искането на страните за присъждане на разноски е
отхвърлено в останалата му част.
С определение от 8.06.2021 г., постановено по реда на чл.248 ГПК, е оставена
без уважение молба на ответниците П. С. Т., Л. П. Т., Ю. П. В. и Р. П. П. за изменение
на постановеното на 18.02.2021 г. решение в частта за разноските чрез присъждането
на разноски за заповедното производство.
Постъпила е въззивна жалба от П. С. Т., Л. П. Т., Ю. П. В. и Р. П. П.
/ответници по делото/, в която са изложени оплаквания за неправилност и
необоснованост на постановеното от СРС решение в частта му, в която е призната
дължимостта на горепосочените суми- главници и лихви за забава, и в частта относно
присъдените на ищеца разноски, с искане да бъде постановена отмяната му и да бъде
постановено решение за отхвърляне на исковете, с присъждане на разноски за двете
съдебни инстанции.
Подадена е и частна жалба от ответниците П. С. Т., Л. П. Т., Ю. П. В. и Р. П. П.
срещу определението по чл.248 ГПК, с искане да бъде постановена отмяната му като
неправилно.
Въззиваемата страна „Т.С.” ЕАД- гр. София /ищец по делото/ оспорва
подадената от ответниците въззивна жалба и моли да бъде постановено решение за
2
отхъврлянето й като неоснователна, като претендира разноски за въззивното
производство.
Третото лице- помагач на ищеца- „Т.С.“ ЕООД- гр. София не изразява
становище по повод жалбите на ответниците.
Предявени са установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и
чл.86, ал.1 ЗЗД.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК,
намира от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по
чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима.
Разгледана по същество, жалбата е частично основателна.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Атакуваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо- в
обжалваната част.
По същество решението на СРС е частично неправилно и следва да бъде
отменено относно признатата дължимост на сумата 395.97 лв.- мораторна лихва при
плащане на главницата /стойност на топлинна енергия/, дължима за периода от
15.08.2016 г. до 11.02.2019 г., и в частта относно съразмерно присъдените на ищеца
разноски.
В останалата обжалвана от ответниците част- относно признатата от СРС
дължимост на сумата 1 964.01 лв.- главница /стойност на топлинна енергия/, и на
сумата 44.29 лв.- такса за услугата дялово разпределение, решението на СРС като
правилно следва да бъде потвърдено.
Основателността на предявените по делото искове е предпоставена от
установяване пасивната материално- правна легитимация на ответниците да отговарят
по същите. Ищецът основава претенциите си към ответниците П. С. Т., Л. П. Т., Ю. П.
В. и Р. П. П. на твърдението, че са съсобственици на процесния имот, представляващ
апартамент № 47, находящ се в гр. София, жк „*******, с аб.№ *******, в който
доставял топлинна енергия за битови нужди през периода м.05.2015 г.- м.04.2018 г., в
която връзка са представени по делото Договор за покупко- продажба на жилище,
сключен по реда на ЗОбС от 30.07.1998 г., по силата на който ответникът П. С. Т. и
А.Й. Т.а са придобили правото на собственост върху процесния имот, и Удостоверение
за наследници на А.Й. Т.а, починала на 8.09.2013 г., от което е видно, че след смъртта
си същата е оставила за законни наследници четиримата ответници. Ответниците
3
следователно се легитимират като съсобственици на процесния имот при посочените в
решението идеални части.
Действащата през процесния период нормативна уредба предвижда две
алтернативни основания, при които възниква договорно отношение за продажба на
топлинна енергия- писмен договор по чл.149 ЗЕ или наличие на право на собственост
или на вещно право на ползване върху самостоятелен обект в топлоснабдена сграда-
етажна собственост- чл.153, ал.1 ЗЕ. Нормата на чл.153, ал.1 ЗЕ легитимира като
потребител на топлинна енергия по силата на закона собственика на топлоснабдения
имот, освен ако имотът е обременен с вещно право на ползване, в който случай
потребител се явява третото лице- ползвател, което разрешение съответства и на
общата уредба на задълженията на носителя на ограниченото вещно право по чл.57 ЗС,
възлагаща в негова тежест разноските, свързани с ползването на вещта. Тези хипотези
са приложими, доколкото относно доставката на топлинна енергия до определен
топлоснабден имот няма сключен писмен договор /чл.149 ЗЕ/, явяващ се по правило
основен източник на облигационните правоотношения. Сключването на писмен
договор при условията на договорна автономия /чл.8 и чл.9 ЗЗД/ е приложимо и в
областта на продажбата на топлинна енергия, като чл.149, ал.1, т.6 ЗЕ изрично
предвижда, че продажбата на топлинна енергия се извършва въз основа на писмени
договори при общи условия, сключени между доставчика на топлинна енергия и
клиентите /потребителите/ в сграда- етажна собственост. При наличието на такъв
договор, сключен относно доставката на топлинна енергия в процесния имот, е без
значение дали освен страната по така възникналото договорно правоотношение
/клиент, потребител/ има и друго лице, притежаващо вещни права върху имота.
В случая според доводите във въззивната жалба по делото не е безспорно
установено, че през посочения в исковата молба период ответниците и ищцовото
дружество са били обвързани от валидно договорно правоотношение, основано на
валидно сключен помежду им договор за доставяне на топлинна енергия. Посочените
по- горе писмени доказателства /договор за покупко- продажба и удостоверение за
наследници/ легитимират четиримата ответници като собственици на процесния
апартамент, като няма твърдения, нито данни по делото придобитото от тях вещно
право да е било отчуждено или погасено преди или през процесния период. В
качеството на собственици следователно същите имат качеството и на потребители на
топлинна енергия в него по смисъла на чл.153, ал.1 ЗЕ.
Установено е следователно наличието на облигационно договорно
правоотношение между ищеца и ответниците през процесния период, произтичащо от
договор за продажба на топлинна енергия, по който ищецът е доставял топлинна
енергия, което е достатъчно основание за доказване на иска /исковете/ по основание.
Обстоятелството колко точно количество топлинна енергия е доставено в сградата и
4
конкретно- в жилището на ответниците, е от значение единствено за доказване размера
на иска, като евентуалната недоказаност на този размер не може да доведе до
отхвърлянето му- съгласно чл.162 ГПК. В случая относно обема на доставената в
процесния топлоснабден имот топлинна енергия /само за битово горещо
водоснабдяване /БГВ// и нейната стойност са събрани релевантни доказателства
/извлечения и справки/ и е изслушана съдебно- техническа експертиза, чието
експертно заключение е прието като неоспорено от страните и възприето от въззивния
съд като обективно дадено, поради което и дължимото относно размера на главния иск
доказване е проведено от страна на ищеца.
За да постанови решението си, първоинстанционният съд е приел, че част от
процесните главни вземания- предмет на предявения от „Т.С.” ЕАД установителен иск
по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, не са дължими, поради основателност на заявеното
от ответниците правопогасяващо възражание за давност по чл.111, б.„в” ЗЗД, при
съобразяване на обстоятелството, че давността е прекъсната на 20.02.2019 г., когато е
подадена исковата молба по делото. При правилно приложение на материалния закон-
чл.111, б."в" ЗЗД, и при съобразяване на Тълкувателно решение № 3/ 18.05.2012 г. по
тълк. дело № 3/ 2011 г. на ОСГТК на ВКС, районният съд е приел за недължими
главничните задължения, възникнали преди 20.02.2016 г., като е отхвърлил исковете в
тази част като неоснователни- поради погасяването им по давност с изтичането на
специалния тригодишен давностен срок по чл.111, б."в" ЗЗД. Не е допуснато при
постановяване на обжалваното решение поддържаното в този смисъл в жалбата
нарушение на материалния закон, като периодът и размерът на вземанията, обхванати
от погасителна давност, са правилно определени от СРС.
При това положение искът за признаване дължимостта на сумата 1 964.01 лв.-
главница, представляваща стойност на доставена в процесния имот през периода
м.02.2016 г.- м.04.2018 г. топлинна енергия за БГВ /ТЕ за отопление на имота и за
сградна инсталация не е начислена/, като основателен правилно е уважен, като е
призната дължимостта на това вземане на основание чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД,
ведно със законната лихва от 20.02.2019 г.- датата на подаване на заявление по чл.410
ГПК, до окончателното изплащане на сумата.
Останалите наведени в жалбата на ответниците доводи за неправилност на
решението в горепосочената част са неоснователни и не могат да доведат като краен
резултат както до отхвърляне на иска за процесните главнични вземания /стойност на
топлинна енергия/, така и до намаляване на техния размер.
Неправилно е прието от първоинстанционния съд, обаче, че следва да бъде
призната дължимостта на вземания на ищеца за лихви за забава за периода от
15.08.2016 г. до 11.02.2019 г., тъй като не се установява от доказателствата по делото,
поради непровеждане на дължимото от ищеца пълно главно доказване на
5
производящите това спорно материално право факти и обстоятелства, същият да
притежава такива ликвидни и изискуеми вземания срещу ответниците.
Съгласно чл.84, ал.1 ЗЗД, когато денят за изпълнение на задължението е
определен, длъжникът изпада в забава след изтичането му. Задълженията на
ответниците за заплащане стойността на доставената в процесния имот топлинна
енергия са възникнали като срочни- съобразно приложимите в отношенията между
страните общи условия на договора за доставка на топлинна енергия. В забава за
изпълнение длъжникът може да изпадне в случай, че вземането е ликвидно, т.е.
установено по основание и по размер. В случая прогнозно начислените за процесния
имот суми, видно от приетото като неоспорено от страните експертно заключение на
изслушаната в първоинстанционното производство съдебно- техническа експертиза, са
в размер, различен от сумите за реално потребление. Ликвидността на произтичащите
от реалното потребление вземания е установена едва с изравнителните сметки, като
относно изискуемостта и забавата на дължимите за консумирана през процесния
период топлинна енергия суми, за които са издадени общи фактури на 31.07.2016 г.,
31.07.2017 г. и 31.07.2018 г., приложение намират Общите условия на „Т.С.“ ЕАД от
2016 г., одобрени е Решение № ОУ-1 от 27.06.2016 г. на КЕВР. В ал.3 на чл.32 ОУ-
2016 г. е предвидено, че след отчитане на средствата за дялово разпределение и
изготвяне на изравнителните сметки от търговеца, продавачът издава за отчетния
период кредитни известия за стойността на фактурите по ал.1 и фактура за потребеното
количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база изравнителните
сметки. Съгласно чл.33, ал.2 клиентите са длъжни да заплащат стойността на
фактурата по чл.32, ал.2 и ал.3 за потребеното количество топлинна енергия за
отчетния период, в 45- дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят, а
съгласно ал.4 на чл.33 продавачът начислява обезщетение за забава в размер на
законната лихва само за задълженията по чл.32, ал.2 и ал.3, ако не са заплатени в срока
по ал.2. Тъй като според събраните доказателства отчитането на ИРРО, изготвянето на
изравнителните сметки и издаването на общите фактури за процесния период е
настъпило след предвидения в ОУ- 2016 г. 45- дневен срок за плащане /общите
фактури за отчетния период са издадени на 31.07.2016 г., 31.07.2017 г. и 31.07.2018 г., а
45- дневният срок е изтекъл на 14.06. на съответната година- 2016 г., 2017 г., 2018 г.,
считано от 30.04./, цитираните клаузи на Общите условия са неприложими, като
съобразно разпоредбата на чл.84, ал.2 ЗЗД ответниците изпадат в забава след покана,
каквато не се твърди, нито доказва, да е отправена от ищеца до тях. Искът /исковете/
по чл.422 ГПК вр. чл.86 ЗЗД за признаване дължимостта на сумата 395.97 лв.-
обезщетение за забава върху главницата за потребена топлинна енергия, дължимо за
периода 15.08.2016 г.- 11.02.2019 г., следователно подлежи на отхвърляне като
неоснователен.
При тези съображения, поради несъвпадане изводите на двете съдебни
6
инстанции по основателността на акцесорния иск /искове/ обжалваното решение
следва да бъде отменено в частта, в която е призната дължимостта на сумата 395.97
лв.- лихви за забава при плащане на главницата /стойност на потребена топлинна
енергия/, и вместо това да бъде постановено решение, с което искът на „Т.С.“ ЕАД по
чл.422 ГПК вр. чл.86, ал.1 ЗЗД за горепосочената сума да бъде отхвърлен като
неоснователен.
При този изход на спора следва да бъде преразпределена и отговорността за
разноски между страните, като съразмерно на уважената, респ. отхвърлената част от
исковете, ответниците дължат да заплатят на ищеца общо сумата 332.94 лв.- разноски
за първоинстанционното производство, от които: П. Т.- сумата 208.08 лв., и Л. Т., Ю.
В. и Р. П.- по 41.62 лв. всяка, и общо сумата 72.71 лв.- разноски за заповедното
производства, от които: П. Т.- сумата 45.44 лв., и Л. Т., Ю. В. и Р. П.- по 9.09 лв. всяка.
При това положение обжалваното решение следва да бъде отменено и в частта относно
присъдените от СРС разноски по чл.78, ал.1 ГПК над горепосочените размери. На
основание чл.78, ал.3 ГПК ищецът дължи да заплати на ответниците допълнително
следните разноски за първоинстанционното производство: на П. Т.- сумата 40.44 лв., и
на Л. Т., Ю. В. и Р. П.- суми от по 27.90 лв. на всяка от тях.
В останалата част, в която е призната дължимостта на главница от 1 964.01 лв.-
стойност на потребена през периода м.02.2016 г.- м.04.2018 г. топлинна енергия, и на
сумата 44.29 лв.- такса за дялово разпределение, ведно със законната лихва от
завеждане на делото до окончателното им изплащане, и на ищеца „Т.С.“ ЕАД са
присъдени разноски за първоинстанционното производство- до размер на сумите:
208.08 лв.- за П. Т., и по 41.62 лв.- за всяка от ответниците Л. Т., Ю. В. и Р. П., и
разноски за заповедното производство- до размер на сумите: 45.44 лв.- за П. Т., по 9.09
лв.- за всяка от ответниците Л. Т., Ю. В. и Р. П., обжалваното решение следва да бъде
потвърдено.
При този изход на въззивното производство въззивниците имат право на
разноски, съразмерно на уважената част от жалбата- съгласно чл.273 вр. чл.78, ал.1
ГПК, каквито следва да им бъдат присъдени в следните размери на П. Т.- сумата 54.32
лв., на Л. Т., Ю. В. и П.- суми от по 50.36 лв. на всяка /за държ. такса и платени адв.
възнаграждения/. Разноските за адвокатско възнаграждение на въззивника П. Т. са
намалени до минималния предвиден в Наредба № 1/ 2004 г. размер от 300 лв. по
възражението за прекомерност на въззиваемата страна, заявено в писмена молба от
29.09.2022 г.
Независимо от частичното отхвърляне на подадената от ответниците въззивна
жалба, разноски на въззиваемата страна за въззивното производство не следва да бъдат
присъдени, тъй като от същата не е подаден отговор на въззивната жалба, нито е
осъществено процесуално представителство в проведеното във въззивното
7
производство открито съдебно заседание. Подадената от въззиваемото дружество на
29.09.2022 г. писмена молба не може да обоснове ангажиране отговорността на
въззивниците за сторени във въззивното производство разноски.
Относно подадената от ответниците частна жалба срещу определението по
чл.248 ГПК: Освен, че с настоящото въззивно решение е преразпределена
отговорността за разноски между страните, съразмерно на уважената, съответно
отхвърлената част от исковете, не е налице основание за друго изменение на
обжалваното решение в частта относно разноските, поради което и частната жалба
срещу определението по чл.248 ГПК следва да бъде оставена без уважение.
Процесуалната норма на чл.78 ГПК във всичките й хипотези и съобразно
разрешенията, приети в Тълкувателно решение № 6/ 06.11.2013 г. по тълк. дело № 6/
2012 г. на ВКС- ОСГТК, предпоставя допустимо възмездяване на направени в
съответното производство и доказани до приключването му съдебни разноски.
Заповедното производство, обаче, е уредено като едностранно. Поради това в
чл.7, ал.7 от Наредба № 1/ 2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения /НМРАВ/ то е поставено наред с други едностранни производства-
производство по обезпечаване на бъдещ иск, производство по издаване на
изпълнителен лист. 3ащитата на длъжника в рамките на тези производства се
осъществява чрез обжалване актовете на съда с частна жалба, като в тези случаи
минималното адвокатско възнаграждение се определя по чл.11 от Наредба № 1/
9.07.2004 г. Подаването на възражение в срока по чл.414 ГПК не е израз на
материално-правната защита на длъжника в заповедното производство, а е основание
за отпочването на исков процес. По възражението заповедният съд не дължи
произнасяне, а указания до молителя за предявяване на иска по чл.422 ГПК.
Възражението на длъжника няма самостоятелен характер и е само формална
предпоставка за прерастване на заповедното производство в състезателно и двустранно
/в този смисъл Определение № 45/ 23.01.2019 г. по ч.т.д.№ 3074/ 2018 г. на ВКС, ТК, І
ТО/.
Предвид горното, разноски във връзка с мотивирането на възражение по чл.414
ГПК, по преценка настоящия въззивен съд, не се дължат на длъжника. Подаването на
възражение по чл.414 ГПК не представлява процесуално действие, извършено в
самостоятелно състезателно производство, а е само предпоставка за предявяване на
материалното право от кредитора по исков път, в което исково производство
длъжникът следва да изчерпи възраженията си за неоснователност на иска. Законът
изрично освобождава длъжника от задължението да мотивира възражението си, поради
което и доколкото защитата му в исковото производство по реда на чл.422 ГПК би
била напълно аналогична, няма основание да бъде възмездяван двукратно за едно и
също нещо. Освобождавайки длъжника от задължение за мотивиране, законодателят се
8
дезинтересира от основателността на възражението. То е само формална предпоставка,
без самостоятелни правни последици, поради което и изходът на спора за
материалното право на кредитора не предпоставя материална незаконосъобразност на
възражението по чл.414 ГПК. Липсва следователно и функционална обусловеност на
същото от изхода на спора за материалното право /в този смисъл Определение № 45 от
23.01.2019 г. по ч.т.д.№ 3074/ 2018 г. на ВКС, ТК, І ТО; Определение № 140 от
19.03.2020 г. по ч.т.д.№ 236/ 2020 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО/.
Тъй като в случая за обосноваване на претенцията си за разноски длъжникът
противопоставя правото си на мотивиране на възражението, което не е забранено от
закона, следва да се има предвид, че това право следва да бъде упражнявано без
злоупотреба /чл.3 ГПК/, каквото би съставлявало възмездяването за дублираща се
адвокатска защита, кумулативно- по подаване на възражение по чл.414 ГПК и по
защитата срещу иска по чл.422 ГПК, които възнаграждения обективно биха могли да
бъдат поискани за възмездяване само в производството по чл.422 ГПК.
При тези съображения обжалваното определение по чл.248 ГПК, с което е
отказано допълване на постановеното от СРС първоинстанционно решение- чрез
присъждането на разноски за платени от ответниците- длъжници за заповедното
производство адвокатски възнаграждения, като правилно следва да бъде потвърдено.
Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение от 18.02.2021 г., постановено по гр.д.№ 34980/ 2019 г. на
Софийски районен съд, ІІ ГО, 71 състав, в обжалваната част, в която по предявени от
„Т.С.” ЕАД- гр. София установителни искове по чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.86, ал.1 ЗЗД е
признато за установено, че П. С. Т. /ЕГН **********/, Л. П. Т. /ЕГН **********/, Ю.
П. В. /ЕГН **********/ и Р. П. П. /ЕГН **********/ дължат на „Т.С.” ЕАД /ЕИК
*******/ при условията на разделност /5/8 идеални части- П. С. Т., и по 1/8 идеална
част- всяка от ответниците Л. П. Т., Ю. П. В. и Р. П. П./ сумата 395.97 лв.- мораторна
лихва при плащане на главницата, дължима за периода от 15.08.2016 г. до 11.02.2019 г.,
за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 10246/ 2019
г. на СРС, 71 състав, а също и в частта, в която на основание чл.78, ал.1 ГПК
ответниците са осъдени да заплатят на ищеца „Т.С.” ЕАД разноски, както следва: П. С.
Т.: разноски за исковото производство над сумата 208.08 лв., и разноски за заповедното
производство /ч.гр.д.№ 10246/ 2019 г. на СРС, 71 състав/- над сумата 45.44 лв.; Л. П.
Т., Ю. П. В. и Р. П. П.- разноски за исковото производство над сумата 41.62 лв. /всяка/,
и разноски за заповедното производство /ч.гр.д.№ 10246/ 2019 г. на СРС, 71 състав/-
над сумата 9.09 лв. /всяка/, и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
9
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Т.С." ЕАД- гр. София /ЕИК *******/ срещу П. С.
Т. /ЕГН **********/, Л. П. Т. /ЕГН **********/, Ю. П. В. /ЕГН **********/ и Р. П. П.
/ЕГН **********/ установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.86, ал.1 ЗЗД за
признаване дължимостта при условията на разделност /5/8 идеални части- П. С. Т., и
по 1/8 идеална част- всяка от ответниците Л. П. Т., Ю. П. В. и Р. П. П./ на сумата
395.97 лв.- мораторна лихва при плащане на главницата, дължима за периода от
15.08.2016 г. до 11.02.2019 г., за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл.410
ГПК по ч.гр.д.№ 10246/ 2019 г. на СРС, 71 състав, като неоснователни.
ПОТВЪРЖДАВА Решение от 18.02.2021 г., постановено по гр.д.№ 34980/ 2019
г. на Софийски районен съд, ІІ ГО, 71 състав, в останалата обжалвана част, в която
по предявени от „Т.С.” ЕАД- гр. София установителни искове по чл.422, ал.1 ГПК вр.
чл.79, ал.1 ЗЗД е признато за установено, че П. С. Т. /ЕГН **********/, Л. П. Т. /ЕГН
**********/, Ю. П. В. /ЕГН **********/ и Р. П. П. /ЕГН **********/ дължат на „Т.С.”
ЕАД /ЕИК *******/ при условията на разделност /5/8 идеални части- П. С. Т., и по 1/8
идеална част- всяка от ответниците Л. П. Т., Ю. П. В. и Р. П. П./ сумата 1 964.01 лв.
/главница/, представляваща стойност на потребена в имот: ап.№ 47, находящ се в гр.
София, жк „*******, през периода от м.02.2016 г. до м.04.2018 г. топлинна енергия,
отразена в общи фактури № **********/ 31.07.2016 г., № **********/ 31.07.2017 г. и
№ **********/ 31.07.2018 г., ведно със законната лихва от 20.02.2019 г. до изплащане
на вземането; и сумата 44.29 лв., представляваща такса за дялово разпределение за
периода от 1.05.2015 г. до 30.04.2018 г., ведно със законната лихва от 20.02.2019 г. до
изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410
ГПК по ч.гр.д.№ 10246/ 2019 г. на СРС, 71 състав, а също и в частта, в която на
основание чл.78, ал.1 ГПК ответниците са осъдени да заплатят на ищеца „Т.С.” ЕАД
разноски, както следва: П. С. Т.: сумата 208.08 лв.- разноски за исковото
производство, и сумата 45.44 лв.- разноски за заповедното производство /ч.гр.д.№
10246/ 2019 г. на СРС, 71 състав/; Л. П. Т.: сумата 41.62 лв.- разноски за исковото
производство, и сумата 9.09 лв.- разноски за заповедното производство /ч.гр.д.№
10246/ 2019 г. на СРС, 71 състав/; Ю. П. В.: сумата 41.62 лв.- разноски за исковото
производство, и сумата 9.09 лв.- разноски за заповедното производство /ч.гр.д. №
10246/ 2019 г. на СРС, 71 състав/; и Р. П. П.: сумата 41.62 лв.- разноски за исковото
производство, и сумата 9.09 лв.- разноски за заповедното производство /ч.гр.д.№
10246/ 2019 г. на СРС, 71 състав/.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД- гр. София /ЕИК *******/ да заплати на П. С. Т. /ЕГН
**********/ сумата 40.44 лв. /четиридесет лева и 44 ст./- разноски за
първоинстанционното производство /допълнително/, на основание чл.78, ал.3 ГПК, и
сумата 54.32 лв. /петдесет и четири лева и 32 ст./- разноски за въззивното
производство, на основание чл.273 вр. чл.78, ал.1 ГПК.
10
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД- гр. София /ЕИК *******/ да заплати на Л. П. Т. /ЕГН
**********/ сумата 27.90 лв. /двадесет и седем лева и 90 ст./- разноски за
първоинстанционното производство /допълнително/, на основание чл.78, ал.3 ГПК, и
сумата 50.36 лв. /петдесет лева и 36 ст./- разноски за въззивното производство, на
основание чл.273 вр. чл.78, ал.1 ГПК.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД- гр. София /ЕИК *******/ да заплати на Ю. П. В. /ЕГН
**********/ сумата 27.90 лв. /двадесет и седем лева и 90 ст./- разноски за
първоинстанционното производство /допълнително/, на основание чл.78, ал.3 ГПК, и
сумата 50.36 лв. /петдесет лева и 36 ст./- разноски за въззивното производство, на
основание чл.273 вр. чл.78, ал.1 ГПК.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД- гр. София /ЕИК *******/ да заплати на Р. П. П. /ЕГН
**********/ сумата 27.90 лв. /двадесет и седем лева и 90 ст./- разноски за
първоинстанционното производство /допълнително/, на основание чл.78, ал.3 ГПК, и
сумата 50.36 лв. /петдесет лева и 36 ст./- разноски за въззивното производство, на
основание чл.273 вр. чл.78, ал.1 ГПК.
Решението по гр.д.№ 34980/ 2019 г. на СРС, ІІ ГО, 71 състав, като необжалвано е
влязло в сила в останалата му част.
ПОТВЪРЖДАВА Определение от 8.06.2021 г. по гр.д.№ 34980/ 2019 г. на СРС,
ІІ ГО, 71 състав, постановено в производство по чл.248 ГПК.
Решението е постановено при участието на „Т.С.“ ЕООД- гр. София- като трето
лице- помагач на ищеца „Т.С." ЕАД- гр. София в производството по делото.
Решението не подлежи на касационно обжалване- съгласно чл.280, ал.3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11