№ 3975
гр. София, 24.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на шести февруари през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Рени Коджабашева
Членове:Мария Г. Шейтанова
Рафаела Ст. Матева
при участието на секретаря Капка Н. Лозева
като разгледа докладваното от Рафаела Ст. Матева Въззивно гражданско дело
№ 20231100512995 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Производството по делото е образувано по въззивна жалба вх. №
268507/28.09.2023 г., подадена от ответника в първоинстанционното
производство „Мъни Плюс Мениджмънт“ АД, ЕИК ********* срещу
Решение № 14965/13.09.2023 г., постановено по гр.д. № 34297/2022 г. по описа
на Софийски районен съд, 169 състав, с което съдът е осъдил „Мъни Плюс
Мениджмънт“ ЕАД, ЕИК: *********, да заплати на А. М. Ч., на основание чл.
55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, сумата от 20 лева, частично от 56 лв., недължимо платена
по договор за паричен заем №10134554от 16.08.2021 г., сключен между
страните, ведно със законната лихва от 27.06.2022 г. до погасяване на
задължението, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 830 лева,
представляваща разноски по делото.
Във въззивната жалба се излагат съображения за неправилност на
първоинстанционното решение. Посочва се, че в случая не е налице
нарушение на императивните изисквания на Закона за потребителския кредит,
доколкото неустойката, предвидена в чл. 12, ал. 4 от процесния договор, е
уговорена при отлагателно условие – в случай, че заемополучателят не
предостави описаното в договора обезпечение. Поради това се твърди, че
същата не представлява изначално известен на кредитора разход, както
неправилно е приел първоинстанционният съд, а е разход, свързан с
неизпълнението на договорно задължение съгласно чл. 19, ал. 3 ЗПК и не
1
следва да участва при формиране на ГПР по кредита. В допълнение се сочи, че
надвишаването на нормативно определения праг на ГПР води единствено до
нищожност на съответните договорни клаузи, противоречащи на чл. 19, ал. 4
ЗПК, но не и на целия договор за кредит. С оглед на изложеното се отправя
искане първоинстанционното решение да бъде отменено, а предявения иск –
да бъде отхвърлен. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор на
въззивната жалба с вх. № 320926/10.11.2023 г. от А. М. Ч., чрез еднолично
адвокатско дружество „Д. М.“, в който се излагат подробни доводи за нейната
неоснователност, като се отправя искане същата да бъде оставена без
уважение, а първоинстанционното решение – да бъде потвърдено. Претендира
разноски.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените доводи на страните, приема за
установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена от активно легитимирана страна в
законоустановения срок и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт,
отправена е до съответния родово и местно компетентен съд, поради което се
явява допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с
изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя
от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС. След извършена проверка съдът намира, че постановеното решение е
валидно и допустимо, като по направените във въззивната жалба оплаквания
относно неговата неправилност, намира следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с осъдителен иск с правна
квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Основателността на предявения иск е обусловена от установяване от
страна на ищеца наличието на следните предпоставки: сключване на валиден
договор за паричен заем между А. М. Ч. и ответника, както и плащане на
процесната сума, извършено от ищеца в полза на ответника.
В тежест на ответника е да докаже наличието на основание за
имущественото разместване, т.е. наличие на годен юридически факт, от който
да произтича валидно възникнало задължение за ищеца за заплащане на
посочената сума, както и наличие на основание за задържане на полученото,
което да не е отпаднало към момента на приключване на устните състезания.
За доказване основателността на предявения иск пред
първоинстанционния съд са представени следните писмени доказателства:
2
индивидуален договор за заем № 10134554 от 16.08.2021 г. с Приложение № 1
- погасителен план към него; разписка за получени суми №
R10134554/16.08.2021 г.
Прието е и заключение на съдебно-счетоводната експертиза, в което
вещото лице е посочило, че по процесния договор за заем ищецът е заплатил
на ответника сума в общ размер от 1435,50 лв., от които 1400,00 лв. –
главница и 35,50 лв. – договорна лихва. Вещото лице е изчислило, че при
включване на размера на неустойката действителният ГПР по кредита възлиза
на 157,74 %.
Между страните в производството не е спорно, а се установява и от
събраните пред съда писмени доказателства, че между ищеца А. М. Ч. и
ответника „Мъни Плюс Мениджмънт“ ЕАД са възникнали облигационни
правоотношения по сключен между тях индивидуален договор за заем №
10134554 от 16.08.2021 г., по силата на който дружеството е предоставило на
заемополучателя парична сума в размер на 715,81 евро или левововата й
равностойност от 1400 лева срещу насрещното му задължение да върне
същата на шест месечни вноски, считано от 15.09.2021г. Последната вноска по
кредита е уговорена на 15.02.2022г.
Не се спори между страните, а и се установява от събраните пред съда
доказателства, че в изпълнение на сключения договор ищецът е получил от
ответника сумата от 1400,00 лева, както и че в погашение на задълженията си
по договора ищецът е заплатил на ответника сума в общ размер от 1435,50 лв.,
от които 1400,00 лв. – главница и 35,50 лв. – договорна лихва.
Единственият спорен въпрос във въззивното производство е този за
действителността на процесния договор за кредит, по отношение на който
настоящият въззивен съдебен състав намира следното:
В чл.12, ал. 1 от договора се съдържа уговорка, че кредитът следва да
бъде обезпечен с поръчител, отговарящ на изрично посочените в ал. 3 на
същата разпоредба изисквания. В ал.4 на чл. 12 е посочено, че ако в
седемдневен срок от сключване на договора кредитополучателят не
предостави уговореното обезпечение, както и ако същото не отговаря на
посочените изисквания, то той дължи на заемодателя неустойка в размер от
277,71 евро (с левова равностойност от 543,16 лв.), която се плаща разсрочено,
съобразно посочения в Приложение 1 /Погасителен план/ начин.
От съдържанието на представения по делото договор за паричен заем,
сключен между А. М. Ч. и „Мъни Плюс Мениджмънт“ ЕАД, се установява, че
същият несъмнено има характеристиките на договор за потребителски кредит
съгласно дадената в чл. 9, ал. 1 ЗПК легална дефиниция, поради което
съдържанието му следва да бъде изцяло съобразено с изискванията на ЗПК и
ЗЗП.
Съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за
потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
3
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Това
изискване е пряко свързано с възможността на потребителя да съобрази дали е
икономическо изгодно сключването на сделката.
Според чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи като лихви,
други преки или косвени разходи, комисионни и възнаграждения, изразени
като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В ГПР не се
включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на
задълженията по кредита. Стойността на ГПР съответства и онагледява
разходите, които потребителят следва да заплати при нормално развитие на
правоотношението и точно изпълнение на задълженията от негова страна.
Съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК под „общ разход по кредита за
потребителя” следва да се разбират „всички разходи по кредита, включително
лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички
други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на
кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия”.
Съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от петкратния размер на законната лихва
по просрочени задължения в левове или във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България, като клаузи в
договор, надвишаващи определените размери по ал. 4, са нищожни на
основание чл. 19, ал. 5 ЗПК.
Въведените в процесния договор за кредит условия към изискваното
обезпечение, както и срокът за предоставянето му, създават значителни
затруднения за длъжника. Тоест същите са така уговорени, че в крайна сметка
потребителят да трябва да заплати уговорената „неустойка” за неосигуряване
на обезпечение. Предвид това и с оглед установения в договора начин за
погасяване на задължението за „неустойка” – разсрочено, чрез вноски с
падежи, съвпадащи с падежите на вноските по главницата, следва да се
приеме, че уговорката за „неустойка” по същество представлява разход по
кредита, който е предварително известен на кредитора и следва да бъде взет
предвид при изчисляване на ГПР. Видно от приетото заключение на съдебно-
счетоводната експертиза при включване на размера на неустойката в ГПР
същият възлиза на 157,74 %, т.е. многократно надхвърля посочения в чл. 19,
ал. 4 ЗПК максимален размер.
След като кредиторът не е включил размера на неустойката в размера на
4
посочения ГПР по кредита, то същият се явява неточно определен, а съгласно
т. 55 от Решение от 21.03.2024 г. по дело С-714/22 г. на СЕС неточното
посочване на ГПР поради невключването в изчислението му на всички
компоненти, които се изискват, се приравнява на непосочването на ГПР в
договора за кредит, защото лишава потребителя от възможността да определи
обхвата на задължението. Следователно и липсата на посочен ГПР и
неправилното му изчисляване означава, че не са изпълнени императивните
изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Горепосоченото нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК води на основание
чл. 22 ЗПК до недействителността на индивидуален договор за заем №
10134554 от 16.08.2021 г., сключен между А. М. Ч. и „Мъни Плюс
Мениджмънт“ ЕАД. Съгласно чл. 23 ЗПК, ако договорът за кредит е
недействителен, потребителят дължи да върне единствено чистата стойност
на отпуснатия кредит. Не се дължат никакви разходи (такси, лихви и други),
уговорени по недействителния договор.
С оглед на изложеното и доколкото не се спори, че ищецът е заплатил на
ответника както главницата, така и договорна лихва размер на сумата от 35,50
лв., то основателен е предявеният частичен иск за сумата от 20,00 лева, част от
сумата от 56 лева, поради което и правилно първоинстанционният съд го е
уважил.
Предвид пълното съвпадение в изводите на двете съдебни инстанции
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.
По разноските:
При този изход на делото право на разноски има въззиваемата страна.
Същата е претендирала в нейна полза да бъдат присъдени разноски за сумата
от 480,00 лв. с ДДС – адвокатско възнаграждение по чл. 38 от Закона за
адвокатурата.
В чл. 38, ал.1 ЗАдв. е предвидена възможност за оказване на безплатна
правна помощ и съдействие на: лица, които имат право на издръжка;
материално затруднени лица; роднини, близки или на друг юрист, като в ал.2
се посочва, че ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за
разноски, адвокатът или адвокатът от Европейския съюз има право на
адвокатско възнаграждение. Съдът определя възнаграждението в размер не
по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 и осъжда другата страна
да го заплати.
Софийски градски съд приема, че не е ограничен от минимума,
установен с нормата чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, доколкото следва да се съобрази с
разрешенията, дадени в решение от 28.07.2016 г. по дело С-57/2015 г. на СЕС и
по преюдициално запитване, дадено в т. 1 от решение на СЕС от 23.11.2017 г.
по съединени дела С-427/16 и С-428/16 /задължителни за съдилищата
съгласно чл. 633 ГПК/. Следва да бъде отчетено, че делото е с нисък
5
материален интерес (20 лева), не се отличава с фактическа и правна сложност,
като пред въззивната инстанция е проведено едно открито съдебно заседание,
на което не се е явил процесуален представител на въззиваемата страна и не са
събирани доказателства. Поради това настоящият въззивен съдебен състав
намира, че в полза на въззиваемата страна следва да бъде присъдена сумата от
100,00 лева – адвокатско възнаграждение на основание чл. 38 от Закона за
адвокатурата.
Не следва да бъде присъждан данък добавена стойност върху
горепосочената сума поради следните съображения:
Разпоредбата на § 2а от Наредба № 1/ 9.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, приета от Висшия адвокатски съвет,
е приложима в случаите, когато от клиента е заплатено адвокатско
възнаграждение на адвоката, предоставил платена /а не безплатна/ адвокатска
услуга, която услуга попада в приложното поле на ЗДДС, в който случай
цената с включен ДДС е заплатена от страната и сторените по делото
разноски, дължими от насрещната страна, обхващат пълния размер на
възнаграждението с включен ДДС. Касае се за предоставена адвокатска
услуга, представляваща облагаема „доставка“ по смисъла на ЗДДС, и
размерът на адвокатското възнаграждение включва начисления ДДС, който е
неразделна част от дължимото от клиента възнаграждение. Разпоредбата не е
приложима за случаите на оказана безплатна правна помощ, тъй като няма
законова делегация, която да овластява Висшия адвокатски съвет да
регламентира данъчни правоотношения, въвеждайки ново основание за
начисляване на ДДС. Доколкото в настоящия случай предоставената от
адвоката услуга е безплатна, то клиентът нито ще заплати адвокатско
възнаграждение, нито има основание да бъде начислен и заплатен
допълнително 20 % ДДС върху него, поради което и няма основание да бъде
определен и присъден такъв данък и върху платимото от насрещната страна
възнаграждение, тъй като основанието за плащането не произтича от
посочения договорен източник, а от прякото приложение на закона - чл.78 от
ГПК вр. чл.38, ал.2 от ЗА.
Водим от горното, СЪДЪТ
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 14965/13.09.2023 г., постановено по гр.д.
№ 34297/2022 г. по описа на Софийски районен съд, 169 състав.
ОСЪЖДА „Мъни Плюс Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, да
заплати на Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, БУЛСТАТ *********,
представлявано от адв. Д. М. сумата от 100 лева без ДДС - адвокатско
възнаграждение за осъществено безплатно процесуално представителство на
А. М. Ч. във въззивното производство.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
6
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7