Р Е Ш Е Н И
Е №385
гр. Пловдив, 03.07.2019 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, ІV гр.
състав, в публично съдебно заседание на 25.06.2019г, в състав:
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: ПОЛИНА БЕШКОВА
при секретаря Тодорка Мавродиева, като разгледа
докладваното от съдията т. д. № 980 по описа на съда за 2018г., за
да се произнесе, взе предвид следното:
Осъдителен иск с правно основание чл. 226,
ал. 1 от КЗ (отм.).
Подадена е искова молба от В.П.В. с ЕГН ********** и
адрес *** чрез упълномощения процесуален представител адв.
Я.Я. ЗД „Бул Инс“ АД с ЕИК
*********, седалище ** и адрес на управление ***. Твърди се, че на дата *** в
с. **, обл. **, е настъпило ПТП, при което водачът на
лек автомобил марка „Опел“, модел „Калибра“ с рег. №
ЕВ 9140 АС - С. Й. М., нарушила правилата за движение по пътищата, като
шофирала със скорост над максимално допустимата (с 83-84 км/ч при ограничение
от 50 км/ч), блъснала и убила пешеходеца Т.П.В. на ** г. – брат на ищеца. М.била
призната за виновна и осъдена с влязла в сила присъда, постановена по НОХД №
184 / 2015 г. по описа на ОС – ** и решение на Апелативен съд – **, постановено
по ВНОХД № 303 / 2015 г. Сочи, че по отношение на лекия автомобил „Опел Калибра“ с рег. № ЕВ 9140 АС към момента на настъпване на
инцидента е била сключена валидна застраховка „Гражданска отговорност“ с
ответното дружество, обективирана в полица №
02113000893235. Навежда
твърдения, че между двамата братя винаги е съществувала много близка връзка: от
раждането си двамата израснали в семейната къща в с. **, взаимно си помагали, прекарвали
заедно почивните си дни в грижа за семейната къща и стопанство. Ето защо ищецът
понесъл много тежко загубата на брат си и предвид близките им отношения
продължава и към настоящия момент да изпитва мъка по починалия си брат. Предвид
гореизложеното и позовавайки се на ТР № 1 / 2016 г. на ОСНГТК на ВКС, се иска
от съда да постанови решение, с което да осъди ответното дружество да заплати
на ищеца В. сумата от 80 000 лв. (осемдесет хиляди лева), представляваща
обезщетение за претърпените болки и страдания от загубата на брат му, ведно със
законната лихва за забава от датата на процесното ПТП
- ** до окончателното изплащане. Претендира разноски за адвокатско
възнаграждение в хипотезата на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА.
В двуседмичния срок по чл. 367, ал. 1 от ГПК,
ответникът ЗД „Бул Инс“ АД с ЕИК 83830482 депозира
отговор на исковата молба, с който поддържа, че искът е неоснователен. Доводът,
който излага е, че ищецът не попада в кръга на лицата, които имат право на
обезщетение, тъй като към датата на процесното ПТП
цитираното в исковата молба ТР № 1 / 2016 г. не се е прилагало, тъй като същото
е прието на дата 21.06.2018 г. Поддържа се, че макар тълкуването да има обратно
действие, в случая поради наличие на предходна задължителна съдебна практика,
приложение е имала тя. Наред с горното оспорва ищцовите
твърдения за наличие на особено близка, трайна и дълбоко емоционална връзка
между починалия и ищеца и действително претърпени неимуществени вреди. В
отношенията между двамата братя няма нищо изключително, което да подлежи на
обезщетяване. Покойният и ищецът са живели на различни места с отделни
семейства. Прави възражение за съпричиняване на
вредата от страна на пострадалия, тъй като се движил върху пътното платно по
посока на автомобила, в нарушение на установените правила за движение, като по
този начин е изложил сам себе си на риск.
В двуседмичния срок по чл. 372, ал. 1 от ГПК ищецът В.
подава допълнителна искова молба, с която заявява, че оспорва изцяло отговора
на ответната страна и поддържа изцяло заявеното в исковата молба.Твърди, че
законодателната промяна и въвеждането на лимит на обезщетението в размер на
5 000 лв. съгласно § 96, ал. 1 във вр. чл. 493а,
ал. 2 от ЗИДКЗ противоречи на Директива № 2009/103/ЕО на ЕП и Съвета на ЕС по изложени
в допълнителната искова молба съображения. Счита, че в този случай разпоредбата
на чл. 15, ал. 2 от ЗНА следва да се тълкува разширително
и приложение да намери посочената Директива, която да дерогира
разпоредбата на ЗИДКЗ, а съдът да определи обезщетението по справедливост
съгласно чл. 52 от ЗЗД. Алтернативно, в случай, че съдът не прецени да приложи
разпоредбите на Директива 2009/13/ЕО, то моли да се отправи преюдициално
запитване по реда на чл. 628 вр. чл. 629, ал. 1 от ГПК към Съда на ЕС относно това налице ли е колизия между сочените норми.
В двуседмичния срок по чл. 373, ал. 1 от ГПК ответната
страна не е депозирала отговор на допълнителната искова молба.
Съдът, като прецени събраните в хода на делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност, прие следното:
По допустимостта:
Доколкото произшествието е настъпило на ***
съответно застрахователният договор е сключен преди влизане в сила на КЗ от 01.01.2016г, приложима към него съгласно параграф 22 ПЗР на КЗ
е част четвърта от КЗ /отм./. Поради това в настоящия случай не е необходимо
изпълнението на допълнителната специална предпоставка за допустимост на прекия
иск на пострадалия срещу дружеството, застраховало ГО на виновния водач на МПС,
съгласно чл. 498, ал.3 КЗ
вр. чл. 496 КЗ
вр. чл. 380 КЗ,
а именно изтичането на тримесечен рекламационен срок
от сезиране на застрахователя по реда на чл. 380 КЗ
за доброволно уреждане на отношенията между пострадалия и застрахователя по
повод плащане на застрахователно обезщетение.
По основателността:
Съгласно чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ увреденият, спрямо който застрахованият
е отговорен, има право да иска
обезщетението пряко от застрахователя.
Следователно предмет на установяване в процеса са
следните материалноправни предпоставки: деликт и валидно застрахователно правоотношение с предмет автомобила, управляван от делинквента. Съответно материалноправните
предпоставки от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД са: противоправно
поведение, вреди, причинна връзка между двете и вина.
В случая е
налице влязла в сила присъда, признаваща вината на водача за настъпване на
произшествието поради нарушаване правилата за движение и причинената в резултат
на това смърт по непредпазливост на пострадалото лице.
Съгласно чл. 300 от ГПК
влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския,
който разглежда гражданските последици от деянието, относно това дали е
извършено деянието, неговата противоправност, както и
виновността на дееца. Т.е. относно фактите, които
са съставомерни по Наказателния кодекс, съществува забрана да бъдат
установявани от граждански съд. Такива съставомерни факти в случая, които не
могат да бъдат пререшавани от настоящия съд, са и тези за причинената смърт на
пострадалото лице в резултат на настъпилото ПТП, именно заради което деецът е
наказан за престъпление по чл. 343, ал. 3, буква „В“ във вр.
чл. 342, ал. 1 от НК за причинена смърт по непредпазливост. Тези факти са
елемент от състава на престъплението и без наличието им извършителят нямаше да
бъде наказан за точно това престъпление.
При това положение налице са всички елементи
от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД, като наред с това наличието на валидно
застрахователно правоотношение към датата на събитието не се оспорва от
ответника.
Няма спор също, че ищецът е брат на
починалия.
Спорът е относно материалноправната
легитимация на ищеца като брат на починалия да получи обезщетение за неговите
болки и страдания от смъртта му.
С ТР 1/2016 на ОСНГТК на ВКС се прие, че
материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от
причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление № 4 от
25.V.1961 г. и Постановление № 5 от 24.ХІ.1969 г. на Пленума на Върховния съд, и по изключение всяко друго лице, което
е създало трайна и дълбока емоционална
връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и
страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени.
Обезщетение се присъжда при доказани особено
близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди.
Обяви се за изгубило сила Постановление № 2 от 30.ХІ.1984 г. на Пленума на
Върховния съд, което приемаше, че кръгът на лицата, имащи право на обезщетение
за неимуществени вреди в случай на смърт, е посочен изчерпателно в Постановления
№ 4/61 г. и № 5/69 г. и няма основания за разширението му, включително по
отношение на други възходящи и низходящи на починалия и на неговите братя и
сестри.
За да се разбере правилно идеята на ТР, е
необходимо да се обсъдят и мотивите му. С тях се разясни, че най-близките на
починалия (по смисъла на двете постановления) се ползват с право на
обезщетение, тъй като поради естеството на съществувалата житейска връзка е
логично да се предполага, че те търпят пряко, непосредствено и за продължителен
период от време значителни по степен морални болки и страдания от загубата му.
Правото на най-близките да получат обезщетение не е абсолютно и не може да бъде
реализирано, ако претендиращият обезщетение не докаже, че действително е
претърпял неимуществени вреди, които е справедливо да бъдат обезщетени съгласно
чл.52 ЗЗД. От гледна точка на чл.52 ЗЗД обаче е справедливо и други лица, извън
най-близкия семеен и родствен кръг, да могат да получат обезщетение за
неимуществени вреди, ако са създали с починалия постоянна, трайна и дълбока емоционална връзка, заради съдържанието
на която търпят морални болки и страдания от смъртта му, сравними по интензитет и продължителност с болките и страданията на
най-близките. Отричането на правото на обезщетение при реално проявени и доказани неимуществени вреди от загубата на
близък човек противоречи на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД и на
гарантираното с чл.6, ал.2 от Конституцията на Република България и с чл.20 и
чл.47 от Хартата за основните права в Европейския съюз равенство на всеки пред
закона. Възможността за обезщетяване на други лица, извън изброените в
Постановление № 4/61 г. и Постановление на 5/69 г., следва да се допусне като изключение - само за случаите,
когато житейски обстоятелства и ситуации
са станали причина между починалия и лицето да се породи особена близост, оправдаваща получаването
на обезщетение за действително претърпени неимуществени вреди (наред с
най-близките на починалия или вместо тях - ако те не докажат, че са
претърпели вреди от неговата смърт). Особено близка привързаност може да
съществува между починалия и негови братя и сестри, баби/дядовци и внуци. В традиционните за българското общество
семейни отношения братята и сестрите, съответно бабите/дядовците и внуците, са
част от най-близкия родствен и семеен кръг. Връзките помежду им се
характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост.
Когато поради конкретни житейски
обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия
от родствениците е причинила на другия морални болки
и страдания, надхвърлящи по интензитет и
времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо
е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия
родственик. В тези случаи за получаването на обезщетение няма да е достатъчна
само формалната връзка на родство, а ще е необходимо вследствие смъртта на
близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания,
които в достатъчна степен обосновават
основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в
постановления № 4/61 г. и № 5/69г. на Пленума на ВС - че в случай на смърт
право на обезщетение имат само най-близките на починалия. Наличието на особено
близка житейска връзка, даваща основание за присъждане на обезщетение за неимуществени
вреди от смърт, следва да се преценява от съда във всеки отделен случай въз
основа на фактите и доказателствата по делото. Обезщетение следва да се присъди
само тогава, когато от доказателствата може да се направи несъмнен извод, че лицето, което претендира обезщетение, е провело
пълно и главно доказване за съществуването на трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и за настъпили в
резултат на неговата смърт сериозни (като интензитет и продължителност) морални
болки и страдания. Връзка с посоченото съдържание предполага оправдани очаквания за взаимна грижа и
помощ, за емоционална подкрепа и доверие, и нейното отсъствие изключва
проявлението на неимуществени вреди, подлежащи на обезщетяване съобразно
принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД.
Действително с това ТР се изостави досегашната практика на ограничаване на
кръга на лицата с право на обезщетение за неимуществени вреди. С него обаче не
се дава неограничена възможност за присъждане на обезщетения за неимуществени
вреди винаги и на всички близки на починалия, които страдат от смъртта. Смисълът
на ТР е изрично поставеното в него изискване за изключение, породило връзка, трайна
и дълбоко емоционална, отличаваща се от
обичайните. Това изключение налага тези случаи - за разлика от обичайните
житейски ситуации, ищецът да е най – близкия или сред най – близките на
починалия, а не съпругата, низходящите или възходящите му. Такова изключение
напр. ще е налице, ако починалият е нямал друго семейство освен ищеца /или
обратно/ и заедно, споделяйки едно домакинство, са изградили отношения, заместващи тези между най – близките –
съпруг, низходящи, възходящи. Т.е., дори ищецът да не е сред най – тесния
родствен кръг съобразно цитираните постановления, следва да се установи, че на
практика е бил най – близкият човек на починалия, поради което и е справедливо
да бъде обезщетен вместо или заедно с тях.
Възможно е напр. поради определени житейски обстоятелства брат и сестра
да са изградили отношения, сходни
на тези между най – близки кръвни роднини, /останали без родители, споделяли трайно общо домакинство, при
взаимна помощ и грижа/, което обаче не бива да ги лишава от правото на
обезщетение, само защото са такива по съребрена линия. Или племенник, за когото
също поради стечение на обстоятелствата, леля/чичо са поели заместваща
родителска грижа.
В този смисъл
вече е формирана практика на ВКС. Така с Решение № 372/14.01.2019г, по т.д. №
1199/2015г, на ВКС, ТК, ІІ отд., е присъдено
обезщетение на брат от смъртта на сестра му, настъпила преди приемане на
коментираното ТР. В разглеждания казус по делото е установено, че сестрата на ищеца е била на *** - ***
години, когато родителите им заминали за чужбина и оттогава ищецът поел изцяло
грижите за нея, поради което двамата били много близки. Поради отсъствието на
родителите им от България ищецът трябвало да понесе изцяло първоначалната
тежест от случилото се, вкл. разпознаване на починалата при доста неприятни обстоятелства.
Установено е също, че ищецът нямал собствено семейство, поради което трудно би
преодолял загубата на сестра си. Въз основа на тези факти е направен извод, че
поради конкретна житейска ситуация - ангажираност на родителите с работа в
чужбина, между ищеца и сестра му е създадена особено близка връзка, която е
надхвърляла обичайната за този вид родствени отношения и дори е наподобявала по съдържание връзката родител - дете.
В случая от показанията на св. К.В./** на
ищеца/ и П.В. /негов **/ еднопосочно се установява, че братята са поддържали
близки и топли отношения, без кавги, скандали и проблеми. По – конкретно, от
показанията на първия свидетел се установява, че ищецът живеел със семейството
си /**/ първо в гр. **в периода от**, след което и до сега – в с. **. Т.известно
време живял в **, където работил в ** до **, когато го съкратили и се прибрал
на село да се грижи за майка си, която била получила инсулт. Отношенията били
много близки, тъй като починалият нямал друго семейство и често бил с това на
брат му. Казвал: „аз може да не съм женен, но имам деца“ – тези на ищеца.
Строяли къща заедно в с. **. След като Т.станал безработен, ищецът го поддържал
финансово – плащал му осигуровките, водил го на лекар, тъй като имал
здравословни проблеми с бъбреци, настинки. Докато Т.работил в **, а семейството
на ищеца живеело в **, идвал им на гости и заедно се прибирали на село в петък.
Всички били на село по време на катастрофата. ** на ищеца е свидетел на
преживяванията му – по принцип той рядко говорил, но си личало – нощно време
ставал, не можел да заспи. Всичко паднало върху тях: „едно, че загуби брат си по този грозен начин. Друго, че майка му и тя
много тежко го преживя. Жива е, с два инсулта. Тя живее при нас в село **. Сега
ние я гледаме фактически. След смъртта на брат си, усещам промяната във В..
Промяната в него е, че той, как да кажа, има болка, че не иска даже да
разговаря за това нещо. Отбелязваме например една дата, в която е умрял и
съпругът ми казва, че ако бил жив брат му, това и това щели да направят. Боли
го. Това продължава и няма промяна. Това са вече пет години, защото гледаш един
здрав човек, който излиза за *** и не се връща“.
Сходни са показанията и на втория свидетел,
който заявява, че отношенията между баща му и чичо му били доста силни – често
се виждали, събота и неделя постоянно, когато се събирали при баба му в с. **:
„Постоянно, всеки един уикенд, си бяхме
заедно и връзката беше много голяма. Чичо ми беше ** и си гледаше **. Баба ми
му помагаше. На всеки един празник на мен и на сестра ми, той ** задължително
за нас и на всеки един празник не сме били един без друг, независимо дали е
било Нова година, имен ден, рожден ден, негов, на майка му. Чичо ми и баща ми
са мотористи. Винаги са били с моторите заедно, по мотокросове
са ходили заедно. Те са ценители на българската народна музика. При нас има
традиционни събори и винаги двамата с друга компания вървяха заедно, посещаваха
ги. Голяма връзка имаше между тях двамата, която за съжаление при много братя и
сестри в момента я няма. Когато почина чичо ми, аз живеех при тях в село **.
Всички живеехме заедно в село **. По отношение на субективните преживявания
на ищеца свидетелят сочи следното: „Баща
ми е човек, който държи болката може би и заради нас. Имам сестра. Сестра ми е
по-малка от мен, то тогава и аз съм бил по-малък и някак си той много ни пазеше
от тези неща и не си показваше. Когато започне да мълчи, не е добре. Ние си го
познаваме. На тези традиционни събори той спря да ходи. Не, че е спрял, но
намали ходенията. Доколкото си спомням, баща ми ходеше всяка сутрин на гроба на
чичо ми. Баща ми и чичо ми започнаха да правят много голяма къща в село **. До
момента не обели дума. Тоест, строежът спря. Според мен баща ми се промени
нацяло, след смъртта на чичо ми“.
Съдът цени показанията на свидетелите предвид
близката им родствена връзка с ищеца и възможната им заинтересованост от изхода
на спора при условията на чл. 172 ГПК. Въпреки липсата на други данни по
делото, с които да съпостави достоверността им, предвид безпротиворечивостта
им, съдът приема за безспорно установено, че братята са поддържали близки и
топли отношения, характеризиращи се с обичайната за тази връзка в традиционното
българско семейство взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална
близост.
Въпросът е в това дали помежду им е била
изградена такава особена връзка, която поради определени житейски
обстоятелства, се различава от нормалната
и обосновава изключителност на отношенията, водеща до неимуществени вреди,
надхвърлящи обичайните при добри, социално – активни отношения в бита, без
конфликти и при взаимна грижа и помощ и съответно оправдаваща присъждането на
обезщетение вместо или наред с най – близките на пострадалия, в случая майка
му. От свидетелските показания се установява, че починалият е имал трайна и
дълбока емоционална връзка и с майка си, с която е живял последните години
преди смъртта си и се е грижил за нея, както и изобщо с цялото семейство на
ищеца, особено децата му, които е обичал като свои. Същевременно не може да се
приеме, че най – близкият човек на ищеца е бил именно брат му при положение, че
от дълги години има собствено изградено семейство в отделно домакинство. При
наличие на съпруг, две деца и жив родител, с всеки от които ищецът е в отлични
отношения, не може да се приеме, че най – близкият му човек е бил именно брат
му и загубата му е абсолютно непреодолима. Съдът не оспорва болките и
страданията на ищеца, продължаващата тъга в почитането на паметта му и това,
„което са можели да направят заедно, ако брат му беше жив“, но не намира, че
същите са от вида на тези, които подлежат на репариране по изключение, т.е., че
са били създадени отношения между братя извън
присъщите и обичайни такива, формирани с оглед на различни от обичайните
житейски обстоятелства. Безспорно е, че като възрастни братята са живели в
различни домакинства, с живи родители /баща им е починал през **, а майка им
все още е жива/, ищецът е живял и продължава да
живее със съпругата и двете си деца, а починалият е живял с майка си
последните години до смъртта си. Обстоятелствата, че братята са били в
хармонични отношения, че са се виждали често, че са имали общи интереси, че са
строяли заедно къща, че починалият е обичал семейството на брат си като свое,
тъй като не е бил женен с деца, не са различни от обичайните за традиционното
българско семейство житейски обстоятелства, при които единият брат е семеен, а
другият – ерген и отношенията им са такива на взаимна обич, морална подкрепа,
духовна и емоционална близост. Такива извънредни обстоятелства не са и
описаните в ИМ, заради които именно ищецът претендира обезщетение за вреди: че от раждането си двамата израснали в
семейната къща в с. **, взаимно си помагали, прекарвали заедно почивните си дни
в грижа за семейната къща и стопанство /“имало ***, гледали си *** и ***: ***, ***,
***“/. На практика описаното покрива съдържанието на напълно обичайни за
българската традиция братски отношения на разбирателство, топлина и обич.
Не би могло да се приеме също - особено с
оглед на отдалечеността на деликта от настоящия
момент /над ** години от произшествието/, зрелостта на ищеца и обстоятелството,
че същият има опората и взаимната обич на съпругата си и двете си деца, че моралните болки и
страдания, които търпи понастоящем, се отличават с такъв интензитет, продължителност
и непреодолимост - предвид оправданите очаквания за взаимна грижа и помощ, за
емоционална подкрепа и доверие, че да е справедливо по изключение да бъдат
обезщетени. Взаимна грижа и помощ, емоционална подкрепа и доверие ищецът е
получавал /и продължава да получава/ и от най – близките членове на семейството
си, като същевременно негативните
преживявания от смъртта на брат му са свързани и с други съпътстващия я
обстоятелства, а именно, че „всичко паднало върху тях“, както съобщава
свидетелката, в т.ч. да гледат болната им майка, за която преди това се грижил
другият й син, и която също много тежко преживяла загубата. Наред с това
свидетелите така и не излагат конкретни факти защо смятат, че ищецът „се
променил нацяло“, както твърди синът му. Напротив, и двамата установяват, че
ищецът е сдържан и не изразява емоциите си, но не излагат обстоятелства, от
които да може да се направи извод за трайна, сериозна и непреодолима промяна в
житейските му и поведенчески навици. Св. В. твърди, че нощно време не можел да
заспи, но не сочи дали това е продължително състояние, актуално и понастоящем,
като същевременно го обоснова и с обстоятелството, че „всичко паднало върху
тях“. Св. В. пък твърди, че, „доколкото си спомня“, баща му всеки ден ходил на
гроба, но пак не сочи дали това е така и понастоящем, за да може да се направи
извод за непреодоляно състояние на интензивно душевно страдание. Това, че
„строежът спрял“, а „ходенията по традиционните събори намалели“, също не
обосновава с категоричност подобен извод.
Поради това
претенцията е неоснователна и ще се отхвърли.
Колкото до възражението на ответника за
неприложимост на новите постановки на ТР към деликт,
настъпил преди приемането му, е необходимо да се посочи следното:
Действително инцидентът е настъпил преди
приемане на ТР, с което се разширява кръгът на правоимащите
и се обявяват за изгубили сила до сега действалите постановки, предвиждащи
стеснително тълкуване. Същевременно с решение № 170/17.09.2018г по описа на
ВКС, ІV гр.о., относно правното действие на тълкувателно решение, с което се
изоставя предходно тълкуване, уреждало гражданско правните отношения до сега, ВКС
се произнася по следния правен въпрос: „от кой
момент поражда действие отмяната на ППВС № 3/18.11.1980 година, извършена с т.
10 от ТР № 2/26.06.2015 година, постановено по тълк.
д. № 2/2013 година на ОСГТК на ВКС и в тази връзка дали даденото с т. 10 от ТР
№ 2/26.06.2015 година, постановено по тълк. д. №
2/2013 година на ОСГТК на ВКС разрешение се прилага само по отношение на
висящите към този момент изпълнителни производство или и към тези, които са
приключили преди това“, който
въпрос макар на пръв поглед неотносим към
разглежданата материя, съдържа принципни постановки относно правното действие
на тълкувателните решения във времето, приложими и тук. В мотивите на това
решение е посочено, че тълкувателните ППВС и ТР не съществуват самостоятелно, а
само във връзка с конкретна правна норма, която е предмет на извършваното с тях
тълкуване. Законът не е предвидил момент, от който започват да действат тези
тълкувателни актове. Възможно е след издаването на такъв тълкувателен акт
да настъпи промяна било в тълкуваната норма или свързани с нея други правни
норми, било в обществено-икономическите условия, които правят вече даденото
тълкуване неприложимо или несъответно на действителния смисъл на закона. В тези
случаи е възможно постановяването на нов тълкувателен акт, с който да бъде
изоставено вече даденото тълкуване и да бъде възприето ново такова. В този
случай следва да бъде преценен въпросът от кой момент действа даденото с новия
тълкувателен акт тълкуване на правната норма. В законите, уреждащи тези актове,
не са посочени изрично правила относно влизането им в сила и действието им във
времето, каквито норми са налице в ЗНА. При постановяването на нов тълкувателен
акт за приложението на правната норма е налице промяна в начина, по който ще
бъде прилагана нормата, който е различен от този по предшестващия тълкувателен
акт. Дадените с тълкувателните актове тълкувания на правната норма са
задължителни за съответните органи и същите следва да я прилагат в смисъла, посочен
в тези актове, като това тяхно задължение отпада едва с отмяната им. Затова не
може да бъде изисквано от съответния орган да съобразява действията си с
тълкувателен акт, който все още не е действащ. Прието е, че последващите
тълкувателни решения нямат подобно на първоначалните такива обратно действие и
започват да се прилагат от момента, в който са постановени и обявени по
съответния ред. В този случай решението, с което се постановява тълкувателният
акт, се състои от две части: с първата от тях се дава новото тълкуване на
правната норма, а в втората се обявява за загубил сила предшестващия
тълкувателен акт. Втората част поражда
действие от момента на постановяването на новото ТР, поради което и от този
момент предшестващият тълкувателен акт престава да се прилага. Затова
установеното с новото ТР тълкуване на правната норма ще може да бъде прилагано
от съответните органи, за които то е задължително, по случаите, които са от
тяхната компетентност, когато въпросът е отнесен за разрешаване до тях, след
приемането на новото ТР или по такива, които са били заварени към този момент.
В тези случаи, ако преди постановяване
на новото ТР са се осъществили факти, които за от значение за съществуващото
между страните правоотношение, които са породили правните си последици, то тези
последици трябва да бъдат преценявани с оглед на тълкувателното ППВС или ТР,
което е било действащо към момента на настъпването на последиците. В
противен случай ще се придаде същинско обратно действие на новото ТР, което е
недопустимо и съгласно чл. 14 ЗНА се предвижда само по изключение и то въз
основа на изрична разпоредба за това. В някои случаи прилагането на новото
тълкуване би довело до настъпване на неблагоприятни последици за една от
страните в правоотношението, каквито не биха настъпили в случаите, когато се
прилага тълкуването, дадено с предшестващото ТР. По принцип такова е положението
и на застрахователите, които са съобразявали съдържанието на застрахователния
договор с действалите тогава постановки относно кръга на лицата, имащи право на
обезщетение в случай на настъпване на застрахователно събитие.
Доколкото обаче ищецът твърди, че търпи вреди и
понастоящем, като тези вреди са елемент от фактическия състав на деликта, следва да се приеме, че правните последици от
деянието са факт и към настоящия процесуален момент, поради което на общо
основание новите постановки в ТР е приложимо. Именно в този смисъл е и
цитираното по – горе решение на ВКС, с което се присъжда обезщетение на брат от
смъртта на сестра му, настъпила преди постановяване на ТР. Към настоящия момент
е налице и практика на АС – ** по този въпрос – решение № 211/27.06.2019г по
в.т.д. № 229/2019г, влязло в сила, поради което настоящият съд отстъпва от предходното
си становище в обратен смисъл.
При този изход
на делото и претенцията за това на ответника се следват направените от него
разноски за адвокатско възнаграждение /тези за депозит за вещо лице не подлежат
на възстановяване, тъй като определението за назначаване на САТЕ е отменено, а
внесената сума подлежи на връщане на ответника като неусвоена/. Претендира се
адвокатско възнаграждение в размер на 3 500 лв
без ДДС, което ищецът намира за прекомерно. Възражението му е основателно, тъй
като минимумът по Наредбата за минималните размери на адвокатското
възнаграждение възлиза на сумата от 2 930 лв без
ДДС /чл. 7, ал. 2, т. 4/, като делото не се отличава с фактическа и правна
сложност, нито пълномощникът на ответника е положил процесуални усилия,
обосноваващи хонорар в по – голям размер. Поради това следва да му се присъди
сумата от 3 516 лв
с ДДС съобразно удостоверение за регистрация по ЗДДС на л. 40.
По аргумент от чл.78, ал.6 ГПК дължимата държавна такса за разглеждане на претенцията
остава за сметка на бюджета на съда.
Мотивиран
от изложеното, съдът
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ предявения от В.П.В. с ЕГН ********** и адрес *** против
ЗД „Бул Инс“ АД с ЕИК *********, седалище ** и адрес
на управление *** иск за заплащане на сумата от 80 000 лв,
представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди, изразяващи се
в болки и страдания, вследствие смъртта на брат му Т.П.В. /**г/, починал при ПТП,
настъпило на ** в с. **, обл. **, във връзка с което
водачът на автомобил „Опел“, модел „Калибра“ с рег. №
ЕВ 9140 АС - С. Й. М., застрахован при ответника към датата на ПТП, е признат
за виновен и осъден с влязла в сила присъда, постановена по НОХД № 184 / 2015
г. по описа на ОС – ** и решение на Апелативен съд – **, постановено по ВНОХД №
303 / 2015 г, ведно със законната лихва върху главницата от датата на смъртта -
**, до окончателното заплащане.
ОСЪЖДА В.П.В. с ЕГН ********** и адрес ***
да заплати на ЗД „Бул Инс“ АД с ЕИК *********,
седалище ** и адрес на управление ** сумата от 3 516 лв – разноски по делото.
Решението
подлежи на въззивно обжалване пред ПАС в двуседмичен срок от връчването му на страните.
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: