РЕШЕНИЕ
№ 1064
гр. Бургас, 16.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, VI ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на четиринадесети ноември през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:Албена Янч. Зъбова Кочовска
Членове:Таня Д. Евтимова
Радостина П. Иванова
при участието на секретаря Станка Д. Чавдарова
като разгледа докладваното от Радостина П. Иванова Въззивно гражданско
дело № 20242100501564 по описа за 2024 година
Производството е по реда чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по постъпила въззивна жалба на ищеца „БУЛГЕРИАН РЕВИЕРА
ПРОПЪРТИС“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.
„Витоша“ № 10, ет. 2, ап. 7, представлявано от адв. В. Ждраков – САК против решение №
202 от 04.06.2024 г., постановено по гр. дело № 1190/2023 г. по описа на Районен съд-
Несебър, В ЧАСТТА, с която е отхвърлен иска му за осъждане на ответниците А. А. М.,
роден на ********** г. и Т. В. М., родена на ********** г., двамата с адрес: *****, да му
заплатят солидарно сумата от общо 966.24 евро, представляваща сбор от компенсация по
чл.6 от сключения помежду им договор за ползване, поддръжка и управление от 05.09.2013
г., дължима за периода 2021 г.- 2024 г., както и евентуалните искове за осъждане на
ответниците да заплатят на ищеца-въззивник горепосочената суми при условията на на
разделност – по равно.
В жалбата се изразява недоволство от първоинстанционното решение, в атакуваната
му част с твърдения, че е неправилно, необосновано, незаконосъобразни и противоречащо
на принципа на справедливостта. Излагат се доводи за неправилност на извода на съда за
неравноправност на неустоечната клауза на чл. 6 от процесния договор, като се сочи, че
същият е противоречие с обезпечителната и санкционна функция на неустойката и с
нейната цел съгласно чл. 92 от ЗЗД. Възразява се,че в процесния случай съдът би могъл да
намали размера й съгласно чл. 92, ал. 2 от ЗЗД до законоустановения минимум –
обезщетението по чл. 86 от ЗЗД, а не изобщо да не я присъжда. Счита се, че така за да
„поправи“ една несправедливост, съдът допуска друга, ощетявайки ищеца. Заявява, че макар
на пръв поглед неустойката от 50 % да изглежда прекомерна, то тя всъщност не е такава,
защото е фиксирана за експлоатационната година и не се претендира като лихва върху
1
лихва. Освен това се сочи, че тя е определена по размер и краен срок- 31 май всяка година в
годишен размер от 322.08 евро, като вредите, които са нанесени от неплащането са много
по-големи за целия комплекс. Изразява се и несъгласие с позоваването от съда на
разпоредбата на чл. 146,ал. 1 от ЗЗП, като се сочи, че в случая неправилно е прието, че
потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието на договори или, че не е
имал възможност да договори други условия. Акцентира се на обстоятелството, че ищецът
не е претендирал мораторна лихва именно поради искането за неустойка. Моли за
присъждане на законна лихва върху претенцията за неустойка,въпреки, че такова искане не е
направено в първата инстанция, позовавайки на се цитирана в тази връзка съдебна практика
в жалбата. Моли за допускане във въззивното производство на двама свидетели за
установяване на факти и обстоятелства, свързани с индивидуалното договаряне на
условията в договорите за поддръжка. По подробно изложените във въззивната жалба
съображения се иска отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната му
отхвърлителна част и постановяване на ново, с което исковата претенция за претендираната
неустойка да бъде уважена изцяло, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба
до окончателното й изплащане. Претендира присъждане на разноските за въззивното
производство.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК въззиваемите –ответници, чрез упълномощения си
процесуален представител адв. Т. Енчева – АК-Бургас са депозирали писмен отговор на
въззивната жалба. Счита за правилен извода на съда, че предвидения размер на неустойката
е прекомерен, както поради накърняване на добрите нрави, така и поради принципа за
справедливост в гражданските отношения. Акцентира, че ищецът сам е признал в съдебно
заседание, че неустоечната клауза е уговорена по един и същи начин с всички собственици,
т.е. касае се за клауза от типов договор, без възможност за индивидуално договаряне.
Противопоставя се на искане за ангажиране на гласни доказателства с довод за настъпила
преклузия на основание чл. 266 от ГПК. По изложените в писмения отговор доводи се иска
за потвърждаване на първоинстанционното решение в обжалваната му част. Претендира
присъждане на разноските във въззивното производство.
Бургаският окръжен съд, след като взе предвид исканията и доводите на страните,
обсъди поотделно и в тяхната съвкупност събраните по делото доказателства, и след като
съобрази закона, намира за установено следното:
Първоинстанционното производство пред Районен съд- Несебър е образувано по
предявените от ищеца „БУЛГЕРИАН РЕВИЕРА ПРОПЪРТИС“ ООД за солидарно осъждане
на съпрузите А. А. М. и Т. В. М. да му заплатят сумата от общо 3424.05 евро,
представляващи дължими такси за поддръжка по договор за ползване, поддръжка и
управление от 05.09.2013 г., сключен между страните, както следва: от 322.08 евро,
представляваща такса за експлоатационната 2018 г.- 2019 г; сумата от 644.16 евро за
експлоатационната 2019 г.- 2020 г.- ; сумата от 515.33 евро за експлоатационната 2020 г.-
2021 г.; сумата от 644.16 евро за експлоатационната 2021 г.- 2022 г.; сумата от 644.16 евро за
експлоатационната 2022 г.- 2023 г., както и сумата от общо 966.24 евро, представляваща
сбор от компенсация по чл.6 от договор за ползване, поддръжка и управление от 05.09.2013
г., сключен между страните, за периода 2021 г.- 2024 г., като при условията на евентуалност,
в случай, че се приеме, че не е налице солидарна отговорност на ответниците се иска
осъждането им да заплатят горепосочените суми при условията на на разделност – по равно.
В исковата молба се твърди, че между ищецът като управител на стопанисвания от
него комплекс и ответниците –съпрузи като собственици на самостоятелен обект в него с
идентификатор 11538.502.17.1.4 с площ от 71.64 кв.м е сключен договор за ползване,
поддръжка и управление от 05.09.2013г., по силата на който ответниците са се задължили да
на основани чл. 3 и ск, от договора, да му заплащат авансово до 01.06 на текущата година
такса за управление за всяка следваща година такса в брой или по банквов път в размер на
2
644.16 евро годишно. Ищецът сочи, че ответниците са изпълнявали задълженията си до
01.06.2016 г., след което са преустановили плащанията, поради което на на 22.01.2021 г. до
тях била отправена покана за доброволно изпълнение по имейл адрес, посочен в чл.3.3 от
договора. Сочи се, че след въпреки разменената между страните електронна кореспонденция
и обещанията на ответниците да заплатят разсрочено задълженията си, не е последвали
изпълнение. Ищецът сочи, че на 09.07.2021 г. отново им е изпратил покана за плащане, след
която също не последвало плащане. Излага, че последвала уговорка с ответниците за
отдване от ищеца под наем на апартамента им през летния сезон, който последният
дообзавел и погасяване с наемната цена на задълженията на ответниците, вследствие на
което били погасени изцяло задълженията им за експлоатационната 2016 г.- 2017 г. и част от
задълженията за 2017 г.- 2018 г. Ищецът твърди, че по-късно установил, че бравата на
апартамента на ответниците била сменена от брокер, оторизиран от тях да продава
процесния апартамент, както и, че те желаели да го продадат без да заплатят дължимите от
тах задължения по договора за 2018г. – 2024г. по 644.16 евро годишно, чието присъждане
претендира при условията на солидарност от ответниците, както и неустойка за забавено
плащане в размер на по 322.08 евро за всяка експлоатационна година, явяваща в размер на
50 % от всяка дължима и забавена годишна експлоатационна такса. При условията на
евентуалност, в случай, че не се приеме, че сумите се дължат солидарно, се иска осъждане
на всеки от ответниците да заплати на ищеца горепосочените суми разделно – по равно
сумата от по 2802.09 евро или 5480.41 лв. В допълнително становище ищцовото дружество е
заявило, че претендираните санкции са уговорени с всички собственици в комплекса, като
тяхната единствена цел е да продължи осъщестяване на поддръжката в комплекса.
В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК ответниците, чрез упълномощения им адвокатски
представител са депозирани писмен отговор, в който са оспорили като неоснователни.
Считат, че клаузата на чл. 6 от договора е неравноправна и като такава следва да бъде
прогласена за нищожна. Не оспорват фактическите твърдения в исковата молба, че
съобразно сключен договор от 2018 г. с ответника са постигнали договорка процесният
апартамент да се отдава под наем през активния летен сезон и от получените наемни вноски
да се прихваща дължимата такса поддръжка, но въпреки исканията на ответниците към
ищеца да изпрати отчет на реализираните нощувки в апартамента им, такъв не им бил
предоставен. Възразават също, че исковете са преждевременно предявени, както и че с
поведението си ответниците не са дали повод за завеждането му. Заявяват, че са решили да
продадат апартамента си като са искали с част от продажната цена да изплатят дължимите
вноски по договора с ищцовото дружество, но след като бъде представен разчет на
реализираните нощувки. Сочат, че комплексът бил в много лошо състояние и през 2023 г.
собствениците на самостоятелни обекти провели общо събрание, като към настоящия
момент сами поддържат комплекса със собствени средства . Направено е и възражение за
погасяване на задълженията им по давност, както следва: претендираните такси за
експлоатационните 2018 г.- 2019 г. -поради изтичане на петгодишен давностен срок, а
задълженията им за неустойка за експлоатационните 2018 г.- 2019 г., 2019 г.- 2020 г. и 2020
г.- 2021 г. - тригодишна давност чл. 111, б. „б“ от ЗЗД
С обжалваното решение, районният съд е уважил частично главния иск за солидарно
осъждане на ответниците да заплатят на ищеца дължимите такси за поддръжка по договор за
ползване, поддръжка и управление от 05.09.2013г. в общ размер от 3091.97 евро за периода
от 2019г.- 2023г., като в останалата част - за таксата от 2018-2019г. в размер на 322.08 евро,
представляваща такса за експлоатационната 2018 г.- 2019 г., както и сумата от общо 966.24
евро за претендираната неустойка по чл. 6 от процесния договор е отхвърлил главните
искове. Отхвърлени са и предявените при условията на разделна отговорност на
ответниците евентуални искове за същите суми, за които са отхвърлени главните искове.
Предмет на въззивно обжалване е решението, в частта, с която са отхвърлени
исковете за присъждане на неустойката. В останалата част решението не се обжалва от
3
страните.
За да приеме за неоснователни главния и евентуален иск за присъждане на
неустойката, уговорена в чл. 6 от сключения между страните договор за ползване,
поддръжка и управление от 05.09.2013г., районният съд, преценявайки, че ответниците имат
качеството на потребители по смисъла на член 1, параграф 1 и член 2, букви б) и в) от
Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 съгласно разясненията, дадени в Решение
на СЕС, осми състав, от 27 октомври 2022 г., постановено по дело C‑485/21, е извършил
проверка на посочената договорна клауза, установяваща претендираното неустоечно
вземане, като е счел, че същата не е индивидуално уговорена. Позовавайки се на
разясненията по т. 3 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009г. на ОСТК
на ВКС е районният съд е посочил, че преценката за нищожност на неустойката поради
накърняване на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към момента на
сключване на договора, а не към последващ момент. Приел е, че в случая самият характер на
неустойката е уговорен извън нейните функции - обезпечителна, обезщетителна и
санкционна, тъй като начисляването й води до несправедлив резултат, несъвместим с
добрите нрави и водещ до прекомерно обезщетяване за кредитора. Преценил е, че
процесната неусточна клауза е неравноправна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП и като
такава я е счел за нищожна, тъй като в нарушение на посочената норма води до задължаване
потребителите-ответници при неизпълнение на задължения им да заплатят необосновано
високо обезщетение или неустойка във фиксиран размер от 50% от дължимите такси, без да
се прави разлика дали неизпълнението на задължението е в цялост или частично.
На основание чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, по допустимостта - в обжалваната му част, а по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата
инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед обхвата на
обжалването - и допустимо.
Настоящата инстанция намира, че първоинстанционният съд е установил правилно
фактическата обстановка по делото, както и релевантните въз основа на нея факти и
обстоятелства, като въз основа на тях е направил правилни фактически и прави изводи,
които се споделят изцяло от въззивния съд, поради което на основание чл. 272 от ГПК
въззивният съд препраща към тях. В допълнение с оглед наведените в жалбата доводи и при
служебна проверка за спазване на императивните норми на закона, настоящата инстанция
намира следното:
Според клаузата на чл.6 от сключения между страните договор за ползване,
поддръжка и управление при забава на плащанията от ответниците като собственици на
обект с стопанисваната от ищеца сграда на дължимата съгласно чл. 3 от същия договор
годишна такса от 644.16 евро, платима авансово до 01.06 на предходната година за всяка
следващата експлоатационна година, същите дължат на ищцовото дружество компенсация в
размер на 1.5 % от цялата сума за всеки просрочен ден, а в случай, че забавят плащането
повече от 2 месеца, те дължат таксата за съответната година плюс 50%.
В настоящия случай предмет на претенцията по чл. 92 от ЗЗД е възложената на
ответниците неустойка в размер на 50% от неплатените от тях такси за 2018г.- 2019г., 2019-
2020г. и 2020г. -2021 г. с забавата с повече от два месеца. По делото е установено с влязлото
в сила съдебно решение, постановено в първата инстанция, че ответниците-съпрузи не са
заплатили точно и в срок дължимите от тях такси за управление и поддръжка за периода от
4
2019г.-2023г.
Съгласно разясненията, дадени в т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г.
по т. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСТК, нищожна поради накърняване на добрите нрави /чл. 26,
ал. 1, предл. 3 от ЗЗД/ е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции, когато с тях се нарушава справедливостта в
облигационните правоотношения. Доколкото автономията на волята на страните да
определят свободно съдържанието на договора е ограничена от разпоредбата на чл.9 от ЗЗД,
то тя изисква договора или отделни негови клаузи да не противоречат на повелителни норми
на закона и на добрите нрави. Съгласно чл.143, ал.1 вр. чл.146, ал.1 от ЗЗП, сключените от
потребителите по смисъла на пар.13 от ДР на ЗЗП /каквото качеството безспорно в случая
имат ответниците съгласно Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 и разясненията,
дадени в Решение на СЕС, осми състав, от 27 октомври 2022 г., постановено по дело
C‑485/21/ неиндивидуални клаузи в договор са нищожни като неравноправни, ако
уговорката е в тяхна вреда, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя. В тази връзка досежно възраженията в жалбата, че неустоечната клауза е
индивидуално уговорена, следва да се има предвид, че в такъв случай същата би следвало да
представлява по-благоприятно третиране на ответниците в сравнение с останалите
потребители на същите стоки или услуги. В становището си в първата инстанция обаче
ищецът изрично е посочил, че санкциите по чл. 6 от договора са договорени с всички
собственици на обекти в процесния комплекс с цел да продължи поддръжката му,
съблюдавайки общия интерес. Предвид това правилно първата инстанция е приела, че в
случая се касае за типов договор, който не отговаря на изключението, посочено в чл. 146, ал.
2 от ЗЗП.
На следващо място правилно районният съд е съобразил, преценката дали процесната
неустойка накърняване на добрите нрави, както и тази дали е налице неравноправна клауза
се извършва към момента на сключването на договора. За целта съгласно чл. 145, ал. 1 от
ЗЗП се взимат предвид на видът на стоката или услугата - предмет на договора, всички
обстоятелства, свързани с неговото сключване, както и всички останали клаузи на договора
или друг договор, от който той зависи.
Настоящият състав споделя решаващият извод в обжалваното решение, че процесната
уговорка за заплащане на неустойка в размер на 50 % от таксата за съответната година е
нищожна, както поради накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл.
трето от ЗЗД, така и поради нейната неравноправност по смисъла на чл. 145, ал. 2, т. 5 от
ЗЗП. Доводите за това са, че посочената клауза задължава потребителите -ответници при
забавено с повече от два месеца изпълнение на годишните им задължения за такси за
управление и поддръжка да заплатят необосновано висока неустойка /наречена
компенсация/, която се начислява в един и същи фиксиран размер, независимо от стойността
на просроченото задължение. Същевременно тази неустойка от 50% се кумулира
едновременно и с още едно неустоечно задължение, представляващо уговорена
„компенсация“ в размер на 1.5% от цялата дължима сума за всеки просрочен ден. Това
означава начисляване в полза на ищеца на две неустойки за забавено изпълнение на едно и
също задължение, което дава възможност на ищецът при забава да начислява първо
компенсация в размер на 1.5 % от цялата сума за всеки просрочен ден, без краен предел, а
ако забавата продължи повече от два месеца да получи едновременно с първата санцкия и
процесната претендирана неустойка в размер на 50% върху цялото задължение, независимо
от това дали се касае за частично или пълно неизпълнение.
От гореизложеното се налага извода, че така уговорена, процесната неустойка се явява
нищожна, защото излиза извън обезпечителната, обезщетителната и санкционната си
функция, тъй като води до многократно завишаване на уговореното обезщетение за едно и
5
също неизпълнение, както спрямо задължението, чието неизпълнение обезпечава, преценено
към момента на сключване на договора, без да прави разлика в размера на неизпълнената му
част, което съставлява нарушение на принципа за справедливост, а оттам на добрите нрави
/чл. 26, ал. 1, предл. трето от ЗЗД/. Същевременно в нарушение на чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗПП
тази договорна клауза е и неравноправна, тъй като уговорената с нея неустойка води до
възлагане в тежест на ответниците при неизпълнение на задълженията им за заплащане в
срок на таксите за управление и поддръжка да заплатят санкция за това в необосновано
висок размер, явяващ се половината от дължимата за цялата такса сума, без значение каква е
конкретната неизпълнена част, като независимо от това заедно с тази фиксирана неустойка
едновременно се начисляване без краен предел и на още едно обезщетение - неустойка за
забава в размер на 1.5 % на ден.
Що се касае до възраженията, че съдът е следвало, ако прецени, че неустойката е
завишена като размер,да я намали като прекомерна до размера на законната лихва по чл. 86,
ал. 1 от ЗЗД: Съгласно горепосоченото ТР действително прекомерността на неустойката не
води до нейната нищожност, а до възможността за намаляването й, като прекомерността се
преценява към момента на неизпълнение на договора, чрез съпоставяне с вече настъпилите
от неизпълнението вреди. Намаляване поради прекомерност обаче може да се извърши само
по отношение на валидно неусточно задължение. В случая доколкото по делото е
установено,че клаузата, с която е уговорена претендираната неустойка е нищожна, то като
такава същата не подлежи на намаляване, доколкото може да бъде намалено по размер само
задължение, което е валидно и съществува.
Предвид горното главната исковата претенция, основана на нищожната уговорка по чл.
6 от процесния договор за присъждане на претендираните от ищеца суми при условията на
солидарна отговорност на ответниците се явява неоснователна и следва да се отхвърли,
както правилно е сторил районният съд.
Поради отхвърлянето на главния иск за неустойка е настъпило условието за
разглеждане на евентуалната претенция за същата сума, основана на разделна отговорност
на ответниците, която също правилно е отхвърлена от районния съд, именно поради
нищожност на неусточената клауза.
Поради напълно съвпадане на изводите на настоящата инстанция с тези на районния
съд, обжалваното решение в атакуваната му в жалбата част следва да бъде потвърдено като
правилно и законосъобразно,
Въпреки изхода на делото, разноски в полза на въззиваемите-ответници не следва да
се присъждат за въззивната иснстанция на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, поради изричното
изявление от процесуалния им представител, че такива не се претендират.
Мотивиран от горното, Окръжен съд- Бургас
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 202 от 04.06.2024 г., постановено по гр. дело №
1190/2023 г. по описа на Районен съд- Несебър, в обжалваната му отхвърлителна част, с
която е отхвърлен иска на „БУЛГЕРИАН РЕВИЕРА ПРОПЪРТИС“ ООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Витоша“ № 10, ет. 2, ап. 7, за
осъждане на ответниците А. А. М., роден на ********** г. и Т. В. М., родена на **********
г., двамата с адрес: *****, да му заплатят солидарно сумата от общо 966.24 евро,
представляваща сбор от компенсация по чл.6 от сключения помежду им договор за ползване,
поддръжка и управление от 05.09.2013 г., дължима за периода 2021 г.- 2024 г., както и
6
евентуалните искове за осъждане на ответниците да заплатят на ищеца-въззивник същата
сума при условията на разделност – по равно.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7