Решение по дело №372/2020 на Апелативен съд - Варна

Р Е Ш Е Н И Е

 

№ …………/………..

 

гр.Варна

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

 

Варненският апелативен съд, гражданско отделение, в публично заседание на единадесети ноември две хиляди и двадесета година в състав:

 

                                                                ПРЕДСЕДАТЕЛ:  ДИАНА ДЖАМБАЗОВА

                                                                       ЧЛЕНОВЕ:            МАРИНЕЛА ДОНЧЕВА

                                                                                                         РОСИЦА СТАНЧЕВА

 

при секретаря Юлия Калчева

като разгледа докладваното от съдия Р. Станчева

въззивно гражданско дело № 372 по описа за 2020 год.,

за да се произнесе, взе предвид следното:

 

            Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на Община Варна, чрез процесуален представител гл.юрисконсулт С.Ц. против решение № 260097/15.07.2020г. на ОС – Варна, постановено по гр.д. № 1507/2019г., с което е прието за установено в отношенията с ищцата М.К.Х., ЕГН **********,*** не е собственик на недвижим имот, находящ се в гр.Варна, ул.“Прилеп“ № 66, съставляващ ПИ с идентификатор 10135.2553.1932 по КК и КР на гр.Варна, одобрени със Заповед № РД-18-92/14.10.2008г. на АГКК, на основание чл.124 ГПК.

            В жалбата се излагат оплаквания за недопустимост и неправилност на така обжалваното решение. Сочи се, че неправилно съдът е приел за доказано, че ищцата има правен интерес от предявяване на настоящия иск. Оспорват се и изводите на съда за основателност на исковата претенция. Твърди се, че същите са направени в нарушение на основните принципи на гражданския процес, при необсъждане на всички въведени в предмета на спора твърдения и възражения, формално кредитиране на приетото заключение на СТЕ, противоречат на установеното от доказателствата по делото, на материалния и процесуалния закон. Излагат се подробни доводи по съществото на спора. Иска се от настоящата инстанция да отмени първоинстанционния съдебен акт и постанови решение за отхвърляне на предявения иск.

            В срока по чл.263 ГПК е постъпил отговор от насрещната страна – М.К.Х., в който се излага становище за неоснователност на жалбата.

            В с.з., чрез процесуални представители въззивната жалба, респ. отговорът по нея се поддържат.

            При извършената проверка по валидността на обжалваното решение, вкл. и по наведените в жалбата оплаквания, настоящият състав не намира пороци, водещи до неговата нищожност или недопустимост.

            Предявен е отрицателен установителен иск от М.К.Х. *** за приемане за установено, че последната не е собственик на  недвижим имот, находящ се в гр.Варна, ул.“Прилеп“ № 66, съставляващ ПИ с идентификатор 10135.2553.1932 по КК и КР на гр.Варна, с площ от 2 221 кв.м. и граници: ПИ 10135.2553.1935, 10135.2553.1934, 10135.2553.1933, 10135.2553.1930, 10135.2551.545, на основание чл.124 ал.1 ГПК.

            Изложените в исковата молба фактически твърдения за така предявения иск, вкл. и досежно избраната форма на защита са, че от 2000г. Х. владее ПИ 10135.2553.1932 по КК и КР на гр.Варна, с площ от 2 221 кв.м., което владение е продължило непрекъснато и необезпокоявано повече от 10 години, в резултат на което твърди, че е станала собственик на същия на основание изтекла в нейна полза придобивна давност. По повод предприети действия за снабдяване с КНА ответната страна е оспорила правото й на собственост, претендирайки, че имотът е частна общинска собственост, за което е съставен и АОС № 9912/05.07.2018г. Сочи, че с оглед на това е препятствана да удостовери правата си върху процесния имот, поради което и е предявила настоящия иск.

С отговора по чл.131 ГПК и направените уточнения по него, съобразно дадени от първоинстанционния съд указания, Община Варна е оспорила исковата претенция с възражения за нейната недопустимост и неоснователност. Твърди, че ищцата няма правен интерес от търсената защита, тъй като не притежава защитимо право на собственост върху процесния имот /аргументира се с разрешението по т.1 от ТР № 8/2012г. на ОСГТК/, оспорва, че ищцата е владяла имота в трайно установените му към настоящия момент граници за период повече от 10 години, както и че предвид въведения мораториум по §1 ЗД на ЗС не е могла да го придобие по давност. Заявява самостоятелни права на собственост на основание §7 ал.1 т.3 ЗМСМА – по отношение на територията, в която попада процесния имот преди 1991г. е проведена отчуждителна процедура по реда на ЗТСУ /отм./, извършена със Заповед № 1439/27.06.1980г. на Председателя на ИК на ОбНС, не е бил предмет на реституционно производство, поради което и към датата на приемане на цитираната норма имотът е бил държавна собственост, трасформирана по силата на цитираната норма в общинска. Позовава се и на разпоредбата на § 42 от ПРЗ на ЗИДЗОС /ДВ бр.96/1999г./, навеждайки твърдения, че според предвижданията на действалите към датата на приемането на тази норма планове, имотът попада в територия, отредена за обществено обслужване - „ресторант с озеленяване“, с оглед на което по силата на закона е станал общинска собственост. Навежда доводи, че съставеният АЧОС я легитимира като собственик и че съгласно правилата за разпределение на доказателствената тежест опровергаването на този ефект следва да бъде сторено от ищцата /аналогично на даденото с ТР 11/2012г. разрешение относно КНА/.

Възраженията за недопустимост на предявения иск поради липса на правен интерес от избраната форма на защита са неоснователни.

Съгласно задължителните разяснения, дадени в т.1 от ТР № 8/2013г. по т.д. № 8/2012г. на ОСГТК правен интерес от отричане правото на собственост на ответната страна е налице когато ищецът твърди наличието на самостоятелно право, различно от оспорваното, чието съществуване би било отречено или пораждането, респективно упражняването му би било осуетено от неоснователната претенция на насрещната страна в спора. Претендираното от ищеца право може да е идентично по съдържание с оспорваното право на ответника /и двете страни твърдят, че са собственици на вещта/ или да е различно по съдържание, но признаването и упражняването му да е възпрепятствано от претенцията на ответника. Коментираното ТР приема, че правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост е налице и в защита на фактическо състояние /напр. при смутено владение/, както и когато ищецът има възможност да придобие имота на оригинерно основание или по реституция, ако отрече претендираните от ответника права.

            Наличието на правен интерес се преценява конкретно, въз основа на обосновани твърдения, наведени в исковата молба, като при оспорването им ищецът следва да докаже фактите, от които те произтичат. При недоказването им и доколкото правният интерес е абсолютна процесуална предпоставка за съществуване на правото на иск, производството по предявения отрицателен иск подлежи на прекратяване като недопустимо. Съдебната практика, постановена след приемане на ТР 8/2012г. приема, че тази постановка е валидна в хипотезите, когато правният интерес се обосновава с твърдения, че ищецът е носител на самостоятелно право, различно от спорното, респ. позовава се на фактическо състояние или възможност да придобие процесния имот при отричане правата на ответника. Когато ищецът по отрицателния установителен иск обосновава правния си интерес с твърдение, че е собственик на спорния имот, то доказването, че спорното право му принадлежи, е въпрос не на процесуална, а на материална легитимация и съдът следва да разреши този въпрос с произнасяне по съществото на спора. /Решение № 104 от 05.10.2018 г. по гр. д. № 5028/2017г., ІІ г.о. на ВКС; Решение №13/2016г. по гр.д. № 3637/2015г. на ВКС; Решение № 135/2020г. по гр.д. № 980/2019г., ІІ г.о. на ВКС; Решение № 117/2014г. по гр.д. № 1912/2014 І г.о.на ВКС и др./

            В настоящата хипотеза, въззиваемата М.Х. твърди, че е собственик на основание изтекла в нейна полза придобивна давност, но поради наличието на съставен АОС не може да се позове на това придобивно основание чрез снабдяването с КНА, удостоверяващ правото й на собственост. Отчитайки въведения с §1 от ЗД на ЗС мораториум за придобиване по давност на имоти частна държавна или общинска собственост, съдът намира, че е налице хипотезата на визираната в ТР 8/2012г. възможност за придобиване на процесния имот на оригинерно основание при условие, че бъдат отречени правата на ответника. До отричане на тези права със сила на присъдено нещо владелецът не може да се позове на изтеклата в негова полза придобивна давност, което обуславя и правния му интерес от предявения иск. Ето защо фактите, които въззиваемата следва да докаже, за да обоснове правния си интерес от избраната форма на защита са единствено продължило в срока по чл.79 ЗС владение като фактическо състояние, при прилагане презумцията на чл.69 ЗС, но не и дали действително е собственик на спорния имот.

            От събраните в тази насока гласни доказателства - показанията на свидетелите Янчо Димитров и Владимир Юрочкин съдът приема за установено, че към 2000г. въззиваемата е била установила фактическа власт върху процесния имот, която е продължила повече от 10 години. Св.Димитров описва имота към началния период, когато е бил нает от нея да извърши заснемане на същия, впечатленията му са до към 2008г., през който период сочи, че е минавал ежедневно покрай имота и други хора в него не е виждал. Св.Юрочкин свидетелства за период след 2005г., сочейки, че имотът е владян от М., която е имала кошери с пчели в едната му част, първоначално е бил ограден, а от около 2-3 години от едната страна е разграден, но други хора в него също не е виждал.

            Ирелеванто към направата на извода за доказан правен интерес, съобразно изложеното по-горе за относимите за това факти, е как и в каква конфигурация е бил заснет процесния имот по действалите кадастрални планове, както и вписания в регистрите на населението постоянен и настоящ адрес на въззиваемата.

            Ирелевантно е и сегашното фактическо състояние на имота, описано от вещото лице, доколкото при позоваване на последиците на придобивната давност същите настъпват към момента на изтичане на изискуемия се по чл.79 ЗС давностен срок /т.2 ТР № 4/2012г. на ОСГК на ВКС/ и предвид началния момент на твърдяното давностно владение.

            Ето защо, предявеният иск е допустим.

            По основателността на исковата претенция съдът приема за установено от фактическа и правна страна следното:

            Не е спорно, че за процесния имот е съставен АЧОС № 9912/05.07.2018г. с вписано в него правно основание - чл.59 ал.2 ЗОбС и посочени предходни АОС № 8849/07.01.2016г. и АОС № 8851/07.01.2016г. Последните са приети като доказателства и видно от тях е, че АОС 8849/2016г. /л.173/ касае актуването като общинска собственост на 49/379 кв.м. ид.ч. от ПИ 10135.2553.1918, целият с площ от 379 кв.м. и съсобственици на останалите 330/379 ид.ч. Анелия Ракитина и Геновева Николова, на основание решение по адм.д. № 438/1999г., а с АОС № 8851/2016г. е актуван ПИ 10135.2553.31 с площ от 4 267 кв.м. Като основание за придобиване на правото на собственост и в двата коментирани АОС е посочена разпоредбата на чл.2 ал.1 т.2 ЗОбС вр. § 42 от ПЗР на ЗИД на ЗОбС. Не са отразени предходно съставени актове за собственост, в това число и АДС.

            Актовете за общинска собственост нямат правопораждащо действие по отношение правото на собственост. По силата на чл.5 ЗОбС те имат качеството на официален свидетелстващ документ, който констатира собствеността на общината, но само когато удостоверява осъществяването на конкретно придобивно основание като фактически състав /посочена правна сделка, акт за отчуждаване и т.н./. Само в този случай, аналогично може да се приеме разрешението, възприето в ТР № 11/2012г. на ОСГК и на акта да се признае обвързващо в спор за собственост легитимиращо действие като актуваният имот се счита за общинска собственост до доказване на противното. Само възпроизвеждането в акта за общинска собственост на обща законова разпоредба, по силата на която определена категория държавни имоти стават общински по силата на закона, не е в състояние да обуслови извод за установеност на правото на собственост на общината. Поради това и доводите, изложени пред първоинстанционния съд и поддържани във въззивната жалба за зачитане легитимиращия ефект на съставените за процесния имот АОС относно правото на собственост върху него и възлагане тежестта за опровергаването им върху въззиваемата са неоснователни. Общината е тази, която следва при условията на главно и пълно доказване да докаже фактите, въз основа на които твърди наличието на осъществен фактически състав по см. на § 7ал.1 т.3 от ПЗР на ЗМСМА, а именно, че към 1991г. имотът е бил собственост на държавата в резултат на проведено отчуждително производство и че същият е бил предназначен за жилищно строителство, обществени, благоустройствени мероприятия, респ. на § 42 ПЗР на ЗИД на ЗОбС - държавния характер на имота към 1999г. и отрежданията му за жилищни, обществени и благоустройствени мероприятия според предвижданията по действащия към този момент градоустройствен план.

За установяване на горните обстоятелства по делото са приети множество писмени доказателства, част от които са неотносими към правния спор, проведена е и СТЕ за изследване кадастралния и регулационния статут на процесния имот, вкл. и за извършвани отчуждавания в процесната територия.

От заключението на вещото лице по СТЕ се установява, че ПИ 10135.2553.1932 е отразен в КК в конфигурацията му към настоящия момент през 2015г., след второто изменение на действащата КК. Същият включва части от имоти по КП от 1956г. както следва: 256 кв.м. от имот с пл.№ 3927, записан в РЛ на наследници на Смарагда Н. Димитрова; 400 кв.м. от имот с пл.№ 3929, записан като собственост на Георги Ламбаджиев и 1 530 кв.м. от имот с пл. № 3930, собственост на Иван Г. Ламбаджиев, както и 25 кв.м. от имот/терен/ с незатворен контур от запад /скица № 1 от заключението/. В този план имотите са отразени като лозя, извън регулация. По КП от 1988г., който не е приет с нарочна заповед, но технически приет и поддържан, и използван като кадастрална основа до приемането на КК през 2008г., в първоначален вариант процесният имот е част от територия, която по РП от 1983г. е отредена за „ресторант с озеленяване“. През 1995г. със Заповед № Р-260/30.06.1995г. е извършено попълване на ПИ 151 с площ от 2 169 кв.м., идентичен на имот пл.№ 3191 по КП от 1956г., което попълване е във връзка с постановена заповед на кмета за отмяна на отчуждаване /имот 151 в сив щрих на комбинирана скица № 3/. Същото не засяга процесния имот. През 2007г. със Заповед № Р-29/31.01.2007г. е извършено попълване на имот № 1430 с площ от 383 кв.м. вр. постановена с решение по адм.д. № 438/1999г. на ОС – Варна отмяна на отчуждаване на 330 кв.м. в полза на Анелия Ракитина и Геновева Николова и 50 кв.м. за Розалина Петкова и Драгомир Авджиев вр. решение от 03.01.1997г. /имот в кафяв щрих на комбинирана скица № 3/.

Решение по адм.д. № 438/1999г. на ОС - Варна е прието като доказателство и видно от него е, че възстановените в полза на Ракитина и Николова 330 кв.м. са вр. извършено отчуждаване от бивш имот с пл.№ 3927 по КП от 56г. 

От обсъжданото заключение на СТЕ се установява още, че действащата КК е одобрена със Заповед № РД-18-92/14.10.2008г. на Изп. Директор на АГКК, като в първоначалния й вариант процесният имот е част от ПИ 10135.2553.31, целият с площ от 4 647 кв.м., записан в регистъра като собственост на Община Варна  /комбинирана скица № 4/. Със Заповед № 18-8558/02.11.2015г. на Началника на СГКК- Варна е извършено изменение на КК, като от ПИ 31 са образувани два нови имота – ПИ 31 с площ от 4 267 кв.м., записан като собствен на Община Варна и ПИ 1918 с площ от 397 кв.м., собственост на Анелия Ракитина, Геновева Николова и Община Варна, последният идентичен на имот 1430 по КП 1988г.

Видно от комбинирана скица № 5 към СТИ процесният ПИ 1932 попада върху 1 972 кв.м. от новия ПИ 31 и 239 кв.м. от новия ПИ 1918. В действащия към настоящия момент вариант на КК ПИ 1918 не фигурира, за процесната зона са отразени четири имота /1932, 1933, 1934 и 1935/, чиито граници и площи са твърде различни от четирите имота 31, 32, 33 и 1918 по КК към 2008г. и първото й изменение през 2015г. /комбинирани скици № 5 и 6/. Последното е обусловено от приетия през 2017г. ПУП-ПЗР вр. чл.16 ЗУТ.

Съгласно СТЕ имотите по КП от 1956г., които попадат в процесния са извън териториалния обхват на първия за тази територия РП от 1959г., одобрен със Заповед № 244/16.01.1959г. на МСА, както и на РП, одобрен със Заповед № 1721/01.07.1966г. Включването им в регулация е станало с изменението на РП от 1966г. /Заповед № 32/13.04.1968г. на ИК на ГНС/, съгласно който същите са част територията, включена в регулационните граници на 25 м.р. и отредена по плана за „Етнографски паметник“. През 1975г. с изменението на РП, одобрено със Заповед № 77/11.07.1975 на ИК на ГНС е извършено преотреждане за друго мероприятие – „Ресторант с озеленяване“. В отредената за това мероприятие територия ПИ 1932 попада и съобразно последващите изменения на РП, посочени в заключението /1980г. и 1983г./. Към настоящия момент за процесната територия е действащ ПУП – ПРЗ /план за регулация и застрояване/, в сила от 31.10.2017г., изработен въз основа на КК с актуалност към 02.11.2015г. За процесния ПИ 1932 е отреден УПИ І-31 в кв.62 с предназначение "за смесено застрояване и озеленяване", като е налице пълно съвпадение на площ и граници между кадастралната единица и отредения за нея УПИ.

            По поставената по т.2 от заключението задача вещото лице е посочило, че "в становище на зам.кмета във връзка с преписка вх. № РД-9-94-В-62/12.03.2009г. по повод запитване относно имоти в района на вятърната мелница в 25 м.р." е посочено, че са издадени заповеди за отчуждаване на следните имоти: пл.№ 3927 от наследници на Смарагда Николова Димитрова; пл.№ 3930-А, пл.№ 3930-Б, пл. № 3930-В, пл.№ 3930-Ч; пл.№ 3930-Д, пл.№ 3930-Е и пл.№ 3931. Самите заповеди не са цитирани. Подробно са посочени лицата от които е извършено отчуждаването и как същите са били обезщетени, за имоти с пл.№ 3930-В и с пл.№ 3930-Е са описани и съставени актове за държавна собственост, а за имот с пл.№ 3931, че отчуждаваното е било отменено /реституиран/. Изрично в заключението си вещото лице сочи, че нито по делото, нито в Община Варна са налични графични данни за месторазположението на посочените като отчуждени имоти - части от пл.№ 3930 по КП от 1956г.

            Настоящият състав намира, че в тази си част /досежно извършвани отчуждавания в района на вятърната мелница в 25 м.р., където попада и процесния/ заключението на вещото лице не следва да бъде кредитирано, независимо, че същото не е било оспорено от страните. На основание чл.202 ГПК съдът е длъжен да извърши самостоятелна преценка за доказателствената стойност на заключението, съобразно останалите доказателства и независимо от процесуалното поведение на страните по спора /оспорване или неоспорване на експертизата/. В тази връзка, следва да се отчете, че изводите за извършени отчуждавания са направени въз основа на становище на длъжностно лице, което становище няма характер на официален удостоверителен документ. Не е ясно по какъв повод и в каква връзка е дадено това становище. Цитираната преписка от 2009г. по никакъв начин не може да бъде приета като преписка по отчуждаване /каквато е поставената задача/, нито като преписка по съставянето на актовете за общинска собственост от 2018г. или от 2016г. вр. процесния имот. Вещото лице не е изследвало актовете за извършените отчуждавания на посочените в заключението имоти, респ. други официални документи, ползващи се с обвързваща доказателствена сила. Нещо повече, самото вещо лице сочи, че не е открил в Община Варна или в приетите по делото доказателства данни за графичното ситуиране на отчуждените имоти с планоснимачни номера като за части от имот пл.№ 3930, поради което и не е изследвал дали процесния ПИ 1932 попада в тези имоти и в каква степен.

            Представеното с отговора на исковата молба от Община Варна заверено извлечение от КП от 1956г. /л.35/, съобразно което в границите на имот пл.№ 3930 са ситуирани четири имота, не кореспондира на броя на шестте отчуждени части, посочени от вещото лице и не съдържа каквато и да било номерация на същите. Няма данни за такива и в представения препис от разписния лист към този план. Следващият кадастрален план е от 1988г. и същият отразява отреждането на процесната територия съобразно РП от 1983г., респ. извършените през 1995г. и 2007г. попълвания, т.е. и от него не може да се направи извод за местоположението на тези части.

            Съобразно заключението на СТЕ от имот пл.№ 3930 по КП от 1956г., целият с площ от 2 216 кв.м., в процесния ПИ 1932 попадат само 1 530 кв.м., а сборът на отчуждената площ от описаните от вещото лице имоти, включващи в номерацията си 3930 е 1 820.50 кв.м. В същото време, въведените в срок от ответната страна твърдения относно отчуждаванията, касаещи процесния имот са единствено за извършено със Заповед № 1439/27.06.1980г. на Председателя на ИК на отчуждаване по реда на ЗТСУ /отм./. Посочената заповед е приета като доказателство /л.141/ и видно от нея е, че същата има за предмет имот с пл.№ 3930-Б, собственост на М. Тихова Йорданова и Стефан Тихов Йорданов. Според оценителния протокол /л.142/ отчужденият имот е с площ от 261.50 кв.м., а според писмо на директора на Дирекция "Общинска собственост, икономика и стопански дейности" /л.131/ вр. съставянето АОС № 9913/05.07.2018г. за ПИ 10135.2553.1934, стар имот пл. № 3930-Б е идентичен на бивш ПИ 10135.2553.32 /следва да се приеме, че бивш ПИ 10135.2553.32 се отнася не за процесния, а за идентификаторите на имотите по първоначално одобрената КК - скица № 4 към заключението на вещото лице/. Този имот и преди урегулирането му с ПУП от 2017г. по реда на чл.16 ЗУТ е извън границите на настоящия процесен имот, респ. на ПИ 10135.2553.31 по КК в първоначален вариант.

            Едва с въззивната жалба Община Варна е навела конкретни фактически твърдения относно други отчуждителни процедури в полза на държавата досежно части от имот пл.№ 3930, които са преклудирани. Освен това и предвид изложеното по-горе не могат да бъдат направени изводи са ситуирането на тези имоти спрямо пл.3930.

            Следователно, недоказано е в настоящия процес обстоятелството, че попадащата в процесния имот част от бивш имот с пл.№ 3930 е била отчуждена за предвидени в плана обществени мероприятия.

            Недоказано е и извършено отчуждаване в полза на държавата досежно стар имот с пл. № 3929, 400 кв.м. от който попадат в сегашен ПИ 1932. Посоченото във въззивната жалба, че в заключението на вещото лице е допусната грешка като описаното отчуждаване на имот с пл. № 3931 касае пл. № 3929 е несъстоятелно. Отделно от това и по изложените по-горе съображения в тази част заключението не е кредитирано от настоящия състав.

            Що се отнася до имот с пл.№ 3927, попадащ с 256 кв.м. в процесния, то по делото са налице доказателства /макар и косвени/, че действително същият е бил обект на отчуждаване, като с решение от 24.04.2000г., постановено по адм.д. № 438/1999г. на ОС - Варна са възстановени 330/740 кв.м. ид.ч. По повод това възстановяване е и попълването в КП от 1988г. на имот с пл.№ 1430, идентичен на ПИ 1918 по КК от 2008г. /първоначален вариант/ и за който, с ПУП от 2017г. на основание чл.16 ЗУТ е отреден УПИ ІV-1918, с граници, различни от кадастралните граници на ПИ 1918 /първоначално съсобствен между реституирания собственик и Община Варна/. По силата на влезлия в сила план по чл.16 ЗУТ попадащата в процесния ПИ 1932  част от ПИ 1918, съгласно изменението на КК от 2015г. е включена в УПИ І-31, отреден за ПИ 1932 и придобита от собственика на УПИ І-31 по силата на прякото отчуждително действие на плана по чл.16 ЗУТ. Общината, като собственик на ид.ч. от ПИ 1918 е станала съсобственик на отредения за този имот УПИ ІV-1918, която съсобственост към настоящия момент е прекратена чрез изкупуване на дела й от съсобственика.

            Всичко гореизложено обуславя и извода на настоящия състав за недоказаност на твърдението на въззивника Община Варна, че към релевантните периоди - 1991г. и 1999г. територията, включена в процесния имот е била държавна собственост в резултат на извършени отчуждавания за предвидени мероприятия по плана. Това е достатъчно, за да се приеме, че Община Варна не е придобила права на собственост по силата на §7 ал.1 т.3 ЗМСМА или §42 от ПЗР на ЗОбС /ДВ бр.92/05.11.1999г./.

            Ето защо предявеният отрицателен установителен иск е основателен.

            За пълнота на изложението и с оглед наведеното във въззивната жалба оплакване за незачитане действието на плана по чл.16 ЗУТ от страна на първоинстанционния съд следва да се отбележи, че в срока по чл.131 ГПК Община Варна не е въвела твърдения за придобиване на процесния имот въз основа на действието на този план, което предвид характера на този план съставлява самостоятелно придобивно основание.

            Предвид съвпадането на изводите на настоящата инстанция относно изхода от спора с тези на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва да бъде потвърдено.

            На основание чл.78 ГПК и направеното от въззиваемата М.Х. *** следва да й заплати направените разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за въззивното производство, което съобразно представения договор за правна помощ е в размер на 1 800 лева. Възражението за прекомерност на същото, на основание чл.78 ал.5 ГПК, е неоснователно, тъй като претендираният размер не надвишава минималния размер, определен по реда на чл.7 ал.2 т.5 от Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

            Водим от гореизложеното, съдът

 

Р Е Ш И

 

            ПОТВЪРЖДАВА решение № 260097/15.07.2020г., постановено по гр.д. № 1507/2019г. по описа на Окръжен съд - Варна.

 

            ОСЪЖДА Община Варна, представлявана от кмета Иван Николаев Портних, с адрес гр. Варна, бул. „Осми приморски полк“ № 43 ДА ЗАПЛАТИ  на М.К.Х., ЕГН **********, с адрес *** сумата от 1 800 /хиляда и осемстотин/ лева, представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за въззивното производство, на основание чл.78 ГПК.

 

            Решението може да се обжалва при условията на чл.280 ГПК, с касационна жалба пред Върховния касационен съд, в 1-месечен срок от връчването му на страните.

 

 

            ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                       ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

                                                                                                          2.