Р Е Ш Е Н И Е
№ 100/27.04.2020 година град Варна
В ИМЕТО
НА НАРОДА
Апелативен съд – Варна търговско отделение
на десети март година 2020
в открито заседание в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:В.Аракелян ЧЛЕНОВЕ
:А.Братанова
М.Недева
при секретаря Д.Чипева
като разгледа
докладваното от съдия М.Недева в.т.д. № 703 по описа
на Варненския апелативен съд за 2019г., за да се произнесе, взе пред вид следното
:
Производството
по делото е по реда на чл. 258 и
сл. ГПК.
Образувано е по подадени въззивни жалби от «Хипокредит» АД, гр. София, Т.М.Т., И.Т.М. и М.И.М.,*** чрез
назначените им в хода на производството особени представители, съответно адв. Д.М.,
адв. В.В. и адв. Р.Д. срещу решение №
783/28.08.2019г. на Варненския окръжен съд, търговско отделение, постановено по
т.д. № 1560/2017год., с което съдът е приел за установено по отношение на ищеца
„Хипокредит" АД, гр. София, че ответниците му дължат солидарно на основание
чл.422, ал.1 вр.чл.415 от ГПК вр. чл.240 от ЗЗД следните суми, за които е
издадена Заповед за изпълнение на парично задължение № 5805/06.10.2016г.по
ч.гр.д. № 11903/2016г. по описа на ВРС:
-39 000 евро, претендирана като част от общо неиздължена главница в
размер на 57 770,64 евро по договор
за заем № НСТ-52-0213-3, сключен на 27.03.2008г., ведно със законна лихва
върху главницата, считано от
04.10.2016г. /датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК в съда/ до
окончателното й изплащане;
-7 000 евро възнаградителна лихва за периода от 30.04.2014г. до
13.10.2015г., претендирана частично от общ размер 14 972,51 евро за периода от 01.10.2013г. до 30.09.2016г.,
като искът е отхвърлен за периодите от
01.10.2013г. до 30.04.2014г. и от 13.10.2015г. до 30.09.2016г.;
-8 087,89 евро наказателна лихва
за периода от 31.07.2015г. до 30.09.2016г., като искът е отхвърлен до размера
от 11 000 евро, претендирани
частично от общ размер 18 149,34 евро, както и за
периода от 01.10.2013г. до 31.07.2015г.
Въззивникът «Хипокредит» АД, гр. София обжалва
решението в частта, в която е отхвърлена претенцията му за присъждане на
наказателна лихва до пълния й размер от 11 000 евро за периода от
01.10.2013г. до 31.07.2015г. в размер на 2 912,11евро. Счита решението в
обжалваната му част за неправилно, поради постановяването му в противоречие на
установената фактическа обстановка и
събраните по делото доказателства. Възприетото от съда по отношение случаите на
неизпълнение не кореспондира с договореното между страните в раздел 6, т. 6.1, вр. раздел 11, т. 1.1, б.
„а“ и „б“ от процесния договор, което е довело и до неправилност на решението в
съответната му част. Навежда оплаквания за несъобразяване с приетото по делото
заключение. Моли съда да отмени решението в обжалваната му част и вместо него
да постанови друго, с което да признае за установено съществуването на негово
вземане за наказателна лихва в размер на 11 000 евро. Претендира разноски.
Въззиваемите
Т.М.Т., И.Т.М. и М.И.М. считат жалбата за
неоснователна и молят съда да я остави без уважение.
Въззивникът Т.М.Т., действащ чрез назначения му особен
представител адв. Д.М., обжалва решението в осъдителната му част, като го счита
за неправилно, незаконосъобразно и необосновано, молейки съда да го отмени и вместо него постанови друго, с което да отхвърли
предявените срещу него искове. Поддържа основното си възражение за невалидност
на заемния договор като вид реален договор предвид на това, че заемната сума
или част от нея не му е предадена. Липсват доказателства в обратния смисъл.
Съдът необосновано е приел, че всички заематели са потвърдили получаването на
предоставената в заем сума. Съгласно
чл.3.3 от договора заемодателят е следвало да извърши предоставянето на
средствата чрез банкови преводи по сметки, указани от заемателите. А по делото
са представени доказателства за извършени само два кредитни превода – към
„Кредитекс”ООД за сума в размер на 11 734,98лв и към „ТМ – Билд” ООД в размер на
17 540лв. Доказателства за други плащания не са
представени. В същото време между страните липсват уговорки плащане, извършено
само по сметката на единия от заемателите да има действие и за останалите. По
делото липсват и доказателства за изпълнение на уговорката по чл.8.2 от
договора за заем незабавно след предоставяне на средства по заема заемателите
да предадат на заемодателя подписана от тях разписка за получените суми. Не са
такива доказателства и погасителните планове, които не са подписани от
въззивника. Ето защо счита, че между него и ищцовото дружество липсва реално
сключен договор за заем, поради което той не е нито лично, нито солидарно
отговорен по този договор. Поддържа основната си защитна теза, че остава
отговорен по процесния договор само като поръчител. В това му качество обаче
задълженията му са погасени съгласно разпоредбата на чл.147 ЗЗД, тъй като
падежът на вземането е настъпил на 07.05.2014г. , при платена последна вноска
на 07.04.2014г. и последвало бездействие
за срок по-голям от един месец. Заявлението за издаване на заповед за незабавно
изпълнение е подадена на 04.10.2016г., извън предвидения в закона преклузивен
шестмесечен срок. Дори нотариалните покани за изпълнение, отправени до
длъжниците, са подадени след изтичането на този срок. Прави оплакване относно
неразгледаното от съда възражение за наличието на договор с „Кредитекс” ООД за
гарантиране на задълженията на заемателите и предвиденото в чл.14.4 от договора
плащане от страна на гаранта, предвид установеното плащане на дължимите вноски
към него от страна на заемателите. Моли съда да отхвърли главния иск поради
неоснователност, а също и акцесорните искове за договорна и наказателна лихва,
които следват съдбата на главния иск.
Въззиваемото
дружество счита жалбата за неоснователна и моли съда да я остави без уважение.
Въззивникът И.Т.М., действащ чрез назначения му особен
представител адв. В.В., също обжалва решението в осъдителната му част,
обосновавайки твърдения за неговата неправилност поради нарушение на
материалния закон и необоснованост, както и поради допуснати нарушения на
съдопроизводствените правила. Според него решението е постановено при непълнота на
фактическата обстановка, а част от правните изводи не съответстват на събраните
по делото доказателства. На първо място оспорва възприетото от съда качество на
ответниците на солидарни длъжници. Поддържа основното си възражение, че
заемната сума е предоставена от ищеца само на търговското дружество „ТМ-Билд“
ООД, не и на него в качеството му на физическо лице. Погасителните планове по
заема не са подписани от него в това му качество, поради което не може да се
приеме, че погасителният план към договора от 27.03.2008г. съдържа негово
волеизявление, че е получил заетата сума в това му качество. Оспорва
възприетото от съда, че заемането на процесната сума е имало за цел да погаси
задължение по предходен договор между същите страни. Неизяснено по делото е
останало кои са страни по въпросния договор за заем от 01.06.2007г. и дали И.М.
е бил сред заемателите. Твърди, че ответниците по иска се явяват поръчители по
процесния договор за заем. Последният е сключен за „делови нужди“, поради което
няма как физическо лице да е страна в качеството на заемател по Договора. Такъв
е само и единствено търговското дружество „ТМ-Билд“ ООД, което е получило
всички суми по договора. От справките в счетоводните книжа на
дружеството-заемател за нуждите на изготвената по делото ССчЕ се установява, че
като заемател е вписан само горепосоченото търговско дружество. В този смисъл е
и посоченото на стр. 4 от изготвената ССчЕ. На следващо място излага, че основното
правоотношение между страните по спора е това по договора за заем от
27.03.2008г., а не по договорната ипотека от 28.03.2008г, която само
възпроизвежда основните параметри на вече договореното между страните по
заемния договор. И като така, самият ищец в допълнителната си искова молба
признава, че в договора за заем ответниците са посочени в качеството си на
поръчители. Счита, че по делото ищецът не е успял чрез пълно и главно доказване
да установи, че ответниците са сключили процесния договор за заем като
заематели. Поддържа, че ответниците са подписали процесния договор за заем,
като са поели задължение за отговарят солидарно
със заемателя „ТМ – Билд” ООД за пълното и точно изпълнение на
задълженията му по погасяване на поетите по същия договор парични задължения,
което ги определя като поръчители по смисъла на чл.138 от ЗЗД. Несподеляйки
този извод, съдът неправилно не е разгледал и уважил основното му възражение за
погасяване на отговорността му като
поръчител с предвидения в чл.147 ал.1 ЗЗД шестмесечен преклузивен
срок поради следното : Последното плащане по договора е от
07.04.2014г., падежът на главното задължение е настъпил на 07.05.2014г., а
преклузивният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД е изтекъл на 07.11.2014г., в който
срок кредиторът не е предявил иск срещу длъжниците, респ. заявлението по чл.
417 ГПК е подал едва на 04.10.2016г. По
отношение на ищеца не може да намери приложение разпоредбата на чл. 60, ал. 2
ЗКИ. Между страните по делото е налице изрична договореност, че предсрочната
изискуемост настъпва при неплащане на никакви погасителни суми по заема за
период повече от месец и след изтичането му цялото вземане по заема става
незабавно изискуемо. Съобразно посочената относима съдебна практика дори и да
се измести началната дата, от която е започнал да тече преклузивният срок по
чл. 147, ал. 1 ГПК, то същият пак би бил изтекъл преди подаване на заявлението
по чл. 417 ГПК, а именно на 31.01.2016г. считано от 31.07.2015г., когато
съгласно изчисленията на в.л. (възприето и от първоинстанционния съд) е настъпил
падежа на първата неплатена вноска по главницата. На следващо място, дори да се
приеме за начален момент датата на връчване по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК на
нотариалната покана до И.М., а именно 30.09.2015г., то срокът по чл. 147, ал. 1 ГПК – изтекъл на 30.03.2016г., и в този случай е бил изтекъл към момента на
подаване на заявлението по чл. 417 ГПК, поради което е преклудирана и
отговорността на И.М. като поръчител по процесния договор за заем. Прави
оплаквания за неправилност на решението в частта за лихвите и по-конкретно
относно началния момент, от който следва да се изчислят същите и техния общ
размер, което е отразено в диспозитива на решението, но възприетото в мотивите
е различно от приетото с доклада по делото и е във варианта преди нанесената
корекция. Прави оплаквания и за
допуснати от съда процесуални нарушения по см. на чл. 236, ал. 2 ГПК с оглед
липсата на произнасяне по направеното с отговора на исковата молба възражение
от И.М. за противоречие с добрите нрави на уговорките за договорни
възнаградителни и наказателни лихви, което би довело до нищожност на визираните
договорни клаузи – както в договора за заем, така и в договорната ипотека.
Поради това и с настоящата жалба поддържа същите възражения за нищожност (поради
противоречи с добрите нрави ) на уговорките за лихви и установения между
страните начин на заплащането им поради несправедливост на осн. чл. 26, ал. 1,
пр. 3 ЗЗД. Отделно от това счита, че е налице свръхобезпечение на отпуснатия
заем. Необсъдено е останало и възражение за дължимост на претенцията за
присъждане на законна лихва върху главницата в евро, като същата следва да бъде
определена само при задължения в български лева (арг. ПМС № 426/18.12.2014г.,
вр. чл. 2, ал. 7, б. „б“, вр. чл. 3 Директива 2011/7/ЕС). Неразгледани са
останали и направените в условията на евентуалност възражения за
неоснователност и недоказаност на претенцията за договорна и наказателна лихва
по размер, в случай на неуважаване възраженията за нищожност на същите. В тази
връзка счита, че не следва да се кредитира изготвената по делото ССчЕ в частта
касателно лихвите, като подробно излага съображения за това. Намирайки
обжалваното решение за неправилно и необосновано, иска неговата отмяна в
обжалваните части предвид неоснователността на исковата претенция – както на
главната, така и на акцесорните. В условията на евентуалност моли съда да
постанови решението, с което да отхвърли исковите претенции над безспорно
установения размер съобразно събраните доказателства и направени възражения за
нищожност на клаузи от договора за заем, с всички произтичащи от това правни и
фактически последици. Претендира присъждане на дължимите разноски съобразно
изхода на делото във въззивната инстанция.
Въззиваемото дружество счита жалбата за неоснователна и моли съда да я
остави без уважение.
Въззивницата М.И.М., действаща чрез назначения й за особен
представител адв. Р.Д., обжалва решението в частта, с която исковете са
уважени, намирайки същото за незаконосъобразно и необосновано. Основните доводи
за това извежда от качеството, което М.М. има по отношение процесния договор за
заем, считайки че същата (както и другите двамата ответници) има статут на
поръчител, като единствен заемател по Договора е „ТМ-Билд“ООД. Това качество на
ответницата М. се определя от поетитие от нея права и задължения по процесния
Договор. Данните по делото навеждат на извода, че всички суми по Договора са
получени само и единствено от „ТМ-Билд“ ООД, използвани са за стопанските нужди
на дружеството. Ответницата М.М. има качеството на физическо лице по Договора,
което не съответства на целите на Договора – сключен „за делови нужди“. Липсват
писменни доказателства по делото, удостоверяващи физическото лице М.М. да е
получавала заемната сума, за да бъде възприета от съда като заемател. В
приложените по делото погасителни планове никъде не фигурира подпис на
ответницата върху същите. Всички ответници по иска следва да се третират като
поръчители по см. на чл. 138 ЗЗД, а не главни длъжници. Ето защо по отношение
на тях е изтекъл преклузивният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД и кредиторът е лишен от възможността да търси отговорност за поетото от заемателя
парично задължение от неговите поръчители. С подробно изложени съображения твърди
недължимост на исковата претенция, с оглед изтичане на преклузивния срок по чл.
147, ал. 1 ЗЗД на 07.11.2014г. Оспорва и претенцията за присъждане на законна
лихва в евро. Моли съда да уважи
подадената от него жалба, като ревизира първоинстанционното решение.
Въззиваемата
страна счита жалбата за неоснователна и моли съда да я остави без уважение.
Съдът, за
да се произнесе по съществото на въззива, прие за установено следното :
Предявеният иск е с правно основание
чл.422 ал.1 ГПК вр.чл.240 ЗЗД.
Ищецът „Хипокредит”
АД, гр.София претендира за приемане за установено спрямо ответниците Т.М.Т., И.Т.М. и М.И.М.,***, че същите му дължат
солидарно присъдените в негова полза парични суми със Заповед за изпълнение №
5805/06.10.2016г. по ч.гр.д. № 11903/2016г. на ВРС, въз основа на изпълнително
основание Нотариален акт за учредяване
на договорна ипотека № ХХХ,том ХХ, рег. № ХХХХ, нот.дело № 310/2008г. на
нотариус Д С с рег. № 192 на НК, вписан в СВп към Авп-Варна с вх.№
7943/28.03.2008г., акт № 62, том VІІ, дело № 5815/2008г., обективиращ сключения
между тях Договор за заем № НСТ-52-0213-3 от 27-03-2008г, а именно :
- 39 000 евро,
представляващи част от общата непогасена главница по заема в размер на 57 770,64
евро, ведно с дължимата върху нея законна лихва, считано от 04.10.2016г. до
окончателното изплащане на задължението;
- 7 000 евро,
представляващи част от общата дължима за периода от 01.10.2013г. до 30.09.2016
г. (вкл.) лихва по предоставения им заем в размер на 14 432,86 евро;
- 11 000 евро,
представляващи част от общата дължима за периода от 01.10.2013г. до
30.09.2016г. (вкл.) наказателна лихва за забава по предоставения им заем в размер на 17 754,95евро, както и
- присъдени разноски в заповедното производство в размер на
5 229,65лв.
По делото
са приети за безспорни и ненуждаещи се от доказване следните факти и
обстоятелства :
-
сключването на Договор за заем № НСТ-52-0213-3 от 27.03.2008г. със страни :
„Хипокредит” АД като заемодател от една страна
и „ТМ – Билд” ООД и още шест физически лица, между които и ответниците в
настоящото производство от друга като заематели – солидарни длъжници;
-учредяването
на договорна ипотека върху собствени на заемателите недвижими имоти, подробно
описани в нот.акт № ХХХ, том ХХ, рег. № 2385, нот.дело № ХХХ/ХХХХг., вписан в
СВп – Варна с вх.№ 7943/28.03.2008г., акт № ХХ, том ХХХ, дело № 5815;
-инициирането
на заповедно производство и издаването на Заповед за незабавно изпълнение №
5805/06.10.2016г. на РС – Варна по
ч.гр.д. № 11 903/2016г., по силата на която заемателите, в т.ч. и
ответниците в настоящото производство, следва да заплатят на кредитора
„Хипокредит” АД претендираните с
исковата молба суми. Въз основа на издадения изпълнителен лист е образувано
изп.дело № 1077/2016г. на ЧСИ Д П. – Я с рег. № 711 на КЧСИ и
-подаването
на възражения срещу заповедта от тримата ответници, предпоставило предявяването
на настоящия положителен установителен иск по реда на чл.422 ГПК.
Основното
възражение и на тримата ответници, поддържано и пред настоящата въззивна
инстанция, се свежда до твърдението им, че участват в така възникналите между
страните по спора облигационни отношения в качеството им на поръчители, чиято отговорност е
погасена с изтичането на шестмесечния преклузивен срок по чл.147 ал.1 ЗЗД,
а не в
качеството им на заематели. Основания за това черпят от новелата на
т.1.3 от раздел І на договора за заем, където изрично са посочени като
„поръчители”, от установения по делото факт, че цялата заемна сума е преведена
по сметката на „ТМ – Билд” ООД, както и че липсват всякакви доказателства те, в
качеството си на заематели и предвид това, че договорът за заем е реален
договор, да са получили заемната сума или някаква част от нея.
Настоящият
състав намира това възражение за неоснователно, по следните съображения :
Действително,
за да прецени в какво качество ответниците участват в процесните облигационни
отношения, съдът следва да изхожда не само и единствено от посочената в договорите
квалификация „заемател” и ”поръчител”, а
и от съдържанието и обема на поетите права и задължения, търсейки
действителната воля на страните съобразно правилото на чл.20 от ЗЗД. В тази
връзка съдът отчита, че в договора за заем и тримата ответници са посочени като
„заематели”. В това качество те са подписали и самия договор, лично и чрез
пълномощник, докато в графата „поръчители” няма положен подпис. В т.2.4, т. 2.5
и т.т. 4.1 и 5.1 те солидарно са
се задължили да изплатят заема, както и договорената лихва в съответствие с
клаузите на договора. Видът и обемът на задълженията и отговорностите на
заемателите – физически лица са напълно идентични с тези на заемателя –
търговско дружество. Единствената разлика между тях е тази, че заемателите –
физически лица са посочени и като „поръчители” в т.1.3 на договора. Съгласно
Анекс № 1 към договора от 23.10.2008г., Анекс № 2 от 20.02.2011г., Анекс № 3 ог
27.07.2012г. и Анекс № 4 от 17.07.2014г. „Хипокредит” ООД е предоставило на
заемателите паричен заем в размер на
165 000 евро. Анексите са подписани от ответниците в графата „заематели” –
лично и чрез пълномощник. С оглед на така посочената формулировка съдът намира,
че и четирите анекса съдържат признание от страна на ответниците за получена от
всички заематели по договора сума от 165 000 евро. В Справката за получени
суми по заем № НСТ – 52-0213 – 3 и по
нот.акт № ХХХ/ХХХХг. по нот.дело ХХХ/ХХХХг. и по нот.акт № ХХХХ/ХХХХг. по
нот.дело № 1529/2008г., подписана лично и чрез пълномощник от всички заематели,
също се съдържа признание за получените, респ. – дължими към 27.07.2012г. суми
по договора за заем. Такова признание се съдържа и в Молба-декларация от 22.07.2013г. за въвеждане на гратисен период за заплащане на главницата, както и в
Справката-извлечение по заема от 17.07.2013г.
От
нот.акт за учредяване на договорна ипотека № 129/28.03.2008г. по нот.дело № 310/2008г.
се установява, че и тримата ответника, в качеството си на заематели по договора за заем от 165 000 евро и
ипотекарни длъжници, са учредили в полза на кредитора „Хипокредит” АД договорни
ипотеки върху свои недвижими имоти.
След
съвкупен анализ на горепосочените доказателства съдът намира, че изразената
изрична и недвусмислена воля на съдоговорителите по
договора за заем от 27.03.2008г., обективирана в
множество писмени доказателства води до извода, че физическите лица, в т.ч. и ответниците, са поели същите
по вид и обем права и задължения като «ТМ –Билд» ООД, за което няма спор, че е
заемател по договора. Липсват основания да се
сподели тезата им, че се касае за възникване на облигационна връзка по договор
за поръчителство, тъй като не са налице уговорки за акцесорност и
несамостоятелност на задължаването, присъщи за този правен институт, доколкото
поръчителите отговарят за чужд дълг. Възраженията им, че всеки един от тях не е
получил лично част от заемната сума съдът разглежда в контекста на изразената
от тях воля за сключване на договора за заем като солидарни длъжници „за
финансиране на техни делови нужди”. Налице е пасивна солидарна отговорност,
възникнала по волята на страните по договора. В същото време липсват наведени
твърдения за съдържанието на техните вътрешни отношения, които следва да се
уреждат съобразно правилата на солидарната отговорност и които в случая са
извън предмета на спора.
Действително, договорът за заем е реален договор, а не
консенсуален и се счита за сключен от момента, в който заемодателят предаде, а
заемополучателят получи заетата сума или друга заместима вещ, а не от момента
на писмения договор или от постигане на съгласието за сделката, независимо от
формата на волеизявленията. В случая това условие за реално предаване на сумата
е изпълнено – част от заемната сума в размер на 100 000 евро е използвана
за погасяване на задължения към същия кредитор по друг договор от 2007г., друга
част от сумата в размер на от 6 000
евро е използвана за заплащане на
първоначалната премия по договор, сключен от заемателите с „Кредитекс” ООД за гарантиране на техните
задължения към „Хипокредит” АД, а останалата сума е преведена по сметката на
„ТМ – Билд” ООД – за делови нужди. След като с част от заетата сума е заплатена
първоначалната премия по договора с „Кредитекс” ООД не може да се твърди, че по
отношение на ответниците липсва реално изпълнение по договора.
С оглед на горното съдът намира
твърдението на ответниците, че са подписали договора за заем като поръчители за
неоснователно. Ето защо не би могло да се обсъжда погасяване на отговорността им по реда на чл.147, ал.1 ЗЗД, както се
претендира във въззивните им жалби.
Въззивникът
И.М. поддържа и пред настоящата
инстанция възражението си за
нищожност на договорените възнаградителни и наказателни лихви, последните
материализиращи на практика неустойка, поради противоречие с добрите нрави, на
основание разпоредбите на чл.26 ал.1 пр.3 ЗЗД.
Според него уговорката за възнаградителна лихва
се явява нищожна поради противоречие с добрите нрави, тъй като съгласно
погасителния план през цялото време на действие на договора ответникът следва
да заплаща вноски, представляващи дължимата договорна лихва, малка част от
които касаят главницата, издължаването на която става с последните вноски. По
този начин заемодателите са поставени при неизгодни условия, нарушени са
основни правила на добросъвестното договаряне, защото лихвоносното парично
задължение не намалява през целия период на договора и това дава отражение
върху размера на наказателните лихви.
Освен това съпоставена с ноторно известните банкови
лихвени проценти възнаградителната лихва е неморално висока. За заемодателя не
е налице накакъв риск предвид ипотекирането на пет недвижими имота в негова
полза.
Съдът намира възражението за неоснователно по следните
съображения :
Възнаградителната
лихва е уговорена в раздел 4, т.4.1 на договора за заем в размер на ЛИБОР на
месечна основа плюс месечна надбавка. Съгласно т.1, буква „б” от договора за учредяване на
ипотека във формата на нотариален акт месечната лихва е в размер на 0,65% върху
главницата на заема. Срокът за издължаване на заема е 10 години или 120 месеца
– от 27.03.2008г. до 31.03.2018г., съгласно т.5.2 от договора за заем. ГЛП е
договорен на 9,96 %.
Според
заключението на в.лице по приетата ССчЕ общо начислените вземания за възнаградителна
лихва възлизат на 89 186,48евро.
Съгласно
установената съдебна практика по принцип няма
пречка страните да уговорят договорна лихва,
като цена на предоставения в заем паричен ресурс, в размер по-голям от законната лихва. За
съобразяването дали тази уговорка е нищожна поради противоречие с добрите
нрави, следва да се съобразят конкретните данни по производството – в този смисъл решение № 61/21.10.2015 г., т. д. № 894/2014 г. на I т. о. на ВКС.
Начинът
на изготвяне на погасителния план и преимущественото намаляване на лихвата по
заема спрямо главницата при първоначалните вноски не касае нищожността на самата
възнаградителна лихва като противоречаща на добрите нрави. Освен това то е и в съответствие с принципа на
погасяване на парични задължения, установен в чл.76 ал.2 ЗЗД.
Съпоставяйка
размера на отпуснатия заем и дължимата по него лихва, съдът намира, че
последната не е неморално висока,
накърняваща принципа на добросъвестност и справедливост в отношенията между
страните. Заемът е дългосрочен и макар и обезпечен с ипотеки, крие не малък
риск относно погасяването му за такъв дълъг период от време. Освен това
съгласно т.5.5 буква „а” от договора заемателите имат право да погасяват главницата
в по-големи размери от предвидените по погасителния план, като по този начин
биха могли да внесат корекция в съотношението на издължаване на главницата и
лихвата.
Според въззивника уговорката за дължимата наказателна лихва за
просрочие противоречи на добрите нрави, тъй като клаузите на т.1, буква „б”
от нотариалния акт, на който се позовава „Хипокредит” АД и тези на т.6.1 от
договора за заем определят задължение на
ответниците в случай на неплащане в срок на която и да е дължима месечна погасителна
вноска да заплащат и допълнителна наказателна лихва за просрочие /мораторна
неустойка/ в размер на 1 % месечно върху цялата непогасена част от предоставената заемна сума, а в т.1, буква
„в” от нотариалния акт сумата на
наказателната лихва е посочена направо в размер на 1 % от цялата заемна сума. В случай на
неизпълнение за заплащане на която и да е дължима сума за лихва или главница по
заема се дължи заплащане и на 1 % наказателна лихва върху цялата заемна сума.
Въз основа на горното въззивникът М. предлага на съда да сподели извода му, че
единствената цел, заради която е договорена тази лихва е извън присъщите на
неустойката обезщетителна, обезпечителна и санкционна функции.
Според въззивника дължимостта и размерът на
неустойката при самото й уговаряне не са съобразени нито с вида на
неизпъленнието на задължението, нито с размера на задължението, защото същата
се дължи при всяко неизпълнение, независимо дали е съществено или за
незначителна част. Не е отчетено и съотношението между размера на договорената
неустойка и очакваните вреди от неизпълнението за заемодателя.
Неустойката, предвидена за забавено изпълнение на парично
задължение има за цел да обезпечи изпълнение на задължението и да служи като
обезщетение на вредите от забавата, без да е нужно те да се доказват. Свободата
на договаряне на основание чл. 9 и чл. 92 от ЗЗД може да се упражни като
страните със сключените помежду си уговорки за неустойки не нарушават
забранителни императивни норми и нормите на добрите нрави, както и други основания,
които да са предвидени от законодателя. Добрите нрави са неписани етични
правила, приети в обществото, които целят да създадат равнопоставеност,
добросъвестно упражняване на правата и взаимно зачитане на правата на
гражданите. Те са граница, въведена от законодателя при зачитане на договорната
свобода съгласно разясненията в ТР 1/2009 г. от 15.06.2010 г. по тълк.д. 1/2009
г. на ОСТК на ВКС. В мотивите на тълкувателното решение са
дадени принципни критерии, приложими при преценката за нищожност на клаузата за
неустойка поради накърняване на добрите нрави, като : естеството на
задълженията/ парични или непарични/ и техният размер; наличието или липсата на
други способи за обезпечение; видът на уговорената неустойка /компенсаторна или
мораторна/ и видът на неизпълнение на задължението – съществено или за
незначителна част, както и съотношението
между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението вреди. В
тълкувателното решение изрично е посочено, че прекомерността на неустойката не
я прави „а приори” нищожна, като тази прекомерност се преценява към момента на
неизпълнение на договора, чрез съпоставяне на размера й с настъпилите от
неизпълнението вреди.
Неустойката следва да се приеме за нищожна,
ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Видно от данните по делото,
наказателната лихва е определена в раздел 6, т.6.1 от договора в размер на 1 %
месечно върху цялата непогасена главница. В т.1, буква „в” от договора за
учредяване на ипотека тази лихва е определена в размер на 1% върху цялата
главница на заема за времето на забава. Доколкото клаузата в нотариалния акт
отразява последната воля на страните, а и е посочена като основание за
начисляването на наказателната лихва в заповедта за изпълнение, съдът намира,
че именно тя е действащата уговорка между съдоговорителите.
Така както е формиран при възникване на облигационното
отношение размерът на наказателната лихва надвишава законната такава. Но следва
да бъде съобразено, че освен обезщетителна функция, мораторната неустойка има и
други функции – обезпечителна и санкционна, като целта е да се стимулира
изпълнението и да не се допуска неизпълнение или забавено изпълнение. Тъй като
се прилага единствено за времето на просрочието, не може да се приеме, че
принципът за справедливост е накърнен и така уговорената наказателна лихва води
до неоснователно разместване на блага.
Настоящият състав споделя и изразеното в решение №
137/12.10.2015г. по т.д. № 2618/2014г. І т.о. на ВКС разбиране, че
несъразмерността между главницата и неустойката, констатирана към момента на
неизпълнението и неудържимото й нарастване в резултат на евентуално продължителен
период на забава не са основания за обявяването й за нищожна, тъй като тези критерии
са изключени при преценката за нейната нищожност от цитираната тълкувателна
практика. Прието е още, че клаузата за неустойка не може да бъде обявена за
нищожна поради противоречие с добрите нрави и поради недоказаност на
претърпените вреди от кредитора, тъй като този критерий не съответства на ТР
1/2009г. и на правилото на чл.92 ал.1 ЗЗД.
В този смисъл възражението за нищожност на уговорката
за наказателна лихва въз основа на релевираните от въззивника основания се
преценява като неоснователно.
Въззивниците
И.М. и М.М. поддържат направеното от тях оспорване на претенцията за
присъждане на законната лихва върху
главницата в евро, считано от датата на предявяване на иска до
окончателното й изплащане като неоснователна. Според тях позитивното българско право не позволява да се определя
законна лихва за забава за просрочени
парични задължения във валута, различна от българския лев – арг. от член
единствен на ПМС № 426/18.12.2014г. за определяне размера на законната лихва по
просрочени парични задължения. Параграф 2 от ЗР на ПМС № 426/14г. на МС отменя
ПМС 100 на МС от 2012г. за определяне
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута.
Параграф 1 от ДР на ПМС 426/14г. въвежда изискванията на Директива 2011/7/ЕС на
Европейския Парламент и на Съвета от 16.02.2011г. относно борбата със забавяне
на плащането по търговски сделки. Според тях законна мораторна лихва за
държава-членка на ЕС, чиято валута не е евро, може да се определя само за
парични задължения в съответната местна валута, тъй като се изчислява въз
основа на основния лихвен процент на централната банка – чл.86 ал.2 ЗЗД вр.чл.единствен
от ПМС 426/2014г. вр.чл.2 ал.7 б”б”вр.чл.3 от Директива 2011/7/ЕС.
Това
твърдение е неправилно и е в
противоречие със закона. Законната лихва върху просрочени парични задължения,
която се прилага в Република България като държава – членка на Европейския
съюз, чиято национална валута не е евро, е в размер на основния лихвен процент на БНБ в сила от 1 януари,
съответно от 1 юли на текущата година, плюс 10 процентни пункта, без значение
дали задължението е в евро или в лева. Отмяната на ПМС № 100 на МС от
2012г. за определяне размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута няма за
последица отпадане на възможността за присъждане на законна лихва върху
задължения в чужда валута, а уеднаквява режима за определяне на годишната
законна лихва при всички видове задължения – в национална и в чужда валута, а
именно – основният лихвен процент на БНБ плюс 10 процентни пункта, за разлика
преди отмяната, когато размерът на законната лихва при просрочени задължения в
евро се определяше от основния лихвен процент на Европейската централна банка
плюс 10 процента.
При
определяне размера на претенцията за договорна и наказателна лихва съдът дължи произнасяне и
по поддържаното от И.М. оплакване за недоказаност на този размер, както и за
приложението на т.2 о т ТР 3/17г. от 27.03.2019г. по тълк.дело № 3/17г. на
ОСГТК на ВКС, съгласно което вземането на кредитора при предсрочна изискуемост по
договор за заем/кредит следва да се определи в размер само на непогасения
остатък от предоставената по договора парична сума (главницата) и законната
лихва от датата на настъпване на предсрочната изискуемост до датата на плащането.
Мотивите за това са, че обявяването на предсрочната изискуемост преустановява
добросъвестното ползване на паричната сума от длъжника, поради което
уговореното възнаграждение за ползване за последващ период - след настъпване на
предсрочната изискуемост, не се дължи.
Кога е
настъпила предсрочната изискуемост по процесния договор за заем?
Съгласно
т.1, буква „г” на договора за ипотека
предсрочната изискуемост на заема настъпва в случай на неплащане на която и да
е дължима сума за лихва или главница на договорения падеж, както и в случай на
неплащане на никакви погасителни суми по заема за период по-дълъг от един
месец. Според заключението на в.лице последната издължена вноска за главница е тази с падеж 30.11.2013г. На
19.12.2013г. е извършено авансово плащане в размер на 26 761,99 евро, след
приспадане на което в.лице е изчислило, че първата неплатена вноска по
главницата е тази с падеж 31.07.2015г. По сметката за
възнаградителни лихви последното отразено плащане е от 07.04.2014г., с което е
погасена изцяло вноската с падеж 28.02.2014г.
и част от вноската с падеж 31.03.2014г.
Според тълкувателната практика на ВКС за да настъпи предсрочната
изискуемост на заема е необходимо към този обективен факт да се насложи и
субективният факт на обявяването й на длъжниците. От представените по делото
нотариални покани до заемателите се установява, че предсрочната изискуемост им
е съобщена на 30.09.2015г. и 13.10.2015г.
Следователно възнаградителната
лихва се дължи за периода от 30.04.2014г. до 13.10.2015г. и е в
размер на 10 045,18 евро,
изчислена въз основа на погасителния
план, приложен към последния сключен между страните Анекс № 4. В този смисъл предявената претенция
от 7 000 евро е основателна и следва да бъде уважена за посочения период.
Съгласно т.6.1 на р.1 от
договора за заем наказателната лихва за забава се дължи в случай на неплащане в
пълен размер на която и да е дължима и
изискуема сума от заемателите, в.т.ч. и неплащането в пълен размер на която и
да е месечна погасителна вноска на съответната дата. В същия смисъл е и
новелата на т.1, буква „в” от договора за ипотека – наказателната лихва се
дължи в случай на неплащане на която и да е дължима сума за лихва или главница
по заема на договорените между страните дати за плащане. В заключението си по
приетата ССчЕ в.лице отразява, че последното плащане за възнаградителна лихва е
от 07.04.2014г., с което е погасена изцяло
вноската с падеж 28.02.2014г. и част от вноската с падеж 31.03.2014г. Т.е. – възнаградителната
лихва за вноската с падеж 31.03.2014г.
не е погасена изцяло.
Съдът тълкува волята на
страните, изразена в процесните договори за заем и договорна ипотека в
сътветствие с разбирането на въззивното дружество „Хипокредит” АД, изразено в
неговата въззивна жалба, че наказателната лихва за забава се дължи във всички
случаи на неизпълнение, предвидени в раздел 11, т.1 ,букви „а” и „б” , в т.ч.
при неплащане в пълен размер на която и да е дължима погасителна вноска. И тъй
като това непълно плащане се отнася за вноската с падеж 31.03.2014г., от
тази именно дата съдът намира, че следва да бъде начислена наказателната лихва.
До 03.10.2016г./ датата
на подаване на заявлението за издаване на ЗНИ/ тя е в размер на 17 908,70
евро, изчислена от настоящия състав по 1% месечно върху
останалата неплатена главница 57 770,64 евро за 31 месеца, както следва :
1% от 57 770,64 евро = 577,7064 евро за 1 месец х 31 месеца. Ето защо
претенцията за наказателна лихва следва да бъде уважена в предявения размер от 11 000 евро.
Въз основа на горното жалбите на
Т.М.Т., И.Т.М. и М.И.М. се явяват
неоснователни и като такива се оставят без уважение, а жалбата на «Хипокредит»
АД е основателна и се уважава.
С оглед изхода на спора пред
настоящата инстанция на ищеца се дължат направените от него разноски за двете
инстанции в общ размер на 3 173,56лв, от които 2 959,65лв за първа
инстанция, съобразно представения списък по чл.80 ГПК и определено ю.к.
възнаграждение в размер на 200лв и 213,91лв за втора инстанция, при определено ю.к.
възнаграждение в размер на 100лв.
Съобразно тълк.дело №4/2013г. на ВКС следва да бъдат
присъдени и направените в заповедното производство разноски в размер на 5 229,65 лв., или общо 8 403,21лв.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 783/28.08.2019г. на Варненския окръжен съд,
търговско отделение, постановено по т.д. № 1560/2017год. в частта, в която е
отхвърлен предявения от «Хипокредит» АД иск с правно основание чл.422 ал.1 ГПК
срещу ответниците Т.М.Т., И.Т.М. и М.И.М.,*** за приемане за установено, че
същите дължат на ищеца заплащането на наказателна лихва за периода от 31.03.2014г. до 31.07.2015г. в размер на
2 912,11 евро,
както и в частта, в която Т.М.Т., И.Т.М. и М.И.М.,*** са отъдени да заплатят на
«Хипокредит» АД разноски в исковото
производство за горницата над 8 403,21лв до 8 544лв, като вместо него
П О С Т А Н О В Я В А :
ПРИЕМА ЗА
УСТАНОВЕНО по отношение на ищеца „ХИПОКРЕДИТ" АД, ЕИК *********, гр. София, че ответниците Т.М.Т. с ЕГН **********, И.Т.М. с ЕГН ********** и М.И.М.
с ЕГН **********,*** му дължат солидарно
на осн.чл.422 ал.1 ГПК вр.чл.240 ЗЗД ОЩЕ 2 912,11
евро наказателна
лихва за периода от 31.03.2014г. до 31.07.2015г. по Договор за заем № НСТ-52-0213-3 от 27-03-2008г. и
Нотариален акт за учредяване на договорна ипотека № 129,том ІІ, рег. № 2385,
нот.дело № 310/2008г. на нотариус Диана Стоянова с рег. № 192 на НК.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата обжалвана част.
Решението може да се обжалва
пред ВКС на РБ в едномесечен срок от съобщаването му при условията на чл.280
ал.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: