Р Е Ш Е Н И Е №260518
10.05.2021 г., гр.
Пловдив
В И М Е Т О
НА Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИ
РАЙОНЕН СЪД, НАКАЗАТЕЛНО ОТДЕЛЕНИЕ, XXI
наказателен състав, в открито съдебно заседание на десети февруари две хиляди двадесет и първа година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ГЕОРГИ ГЕТОВ
при
секретаря Сийка Радева, като
разгледа докладваното от съдията АНД № 7768/2020 г. по описа на съда, за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 59 и следващите от ЗАНН.
Образувано е по жалба от „Издателска къща Пух“ ЕООД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. Пловдив, бул. „Марица“ №
154, ет. 3, офис 25, представлявано от С.И.К., ЕГН: **********, чрез адв. А.К. против Наказателно постановление № 542135-F521890/09.10.2020
г., издадено от И.В.В. – *** на ***, с което на основание чл. 74, ал. 1, предл.
2 от Закона за счетоводството (ЗСч) на жалбоподателя е наложена „имуществена санкция“ в размер на 267,55 (двеста шестдесет и седем лева и
петдесет и пет стотинки) лева за нарушение по чл. 38, ал. 1, т. 1 от ЗСч.
В жалбата се навеждат доводи за незаконосъобразност на
атакуваното наказателно постановление (НП). Жалбоподателят твърди актът за
установяване на административно нарушение (АУАН) да е съставен в негово
отсъствие, но без да са били налице законовите предпоставки за това, с което да
е допуснато съществено процесуално нарушение и да е ограничено правото му на
защита. Взема становище наказателното постановление да е издадено след
изтичането на 6-месечния срок по чл. 34, ал. 3 от ЗАНН, което на самостоятелно
основание да обосновава неговата отмяна. В условията на евентуалност поддържа
да е налице хипотеза на маловажен случай на административно нарушение. Моли
наказателното постановление да бъде отменено. Претенидира присъждане на
сторените по делото разноски. В съдебно заседание, редовно уведомен, жалбоподателят
се представлява от адв. А.К., който поддържа жалбата.
Въззиваемата страна, редовно призована, се
представлява от *** М.М., която оспорва жалбата и поддържа наказателното
постановление. Пледира фактическата обстановка да е несъмнено доказана по
делото, както и извършването на нарушението от страна на жалбоподателя. Намира
възраженията по жалбата за неоснователни. Поддържа производството да е
законосъобразно спряно, а нарушителят да е редовно поканен за съставянето на
АУАН. Взема становище деянието да не представлява маловажен случай. Моли
наказателното постановление да бъде потвърдено. Претендира разноски за
юрисконсултско възнаграждение.
СЪДЪТ, след като
обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателствени материали,
поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:
Жалбата е подадена от „Издателска къща Пух“ ЕООД,
спрямо което юридическо лице е наложена имуществената санкция, следователно от
лице с надлежна процесуална легитимация. Екземпляр от наказателното
постановление е връчен на жалбоподателя на 16.11.2020 г., установено от
разписка за връчване на препис от НП, а жалбата е подадена чрез административнонаказващия
орган (АНО) на 19.11.2020 г., поради което седемдневният срок по чл. 59, ал. 2
от ЗАНН е спазен, а жалбата е допустима.
Разгледана по същество, същата е основателна,
поради което атакуваното наказателно постановление следва да бъде отменено по
следните съображения:
От фактическа
страна съдът приема за установено следното:
Жалбоподателят „Издателска къща Пух“ ЕООД през
данъчната 2018 година извършвал дейност, като в подадената данъчна декларация
по чл.92 от ЗКПО с вх. № 1600И0734869/27.03.2019 г. декларирал приходите,
разходите си и отчетената счетоводна печалба.
Годишният финансов отчет (ГФО) на търговеца
„Издателска къща Пух“ ЕООД за 2018 г. бил заявен за вписване и представен за
обявяване в търговския регистър на дата 26.09.2019 г.
Агенцията по вписванията уведомила на 21.08.2019 г. Националната
агенция за приходите с писмо с изх. № 92-00-2-17/19.08.2019 г. за
предприятията, които не били заявили за обявяване годишните си финансови отчети
за предходната година в срок, включително за търговеца „Издателска къща Пух “
ЕООД.
Въз основа на така постъпилата информация на свидетелката
С.И.Ж. – *** в ***, било възложено извършването на проверка. В хода на същата
свид. Ж. установила, че ГФО на „Издателска къща Пух“ ЕООД за 2018 г. не бил
заявен за вписване и представен за обявяване в срок до 01.07.2019 г., тъй като
30.06.2019 г. бил неприсъствен ден, а това било сторено на 26.09.2019 г.
Свидетелката Ж. изпратила покана с изх. № 70-00-11481-171/20.09.2019
г. до дружеството жалбоподател, която се върнала в цялост, но без да бъде
отбелязана причината за нейното невръчване. Изпратена била и поканата по
електронен път.
На 05.11.2019 г. свид. Ж. съставила акт за
установяване на административно нарушение с бл. № F521890
против жалбоподателя „Издателска къща Пух“ ЕООД, в отсъствието на негов
представител и в присъствието на един свидетел.
На 06.04.2020 г. свид. Ж. заедно със свид. Я. посетили
адреса по седалище на „Издателска къща Пух“ ЕООД. На място те установили осем
етажна сграда в керемидено-червен и светло бежов цвят. Не видели звънец, на
който да пишело фирмата на дружеството жалбоподател, и си тръгнали. При
посещението си двете свидетелки не разговаряли с никое лице от адреса и не
установили дали жалбоподателят е познат или неизвестен на този адрес, дали има
свой представител, дали адресът е напуснат.
На 24.04.2020 г. с разпореждане № 508201-F521890/24.04.2020
г. било поставено спиране на административнонаказателното производство.
Разпореждането било издадено от заместник-директора на ТД на НАП – Пловдив,
който впоследствие издал и наказателното постановление. Преди постановяването
на спиране на производството неподписаният АУАН не бил изпращан на общинската
администрация, нито било търсено съдействие от органите на МВР или друга
служба.
На 30.09.2020 г. препис от акта бил връчен на
представляващия дружеството жалбоподател срещу разписка.
Въз основа на така съставения АУАН и на останалите
материали по административната преписка било издадено обжалваното в настоящото
производство наказателно постановление.
По доказателствата:
Описаната фактическа обстановка съдът прие за
установена въз основа на събраните гласни доказателствени средства, както и на
писмените доказателства по делото.
Съдът
дава вяра на показанията на свид. С.И.Ж.. От тях се установява на първо място
датата, на която е подаден процесният годишен финансов отчет – 26.09.2019 г.,
отчетният период, за който се е отнасял той – 2018 година, както и че ГФО е
подаден от дружеството жалбоподател. На следващо място установяват се и
обстоятелствата по съставянето на АУАН. Свидетелката сочи, че преди съставянето
на акта е изпратила 2 покани по електронен път, но от писмените доказателства
се изяснява, че само една от тях е била адресирана до дружеството, а другата е
била до управителя в качеството му на физическо лице, т.е. до различен правен
субект от жалбоподателя в настоящото производство. Изяснява се от показанията
на свид. Ж. да е имало и изпратена покана с обратна разписка, но същата да е
върната неполучена. Преди съставянето на АУАН не се установява да е имало
връчена покана. Свидетелката изяснява още, че производството е било спряно от
заместник-директора на ТД на НАП – Пловдив, като в тази част показанията
ѝ отново кореспондират с писмените доказателства. Установява се, че АУАН
е бил връчен през 2020 г., след като отново се изпратени покани на деклариран
пред НАП адрес. Показанията на свид. Ж. се ползват с доверие от съда. Те се
ценят като подробни, последователни, дадени от незаинтересован по делото
свидетел, а достоверността им е проверена чрез писмените доказателства.
В
показанията си свид. С.А.Я. потвърждава авторството на протокола за извършено
посещение по седалището и адрес на управление на жалбоподателя на 06.04.2020 г.
Сочи, че не си спомня обстоятелствата по конкретното посещение, включително
дали проверяващите са влизали в сградата, да са се качвали до офиса, деклариран
като ползван от дружеството или да са разговаряли с други хора от адреса.
Свидетелката възпроизвежда възприятията си относно външния вид на самата сграда
и местоположението ѝ, като сочи, че при работата си ѝ се е налагало
да търси и други лица с адрес на същото място. Пояснява още, че не знае колко
входа има сградата. Съдът намира, че показанията на свид. Я. са добросъвестно
дадени, като обяснимо е същата да няма подробен спомен от конкретната проверка
предвид изминалия период от време от момента на извършването ѝ до датата
на разпита на свидетелката.
Дава се
вяра и на показанията на свид. Д.Б.Я.. Възражението, че показанията му на
следва да се кредитират, тъй като бил свързано лице с жалбоподателя, будят
крайно недоумение у съда. Достоверността на показанията на свидетелите се
определя в зависимост от съответствието
на твърденията им с обективната действителност. В
административнонаказателния процес не съществува презумпция, че всички
свидетели, свързани с наказаното лице, твърдят неистини, и обратното –
свидетелите, свързани с наказващия орган, възпроизвеждат всички обстоятелства
достоверно. Свидетелят Я. е допустим свидетел съгласно процесуалния закон и ако
съдът ще откаже да даде вяра на твърденията му не защото е констатирал те да са
неистинни, а само защото лицето било свързано с жалбоподателя, то тогава
напълно безсмислено би било въобще свидетелят да бъде допускан до разпит.
Недопустимо е и становището относно достоверността на показанията да се формира
отнапред, единствено от положението на свидетеля спрямо страните. Въззиваемата
страна не сочи доказателства твърденията на свид. Я. относно достъпа до
интересуващата делото сграда и броя на входовете да са недостоверни, поради
което те не са оборени по никакъв начин. Самите показания са изключително
подробни и детайлни, в тях свидетелят възпроизвежда обстоятелства, които
непосредствено е възприел като очевидец. По тези съображения показанията на
свид. Я. също се кредитират от настоящия състав.
Съдът формира фактическите си изводи и въз основа на
приетите по делото и непротиворечиви писмени доказателства: разпореждане за
спиране на административнонаказателното производство № 508201-F521890/24.04.2020
г. на заместник-директор на ТД на НАП – Пловдив; покана с изх. №
70-00-11481-171/20.09.2019 г. до „Пух-К“ ЕООД; справка от търговски регистър и
регистър на ЮЛНЦ за дата на подаване на заявление Г2 от „Издателска къща Пух“
ЕООД; протокол № ********** от 06.04.2020 г.; известие за доставяне на покана с
изх. № 70-00-11481-171/20.09.2019 г., ведно с пощенски плик; годишна данъчна
декларация по чл. 92 от ЗКПО за данъчната 2018 година (лист 20-26 от делото);
справка от ТРРЮЛНЦ за история на фирма/наименование на дружеството жалбоподател
(лист 32 от делото); писмо с вх. № 04-01-1768/05.09.2019 г. от изпълнителния
директор на НАП (лист 33-35 от делото); писмо с изх. №92-00-2-17/19.08.2019 г.
от изпълнителния директор на Агенцията по вписванията (лист 36-37 от делото). В
посочените доказателствени материали не се съдържат съществени противоречия,
същите еднопосочно и безпротиворечиво установяват фактическата обстановка, приета
от съда, поради което и не се налага по-детайлното им обсъждане.
От
Заповед № ЗМФ-644/28.08.2020 г. на министъра на финансите се установява, че наказателното
постановление е издадено от надлежно оправомощено лице, което е действали в
рамките на своята материална и териториална компетентност.
При така установените факти съдът приема следното от правна страна:
От събраните и проверени по делото доказателства се
установява, че от обективна страна жалбоподателят „Издателска къща Пух“ ЕООД в
качеството си на предприятие по смисъла на Закона за счетоводството и на
търговец по смисъла на Търговския закон, като е бил длъжен, не е публикувал
годишния си финансов отчет за 2018 г., като не го е заявил за вписване и
представил за обявяване в търговския регистър при Агенцията по вписванията в
срок до 01.07.2019 г., тъй като 30.06.2019 г. е бил неприсъствен ден, и след
като през отчетния период – 2018 г., е извършвал дейност. Жалбоподателят е
изпълнил това си задължение, но след изтичането на предвидения в закона срок,
като ГФО на дружеството за 2018 г. е заявен за вписване и представен за
обявяване на дата 26.09.2019 г. При тези факти правилно е прието в НП, че
нарушението е извършено на дата 02.07.2019 г. в гр. Пловдив, като въпросът за
субективната страна не подлежи на изследване в процеса, тъй като санкционирано
е търговско дружество, което е юридическо лице.
Въпреки това настоящият съдебен състав намира, че в
хода на производството по ангажиране на административнонаказателната
отговорност на жалбоподателя са допуснати съществени процесуални нарушения и то
няколко такива, които ограничават правото на защита на дееца и всяко от тях се
явява самостоятелно основание за отмяна на обжалваното наказателно
постановление.
Съгласно разпоредбата на чл. 43, ал. 4 от ЗАНН, когато
актът е съставен в отсъствие на нарушителя, каквато е и процесната хипотеза,
той се изпраща на съответната служба, а ако няма такава - на общинската
администрация по местоживеенето на нарушителя за предявяване и подписване. Актът
се предявява и подписва не по-късно от седем дни от получаването и се връща
незабавно. Съгласно чл. 43, ал. 6 от ЗАНН, когато нарушителят след щателно
издирване не може да бъде намерен, това се отбелязва в акта и производството се
спира. Описаният в посочените правни норми ред има своята логическа и
процесуална последователност и за да бъде законосъобразно спряно производството,
преди всичко оправомощените длъжностни лица следва да извършат всички възможни и процесуално допустими
действия за намиране на нарушителя, като в тази връзка те разполагат с
гарантирана от закона възможност за съдействие от съответните служби, в това
число общинските и полицейски органи. Определящо за законосъобразността на
процесуалното действие по спиране на производството е да се изчерпят
възможностите да се осигури присъствието на нарушителя, а не просто отправянето
на съобщения. Именно за изпълнението на тази задача законодателят е предвидил
възможността да се поиска съдействие от полицейските органи, които разполагат
със законоустановени правомощия и механизми за издирването и намирането на
съответно лице, за разлика от пощенския оператор или длъжностните лица от
администрацията. Едва след установяването на обективната невъзможност
нарушителят да бъде намерен, за компетентния орган възниква възможността да
спре производството, за да не тече срокът по чл. 34, ал. 3 от ЗАНН.
Конкретно предприетите в случая действия за издирване
на нарушителя са описани в разпореждане № 508201-F521890/24.04.2020 г. за спиране на
производството. На първо място е изпратена покана за съставяне на АУАН. Същата
е върната в цялост, невръчена, но въпреки това актът е бил съставен в отсъствие
на нарушителя. След съставянето на АУАН е изпратена отново покана на същия
адрес, но този път за явяване за получаване на вече съставения акт.
Извършено е и посещение на адреса от служители на НАП,
обективирано в протокол № **********/06.04.2020 г. Това действия според съда
категорично не може да се приеме за отговарящо на необходимия стандарт.
Действително посещение формално е извършено, но при него служителите на НАП са
констатирали, че на адреса се намира сграда, но не откриват звънец с изписване
на фирмата на дружеството, след което си тръгват. В протокола за извършеното
посещение липсват данни да е установено жалбоподателят да е напуснал посочения
адрес или да е непознато лице. Не е събрана информация от никое лице от
живущите или обитаващите сградата. Липсват данни да е извършвана каквато и да е
проверка в конкретния офис, който е ползван от жалбоподателя. Ако самата служба
на ТД на НАП не е разполагала с ресурс и възможност да стори тези минимално
необходими усилия да се установи дали лицето е известно на адреса и дали има
свой представител там, то това ясно демонстрира, че е следвало да се използват
предоставените възможности за съдействие от компетентните органи по издирването
и установяване на нарушителя. Извършеното чисто формално посещение, ограничено
до пространството пред сградата, без да е събрана информация или положени
дължимите усилия за установяване дали жалбоподателят е познат на този адрес,
представлява компрометирано действие, което остава далеч от изискването за
щателно дирене. В тази връзка в съдебната практика последователно е изведен
критерий за дължимото поведение за приложението на института по чл. 43, ал. 6
от ЗАНН, като надлежното издирване на нарушителя включва „целенасочени,
последователни, систематични и активни действия, насочени към установяване
точното местонахождение на издирваното лице по всички допустими от закона и
фактически възможни начини, както и че тази активност следва да се осъществява
продължителен период от време. Издирвателните мероприятия не следва да се
ограничават в определен часови интервал и до един и същи адрес, след
като лицето не бива откривано там“ - така изрично Решение № 883 от 29.05.2020 г. по к.а.н.д. № 532/2020 г. на XXIV състав
на Административен съд – Пловдив.
При тези факти съдът намира, че не са изчерпани всички
възможни и допустими процесуални действия за намирането на нарушителя преди да
е било спряно производството. Категорично се доказа по делото, че АУАН не е бил
изпращан на общинската администрация за предявяване и подписване от нарушителя,
не е бил изпращан и на която и да е друга служба, не е търсено съдействие от
органите на МВР. Доказателства за такива обстоятелства не се сочат от
въззиваемата страна, въпреки че е задължена от съда с разпореждане от
16.12.2020 г. (лист 7 от делото). Непонятно, наказващият орган е приел, че може
избирателно да изпълнява указанията от съда, като в постъпилото писмо с изх. №
70-00-11652/05.01.2021 г. по описа на ТД на НАП – Пловдив (лист 9 от делото)
отговор не се съдържа. Все пак в съдебно заседание процесуалният представител
на въззиваемата страна сочи, че всички разписки и други документи за предприети
действия са представени по делото и в ТД на НАП няма документи, удостоверяващи други
предприемани действие за издирването и връчването на акта на жалбоподателя. При
всяко положение доказателствената тежест за това обстоятелство се носи от АНО и
след като доказателства не са ангажирани, въпреки указанията на съда, то тази
страна следва да понесе неблагоприятните последици от недоказване спазването на
законовата процедура. Липсва надлежно и реално, а не само чисто формално
изпълнение на процедурата по чл. 43, ал. 4 от ЗАНН. Нейното спазване представлява
гаранция за това, че издирването на нарушителя ще бъде щателно. Напълно удачно
е било в случая да се потърси съдействие и от органите на МВР с оглед техните
специфични законови правомощия с цел реалното намиране на нарушителя. Това
обаче също не е било сторено.
След като административнонаказващият орган не е
изчерпал всички възможни и допустими процесуални действия за намиране на
нарушителя преди издаването на акта за спиране на производството, то това води
до материална незаконосъобразност на извършеното действие, чиято последица е
непроявяване в обективната действителност на желания от органа процесуалноправен
ефект. Поради това съдът приема, че на 24.04.2020 г. липсва законосъобразно
спиране на производството. Съдебната практика на касационната инстанция е
последователна досежно изискванията към предприетите процесуални действия, за
да се приеме за изпълнено изискването за щателно издирване на нарушителя (Решение № 554 от 12.03.2018 г. по к.а.н.д. №
37/2018 г. на XX състав на Административен съд – Пловдив; Решение № 672 от 24.04.2017 г. по к.а.н.д. №
404/2017 г. на XXI състав на Административен съд – Пловдив; Решение № 856 от 19.05.2017 г. по к.а.н.д. №
745/2017 г. на XXII състав на Административен съд – Пловдив; Решение № 540 от 05.04.2017 г. по к.а.н.д. №
343/2017 г. на XXIV състав на Административен съд – Пловдив; Решение № 352 от 20.02.2015 г. по к.а.н.д. №
3388/2014 г. на XIX състав на Административен съд – Пловдив). Следователно
на 09.10.2020 г., когато е издадено обжалваното наказателно постановление,
шестмесечният срок по чл. 34, ал. 3 от ЗАНН е бил изтекъл, с което е погасена
възможността да бъдат реализирани правомощията на наказващия орган по административнонаказателното
правоотношение. Давността погасява възможността за реализирането на
отговорността, следователно изключва възможността за реализиране на
материалното санкционно правоотношение изобщо (в този смисъл Тълкувателно
постановление № 1 от 27.02.2015 г. по тълк. дело № 1/2014 г. на Върховен
касационен съд и Върховен административен съд).
Спирането на производството е съществено опорочено не
само поради осъществяването му без да са налице предпоставките за това
действие, но и поради извършването му от некомпетентен орган. По делото е
приложено разпореждане за спиране на административнонаказателното производство
с № 508201-F521890/24.04.2020
г. То е издадено от административнонаказващия орган – заместник-директорът на ТД
на НАП Пловдив. При липсата на детайлна уредба кой и как следва да спре
производството преди връчване на акта за установяване на административно
нарушение и при систематичното тълкуване на нормата и мястото на чл. 43, ал. 6
от ЗАНН съдът приеме, че компетентен да извърши спиране на производството е
актосъставителят, тъй като мястото на правната норма е в раздел I Общи
положения от глава трета Производство по установяване на административните
нарушения, налагане и изпълнение на административните наказания на ЗАНН (така
изрично Решение № 383 от 13.02.2014 г. по
к.а.н.д. № 3681/2013 г. на Административен съд – Пловдив; Решение № 900/29.04.2021 г. по к.а.н.д. №
669/2021 г. на XX състав на Административен съд – Пловдив). Правомощията
на наказващия орган да се произнесе по преписката възникват след нейното получаване
съобразно реда по чл. 44, ал. 3 от ЗАНН. В последната разпоредба ясно е
посочено, че наказващият орган се произнася едва след като АУАН е подписан. Този извод пряко следва и от правилото
по чл. 52, ал. 2 от ЗАНН, съгласно което ако установи, че актът не е бил
предявен на нарушителя, наказващият
орган го връща веднага на актосъставителя. Следователно процесуалният закон
ясно е очертал правомощията на наказващия орган и начина, по който той е
трябвало да процедира, когато е получил неподписания АУАН.
Не може да се сподели довод, че не е съществено
обстоятелството кой е постановил акта за спиране. Липсата на компетентност
винаги влече незаконосъобразност на административния акт по аргумент от чл.
146, т. 1 от АПК. Затова, когато наказващият орган е получил неподписания и
непредявен на нарушителя АУАН, той е трябвало да го върне на актосъставителя,
който при преценка за наличието на предпоставките за това е могъл
законосъобразно да спре производството. Вместо това наказващият орган е
надхвърлил законово очертаните граници на компетентността си и е постановил
акт, за който не е предметно компетентен. По тези съображения постановеното
разпореждане за спиране на производството е незаконосъобразно, което на
допълнително основание затвърждава извода, че шестмесечният срок по чл. 34, ал.
3 от ЗАНН не е спрял да тече и към момента на издаване на наказателното
постановление – 09.10.2020 г., той вече е бил изтекъл.
За пълнота на изложението следва да се посочи, че
правният извод на съда за компетентност на актосъставителя да постанови спиране
на производството по реда на чл. 43, ал. 6 от ЗАНН, но не и на
административнонаказващия орган, е изведен не само в практиката на
Административен съд – Пловдив, но и на останалите административни съдилища в
страната - така Решение № 1340 от
12.07.2019 г. по к.а.н.д. № 957/2019 г. на Административен съд – Бургас; Решение № 576 от 05.03.2012 г. по к.а.н.д. №
484/2012 г. на Административен съд – Варна; Решение № 233 от 21.06.2012 г. по к.а.н.д. № 216/2012 г. на
Административен съд – Кюстендил.
Възражението на въззиваемата страна шестмесечният срок
по чл. 34, ал. 3 от ЗАНН да не е бил изтекъл към момента на издаването на
наказателното постановление, тъй като е бил прекъснат и е започвал да тече нов
срок от изпратените покани и извършено посещение на адреса, черпейки аргументи
от чл. 81, ал. 2 от НК, е неоснователно. То влиза в противоречие с трайната
съдебна практика по приложението на посочената разпоредба. ВКС последователно застъпва становището, че не всяко
действие на надлежните органи е годно за прекъсване на давността за
преследване. Само действията на компетентните органи, с които лицето се привлича в качеството на обвиняем или срещу
него се възбужда предварително производство (преследване) за конкретно деяние,
са годни да прекъснат давността за наказателното преследване (така Решение № 117 от 09.03.2010 г. по нак. д. №
774/2009 г. на Върховен касационен съд). В този смисъл е и произнасянето
още в Решение № 46 от 1.04.1985 г., по
н.д. № 16/1985 г., I н.о. на ВС. Това становище последователно се поддържа
и в по-новите произнасяния на съда – Решение
№ 317 от 16.11.2015 г. по н. д. № 909/2015 г. на Върховен касационен съд, 2-ро
н.о. Тълкуването кога ще е налице прекъсване на давността е дадено още с Тълкувателно решение № 96 от 1.XI.1961 г. по
н. д. № 76/1961 г. на ОСНК на ВС. В административнонаказателния процес
еквивалентното действие на привличането на обвиняем представлява съставянето на
акт за установяване на административно нарушение. Той винаги трябва да е
насочен към конкретно лице и подобно на задочното привличане на обвиняем, е
допустимо да бъде съставен и в отсъствието на нарушителя при предвидените в
закона предпоставки. Следващото прекъсващо преследвателската давност действие в
наказателния процес е внасянето на обвинителния акт в съда. Така в съдебната
практика е изяснено, че след привличането на лицето като обвиняем, когато
например това е сторено задочно, то последващо извършени действия по обявяване
на лицето за общодържавно издирване, изискване на справки за задгранични
пътувания, на справка за съдимост, както и адресиране
на поредица призовки до него, всички обаче нередовно връчени и върнати в
цялост, също не са действия, прекъсващи давността съгласно чл. 81, ал. 2 от НК.
Подобно разширително тълкуване е недопустимо, след като ясно е установено кои
действия спадат в кръга на прекъсващите давността за преследване – само
действията на надлежните органи, с които лицето се привлича в качеството на
обвиняем или срещу него се възбужда преследване за конкретно деяние. Относно
посочените по-горе справки относимо е произнасянето по Решение № 46 от 01.04.1985 г. по н.д. № 16/1985 г. на I н.о. на ВС.
Пренесено на плоскостта на настоящия казус, изпращането на покана за явяване за
получаването на съставения АУАН или извършеното посещение на адреса на
дружеството от свид. Я. не представляват действия, прекъсващи шестмесечния срок
по чл. 34, ал. 3 от ЗАНН.
На следващо място съществено процесуално нарушение е
допуснато и чрез съставянето на АУАН в отсъствието на нарушителя, но без да са
налице предпоставките по чл. 40, ал. 2 от ЗАНН. Съставянето на акта в
отсъствието на дееца е допустима от процесуалния закон хипотеза за поставяне на
началото на административнонаказателното производство, но при спазването на
ясна и стриктно регламентирана процедура, която е установена с оглед
обезпечаване правото на защита на лицето, срещу което се образува
производството. Съгласно чл. 40, ал. 2 от ЗАНН, за да се състави АУАН в
отсъствие на нарушителя, той трябва да е известен, но да не може да се намери
или след покана да не се явява за съставянето на акта. Фактът на отправената
покана до жалбоподателя беше доказан по делото, а именно покана с изх. №
70-00-11481-171/20.09.2019 г. Адресирането на покана до жалбоподателя не е
самоцелно и изолирано действие, а част от процедура. Целта зад изпращането на
поканата е да бъде уведомено лицето за предстоящото съставяне на акта и
съответно ако то избере да не се яви, да не може да черпи права от това си
поведение. Следователно не може да се приеме, че с чисто формалното действие по
изпращането на една покана процедурата по чл. 40, ал. 2 от ЗАНН е спазена. Напротив,
необходимо е преди да се пристъпи към съставянето на АУАН актосъставителят да
се увери, че поканата е била получена.
Това е така, защото предпоставката за съставянето на АУАН в отсъствие на
нарушителя е не просто да е била изпратена покана, а нарушителят да бъде поканен. Последният ще бъде поканен
само ако адресираната до него покана е била доведена до знанието му. Такъв факт
обаче не се доказа по делото. Установява се от писмените доказателства, че
процесната покана до жалбоподателя е върната в цялост. Същият факт се
установява и от показанията на свид. Ж., която посочва: „има пуснати покани по
пощата с обратна разписка, не те се връщат като неполучени“. Съдът обръща
внимание, че по преписката е приложен и пощенският плик, с който е изпратена
поканата. Видно от съдържанието му, в същия липсва удостоверена причина за
връщането в цялост на пратката – няма данни адресът да е несъществуващ, нито
лицето да е непознато на него, не е отбелязан отказ от получаване на пратката,
липсващ достъп до сградата или пък че лицето отсъства от адреса. Въпреки че
причината за връщането на поканата в цялост е била напълно неясна, то прието е,
че не съществува необходимост да бъде установено дали лицето е известно на
адреса и дали може да му бъде връчено съобщението там. Вместо това е прието, че
с действието по изпращане на покана цялата процедура е спазена. Подобен подход,
неглижиращ едновременно задълженията на компетентния на този етап от процеса
орган, но и правата на дееца да участва в производството, не се споделя от
съда. Следователно при доказателствена тежест върху административнонаказващия
орган по делото не се доказа поканата за явяване за съставяне на АУАН да е била
надлежно връчена на жалбоподателя преди актосъставителят да е пристъпил към
съставянето на акта.
Не е налице и първата алтернатива по чл. 40, ал. 2 от ЗАНН – известният нарушител да не може да се намери, при която АУАН може да се
състави в негово отсъствие. Не са положени необходимите усилия, за да се
приеме, че жалбоподателят не може да бъде намерен, за да му бъде връчена
покана. Относими тук са гореизложените съображения, че поканата е върната в
цялост, но без отбелязване на конкретна причина за нейното невръчване. В тази
връзка щом по делото липсват данни жалбоподателят да е напуснал адреса, да е
неизвестен на него, да е отказал получаването на пратката, то несподелим е
доводът да е доказана невъзможност за неговото откриване. За да е налице тази
хипотеза, е необходимо да бъдат положени реални, целенасочени и съобразени с
обстоятелствата по конкретния случай усилия за откриването на лицето, а не
просто инцидентното изпращане на покана, която да се върне невръчена по изцяло
неясна причина.
Относно приложените по преписката удостоверения за
извършено връчване по електронен път съдът изключва същите от доказателствата
по делото, тъй като те не установяват законосъобразно извършено процесуално
действие. Съгласно разпоредбата на чл. 33 от ДОПК по реда и в сроковете на
глава шеста от ДОПК се връчват всички подлежащи на връчване актове, документи и
книжа, издавани от органите по приходите и публичните изпълнители, с изключение на актовете, документите и
книжата за реализиране на административнонаказателната отговорност, за които се
прилага Законът за административните нарушения и наказания. Безспорно е, че
поканата по чл. 40, ал. 2 от ЗАНН е такъв документ, който се съставя в
производството по реализиране на административнонаказателната отговорност на
лицата и е част от това производство. Следователно връчването на поканата по
реда на ДОПК е незаконосъобразно и законодателят не е предвидил възможност това
действие да се извършва съгласно чл. 29, ал. 4 от ДОПК. В случая поканата е
следвало да се връчи по реда на ЗАНН. Съгласно чл. 84 от ЗАНН, доколкото в този
закон няма особени правила за призоваване и връчване на призовки и съобщения,
извършване на опис и изземване на вещи, определяне разноски на свидетели и
възнаграждения на вещи лица, изчисляване на срокове, както и за производството
пред съда по разглеждане на жалби срещу наказателни постановления, на касационни
жалби пред административния съд и предложения за възобновяване, се прилагат
разпоредбите на Наказателно-процесуалния кодекс. Ето защо поканата за съставяне
на АУАН е следвало да се връчи чрез някой от способите, визирани в чл. 180 или
по реда на чл. 178 от НПК. В никоя от тези разпоредби не е предвидено връчване
на съобщения по електронен път, поради което в настоящото производство поканата
се третира като да не е била изпратена, респ. получена. В случая не се касае до
празнота на закона или прилагането му по аналогия, напротив разпоредбата на чл.
33 ДОПК е категорична и напълно ясна. Допуснато е от наказващия орган обаче
погазване на ясно установената процедура за реализиране на
административнонаказателната отговорност на лицата. Това не е сторено по
предварително установената процедура, от която по презумпция се ръководи всеки
орган на държавно управление, а по неясни правила и при законово неоправдано
изключване на наказаното лице. В тази връзка макар съдът да отбеляза, че намира
разпоредбата на чл. 33 ДОПК за ясна и непораждаща затруднение при своето
тълкуване, следва да се посочи, че е формирана и изобилна практика на
касационната инстанция относно нередовността на поканата за съставяне на АУАН,
изпратена по електронен път - така Решение
№ 2050 от 22.10.2019 г. по к.а.н.д. № 1951/2019 г. на Административен съд –
Пловдив; Решение № 2556 от 10.12.2019
г. по к. а.н.д. № 2924/2019 г. на Административен съд – Пловдив; Решение № 1410
от 24.06.2019 г. по к.а.н.д. № 1231/2019 г. на Административен съд – Пловдив;
Решение № 924 от 23.04.2019 г. по
к.а.н.д. № 760/2019 г. на Административен съд – Пловдив; Решение № 1978 от 16.10.2019 г. по к.а.н.д.
№ 2327/2019 г. на Административен съд – Пловдив, Решение 2491/23.11.2018 г. по к.а.н.д. № 2945/2018 г. на Административен
съд – Пловдив, касателно допуснатото процесуално нарушение).
Неотносими за делото са конкретните съображения за
отклонението от предвидения в закона ред за връчването на съобщения /например
за процесуална икономия, улеснение на служителите на НАП или други/. След като
процесуалният закон съдържа изрична
уредба, то липсва легална опора да бъде игнорирано нейното заобикаляне. Още
повече, че това е сторено от орган на държавно управление, който следва да
осъществява дейността си в рамките на своите правомощия. Недопустимо е
санкционната дейност на държавните органи да бъде осъществявана не по
разписаните правила, а по ред, който сам наказващият орган е приел за
по-удачен.
Търсената аналогия с хипотезата на връчване по телекс
е несподелима. Каза се, в нормативната уредба има изрично регламентиран ред и в
този смисъл празнота на закона липсва,
за да се търси правоприлагане по аналогия. В случая това, което наказващият
орган нарича „аналогия“, всъщност представлява едно неоправдано разширително
тълкуване и своеобразно „дописване“ на процесуалния закон, без легална опора за
подобно действие.
По тези съображения съдът приема, че в съответствие с
трайната съдебна практика електронната покана е нередовна. Оттук следва извод,
че от правна страна АУАН е съставен в нарушение на чл. 40, ал. 2 от ЗАНН. Това
от своя страна представлява съществено и неотстранимо процесуално нарушение,
което опорочава цялото развило се административнонаказателно производство до
степен на незаконосъобразност на издаденото наказателно постановление и
предпоставя неговата отмяна – така Решение
№ 827 от 17.04.2018 г. по к.а.н.д. № 579/2018 г. на XXIII състав на
Административен съд – Пловдив; Решение
№ 997 от 17.06.2020 г. по к.а.н.д. № 654/2020 г. на XXI състав на
Административен съд – Пловдив; Решение
№ 662 от 08.04.2020 г. по к.а.н.д. № 33/2020 г. на XXI състав на
Административен съд – Пловдив; Решение
№ 2145 от 25.10.2018 г. по к.а.н.д. № 1834/2018 г. на XX състав на
Административен съд – Пловдив; Решение
№ 1386 от 27.07.2020 г. по к.а.н.д. № 1327/2020 г. на XXIII състав на
Административен съд – Пловдив; Решение
№ 127 от 22.01.2018 г. по к.а.н.д. № 3367/2017 г. на XXII състав на
Административен съд – Пловдив; Решение
№ 1054 от 19.06.2020 г. по к.а.н.д. № 455/2020 г. на XXII състав на Административен
съд – Пловдив; Решение № 1017 от
18.06.2020 г. по к.а.н.д. № 726/2020 г. на XXII състав на Административен съд –
Пловдив; Решение № 88 от 13.01.2014
г. по к.а.н.д. № 3357/2013 г. на XIX състав на Административен съд – Пловдив;
Решение № 2310 от 05.12.2016 г. по
к.а.н.д. № 2352/2016 г. на XXVI състав на Административен съд – Пловдив; Решение № 1391 от 21.06.2019 г. по к.а.н.д.
№ 1245/2019 г. на XXIV състав на Административен съд – Пловдив.
Въззиваемата страна възразява, че макар АУАН да е
съставен без нарушителят да е бил поканен, нарушението да е санирано чрез
предоставянето му на възможност да направи писмени възражения срещу акта.
Възражението е неоснователно. Подобни доводи са разгледани дори и в част от
цитираната съдебна практика. Възражението почива на неправилното отъждествяване
на правото на дееца да участва в производството единствено с процесуалното му
право по чл. 44, ал. 1 от ЗАНН. Това ограничително тълкуване на многопластовото
право на защита на дееца е трайно отречено от съдебната практика, включително
на касационната инстанция. Преди съдът да изложи конкретните си мотиви за
неоснователност на възражението следва да се обърне внимание на друг съществен
въпрос. Въззиваемата страна на практика отправя до съда искане при постановяване
на съдебния си акт да преосмисли основни принципни положения по прилагането на
процесуалния закон, като приеме, че съставянето на АУАН без нарушителят да е
поканен, се дисквалифицира като съществено процесуално нарушение, ако в
последствие му бъде предоставена възможност да направи писмени възражения срещу
акта. Това налага да се съобразят не само конкретните последици – потвърждаване
на процесното наказателно постановление, но и абстрактните такива, следващи от
възприемането на подобно тълкуване на процесуалния закон. Това би означавало
със силата на съдебна санкция под формата на действаща съдебна практика да се
скрепи мълчалива отмяна на разпоредбите на чл. 40, ал. 1 и ал. 2 от ЗАНН. При
подобно тълкуване на закона неясно остава защо оттук нататък, който и да е
административен орган, въобще да поканва нарушителя за съставянето на АУАН,
след като с единственото действие по предоставяне някога във времето на
възможност за писмено възражение, то всички нарушения на процедурата да са
отстранени. На практика това би било ясен сигнал за всеки наказващ орган, че никога
няма нужда да поканва нарушителите за съставянето на АУАН, нито това да става в
присъствието на последните. Тези съображения ясно демонстрират
несъстоятелността на поддържаната от юрисконсулта на въззиваемата страна теза,
която е в грубо и нетърпимо противоречие с основни принципи на
административнонаказателния процес за личното участие на наказания от момента
на повдигане на своеобразното административно обвинение. Чрез поддържаната от
наказващия орган позиция се иска от съда първо да бъде възнаградена проявената
небрежност от органите на НАП /веднъж при изпълнение на процедурата по чл. 40,
ал. 2 ЗАНН и втори път - по чл. 52, ал. 4 ЗАНН/, като се приеме, че съществено
процесуално нарушение не е допуснато, но на следващо място се иска и тази
небрежност да бъде поощрена и насърчена, като се формира съдебна практика за
липсата на необходимост от поканване на нарушителите за съставянето на АУАН.
Разгледано по същество, възражението на въззиваемата
страна е неоснователно, защото правото на лицето, срещу което се съставя АУАН,
да присъства на това действие е елемент от общото му процесуално право на
защита, което не се изчерпва единствено с писменото възразяване срещу АУАН. Актът
за установяване на административно нарушение не е само формално изготвяне на
процесуален документ, който да е предпоставка за издаване на НП, а е винаги
резултат на проведена и приключила процесуална дейност по установяване на
извършеното нарушение, неговия автор, вината му, което намира отражение и в
акта. Затова правото на нарушителя да присъства при неговото съставяне е израз
на състезателния характер на административнонаказателното производство.
Изискването за съставяне на акта в присъствието на нарушителя има за цел и
елиминиране възможността за антидатиране на образуваните преписки, в частност
на съставения АУАН (така Решение № 290 от
27.02.2017 г. по к.а.н.д. № 2911/2016 г. на Административен съд – Пловдив),
както и служи като гаранция за надлежното спазване на останалите изисквания за
редовност на процедурата – АУАН действително да е съставен в присъствието на
свидетел и той да е положил подписа си на посочената дата, че актът изначално е
съставен със съдържанието си, с което е бил последващо връчен на жалбоподателя.
Когато актът се съставя при условията на чл. 40, ал. 2 от ЗАНН, е налице
съзнателен отказ на нарушителя да се възползва от тези си права, поради което
процесуално нарушение не би било допуснато. Без обаче да са налице
предпоставките за съставяне на АУАН в отсъствието на нарушителя, наказващият
орган не може самоволно да лишава жалбоподателя от отделни негови процесуални
права, включени в многопластовото му право на защита, единствено с аргумент, че
на някой по-късен етап е признато правото на писмено възражение.
Административнонаказателното производство се отличава
със стриктния си формален характер, въвежда строги правила за реда за
осъществяването на отговорността, ето защо особено важно е за държавните
органи, които прилагат административнонаказателните разпоредби, да извършват
това при стриктно спазване на законовите правила. Това се налага не от
обстоятелството, че прилагането на нормите, които определят отговорността на
всеки нарушител, е самоцелно, а от това, че съблюдаването им е гаранция за
справедливост на процедурата и липса на произвол (така Решение № 1355 от 03.07.2015 г. по к.а.н.д. № 1148/2015 г. на
Административен съд – Пловдив). В случая съдът намира, че по никакъв начин
не следва да бъде толерирано прякото и с нищо неоправдано нарушаване от
държавните органи на правилата за осъществяване на един от видовете юридическа
отговорност на лицата, която влече и съответни неблагоприятни правни последици
за тях.
Несъстоятелността на довода, че правото на защита на
жалбоподателя до евентуалното издаване на НП се изчерпва единствено с правото
му на писмено възражение срещу АУАН, е трайно изяснена в съдебната практика.
Така например в Решение № 1288 от 20.07.2020 г. по к.а.н.д. № 1315/2020 г. на
XXVI състав на Административен съд – Пловдив, с което е оставено в сила Решение
№ 434 от 09.03.2020 г. по а.н.д № 8079/2019 г. на Районен съд – Пловдив при
запознаване с фактическата обстановка, приета за установена от въззивния съд,
се установява, че е разгледана хипотеза, при която АУАН е съставен в отсъствие
на нарушителя и без той да е бил надлежно поканен преди това, като в резултат
актосъставителят е вписал в АУАН различна дата на съставяне от тази, на която в
действителност е извършено това действие, с което е гарантирано спазването на
иначе пропуснатия срок по чл. 34 от ЗАНН. Това грубо нарушение на процедурата е
извършено именно при осъществяването на административнонаказателната дейност на
същата администрация – ТД на НАП-Пловдив. Неясно за съда остава как в такава
ситуация с даването на възможност за писмени възражения на по-късен етап ще се
санира подобно процесуално нарушение. Този пример от съдебната практика се дава
единствено, за да илюстрира необходимостта нарушителите да бъдат редовно
призовавани за съставянето на АУАН, както и че правото им на защита далеч не се
изчерпва и отъждествява само с правото по чл. 44, ал. 1 от ЗАНН. Още повече, че
този пример не касае изолиран случай в административнонаказателната дейност на
ТД на НАП-Пловдив. Така с Решение № 1328 от 22.07.2020 г. по к.а.н.д. № 661/2020
г. на XIX състав на Административен съд – Пловдив е оставено в сила Решение №
105 от 22.01.2020 г. а.н.д. № 8077/2019 г. на Районен съд – Пловдив, в което
въззивният съд е установил същата фактическа обстановка – в АУАН е вписана
по-ранна дата спрямо действителното му съставяне, като същевременно актът е
съставен в отсъствие на нарушителя и при липса на надлежна покана.
За пълнота на изложението следва да се обърне
внимание, че в поканата до жалбоподателя с изх. № 70-00-11481/20.09.2019 г. е
определен 7-дневен срок за явяване за съставянето на АУАН. За този срок не се
установява въобще да е започвал да тече преди съставянето на акта, доколкото се
доказа, че и поканата не е била връчена. Неясно остава защо актосъставителят е
решил да отнеме на жалбоподателя срока за явяване за съставяне на АУАН, който
сам по-рано му е определил. Законово основание за лишаването от този срок
липсва. Така АУАН е бил съставен в отсъствието на нарушителя, но без той да е
бил поканен или да са положени необходимите усилия за намирането му, което
съществено ограничава правото на защита на наказаното лице и представлява
самостоятелно основание за отмяна на наказателното постановление.
По гореизложените съображения съдът приема, че
наказателното постановление е незаконосъобразно, тъй като е издадено след
изтичането на шестмесечния срок по чл. 34, ал. 3 от ЗАНН за своето издаване,
считано от съставянето на АУАН, както и поради съставянето на самия акт в
отсъствието на представител на жалбоподателя, без той да е бил редовно поканен
- в нарушение на чл. 40, ал. 1 от ЗАНН и без да са налице предпоставките по чл.
40, ал. 2 от ЗАНН. Това налага наказателното постановление да бъде отменено.
По
разноските: Съгласно
разпоредбата на чл. 63, ал. 3 от ЗАНН страните имат право на разноски в
процеса. С оглед изхода на делото такива се дължат единствено на жалбоподателя,
който е направил искане за присъждане на разноски в размер на 300 лева,
представляващи адвокатско възнаграждение. По делото е доказано извършването на
разноски в пълния претендиран размер, като в приложения на лист 40 от делото договор
за правна защита и съдействие е удостоверено заплащането в брой на адвокатското
възнаграждение от страна на жалбоподателя. Направено е възражение по чл. 63,
ал. 4 от ЗАНН за прекомерност на претендираните разноски за адвокатско
възнаграждение, но съдът намира същото за неоснователно. Заплатеното от
жалбоподателя възнаграждение е уговорено в минимален размер съгласно чл. 18,
ал. 2 вр. чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, поради което съдът не би могъл да
присъди по-нисък размер на разноските спрямо определения по реда на чл. 36 от
Закона за адвокатурата. Отделно от това съдът намира, че предвид обема на
извършените по делото следствени действия – разпитани са трима свидетели и са
събрани множество писмени доказателства, то така заплатеното адвокатско
възнаграждение в размер на 300 лева не е прекомерно спрямо конкретната
фактическа и правна сложност на делото.
Разпоредбата на чл. 63, ал. 3 ЗАНН препраща към тази
на чл. 143, ал. 1 АПК, която гласи, че когато съдът отмени обжалвания
административен акт или отказа да бъде издаден административен акт държавните
такси, разноските по производството и възнаграждението за един адвокат, ако
подателят на жалбата е имал такъв, се възстановяват от бюджета на органа, издал
отменения акт или отказ. Съгласно т. 6 от допълнителните разпоредби на АПК
„поемане на разноски от административен орган“ означава поемане на разноските
от юридическото лице, в структурата на което е административният орган.
Следователно в случая разноските следва да бъдат възложени върху това
юридическо лице, от което е част административнонаказващият орган, а това е
Националната агенция за приходите по аргумент от чл. 2, ал. 2 вр. чл. 19 от
Закона за НАП.
Така мотивиран и на основание чл. 63, ал. 1, изр. 1,
предл. трето от ЗАНН, съдът
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ Наказателно
постановление № 542135-F521890/09.10.2020 г., издадено от И.В.В. – *** на ***,
с което на „ИЗДАТЕЛСКА КЪЩА ПУХ“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. Пловдив, бул. „Марица“ № 154, ет. 3, офис 25, представлявано от
С.И.К., ЕГН: **********, на основание чл. 74, ал. 1, предл. 2 от Закона за
счетоводството е наложена „имуществена
санкция“ в размер на 267,55 (двеста
шестдесет и седем лева и петдесет и пет стотинки) лева за нарушение по чл.
38, ал. 1, т. 1 от Закона за счетоводството.
ОСЪЖДА НАЦИОНАЛНА
АГЕНЦИЯ ЗА ПРИХОДИТЕ да заплати на
„ИЗДАТЕЛСКА КЪЩА ПУХ“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:
гр. Пловдив, бул. „Марица“ № 154, ет. 3, офис 25, представлявано от С.И.К.,
ЕГН: ********** сумата от 300 (триста)
лева, представляваща разноски по делото за адвокатско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с касационна жалба на основанията,
посочени в Наказателно-процесуалния кодекс, по реда на
Административнопроцесуалния кодекс пред Административен съд – Пловдив в
14-дневен срок от получаване на съобщението от страните, че решението е
изготвено.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:
Вярно с оригинала,
ХБ