Р Е Ш Е Н И
Е
№
гр. СОФИЯ, 12.12.2023г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГО, ІV-В въззивен състав, в открито съдебно заседание на тринадедесети декември две хиляди двадесет и втора година,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ИВЕТА АНТОНОВА
Мл.с. БЕТИНА БОШНАКОВА
при
участието на секретар–протоколиста Цветослава Гулийкова,
като
разгледа докладваното от съдия Антонова
в.гр.д. №12384/2020г. по описа на
СГС и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на Г.Б.Г.
срещу решение № 129430/23.06.2020г. по гр.д. № 69332/2019г. на Софийския
районен съд, ГО, 47 състав, в частта, с което са уважени предявените от „Т.С.“ЕАД
срещу него искове по реда на чл.422 от ГПК, както следва:
- с правно основание чл.79 ал.1 от ЗЗЗ за сумата над 759,87
лв. до присъдения размер от 1291,54 лв. представляваща незаплатена цена на потребена
топлинна енергия за периода 01.10.2015г. – 31.03.2016г.;
-с правно основание чл.86 ал.1 от ЗЗД за сумата над 68,97
лв. до присъдения размер от 116,89 лв., представляваща обезщетение за забавено
изпълнение на горепосочената главница и за периода 14.09.2016г. – 19.06.2019г.
Съдът е сезиран
и с частна жалба подадена от Р.Б.Г. срещу определение № 20039358/01.06.2022г. по
гр.д. № 69332/2019г. на Софийския районен съд, ГО, 47 състав, с което е
оставена без уважение молбата му за изменение на решението в частта за
разноските.
В жалбата се твърди, решението на СРС е неправилно и
постановено при нарушение на материалния закон. Счита, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че част от задълженията не
са погасени по давност, доколкото изискуемостта на всяко месечно задължение
настъпва в посочения в ОУ срок, а не от датата на издаването на общата фактура.
Претендира отмяна на решението като незаконосъобразно и отхвърляне на исковете
като неоснователни.
В частната жалба срещу определението постановено от първоинстанционният съд по реда на чл.248 от ГПК се
посочва, че неправилно не е приложена разпоредбата на чл.78 ал.2 от ГПК
съобразно признатата от ответника част от исковете.
Въззиваемата страна „Т.С.“ЕАД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК подава писмен
отговор, в който оспорва наведените във въззивната
жалба довод за неправилно приложение на закона и счита, че решението като
правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено.
В срока по
чл.276 от ГПК „Т.С.“ЕАД подава писмен отговор на частната жалба, с
твърдения за неоснователност на същата и правилно приложение на процесуалния
закон от първоинстанционният съд.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните
писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата
на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното:
Решението в частта, с което са уважени предявените от „Т.С.“ЕАД
срещу Г.Б.Г. искове с правно основание
чл.79 ал.1 от ЗЗД за сумата от 759,87 лв.-цена на топлинна енергия за периода
01.04.2016г. – 30.04.2018г., чл.86 ал.12 от ЗЗД
- 68,97 лв. – мораторна
лихва за периода 14.09.2016г. –
19.06.209г., чл.79 ал.1 от ЗЗД – 48,44 лв. – главница за дялово разпределение
за периода 01.05.2016г. – 30.04.2018г. и чл.86 ал.1 от ЗЗД за сумата от 10,58
лв. – мораторна лихва върху главница з адялово разпределение за периода 30.06.2016гщ. –
19.06.209г., като необжалвано е влязло в сила.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259 ал. 1 ГПК и е процесуално допустима, поради което следва да бъде
разгледана по същество.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо в обжалваната част.
Досежно правилността обжалваното решение съдът намира поддържаните
с въззивната жалба доводи за частично основателни по
следните мотиви:
Като
безспорни и ненуждаещи от доказване в отношенията между страните по реда на
чл.146 ал.1 т.3-4 от ГПК с доклада по делото първоинстанционният
съд е обявил следните обстоятелства: ответникът за процесния
период е потребител на топлинна енергия относно топлоснадбен
имот, описан в исковата молба – ап.33, находящ се в
гр. София, общ. Подуяне, ж.к. ******; за процесния
период 01.10.2015г. – 30.04.2018г. в топлоснабдения
имот ищецът е доставил съответно ответникът е потребил
топлинна енергия на стойност 1291,94 лв., която не е заплатена, както и че
вземането по фактура № 75779640 отразява задължението за отоплителен сезон
01.10.2015г. – 31.03.2016г. и което е на стойност , а фактурата е издадена на
31.07.2016г.
Единственият спорен въпрос, както в хода на първоинстанционното
производство, така и в настоящото въззивно е дали за
периода 01.10.2015г. – 31.03.2016г. вземанията на ищеца са погасени по давност,
за което има изрично направено възражение от ответника в отговора на исковата
молба.
В ТР № 3/18.05.2012г. е прието, че вземанията за потребената топлинна енергия са такива за периодични плащания,
поради което се погасяват с
изтичането на тригодишна погасителна давност/ чл.111, б."в" /,
като различният размер на всяка месечна вноска не променя периодичния характер на вземането за нея, защото то произтича
от повтарящите се еднородни
задължения с посочен в Общите условия падеж т.е. касае за трайно,
периодично изпълнение на задължението на потребителите на топлинна енергия.
Заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение
по чл.410 от ГПК е подадено на 27.06.2019г., поради което в този момент е
прекъснато теченето на погасителната давност.
В случая за определяне момента, от който следва да се счита, че е
започнал да тече давностния срок върху вземанията за процесния период е важно да се посочи и при действието на
кои ОУ са възникнали вземанията.
В тази връзка, съдът категорично не споделя извода на първоинстанционният съд, че в настоящото производство се претендират реално
потребени количества топлинна енергия по общи фактури
и сумите стават изискуеми от падежа
посочен в тях, тъй като именно с издаването им са изравнени точните и реални
количества потребена топлоенергия и съответно цената
за тях. Този извод не съответства на
съдържанието на облигационното правоотношение между страните, регулирано
с одобрени по съответния ред общи условия на топлофикационното дружество, включително
и на разпоредбите на чл.84 и чл.110 и сл. от ЗЗД, а и на съдебната практика.
Главници за цена на потребена
топлинна енергия за периода 01.05.2015г. – 31.03.2016г. т.е. при ОУ от 2014г.:
В разпоредбата на чл.33 ал.2 от ОУ в сила от 12.03. 2014г. е определен падежа на месечните
задължения за заплащане на цена на потребена топлинна
енергия. Настоящият състав счита, че цитираната клауза е нищожна на основание чл.146 ал.1 предл.1 от ЗЗП, като неравноправна – противоречаща на общия
принцип за добросъвестност, установен от нормата на чл.143 ал.1 от ЗЗП и водещ
до значително неравновесие на правата и задълженията на ищеца - търговец и тези на потребителя – купувач.
Същите мотиви се отнасят и до клаузата на чл.33 ал.1 вр.
чл.32 ал.2 от ОУ – заплащане на сметки по прогнозен дял след публикуването им в
интернет страницата на търговеца. /обвързване потребителя да притежава
съответното техническо устройство и достъп до интернет/. Това е така, тъй като
с клаузата на чл.33 ал.1 от ОУ от 2014г. е
установен падеж за плащане на месечните дължими суми за ТЕ, определени по прогнозен дял /по чл.32
ал.1 от ОУ/- в 30 дневен срок от датата на
публикуването им на интернет страницата на продавача. А с клаузата на чл.33
ал.2 от ОУ е установен падеж за изпълнение на задължението за плащане на
дължими суми за доплащане, след изготвянето на изравнителните сметки /по
чл.32,ал.2 от ОУ/ - отново в 30 дневен срок след публикуването на интернет
страницата на продавача „Т.С.“ ЕАД.
Съдът
приема, че така обвързаното настъпване на падежа на задължението за
плащане, с притежаването на специално техническо средство от страна на
потребителя и достъп до интернет, както и задължаването на потребителя да
обезпечи допълнително и самата възможност за достъп до интернет, го поставя в
значително неравностойно икономически положение спрямо търговеца., поради което
клаузите противоречат на императивната норма на чл. 143 ал.1 от Закона за
защита на потребителите, освен това при недобросъвестност от страна на ищеца
-публикуване в интернет страницата си със забавяне от няколко месеца – лихва
няма да тече, но и следва да се приеме, че и давността не е започвала да тече,
при което може да се стигне до правния абсурд погасителната давност да се окаже
не 3 г., а повече, особено при издаване на фактури за изравнителни сметки, в
които се включват и суми за много по – стари отоплителни периоди и като
последица от това, на основание чл.146 ал.1
предл.1 от ЗЗП - са нищожни.
Предвид гореизложеното, а именно нищожност на клаузите от общите условия
от 2014г определящи падежа на задълженията и заплащането на сумите за месечна потребена
топлинна енергия по прогнозен дял след публикуването ми в интернет страницата
на ищеца, то следва да приеме, че няма
уговорен срок за изпълнение, поради което и съдът счита, че момента, от който
започва да тече давността за всяка
месечна вноска е съобразно чл.114 ал.2 от ЗЗД т.е. от първо число на месеца,
следващ този за който е потребена услугата или
задължението за м.10.2015г. се погасява по давност на 01.11.2018г., и т.н. Следователно до датата на подаването на заявлението–
27.06.2019г. погасени по давност са всички вземания за периода 01.10.2015г. – 01.05.2016г.
вкл./.
Следва да се посочи, че с разпоредбите
на чл.33 ал.1 вр. чл.32 ал.2 от ОУ ищецът
претендирайки вземания въз основа на фактури по изравнителни сметки /издадени
минимум с 6 м. след периода, за който се дължи/ се опитва да заобикаля закона и
„продължи“ срока, след който вземанията се погасяват по давност и който е законоустановен т.е. давността би станала 3, 6 или 4 г., а
не 3 г. , поради което и обстоятелстовто, че ищецът е
отразил дължимостта на процесните суми
едва в издадена от него фактура на 31.07.2016г. е ирелевантно.
Т.е. направеното възражение от
ответника за погасяване по давност на сумите за периода 01.10.2015г. –
31.03.2016г. е основателно и следва да бъде уважено, като в рамките на диспозитивното начало и пределите на въззивното
производство очертани именно с въззивната жалба,
съдът следва да отмени решението на първоинстанционният съд само в обжалваната му част и
отхвърли частично иска за главница за периода 01.10.2015г. – 31.03.2016г.,
която сума е безспорна между страните, а именно 531,67 лв. и по фактура №75779640/31.07.2016г.
Относно
иска с правно основание чл.86 ал.1 от ЗЗД
При неизпълнение на парично
задължение, длъжникът дължи обезщетение в размер на законната
лихва от деня на забавата съобразно разпоредбите на чл. 84 ал. 1 ЗЗД.
За процесния период -
01.05.2016г. – 31.03.2016г. – действат Общите условия от 12.03.2014г.
С оглед изложените
мотиви за нищожност на клаузите по чл.32
ал.1 и 2 вр.чл. 33 ал.1 от ОУ от 2014г. съдът приема, че
ответникът не е изпаднал в забава, тъй като липсва договорен падеж, нито
надлежна отправена от ищеца до ответника
по смисъла на чл.84 ал.2 от ЗЗД, поради което и исковете за обезщетение за
забавено изпълнение за изцяло неоснователни.
Следователно дължимата от ответника лихва за забава е само
върху главници за периода извън 01.05.206г. – 31.03.2016г. и които предвид
данните по фактурите се претендират от ищеца по ОУ от 2016г. в сила от
01.08.2016г., според които - чл. 32 ал. 2 ослед отчитане на
средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки,
продавачът издава за отчетния период кредитни известия за стойността на
фактурите по ал. 1 и фактура за потребеното
количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база
изравнителните сметки. Върху тези окончателно определени по размер суми въз
основа на реалния отчет на доставеното количество топлинна енергия клиентите
дължат обезщетение за забава ако не са заплатили сумите в 45-дневен срок от
изтичане на периода, за който се отнасят - чл. 33 ал. 2. За да може обаче
потребителите на топлинна енергия да изпълнят задължението си да заплатят
на „Т.С.“ЕАД изравнителните суми, е
необходимо дружеството да окаже необходимото съдействие по смисъла на чл. 95 ЗЗД, като предостави информация относно стойността им, издавайки фактурата,
предвидена в чл. 32 ал. 3 от общите условия. В противен случай потребителите са
поставени в невъзможност да разберат размера на дължимата от тях сума и ако е
изтекъл посоченият в чл. 33 ал. 2 срок, то следва да се приеме, че те се
освобождават от последиците на забавата си и не дължат на дружеството
обезщетение за забава.
С оглед на тези съображения съдът намира, че ако
фактурата за реално дължимата стойност на топлинната енергия за съответния
отчетен период е издадена след изтичането му /както е в процесния
случай/, то обезщетението за забава се дължи след изтичане на 45-дневен срок от
издаването й, а не след изтичане на 45-дневен срок от изтичането на
отоплителния период.
Съобразявайки
горното и при съобразяване на недължимата главница като погасена по давност
съответно остатъка от претендираната, периода, за който се претендира обезщетение
за забавено изпълнение и при изчисления по реда на чл.162 от ГПК вр. с Постановелние №
426/18.12.2014г., съдът установи, че лихвата за забава за разликата над 68,97
лв. до присъдения размер от 116,89 лв. е недължима.
По частната жалба
срещу определение № 20039358/01.06.2022г.
по гр.д. № 69332/2019г. на Софийския районен съд, ГО, 47 състав:
Настоящият съдебен състав споделя изводите на първоинстанционният съд относно приложимостта на
разпоредбата на чл.78 ал.2 от ГПК, която определя, че тежестта за разноски
остава за ищеца само при кумулативното наличие на две предпоставки: ответникът
да е признал иска и да не е дал повод за завеждане на делото. За една част от
исковете е налице първата предпоставка, тъй като ответникът в отговора на
исковата молба е направил частично
признание на исковете, но с поведението си, а именно – неплащане на дължимите
суми за процесния период несъмнено е дал повод за
завеждане на делото.
Въпреки горното, с огледи изхода на въззивното
производство и небоходимостта от разпределение на
разноските въз основа на разпоредбите по чл.78 ал.1 и ал.3 от ГПК, определението
следва да бъде отменено.
Разноски
С оглед
изхода на делото, отговорността за разноски в първоинстанционното
производство се разпределя, както следва:
-ищецът:
направените от него разноски са в общ размер
129,35 лв., от които 100,00 лв. -юрисконсултско
възнаграждение и 29,35 лв. – държавна
такса, и от които съобразно уважената част от исковете, ответникът дължи 78,26 лв. /тук важат изложените по – горе
мотиви за неприложимостта на разпоредбата на
чл.78 ал.2 от ГПК/;
-ответникът:
направените от него разноски са в размер на 450,00 лв. – платено адвокатско
възнаграждение. В хода на устните състезания пред първоинстанционният
съд, процесуалният представител на ответника е направил възражение за
прекомерност на адвокатско
възнаграждение на процесуалния представител на ответника.
Според разпоредбата на чл.78 ал.5 от ГПК ако заплатеното от страната
възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и
фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да
присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от
минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата.
Според
чл.78 ал.5 от ГПК съдът не е длъжен във всеки случай на направено възражение да
намалява неговия размер, нито ако реши да намали същото да го намали до
минималния размер, ограничението е въведено с оглед невъзможността съдът да
намали адвокатското възнаграждение под предвидения минимален размер.
Съгласно разпоредбата на чл.7 ал.2 т.2 от Наредба №
1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в редакция
преди изменение с ДВ бр. 88 от 4.11.2022 г., минималният размер на адвокатското
възнаграждение с оглед цената на исковете е в размер на 224,51 лв., като
същото следва да бъде намалено до
размера от 300,00 лв.
Следователно
съобразно разпоредбата на чл.78 ал.3 от ГПК ищецът следва да заплати на ответника разноски в размер на 118,48 лв.
В
заповедното производство:
С оглед
основателния размер на претенциите отговорността за разноски на ответника съгласно разпоредбата на чл.78
ал.1 от ГПК е 48,00 лв.
Във въззивното производство:
С оглед с
изхода на въззивното производство, разпоредбата на
чл.78 ал.1 от ГПК, изрично направено искане във въззивната
жалба за присъждане на разноски, представяне на доказателства за направени
такива от въззивника, а именно – 300,00 лв. адвокатско възнаграждение, 25,00 лв. държавна
такса по въззивната жалба и 15,00 лв. – държавна такса по частната жалба
или общо 340,00 лв. /възражението за прекомерност от страна на въззивната страна в писмена молба, депозирана преди
последно съдебно заседание във въззивната инстанция е
неоснователно, като мотивите са идентични с тези изложени при преценка на
същото възражение относно разноските в първоинстанционното
производство/
Така мотивиран, Софийски градски
съд
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение №
129430/23.06.2020г. по гр.д. № 69332/2019г. на Софийския районен съд, ГО, 47
състав в ЧАСТТА, с което
-е признато
за установено по реда на чл.422 от ГПК
спрямо Г.Б.Г. с ЕГН: ********** и с
адрес: ***, че дъжи на „Т.С.“ЕАД с ЕИК: ******със
седалище и адрес на управление:*** на основание чл.79 ал.1 от ЗЗД сумата от 531,67 лв., представляваща дължима главница за цена на потребена
топлинна енергия за периода 01.10.2015г. – 31.03.2016г. и за която сума е
издадена обща фактура № 75779640/31.07.2016г. относно топлоснабден
имот ап.33, находящ се в гр. София, общ. Подуяне,
ж.к. ******
- е
признато за установено по реда на чл.422 от ГПК спрямо Г.Б.Г. с ЕГН: ********** и с адрес: ***,
че дъжи на „Т.С.“ЕАД с ЕИК: ******със
седалище и адрес на управление:*** на основание чл.86 ал.1 от ЗЗД сумата от 47,92 лв., представляваща
дължима главница за цена на потребена топлинна
енергия за периода 14.09.2016г. – 19.06.2019г. върху главницата от 531,67 лв. и
по обща фактура № 75779640/31.07.2016г.;
- Г.Б.Г. с ЕГН: ********** и с адрес: *** е осъдена да заплати на
основание чл.78 ал.1 от ГПК на „Т.С.“ЕАД с ЕИК: ******със
седалище и адрес на управление:*** разноски по делото,
както следва:
-за сумата над 78,26 лв. до сумата от 129,35 лв. – по гр.д. № 69332/2019г. на СРС;
-за сумата над 48,00 лв. до сумата от 79,35 лв. – по ч.гр.д. № 36844/209г. на
СРС;
И ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявениите по реда на чл.422 от ГПК от «ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ»ЕАД с
ЕИК: ******със седалище и адрес на управление:*** срещу Г.Б.Г. с ЕГН: **********
и с адрес: ***, както следва:
-с правно основание чл.79
ал.1 от ЗЗД за сумата от 531,67 лв.
/разликата над 759,87 лв. до 1291,54 лв./,
представляваща дължима цена на потребена топлинна
енергия в топлоснабден имот, находящ
се в гр. София, ж.к. ******, ап.33 за
периода 01.10.2015г. – 31.03.2016г.,като погасена по давност;
-с правно основание чл.86
ал.1 от ЗЗД за сумата 47,92 лв.
/разликата над 68,97 лв. до
присъдения размер от 116,98 лв.., представляваща дължимо обезщетение за
забавено изпълнение на парично задължение – главница от 531,67 лв. и за периода
14.09.2016г. – 19.06.2019г.
ОСЪЖДА «ТОПЛОФИКАЦИЯ
СОФИЯ»ЕАД с ЕИК: ******със седалище и
адрес на управление:*** да заплати на Г.Б.Г. с ЕГН: ********** и с адрес: ***, както следва:
- на основание чл.78
ал.1 от ГПК разноски във въззивното
производството в размер на 340,00 лв. /триста
и четиридесет лева/;
-основание чл.78 ал.3 от ГПК разноски в първоинстанционното
производство – по гр.д. № 69332/2019г. на СРС в размер на 118,48 лв. /сто и осемнадесет лева и четиридесет и осем стотинки/.
РЕШЕНИЕТО в останалата му част, като необжалвано е влязло в
сила.
РЕШЕНИЕТО не подлежи
на касационно обжалване основание чл.280 ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.