Р Е Ш
Е Н И Е
гр. София,17.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски градски
съд, Гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав
в публичното заседание на тридесети октомври
през две хиляди двадесет и четвърта година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
ВАСИЛЕНА ДРАНЧОВСКА
при секретаря Юлиана Шулева сложи за разглеждане
докладваното от
съдия Маркова в.гр.д.№ 5141 по описа за 2021
година и за
да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 и следв.ГПК.
С решение № 20035398 от 08.02.2021 г.
по гр.д.№ 64955 по описа за 2019 г. на СРС, Второ ГО, 156 състав се: ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на
М.К.Е., че дължи на „Ю.Б.“ АД, на
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК, във вр. чл.
430, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 138 ЗЗД, сумата
от 2704, 33 лева, представляващи главница дължима от поръчителя по Договор
за банков кредит продукт „Бизнес револвираща линия“ № BL 13314/19.02.2008 г.,
Анекси № 1/19.06.2009 г., № 2/16.02.2010 г., № 3/13.12.2011 г., № 4/19.112.2012
г., № 5/12.12.2013 г. и № 6/20.04.2015 г. и Договор за поръчителство от
19.02.2008 г., като частичен иск за
главница от такъв в по-голям размер от 60115,72 лева, ведно със законната лихва от 18.10.2018 г. (датата на подаването на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение) до окончателното плащане,
като ОТХВЪРЛЯ иска за сумата над 2704, 33 лева до пълния
предявен размер 20480,29 лева, представляващи главница дължима от
поръчителя по Договор за банков кредит продукт „Бизнес револвираща линия“ № BL
13314/19.02.2008 г., Анекси № 1/19.06.2009 г., № 2/16.02.2010 г., №
3/13.12.2011 г., № 4/19.112.2012 г., № 5/12.12.2013 г. и № 6/20.04.2015 г. и
Договор за поръчителство от 19.02.2008 г., като частичен иск за главница от такъв в по-голям размер от 60115,72 лева,
за която сума е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа
на документ по чл. 417 ГПК от 08.01.2019 г. по ч. гр. д. № 67305/2018 г. по
описа на СРС, II Г. О., 156-ти състав.
Срещу така постановеното решение е подадена
въззивна жалба от „Ю.Б.“ АД, ищец пред
СРС.
Решението се обжалва в частта, в която не е признато вземане за пълния размер над 2 704,33 лв. до
20 480,29 лв., представляващо част от претиндираната главница по договора
за кредит.
Излагат се доводи за неправилност на така постановеното решение. Счита за
неправилен извода на СРС, че поръчителя отговаря за всяка вноска поотделно в
6-месечния срок. Сочи, че в договора за поръчителство било посочено, че
поръчителя отговаря за целия дълг. При това положение отговорността на
поръчителя се преклудирала с изтичането на 6-месечния срок, считано от падежа
на цялото задължение или от датата на предсрочната изискуемост. Така
уговорената клауза не противоречала на закона. Излагат се и практически
аргументи във връзка с приетото от СРС за отговорността за всяка една
погасителна вноска. Сочи, че нормата на чл.147 ЗЗД била напълно ясна; позовава
се на съдебна практика, вкл. и такава на ВКС, за която сочи, че приемала, че
договора за заем касае неделимо плащане. Освен това в случая се касаело до
револвиращ кредит при който липсват „погасителни вноски“. За неправилни намира
и мотивите на СРС във връзка с предсрочната изискуемост; същите представлявали
„словесна еквилибристика“ и били неясни. Сочи, че от момента на обявяване на
предсрочната изискуемост кредитополучателят дължи цялата непогасена главница по
кредита като едно цяло, вкл. възнаградителна лихва, наказателна лихва, други
непогасени просрочия и законна лихва върху главницата от датата на обявяване на
предсрочната изискуемост. Неясно оставало как СРС е достигнал до извода, че се
дължи главница в размер на 2 704,33 лв. за периода от 21.04.2018 г. до
21.07.2018 г. при положение, че съдебно-счетоводната експертиза сочела, че
дължимата главница възлиза в размер на 60 115,72 лв. СРС бил преценил, че
не се дължи главница в размер на 17 775, 96 лв., тъй като същата била
погасена поради изтичане на 6-месечния период за отговорността на поръчителя.
Сочи, че претендираната по делото главница в размер на 20 480, 29 лв. представлявала
част от общо дължимата главница. Ако хипотетично се приемели изчисленията на
СРС, че не се дължи главница в размер на 17 775, 96 лв., то това
означавало, че се дължат 42 379,76 лв. или следвало да се присъди цялата
претендирана главница.
В писмената защита, депозирана в указания от съда срок, въззивникът се
позовава на приетото в течение на процеса ТР № 5/2019 г. от 21.01.2022 г. на
ОСГТК на ВКС, съгласно което срокът по чл.147, ал.1 ЗЗД започвал да тече от
настъпването на изискуемостта на целия дълг, вкл. в хипотезата на предсрочна
изискуемост. Следвало да се съобрази и приетото в т.4“б“ от ТР №4 /2013 г. от
18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което депозирането на заявление по реда
на чл.417 ГПК се приема за действие по предявяване на вземането против длъжника
в 6-месечния срок по чл.147 ЗЗД. В случая последната покана, която била връчена
на длъжниците и която съобразно практиката на ВКС имала значение, била тази
връчена на 29.08.2018 г. Затова срокът по чл.147, ал.1 ЗЗД по арг. от ТР №
5/2019 г. от 21.01.2022 г. на ОСГТК на ВКС, започвал да тече от 29.08.2018 г- и
изтичал на 29.02.2029 т. /вероятно е налице грешка в годината/. Заявлението по
чл.417 ГПК било подадено на 18.10.2018 г. и по арг. от приетото в т.4“б“ от ТР
№4 /2013 г. от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, се налагал извод, че претенцията
е предявена в срока по чл.147, ал.1 ЗЗД. В случая СРС бил възприел погрешен
момент за начало на срока по чл.147, ал.1 ЗЗД и по този начин се достигнало до
постановяването на неправилно решение. Последното се явявало и в противоречие
със тълкувателната практика на ВКС. Сочи, че в случая не може да намери
приложение защитата по ЗЗП и ЗПК доколкото ответникът няма качеството на
потребител. М.К.Е. бил едноличен собственик и управител на „Е.“ ЕООД от момента
на учредяване на дружеството и до момента. Това се установявало от
информацията, съдържаща се в Търговския регистър, която била публична. Затова
не следвало да бъдат кредитирани вариантите на заключението на
съдебно-счетоводната експертиза пред СРС, при които се правели изчисления по
първоначални условия и незачитане на измененията в характеристиките на договора
направени с допълнителните споразумения. Следвало да бъде взето предвид и
приетото в съдебните решения, постановени по установителния иск срещу „Е.“ ЕООД.
Съгласно решение № 184/15.06.2022 г.по в.гр.д.№ 225 по описа за 2022 г. на ОС,
гр.Перник, с което било отменено решението на РС, гр.Брезник и което било
влязло в сила/ решение по т.д.№ 808 по описа за 2023 г. на ВКС, Второ ТО/
дружеството-кредитополучател дължало пълния размер на сумите по договора за
кредит от 19.02.2008 г., ведно с всички прилежащи към него допълнителни
споразумения. Прието било, че предсрочната изискуемост на кредита е обявена на
29.08.2018 г.; че действията срещу длъжниците са предприети в
законоустановените срокове; исковите претенции не били погасени по давност,
както и били допустими, доказани и
основателни. Това водело до извод, че се дължи пълният размер на исковите
претенции. Настоящето проицводство било допустимо.
Иска се от настоящата инстанция да
отмени първоинстанционното решение в обжалваната му част и да се постанови
друго, с което се признае в пълен размер претендираното за установяване,
вземане.Претендират се разноски.
По въззивната жалба е постъпил отговор от М.К.Е., въззиваем
по същата и ответник пред СРС, в който се излага становище за нейната
неоснователност и правилност на първоинстанционното решение, в отхвърлителната
му част. Сочи, че ответникът бил поръчител по договор за поръчителство от
19.02.2008 г. във връзка с договор за банков кредит продукт „Бизнес револвираща
линия“ за сумата от 50 000 лв. Счита, че СРС правилно бил разпределил
доказателствената тежест между страните. Решението било съобразено със
съдебната практика на ВКС във връзка със срока по чл.147, ал.1, предл.1 ЗЗД,
която се споделя от процесуалния представител на въззиваемия. Намира за
неоправдано правно и житейски срокът по чл.147, ал.1 ЗЗД да тече от крайния
срок на договора, а не от изискуемостта на анюитетните вноски. Това щяло да
означава при покриване на вземанията за отделните вноски с погасителната
давност, за същите вноски поръчителството да бъде запазено до изтичането на
6-месечния срок от крайния срок на договора. Намира изчисленията на СРС за
съответни на заключението на съдебно-счетоводната експертиза. Сочи, че в срока
по чл.131 ГПК бил направил възражение за нищожност на клаузата на чл.6 от
договора за поръчителство, съгласно която поръчителят се бил задължил да
отговаря пред кредитора и след падежа на
главното задължение по договора за кредит, без да е необходимо банката да предяви иск срещу
кредитополучателя в 6-месечен срок от настъпването на падежа, за да запази
правата си спрямо поръчителя. Правилно СРС бил приложил чл.26, ал.4 ЗЗД и
приел, че клаузата не противоречи на закона; същата, обаче, противоречала на
чл.147, ал.1 ЗЗД- чл.26, ал.1 ЗЗД. Това било така, защото срокът по чл.147,
ал.1 ЗЗД бил преклузивен и не можел да се продължава с подобни клаузи от
договора. Посочените във въззивната жалба доводи намира за житейски, а не
правни такива. Доводът, че СРС бил игнорирал предсрочната изискуемост намира
също за неправилни като се позовава на ТР № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС по т.д.№
8/2017 г., както и на ТР № 3/2017 г. от 27.03.2019 г. на ОСГТК на ВКС.
Претендират се разноски.
В писмената защита, депозирана в указания от съда
срок, се излагат доводи, че ответника бил потребител по смисъла на пар.13, т.1
от ДР на ЗЗП, както и за наличие на неравноправни клаузи по смисъла на чл.143
от ЗЗП, както и за нарушение на чл.10, ал.3 от ЗЗД във връзка с олихвяването на
лихви.
По допустимостта на въззивната жалба:
За обжалваното решение въззивникът е уведомен на 10.02. 2021 г.
Въззивната жалба е подадена на 24.02. 2021 г.
Следователно същата е
в срока по чл. 259, ал.1 ГПК.
Налице е правен
интерес от обжалване.
Ето защо съдът счита,
че въззивната жалба е допустима.
По
основателността на въззивната жалба:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси – само
доколкото са посочени в жалбата.
Съгласно
чл.124 ГПК всеки може да предяви иск, за да установи съществуването или
несъществуването на едно правно отношение или право, когато има интерес от
това. Ищецът мотивира правния си интерес с твърдението, че ответникът е подал
възражение в срока по чл.414 ГПК, поради
което в срока по чл.415, ал.1 ГПК е предявил искове за установяване на вземанията.
Заповедта за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по
чл.417 ГПК, е издадена на 08.01.2019 г. от СРС, 156 с-в по ч.гр.д.№ 67305 по
описа за 2018 г., срещу длъжниците „Е.“ ЕООД, М.К.Е. и Е.С.Е..
Същата е съобщена на длъжника/ответник
в производството по чл.422, ал.1 ГПК, предмет на въззивно обжалване - М.К.Е. от
СИ с ПДИ по изп.дело № 20198410400891 по описа на ЧСИ Н.М./ л.59 по заповедното
производство/ на 30.08.2019 г.
Възражение по чл.414 ГПК от М.К.Е. е подадено на 02.09. 2019 г.
Указанията на СРС по чл.415, ал.1 ГПК са достигнали до знанието на
заявителя на 11.10.2019 г. Исковата молба е подадена на 11.11.2019 г. , т.е. в
срок.
С обжалваното решение СРС се е произнесъл срещу ответника в рамките на
заявеното с исковата молба.
Относно спазване на срока по чл.147 ЗЗД:
Съгласно чл. 147 ЗЗД поръчителят остава задължен и
след падежа на главното задължение, ако кредиторът е предявил иск против
длъжника в течение на шест месеца. Това разпореждане се прилага и в случая,
когато поръчителят изрично е ограничил своето поръчителство до срока на
главното задължение.
Според приетото в т.4 б от ТР № 4/2013 г. на
ОСГТК на ВКС не са налице основанията за издаване на заповед за незабавно изпълнение
по чл.417 ГПК срещу поръчителя, ако съдът констатира от документите към
заявлението, че към датата на подаването му е изтекъл срокът по чл.147, ал.1 ЗЗД. Тъй като този срок е преклузивен и с изтичането му се погасява самото
поръчителство, съдът следи служебно за прилагането му.
СРС е приел, че срока по чл.147, ал.1 ЗЗД тече от
датата на падежа на всяка вноска и ако кредиторът бездейства и не предяви иск
срещу главния длъжник в рамките на този срок, с изтичането му се прекратява
задължението на поръчителя по плащане на тази вноска, т.е. преклудира се
отговорността му за съответната част от главното задължение. В случая искът се
считал предявен от 18.10.2018 г. поради което всички вземания срещу поръчителя
преди 18.10.2018 г. били преклудирани на основание чл.147, ал.1 ЗЗД.
Възражението на ответника за нищожност на чл. 6
от договора за поръчителство е прието за частично основателно. СРС е счел, че в
случая следва да се приложат правилата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД, доколкото клаузата
в частта, с която е уговорено, че поръчителят остава задължен и след настъпване
на падежа на главното задължение не противоречи закона. Клаузата обаче била в
противоречие с императивната норма на чл. 147, ал. 1 ЗЗД в частта, с която е
уговорено, че поръчителят остава задължен към банката без последната да е
необходимо в шестмесечен срок да предяви иск срещу кредитополучателя, за да
запази правата си срещу поръчителя – арг. чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Нормата на чл.
147, ал. 1 ЗЗД и предвиждала конкретен преклузивен срок. Преклузивните срокове
нито, можели да бъдат изменяни, нито уговаряни, нито да бъдат предвиждани
различни последици от посочените в закона чрез договорни клаузи. По същество
процесната клауза целяла да измени правилата при които отговаря поръчителя,
което било недопустимо не само заради императивността на чл. 147 ЗЗД, но и
поради общия принцип и забрана поръчителят да поема отговорност при условия
по-тежки от тези по главния дълг – арг. 139 ЗЗД.
Обжалваното решение е постановено на 08.02.2021
г.
Съгласно приетото в ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 5 ОТ
21.01.2022 Г. ПО ТЪЛК. Д. № 5/2019 Г., ОСГТК НА ВКС При уговорено погасяване на главното задължение
на отделни погасителни вноски с различни падежи, шестмесечният срок по чл.
147, ал. 1 ЗЗД започва да тече от настъпване на изискуемостта на целия
дълг, включително в хипотеза на предсрочна изискуемост.
Относно обявяване на предсрочна изискуемост на задълженията по договора за
кредит:
В Тълкувателно решение № 8/2017 г. от 02.04.2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г.
на ОСГТК на ВКС е прието, че предсрочната изискуемост е
подвид на изискуемостта, като възможност на кредитора да иска изпълнение на
задължението си. Предсрочната изискуемост на вземането по договора за кредит
променя изискуемостта на вноските, които не са подлежали на изпълнение преди датата
на настъпването й.
Ако Банката е реализирала правото си и е обявила кредита за
предсрочно изискуем, то от обявяването на предсрочната изискуемост започва да
тече срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД за всички непадежирали вноски, тъй
като от този момент настъпва изискуемостта за целия дължим остатък от кредита с
ненастъпил падеж и за кредитора възниква възможност да иска плащането му от
длъжника, както и от поръчителя. Ако в шестмесечния срок кредиторът не предяви
иск срещу длъжника за непадежиралите вноски, то отговорността на поръчителите
за задължението на длъжника за тези вноски отпада, поради прекратяване на
договора за поръчителство.
Със заявлението, подадено от Банката на
18.10.2018 г., т.14 се сочи, че е налице просрочие в плащането на
последователни месечни погасителни вноски- 37 бр., поради което кредитът ставал
изцяло предсрочно изискуем. Тази предсрочна изискуемост била настъпила на 29.08.2018
г. За настъпването й длъжницкът бил уведомен
на 29.08.2018 г., лично, чрез нот.покана.
Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 18 от
Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на
ВКС, ОСГТК, в хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за вземане,
произтичащо от договор за банков кредит с уговорка, че целият кредит става
предсрочно изискуем при неплащането на определен брой вноски или при други
обстоятелства, и кредиторът може да събере вземането си без да уведоми
длъжника, вземането става изискуемо с неплащането или настъпването на
обстоятелствата, след като банката е упражнила правото си да направи кредита
предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната му изискуемост.
Правото на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем следва да е
упражнено преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.
В конкретния случай от данните по заповедното
производство /л.41 / се установява, че длъжника/ответник М.Е. е уведомен 29.08.2018
Предсрочната изискуемост на вземането има
действие от получаване от длъжника на изявлението на банката, че прави кредита
предсрочно изискуем, ако към този момент са настъпили уговорените в договора
за банков кредит предпоставки, обуславящи настъпването й.
В конкретния случай от заключението на
допуснатата, изслушана и приета по делото съдебно-счетоводна експертиза, л.144
и следв. пред СРС, се установява, че за периода от 21.07.2015 г. до 25.07.2018
г. не е налице заплащане на дължимите анюитетни вноски, възлизащи на обща
стойност 8за този период/ от 45 457, 06 лв.
При това положение волеизявлението на банката за
обявяване на кредита за предсрочно изискуем е произвело своето действие.
Настоящата инстанция споделя мотивите на СРС
досежно противоречието на клаузата на чл.6 от договора за поръчителство с
императивната норма на чл.147, ал.1 ЗЗД.
Установява се от служебно събраните по настоящето
дело, данни, че срещу кредитополучателя – „Е.“ ЕООД е било образувано гр.д.№
289 по описа за 2020 г. на РС, гр.Брезник.
Поръчителят обещава
същия резултат, който главният длъжник трябва да осъществи - и дължи това,
което последният дължи /"каквото и колкото дължи главният длъжник, това и
толкова дължи и поръчителят"/ - освен ако не е уговорено друго или друго
следва от естеството на дължимата престация. Отговорността му е акцесорна - в
генетична и функционална зависимост от главния дълг /обуславя се от
съществуването и обема на отговорността на главния длъжник/.
Съгласно чл. 139, ал.1 ЗЗД поръчителство може да се поеме и
за част от задълженията на длъжника или при по-леки условия. Ако поръчителят
се е задължил за повече от това, което длъжникът дължи, или при по-тежки
условия, задължението му се намалява до границите на главното задължение.
С оглед горните мотиви, с нарочно определение №
262923 от 28.04.2022 г. настоящата инстанция прие, че отговорността на
поръчителя /ответник в настоящето производство/ е в зависимост от изхода по
гр.д.№ 289 по описа за 2020 г. на РС, гр.Брезник по иска по чл.422, ал.1 ГПК
срещу кредитополучателя. Затова и на основание
чл.229, ал.1,т.4 ГПК, ТР № 2/2014 г. на ОСГТК на ВКС, както и ТР № 8/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 1 на ТР № 1/09.07.2019 г.
по тълк.д. № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС, производството по настоящето дело беше спряно до приключване на
производството по гр.д.№ 289 по описа за 2020 г. на РС, гр.Брезник с влязъл в
сила съдебен акт.
Производството по чл.422, ал.1 ГПК срещу
кредитополучателя – „Е.“ ЕООД е приключило с влязло в сила решение: с решение №
131 от 04.01.2022 г. по гр.д.№ 289 по описа за 2020 г. на РС, гр.Брезник е
признато за установено, че „Е.“ ЕООД, представлявано от управителя М.К.Е. дължи
на „Юробанк България“ ЕАД, на основание чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.138 ЗЗД,
сумата от 2 809,09 лв., представляваща главница по Договор за банков
кредит продукт „Бизнес револвираща линия“ № BL 13314/19.02.2008 г., Анекси №
1/19.06.2009 г., № 2/16.02.2010 г., № 3/13.12.2011 г., № 4/19.112.2012 г., №
5/12.12.2013 г. и № 6/20.04.2015 г., като частичен за главница от такъв в
по-голям размер от 60 115,72 лв., ведно със законната лихва от 18.10.2018
г.- датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение/ до
окончателното плащане, като отхвърля иска за сумата над 2 809,09
лв. до пълния предявен размер от 20 480,29 лв., представляваща
главница по Договор за банков кредит продукт „Бизнес револвираща линия“ № BL
13314/19.02.2008 г., Анекси № 1/19.06.2009 г., № 2/16.02.2010 г., №
3/13.12.2011 г., № 4/19.112.2012 г., № 5/12.12.2013 г. и № 6/20.04.2015 г.,
като частичен за главница от такъв в по-голям размер от 60 115,72 лв., за
която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл.417 ГПК от 08.01.2019 г. по ч.гр.д.№ 67305 по описа за 2018 г.
на СРС, Второ ГО, 156-ти състав.
С решение № 184 от 15.06.2022 г. по в.гр.д.№ 225
по описа за 2022 г. на ОС, гр.Перник е прието, че решението на РС, гр.Перник е
частично неправилно като въззивният съд се е позовал на заключението на вещото
лице Боряна Пейчева по съдебно-счетоводната експертиза- първи вариант, таблица
на с.4, съгласно което оставала непогасена сума по кредита в размер на
95 941,27 лв. Прието е, че клаузата на чл.4, ал.3 от договора за кредит
относно изменението на лихвата за забава не е нищожна, тъй като и двете страни
били търговски дружества. Позовал се е на разграничението дадено в решение №
60080 от 16.09.2021 г. по т.д.№ 466 по описа за 2020 г. на ВКС, ТК. Затова и
въззивната инстанция е отменила първоинстанционното решение в частта, в която
претенцията на „Ю.Б.“ АД е била отхвърлена като неоснователна и вместо това е
постановено друго, с което същата е била уважена изцяло- за сумата от 20480, 29
лв. С определение № 2090 от 24.07.2024 г. по т.д.№ 808 по описа за 2023 г. на
ВКС, ТК, Второ отд., решение № 184 от 15.06.2022 г. по в.гр.д.№ 225 по описа за
2022 г. на ОС, гр.Перник не е допуснато до касационно обжалване
Налага се извод, че претенцията на ищеца е
предявена срещу длъжника/поръчител в срока по чл.147, ал.1 ЗЗД. Доводите на
въззиваемия /както и мотивите на СРС/ в обратния смисъл не съответстват на
приетите междувременно тълкувателни решения на ОСГТК на ВКС.
Налага се извод, че първоинстанционният съд се е произнесъл
във валиден и допустим процес.
Относно дължимостта на
предявените за установяване по реда на чл.422 ГПК, вземания:
Не
се спори по делото, а и от съдържащите се писмени доказателства се установява,
че страните са обвързани с договор за поръчителство от 19.02.2008 г. /л.29 от
заповедното производство/.
Поръчителството
е договор, с който поръчителят се задължава спрямо кредитора на трето лице да
отговаря за изпълнението на задължението на това трето лице /чл. 138, ал. 1,
изр. 1 ЗЗД/. Касае се за лично обезпечение, чрез което се гарантира
изпълнението на чужд дълг - този на главния длъжник. Поръчителят обещава същия
резултат, който главният длъжник трябва да осъществи - и дължи това, което
последният дължи /"каквото и колкото дължи главният длъжник, това и
толкова дължи и поръчителят"/ - освен ако не е уговорено друго или друго
следва от естеството на дължимата престация. Отговорността му е акцесорна - в генетична
и функционална зависимост от главния дълг /обуславя се от съществуването и
обема на отговорността на главния длъжник/ - но и относително самостоятелна
/поръчителството може да бъде дадено при по-леки условия/. Тя е солидарна -
длъжникът и поръчителят са солидарни длъжници и спрямо всеки от тях кредиторът
може самостоятелно да търси изпълнение на вземането си /чл. 141 ЗЗД,
Тълкувателно решение № 4/18.06.14 по тълк.д. № 4/13, ОСГТК на ВКС, т. 5в/.
Съгласно
чл. 138 ЗЗД договора за поръчителство трябва да бъде извършен в писмена форма.
Следователно
по силата на чл. 138, ал. 1 от ЗЗД поръчителството трябва
да е уговорено писмено, като тази форма на договора е за действителност
на съглашението или изявлението.
В
конкретния случай формата е спазена.
Относно качеството на
поръчителя:
Ответникът
/пред СРС/, въззиваем в настоящето производство – М.К.Е. е подписал договора за
поръчителство в качеството му на управител на „Е.“ ЕООД и се е задължил да
отговаря за задължението на кредитополучателя „Е.“ ЕООД.
Спорно по
делото е има ли М.К.Е. качеството на „потребител“ по смисъла на пар.13, т.1
от ДР на ЗЗП и оттук длъжен ли е настоящия съд да провери договора за
поръчителство за неравноправни клаузи.
Отговорът
на горния въпрос е даден в определение № 2494 от 07.10.2022 г., постановено по
ч.гр.д.№ 2723 по описа за 2022 г. на Софийски апелативен съд, 6-ти състав и той
е, че М.К.Е. няма качеството на потребител. Със същото определение е отменено
определението на настоящия състав, № 265161 от 22.07.2022 г., с което беше
спряно на основание чл.420, ал.2 ГПК изпълнението по издадената на 08.01.2019
г. заповед за незабавно изпълнение на парично задължение въз основа на документ
по чл.417 ГПК по ч.гр.д.№ 67305 по описа за 2018 г. на СРС спрямо М.К.Е..
Това
е и така, защото:
Понятието
"потребител" е дефинирано в разпоредбата на чл. 2, б. "б.
" от Директива 93/13 ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно
неравноправните клаузи в потребителски договори. На основание § 13а, т. 9 ДР
на ЗЗП, същото е въведено и в националното
законодателство с § 13. т.
1 от ДР на ЗЗП по смисъла на
този закон, съгласно
която легална дефиниция:
1. "Потребител"
е всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са
предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и всяко
физическо лице, което като страна по договор по този закон действа извън
рамките на своята търговска или професионална дейност.
Във връзка с приложението и
тълкуването на понятието и вече отправените запитвания по приложение на чл.
2, б. "б. " от Директива 93/13/ЕИО относно неравноправните клаузи
в потребителските договори е формирана практика на Съда на Европейския съюз /СЕ/, според която под
"потребител" следва да се разбира всяко физическо лице, което в
качеството си на страна по договорите, предмет на директивата участва поради
интереси, които са извън рамките на неговата търговска или професионална
дейност. В този смисъл са решения: Дело С-348/14 на СЕС, в т. 39 от което е
прието, че в определението за "потребител" по член 2, б. "б.
" от Директива 93/13 попада физическото лице, което има положението на
съдлъжник по договор за кредит, ако действа за цели извън рамките на
неговата търговска или професионална дейност. В определение по Дело С-74/15, D.T., I. T.срещу Banca Comercialг Intesa S. Romвnia SA и др.
е прието, че по Дело С-74/15 на СЕС е разяснено, че директивата се прилага за
всички договори, извън изключенията, изброени в десето съображение на Директива
93/13, поради което предметът на договора е ирелевантен за приложното поле
на директивата, която дефинира договорите, към които се прилага, с оглед на
качеството на страните - в зависимост от обстоятелството, дали те действат
или не действат в рамките на осъществяваната от тях търговска или
професионална дейност.
Ответникът
/пред СРС/, въззиваем в настоящето производство – М.К.Е. е подписал договора за
поръчителство в качеството му на управител на „Е.“ ЕООД и се е задължил да
отговаря за задължението на кредитополучателя „Е.“ ЕООД. В случая поръчителят е
подписал договора за поръчителство в рамките на упражняваната от него търговска
дейност. Следва да се отбележи и, че договора за кредит е с предмет „Бизнес револвираща
линия“, т.е. за финансиране на търогвската дейност на кредитополучателя „Е.“
ЕООД, чийто управител е поръчителя М.К.Е..
Съгласно
константната практика на ВКС обезпечението на дълг
на търговско дружество от физическо лице, вкл. когато последното е съдлъжник,
не може да се приеме като дадено за цел извън и независимо от всяка търговска
дейност или професия, ако това физическо лице има тесни професионални
/функционални/ връзки с посоченото дружество, като например неговото управление
или мажоритарно участие в същото, виж в този смисъл РЕШЕНИЕ
№ 38 ОТ 23.06.2017 Г. ПО Т. Д. № 2754/2015 Г., Т. К., І Т. О. НА ВКС.
Следователно ответникът няма
качеството на потребител поради което съдът не дължи извършване на проверка за
неравноправни клаузи по смисъла на ЗЗП и ЗПК.
Доводът на въззиваемия за нарушение
на чл.10, ал.3 от ЗЗД се прави за първи път с писмената защита, подадена в
определения от въззивния съд срок след приключване на устните състезания по
делото. Освен това същата е бланкетна: „клаузите, предвиждащи включване на
просрочените задължения за лихва към главницата, респ. даващи възможност върху
тях да бъдат начислявани лихви“.
За
пълнота на изложението ще посочим, че липсата на качеството „потребител“ влияе
и на изхода по отношение на довода на въззиваемия за нарушение на чл.10, ал.3
от ЗЗД доколкото договорът за банков кредит е сключен между търговци, арг. и от
чл. 294, ал.
1 ТЗ.
По отношение действителността
на клаузата на чл.4, ал.3 от договора за кредит във връзка с изменението на
размера на възнаградителната лихва, първо по-горе приехме, че ответника няма
качеството на потребител, второ в ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 2090 ОТ 24.07.2024 Г. ПО Т. Д. №
808/2023 Г., Т. К., ІІ Т. О. НА ВКС, с което не е допуснато до касационно обжалване
въззивното решение на ОС, гр.Перник, постановено в производството по чл.422,
ал.1 ГПК срещу кредитополучателя, е прието, че тази клауза не е нищожна. Налице
е влязло в сила съдебно решение, ползващо се по въпроса със сила на пресъдено
нещо.
Следва
да отбележим и, както СРС и САС са констатирали /виж определение № 2494 от 07.10.2022 г., постановено по ч.гр.д.№ 2723 по
описа за 2022 г./, предмет на установяване по делото е само вземане за
главница, не и такова за лихви.
По
размера на задълженията:
От
заключението на допуснатата изслушана и приета по делото /пред СРС/
съдебно-счетоводна експертиза /л.157 от делото пред СРС/ се установява, че
дължимата главница по договора за банков кредит възлиза на сумата от
60 115,72 лв. /лихвите и таксите са отграничени от вещото
лице-счетоводител в т.1.4 от заключението и не влизат в тази сума/. Предмет на
установяване по делото е вземане за главница в размер на 20 480,29 лв.
като искът е предявен като частичен, от 60 115,72 лв.
При
така изложените по-горе мотиви, въззивната инстанция намира, че първоинстанционното
решение в обжалваната пред настоящия съд, част е неправилно и като такова ще
следва да бъде отменено. Вместо това ще бъде постановено друго, с
което в полза на ищеца ще бъде признато вземане в размер за разликата над
присъдената от СРС сума от 2 704,33 лв. до 20 480,29 лв. като искът е
предявен като частичен, от 60 115,72 лв.
Главницата
ще бъде присъдена ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявлението по реда на чл.417 ГПК – 18.10.2018 г. до окончателното плащане.
По
разноските:
Пред първата съдебна инстанция:
С
оглед изхода на спора решението е неправилно и в частта за разноските.
На
ищеца се следват разноски. Такива се претендират в размер на 659,61 лв.
/списък по чл.80 ГПК, л.161 по делото пред СРС/ и са сторени. СРС е присъдил
разноски в размер на 149,38 лв. поради разноски следва да му се доприсъдят в размер на 510,23 лв.
На
ответника разноски не се следват поради което не му се присъждат. Решението
в тази част следва да бъде отменено като неправилно.
Пред
въззивната инстанция:
Въззивникът претендира разноски, такива са сторени и затова му се
присъждат в размер на 370,92
лв.
– държавна такса.
На въззиваемия разноски не се следват.
Водим
от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 20035398
от 08.02.2021 г. по гр.д.№ 64955 по описа за 2019 г. на СРС, Второ ГО, 156
състав, в частта, в която се: ОТХВЪРЛЯ предявеният по реда на
чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.138 ЗЗД, от „Ю.Б.“ АД, ***, съдебен адрес:***, офис
9- адв. Д.М., срещу М.К.Е., ЕГН **********,***
Втора част, бл.********, съдебен адрес:***, офис 18-адв. Ч., иск за сумата над 2704, 33 лева до пълния предявен размер от 20480,29 лева,
представляваща главница дължима от поръчителя по Договор за банков кредит
продукт „Бизнес револвираща линия“ № BL 13314/19.02.2008 г., Анекси №
1/19.06.2009 г., № 2/16.02.2010 г., № 3/13.12.2011 г., № 4/19.112.2012 г., №
5/12.12.2013 г. и № 6/20.04.2015 г. и Договор за поръчителство от 19.02.2008
г., като частичен иск за главница от
такъв в по-голям размер от 60115,72 лева, за която сума е издадена Заповед за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК от
08.01.2019 г. по ч. гр. д. № 67305/2018 г. по описа на СРС, II Г. О., 156-ти
състав, като и в частта за разноските в
полза на ответника М.К.Е..
И вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО по предявеният от „Ю.Б.“
АД, ***, съдебен адрес:***, офис 9- адв. Д.М., срещу М.К.Е., ЕГН **********,*** Втора част, бл.********, съдебен
адрес:***, офис 18-адв. Ч., иск на основание
чл.422 ГПК във връзка с чл.415 ГПК вр. с чл.430, ал.1 ГПК вр. с чл.138 ЗЗД,
че в полза на „Ю.Б.“ АД, ЕИК ********, срещу М.К.Е., ЕГН **********, съществува вземане за сумата над 2704, 33 лева до
пълния предявен размер от 20480,29 лева, представляваща главница дължима от
поръчителя по Договор за банков кредит продукт „Бизнес револвираща линия“ № BL
13314/19.02.2008 г., Анекси № 1/19.06.2009 г., № 2/16.02.2010 г., №
3/13.12.2011 г., № 4/19.112.2012 г., № 5/12.12.2013 г. и № 6/20.04.2015 г. и
Договор за поръчителство от 19.02.2008 г., като частичен иск за главница от
такъв в по-голям размер от 60115,72 лева, за която сума е издадена Заповед за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК от
08.01.2019 г. по ч. гр. д. № 67305/2018 г. по описа на СРС, II Г. О., 156-ти
състав.
ОСЪЖДА М.К.Е., ЕГН **********,*** Втора част, бл.********,
съдебен адрес:***, офис 18-адв. Ч., да заплати на „Ю.Б.“ АД, ***, съдебен
адрес:***, офис 9- адв. Д.М., сумата в
размер на 510, 23 лв., представляваща доприсъдени разноски за първата съдебна
инстанция.
ОСЪЖДА М.К.Е., ЕГН **********,*** Втора част, бл.********,
съдебен адрес:***, офис 18-адв. Ч., да заплати на „Ю.Б.“ АД, ***, съдебен
адрес:***, офис 9- адв. Д.М., сумата в
размер на 370,92 лв., представляваща разноски за въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО може
да се обжалва с
касационна жалба при условията на чл.280, ал.1 и 2 ГПК пред ВКС на РБ в
1-месечен срок от връчването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: