Р Е Ш Е Н И Е № 59
гр.Видин, 18.07.2019г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Видинският окръжен съд, гражданска колегия, в публично заседание на двадесет и пети
юни през две хиляди и деветнадесета
година в състав:
Председател: В… В…
А… П…
В… М…
при
секретаря И… К…, като разгледа докладваното от съдията В… М… Вгр.дело № 206 по
описа за 2019 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл.258 и сл.от ГПК.
Образувано по
въззивна жалба от „Ф….“ АД ЕИК …от гр.С… представлявано от Н… К… Н… против решеине
№ 74/28.02.2019г. по гр.д. № 1049/2018г. на ВРС ,с което е отхвърлен
предявеният иск за признаване на установено по отношение на ЕТ „Г….-В… В…“ ЕИК …,
в качеството на кредитополучател и на В…. от гр.В… ЕГН: … ,в качеството на
солидарен длъжник че дължат на „Ф….“ АД
сумата в общ размер 4111.44 лева от която 2220 лева главница, 1085.60
лева такса ангажимент по чл.3 от договора, 825.84 лева неустойка за забава по
чл.7 от договора, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата
на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК, за които суми ищецът се е снабдил
със заповед № 3612/15.12.2017г.постановена по Чгр.Д. № 3555/2017г. по описа на
ВРС. Поддържа се във въззивната жалба, че решението е неправилно и незаконосъобразно
и следва да бъде отменено, като мотивите и твърденията в същото са
неоснователни. Изискването за уведомяването на длъжника за настъпила предсрочна
изискуемост въведено с т.18 от Тълк.решение № 4/2013г на ОСГТК на ВКС, намира
приложение само по отношение на банките.
Жалбоподателят
не е банка, а не банкова институция по смисъла на чл.3, ал.1 от ЗКИ поради
което нормите на чл.60, ал.2 от този закон са неприложими. Дейността на
финансовата институция жалбоподател в настоящето производство се урежда с
подзаконов нормативен акт, Наредба № 26/23.04.2009г. за финансовите институции,
същите не подлежат на лицензионен режим, за тях не се прилага разпоредбата на
чл.417, т.2 от ГПК, като субекти за издаване на заповед за незабавно изпълнение.
Правната рамка на сключваните от небанкови субекти договори за кредит обхваща
нормите на заема за потребление в ЗЗД и тези на Закона за потребителския
кредит, като извън нея остават относимите към банковото кредитиране разпоредби
на търговския закон.
В
конкретния случай не се касае за договор за банков кредит, а за договор, чиято
регламентация е по Закона за потребителския кредит. Посочва, че съществуването
на паричните вземания заявени от жалбоподателя в заповедното производство е
потвърдено изцяло по вид и размер на вземанията от обективното и компетентно
заключение на експертизата, поради което следва да се признае изцяло предявения
от „Ф…“ АД иск .Претендират и разноските по делото.
По
делото е постъпил отговор на въззивната жалба от В… Г… В…, чрез назначеният му
особен представител адв.С… И… , в който поддържа, че решението е правилно и
законосъобразно, въззивника не е уведомил въззиваемия за настъпилата предсрочна
изискуемост на кредита. Поддържат и възражението че договорните клаузи по чл.3,
ал.1,т.1 и по чл.7, ал.1 от процеснсия договор за кредитна линия, уреждащи
таксата ангажимент и договорената неустойка са неравноправни по смисъла на
чл.143, т.5, т.18 и т.19 от ЗЗП , доколкото задължават кредитополучателя да
заплати необосновано високо обезщетениие и неустойка посредством което се стига до обогатяване без правно
основание. Поддържа се искане за обявяване на нищожност на договорните клаузи
по чл.3, ал.1,т.1 и по чл.7, ал.1 от процесния договор.
Видински
окръжен съд като взе предвид постъпилата жалба, становището на ответната по
жалба страна и съобразявайки данните по делото прие за установено следеното:
Жалбата
е процесуално допустима. Разгледана по същество основателна по следните съображения:
С
обжалваното решение първоинстанационния съд е отхвърлил предявеният иск от „Ф….“ АД ЕИК… от гр.С…, представлявано
от Н. К. Н. , за признаване на установено по отношение на ЕТ „Г….“ ЕИК … в
качеството на кредитополучател и на В. Г. В. от гр.В… ЕГН: …, в качеството на
солидарен длъжник, че дължат на „Ф….АД
сумата в общ размер 4111.44 лева от която 2220 лева главница, 1085.60
лева такса ангажимент по чл.3 от договора, 825.84 лева неустойка за забава по
чл.7 от договора, ведно със законната лихва върху главницата,, считано от
датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК ,за които суми ищецът се е снабдил
със заповед № 3612/15.12.2017г.постановена по Чгр.Д. № 3555/2017г. по описа на
ВРС.
От
данните по делото се установи че страните са сключили договор за бизнес линия
от 21.04.2017г.. Видно от договора ищеца е предоставил на кредитополучателя
кредит в размер на 2200 лева със срок на договора от две години, считано от
21.04.2017г като условията по договора са уговорени в чл.3, ал.1 от същия.
Уговорен е срок двугодишен от датата на подписването, а в чл.7, ал.1 размера на
дължимата неустойка 0.3% от всичко дължимо от договора при забава на плащане
при погасителна вноска, неплатена такса ангажименти до пълното плащане на
забавената сума или до настъпване на предсрочна изискуемост. При забава повече
от 40 календарни дни е уговорена и еднократна неустойка в процент на 20% върху
всичко дължимо по договора за кредит. Уговорено е, че предсрочната изискуемост
настъпва при забава на плащанията повече от 40 календарни дни и може да бъде
обявена посредством уведомително писмо или по друг начин посочен в договора.
Не
е спорно по делото, че сумата по договора е усвоена от кредитополучателя, в
този смисъл е и икономическата експертиза.
При
тази фактическа обстановка, Съдът приема, че жалбата е основателна. В
настоящият случай „Ф…. АД е небанкова институция по смисъла на
чл.3, ал.1 от ЗКИ и нормите на последния закон във връзка с което е постановено
Тълк.решение № 4/2013г. са неприложими. Видно от данните по делото заповедното
производство , въз основа на заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК,
която норма не изисква от съда преценка за настъпила предсрочна изискуемост на
вземането по кредита. В случаите когато заема е предоставен от небанкова
финансова институция какъвто е настоящия, клаузата включена в договор за заем
за потребление за предсрочна изискуемост при настъпването на определени условия
е свързана с неизпълнението на задължението, а за връщане на заетата сума и
непротиворечи на свободата на договаряне по чл.9 от ЗЗД.
Разпоредбата на чл.60, ал.2 от ЗКИ на която се
позовава т.18 от Тълк.решение № 4/2013г. е специална и не се прилага в общите
облигационни отношения за които е приложима договорната свобода при определяне
настъпването на предсрочната изискуемост на едно вземане.
Доколкото в случая кредиторът не е банка, а финансова институция, тук са неприложими
разпоредбите на чл. 60 ал. 2 от ЗКИ и дадените разяснения в т. 18 от ТР № 4/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС, относно предсрочната
изискуемост и обявяването й на длъжника. Важат единствено правилата на
сключения между самите страни договор.
В тази връзка не могат да бъдат споделени възраженията в отговора за това,
че липсвало волеизявление на кредитора, нито пък такова било изпращано до
длъжника/ солидарните длъжници, защото подобно изискване не е императивно
предвидено в договора, нито пък е нормативно регламентирано за небанкова
финансова институция.
При неспазване на задълженията за
периодично погасяване на вноските са предвидени и съответните неблагоприятни за
длъжниците последици, които те следва да понесат предвид неизпълнението си.
Вторият спорен въпрос касае
таксата ангажимент, която ответникът твърди, че била нищожна, като
неравноправна и противоречаща на принципите на добросъвестността. Въпросната
такса е предвидена в чл. 3 ал. 1 т. 1 от договора и тя е дифинирана като
дължима сума в размер на 6 % от усвоената главница за всеки 14- дневен период
от ползването на кредита. Принципно, неравноправна клауза по смисъла на чл. 143 от ЗЗП е
всяка уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията
на търговеца или доставчика от една страна, и потребителя- от друга. Ответникът
като физическо лице- солидарен длъжник на кредитополучателя по договора има
качеството на „потребител“ по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, а сключеният
кредит представлява търговска сделка за предоставяне на финансова услуга,
поради което договорът попада в приложното поле на специалния ЗЗП.
Неравноправните клаузи са нищожни, освен, ако те са уговорени индивидуално по
чл. 146 ал. 1 от ЗЗП, като според ал. 2 от същата разпоредба, не са
индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради
това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им.
От процесния договор е видно, че
клаузата за тази такса е част от съдържанието на съглашението между страните,
но това не е достатъчно, за да се приеме, че същата може да бъде квалифицирана
като индивидуално уговорена, защото при всички положения следва да се установи,
че клаузата е била предмет на индивидуално договаряне и длъжникът е имал
възможността да влияе върху съдържанието й към момента на сключване на
договора. Тежестта на доказване на това обстоятелство пада върху ищеца, като
подлежащ на доказване положителен факт, установяващ изгодни за кредитора
обстоятелства и на основание специалната норма на чл. 146 ал. 4 от ЗЗП. По
делото обаче такова доказване въобще не е проведено и доказателства за
установяване на извършено индивидуално договаряне между небанковата финансова
институция и длъжника, на което договаряне предмет да е била и конкретно
оспорената от ответника клауза за такса ангажимент, не са ангажирани. В този
смисъл следва да се приеме, че въпросната клауза е била изготвена предварително
от ищеца и ответникът не е можел да влияе върху съдържанието й при подписване
на договора, поради което за тях лицето може да се ползва от защитата на
потребителя, предвидена в ЗЗП.
Съгласно нормата на чл. 143 от ЗЗП,
неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова
вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя. В тази връзка именно следва да се прецени дали е неравноправна
клаузата на чл. 3 ал. 1 т. 1 от договора, уреждаща таксата ангажимент. Според
заключението на вещото лице тази сума, съпоставена с размера на предоставения
паричен кредит е прекомерна и тя
представлява печалба на кредитора за ползване на заемните средства- вид
възнаградителна лихва, но прикрита под друга форма и уговорена по начин,
непозволяващ на потребителя да прецени икономическите последици от сключването
на договора. Принципно, понятието „такса ангажимент“ при отпускане на кредит, е
свързано с усвояването на сумата от страна на кредитополучателя, т.е. тази
такса следва да се начислява само, ако клиентът не усвои отпусната му сума. В
случая обаче кредитът е бил усвоен веднага с подписване на договора и по
естеството си такава такса не може да се начислява, а под това наименование се
заобикаля закона, като се определя много висок % на лихва, която, ако беше
предвидена в договора в тези размери, щеше да е изначално нищожна поради
прекомерност- 6 % върху сумата от 2 200
лева (или 132 лева), дължима на всеки 14 дни за срока за договора. Такава
печалба за кредитора, предвидена в договора, съдът намира за неравновесие между
правата и задълженията на доставчика на финансовата услуга и потребителя.
Доколкото таксата е била зададена предварително и едностранно от кредитора,
изцяло във вреда на длъжника, като неравноправна клауза тя се явява нищожна.
Третата претенция по искова
молба след тези главница и такса ангажимент е досежно неустойка, начислена при
забава в плащанията. По отношение на сумата тук няма спор между страните,
доколкото длъжникът е спрял плащанията по договора, а при неизпълнение на
парично задължение се дължи съответно обезщетение за забавата при погасяването.
В чл. 7 ал. 1 от договора е предвидена тази неустойка в размер на 0, 3 %,
такава реално е начислявана от кредитора, като вещото лице в ССчЕ я посочва
като наказателна такса, възлизаща в общ размер на 825.84 лева. Същата е дължима по съображения,
свързани с неточното изпълнение на задълженията на кредитополучателя/
солидарните длъжници в търсения с исковата молба размер.
В заключение следва да се
приеме, че в полза на ищеца съществува частично съответното парично вземане, по
отношение на което вече е била издадена заповед за изпълнение. Искът е
основателен за сумите общо 3 025.84 лв -за главница
от 2 200лева и за неустойка за забава в размер на
825.84 лева, а НЕОСНОВАТЕЛЕН- за сумата от 1085.60 лева, представляваща такса ангажимент по
договора, за която сума претенцията следва да се отхвърли.
Вземането за
разноски по заповедта също е дължимо, но според мотивната част на точка 12 от
ТР № 4/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС за него съдът в исковото производство следва да
се произнесе с изричен осъдителен диспозитив, който да се отрази в настоящото
решение.
Доколкото обаче претенцията е само частично уважена,
то и разноските в заповедното производство, направени от заявителя за държавна
такса и за адвокатско възнаграждение, също следва да присъдят по съразмерност,
като на страната се присъди по- малко от претендираната сума. Изчислени
съобразно уважените вземания за главница неустойка, разноските в полза на
ищеца- заявител следва да възлизат на сумата от
1 106.21 пред първата инстанция и 684 лв. пред въззивната инстанция.
При
тази данни съдът приема че първоинстанционното решение следва да бъде отменено
и вместо него на основание чл.415 във вр.с чл.422 от ГПК бъде постановено ново, с
което съдът да ПРИЗНАЕ ЗА УСТАНОВЕНО
по отношение на ответниците ЕТ „Г…“ ЕИК … със седалище и адрес на управление
гр.В., жк.К..Б. № ..,вх….,ет…, ап….в качеството на кредитополучател и В… Г.В..
ЕГН: … с адрес гр.В…, жк.К…Б.. № …,вх…,ет…., ап… в качеството си на солидарен
длъжник , че спрямо тях съществува
изискуемо вземане на „Ф… АД ЕИК … със седалище и адрес на управление гр.С…,
жк.“Л…“ бл…., ет…., ап… представлявано от Н.. К. Н… дължимо по договор за
бизнес линия от дата 21.04.2017г. в размер на 3 025.84 за главница от 2 200лева и за неустойка
за забава в размер на 825.84 лева, по чл.7 от договора ведно със законната
лихва върху главницата,, считано от датата на подаване на заявлението по чл.410
от ГПК. Следва да бъдат присъдени и разноските пред двете инстанции в размер на
1 106.21 лв пред първата инстанция / стр.41 / и 684 лв. пред въззивната
инстанция.
По
отношение сумата 1085.60 лева такса
ангажимент по чл.3 от договора, поради недължимост на същата ,
първоинстанционното решение следва да се потвърди в тази част.
Водим
от горното СЪДЪТ
Р Е Ш И :
ПРИЗНАВА за установено
по отношение на ЕТ „Г…“ ЕИК .. със седалище и
адрес на управление гр.В…, жк.К…. № …вх…,ет…., ап…. в качеството на
кредитополучател и В. Г.В. ЕГН: … с
адрес гр.В., жк.К.Б. № …вх..,ет…., ап… в качеството си на солидарен длъжник ,че спрямо тях съществува изискуемо вземане
на „„Ф… АД ЕИК .. със седалище и адрес на управление
гр.София, жк.“Люлин“ бл.778, ет.3, ап.18 представлявано от Николай Константинов
Николов дължимо по договор за бизнес линия от дата 21.04.2017г. ,в размер на 3 025.84 лева за главница от 2 200лева и за неустойка
за забава в размер на 825.84 лева,
по чл.7 от договора ведно със законната лихва върху
главницата,, считано от датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК.
ОСЪЖДА ЕТ „Г….“ ЕИК …
със седалище и адрес на управление гр.В…, жк.К… № ..вх….,ет…., ап… в качеството
на кредитополучател и В. Г. В. ЕГН: … с
адрес гр.В…, жк.К… № …вх….,ет…., ап…. в качеството си на солидарен длъжник да заплатят на „Ф…АД разноски в размер на 1
106.21 лв. пред първата инстанция /
стр.41 / и 684 лв. пред въззивната инстанция.
ПОТВЪРЖДАВА
решението за сумата 1085.60 лева
такса ангажимент по чл.3 от договора,поради недължимост на същата.
На
особения представител адв. С. И. да се изплати внесения депозит за особен
представител в размер на 517.80 лв.
РЕШЕНИЕТО
Е ОКОНЧАТЕЛНО.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.