Р Е Ш Е Н И Е № ……
Гр. София, 16.09.2019 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д
А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV - „Д” състав, в публично съдебно
заседание на осемнадесети юни през две хиляди и деветнадесета година в следния
състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: Здравка Иванова
ЧЛЕНОВЕ : Цветомира Кордоловска
Боряна Петрова
при секретаря Поля Георгиева, като разгледа докладваното от съдия Иванова в.
гр. д. № 15002 по описа на съда за 2018 г., за да се произнесе
взе предвид следното:
Производството по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение №
417478/29.05.2018 г. на СРС, на 45 с - в, по гр. д. № 41384/2016 г. е признато за установено, по обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422 от ГПК, вр. чл. 224, ал. 1 от КТ, вр.
чл. 422, вр. чл. 86 от ЗЗД, че „С.А.“ ЕАД, ЕИК ********,
дължи на Н.И.Б., ЕГН ********** сумата в размер на 651, 89 лв. - главница за
неизплатен годишен отпуск за 19 дни за 2009 г., сумата в размер на 46, 43 лв. - лихва за забава върху главницата за периода
от 01.11.2014 г. до 14.07.2015 г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от 17.07.2015 г. (подаване на заявлнеието) до
окончателното изплащане на сумата, за които суми е издадена Заповед за
изпълнение от 07.09.2015г., издадена по ч. гр. д. № 42109 по описа на СРС, 45 -
ти състав за 2015 г. Ответникът е осъден за заплащане на разноски в исковото и
заповедното производства.
Недоволен от решението е останал ответника
„С.А.“ ЕАД, който в срок го обжалва изцяло по съображения,
че е неправилно и необосновано. В жалбата се поддържа, че исковете са погасени
по давност. Ищецът е работил в дружеството до 23.10.2014 г., когато договорът
му е прекратен на основание чл. 328, т. 1 КТ. При прекратяването не му е
изплатено обезщетението за неплатен отпуск по чл. 224, ал. 1 КТ, тъй като
правото на ползване на отпуска му е било погасено по силата на чл. 176 а КТ (в
сила от 01.03.2011 г.). Поради това ответникът е изплатил на ищеца единствено
обезщетението за неизползван отпуск за 2013 г. – 2014 г. в размер на 19 дни.
Твърди още, че по силата на новата разпоредба на чл. 176 а КТ, в сила към
момента на прекратяването на договора, дори да е имало неизползван платен
отпуск, то за него не следва да се изплаща обезщетение. Погасяването на правото
на ползване на платения отпуск, погасява и правото на обезщетение за него. Поддържа,
че ищецът е могъл да претендира обезщетение, което не е погасено по давност в
рамките на 2 години назад – т. е. да 01.12.2012 г. Тъй като обезщетението не
попада в този период, то не се дължи като погасено по давност. Случаят попада в
хипотезата на чл. 176 а КТ, тъй като правоотношението на ищеца не е прекратено
към момента на влизане в сила на разпоредбата. Моли да се отмени решението и исковете
да се отхвърлят със законните последици. Претендират се разноските, включително
за юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за
прекомерност на разноските на ищеца за адвокатски хонорар, по смисъла на чл.
78, ал. 5 ГПК.
Въззиваемият – ищецът Н.И.Б., не е подал в срок
отговор по реда на чл. 263 ГПК, но в съдебно заседание, чрез процесуалния си
представител, оспорва жалбата. Поддържа, че решението е законосъобразно,
постановено в съответствие с доказателствата и моли да се потвърди. Претендира
разноски.
Софийски градски съд като преценява решението и въз основа на направените с
жалбата възражения и по реда на чл. 271 ГПК,
приема следното:
В рамките на проверката по чл. 269 ГПК
въззивният съд намира, че постановеното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо. Относно неговата законосъобразност - съдът е
обвързан от изложеното в жалбата, като следи и без довод за нарушения на
императивните материалноправни норми.
От районния съд обективно
кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422 от ГПК, вр. чл. 224, ал.1 от КТ, вр. чл.
422, вр. чл. 86 от ЗЗД, за установяване дължимост на обезщетение за неизползван платен годишен
отпуск за 2009 г. и лихви върху него.
Съгласно чл. 224, ал. 1 КТ (в
редакцията, релевантна в процесния период), при прекратяване на трудовото правоотношение работникът
има право на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, правото за който
не е погасено по давност (по чл. 176 а КТ). Целта на обезщетението е да се компенсира
работещия за това, че реално
не е ползвал полагащия му се
отпуск.
Следователно, правото на такова обезщетение възниква
при кумулативното наличие на две предпоставки - прекратяване на трудовия
договор, независимо от основанието и при положение, че работникът не е
използвал полагащия му се платен отпуск за съответния период преди прекратяване
на трудовото правоотношение, за който правото не е погасено.
Страни не оспорват, че трудовият договор с
ищеца е прекратен на основание чл. 325, т. 1 КТ, считано от 01.11.2014 г., като
не му е заплатено обезщетение за неизползван отпуск по чл. 224, ал. 1 КТ за 19
дни от 2009 г., а единствено е заплатено такова за 2013 г. - 2014 г.
От приложената пред СРС папка № 1 (л. 202), съгласно
Заповед № Б918/25.06.2010 г. се установява, че неползваният отпуск от 19 дни е
част от полагащия се за 2009 г. в размер на 34 дни. Според заключението на
вещото лице по приетата без възражения пред СРС ССчЕ обезщетението
за 19 дни за 2009 г. неизползван платен годишен отпуск възлиза на 883, 90 лв.,
а размера на законната лихва върху него, за периода от 01.11.2014 г. до
14.07.2015 г. е в размер на 62, 94 лв. Следователно исковете са изцяло
основателни по размер.
Въззивният състав намира за неоснователно възражението на въззивника, което се поддържа и в жалбата, че
правото на ползване на платения
годишен отпуск на ищеца е погасено
по давност, поради което не му се
дължи и обезщетение за неизползвания платен отпуск за 2009 г. и споделя
изводите на СРС изложени в тази насока.
Само за пълнота следва да се посочи, че в нормата на
чл. 176 а КТ, в приложимата към момента на уволнението
01.11.2014 г. редакция, е регламентирано, че когато платеният
годишен отпуск или част от
него не е използван то изтичане
на две години
от края на
годината, за която се полага,
независимо от причините за това,
правото на ползването му се
погасява по давност, а когато платеният годишен отпуск е отложен при условията и реда на чл.
176, ал. 4
КТ, правото на работника или служителя
на ползването му се погасява
по давност след изтичане на
две години от края на
годината, в която е отпаднала причината за неползването му.
Нормата на чл. 176а КТ е в сила от
01.03.2011 г. (ДВ, бр. 18 от
2011 г.). Същата е материална, доколкото
касае материални субективни права на работника или
служителя във връзка с ползването на полагащия му
се платен годишен отпуск. Ето защо и доколкото не е изрично предвидено, тази норма няма обратно
действие и не може да регулира
правото на платен годишен отпуск и възможността за неговото ползване,
възникнало до момента на влизането й в сила.
С оглед изложеното съдът споделя извода, че нормата на чл.
176 а КТ не регулира
правото на ползване и неговото погасяване за периода
2009 г., за който е направено възражението на жалбоподателя.
Следва да се
отбележи освен това, че вземането за
обезщетение за неизползван платен годишен отпуск също не е погасено
по давност, тъй като 3 - годишният
давностен срок, установен в нормата на чл. 358, ал.
1, т. 3 КТ, започва да тече от
датата на прекратяване на трудовия договор (в случая 01.11.2014 г.), а не от годината,
за която се отнася неползвания
отпуск. Прекратяването на трудовото
правоотношение трансформира
правото на платен отпуск в право да се
получи заместваща престация - парично обезщетение за неползването му в предходен момент. Вземането за обезщетение за неизползван отпуск за 2009 г. не е погасено към
момента на подаване на заявлението на 17.07.2015 г.
По изложените
съображения възражението на жалбоподателя за погасяване по
давност на правото на ищеца да ползва
отпуска за
2009 г. е неоснователно. Жалбоподателят не е релевирал
доводи относно размера на определеното
от решаващия съд обезщетение, поради което и на основание чл.
269 ГПК, този въпрос
е извън предмета на въззивната проверка
и не следва да се обсъжда.
Доколкото решаващите изводи на въззивният
състав съвпадат изцяло с тези на СРС, решението следва да се потвърди така,
както е постановено включително в
частта по присъдените в тежест на ответника разноски за исковото и заповедното
производства, които са съобразени с доказателствата за реално направени
разноски.
По разноските пред СГС : С оглед изхода от спора, право на разноски
има ищецът – въззиваема страна. В полза на ищеца
следва да се присъдят 300 лв. адвокатски хонорар за тази инстанция, който е в
минимален размер и не са налице основания по чл. 78, ал. 5 ГПК за намаляването
му.
Водим от гореизложеното Софийски градски
съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 417478/29.05.2018 г. на СРС, на 45 с - в, по гр. д. №
41384/2016 г.
ОСЪЖДА С.А. ЕАД, ЕИК ********, с адрес ***, да заплати на Н.И.Б.,
ЕГН **********, с адрес ***, чрез адв. Р. Ф., 300 лв.
адвокатско възнаграждение пред СГС, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване, на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.