№ 450
гр. Варна, 24.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ ТО, в публично заседание на
девети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Цвета Павлова
Членове:Пламен Ат. Атанасов
Деница Добрева
при участието на секретаря Христина Здр. Атанасова
като разгледа докладваното от Деница Добрева Въззивно гражданско дело №
20243100500137 по описа за 2024 година
за да се произнесе, съдът съобрази следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от ЕТ “Амбитус-Д. Щ.“, ЕИК *********,
със седалище гр.Варна, чрез адв. Н. срещу Решение №3656 от 13.11.2023г.,
постановено по гр.д. № 1301/2023г. по описа на ВРС, с което спрямо ответника/
сега въззивник/ е прието за установено в отношенията му с „Лено“ АД, ЕИК
********* със седалище и адрес на управление гр.София, бул.“Цариградско шосе“
№96, ет.7, че дължи сумата от 163.69 евро, представляваща падежирала главница
по вноски от № 17 до № 48 по погасителен план към договор за бизнес кредит с
клиентски №***** г., както и падежирала договорна лихва за периода 19.09.2019 г.
до 18.05.2022г. в размер на 6069.59 евро, за които вземания е издадена заповед за
изпълнение по гр.д.№7582/2022г. на ВРС, ведно със законната лихва върху
главницата от датата на подаване на заявлението за издаване заповед за изпълнение
14.06.2022 г. до окончателното изплащане на задължението, както и присъдените
разноски в заповедното и исковото производство, на осн. чл.422 от ГПК.
Обжалваното решение се намира за неправилно и необосновано.
Въззивникът сочи оплаквания, че доводите му за недействителност на кредитното
правоотношение не са обсъдени в цялост от първата инстанция. Посочването в
съдържанието на договора, че финансирането е опуснато с бизнес предназначение
е целяло единствено заобикаляне на ЗЗП. Акцентира, че кредитирането не е било
за обезпечаване основната дейност на търговеца. Необосновани са изводите на
първоинстанционния съд относно действителността на договорната разпоредба, с
която е уговорена възнаградителна лихва в размер на 30 %. Отделно оспорваната
1
разпоредба противоречи на принципите за добросъвестност при договарянето,
като въззивникът счита, че като база за определяне на възнаградителната лихва
следва да служи величината на законната лихва. Навежда доводи, че при
преценката за добросъвестност при договарянето съдът е следвало да съобрази
обстоятелството, че вземаниятата по договора се явяват обезпечени както с
договорна ипотека, така и чрез осигуряване на съдлъжници, които да отговарят
заедно с главния длъжник. Ето защо счита, че размерът на възнаградителната
лихва не съответства на риска на заемодател, предоставил обезпечен кредит,
съответно, че размерът й противоречи на принципа за добросъвестност. Сочи
нищожност на разпоредбата на чл.2,3 б(iii) от договора. Възразява, че при
постановяване на решението съдът не е съобрази постановките на ТР 3/2017 на
ОСГТК на ВКС относно начисляване на договорна лихва върху падежирала
главница. Страната сочи и процесуални нарушения, изразяващи се в необсъждане
на правеното с молба преди о.с.з. на 10.10.2023г. молба за постановяване на
решение по чл. 238, ал.2 от ГПК.
Въз основа на изложеното настоява за отмяна на обжалваното решение и
отхвърляне на предявения срещу него иск.
В срока по чл.263 ГПК е постъпил отговор от насрещната страна. Счита
обжалването за недопустимо по съображения, че с отговора на исковата молба
ответникът е направил само бланкетни възражения и не е направил искА.я по
доказателствата. Ето защо счита, че аргументите относно целите на
финансирането и действителността на чл.2,3 б(iii) от договора, са преклудирани
като незаявени в срока по чл. 131 от ГПК. Оспорва доводите относно качеството, в
което е действал ответникът при сключване на договора, като счита, че той е
действал в рамките на своята търговска дейност. Обосновава уговореният размер
на възнаградителната лихва със свободата на договаряне. Като ориентир за
добросъвестно уговорен размер на възнаградителната лихва сочи петкратния
размер на законната лихва съгл. чл. 19, ал. 4 от ЗПК, при съобразяване, че
кредитополучателят е търговец. Оспорва становището за свръхобезпеченост на
кредита като изложен от насрещната страна аргумент срещу добросъвестно
уговорен размер на възнаградителната лихва. Счита, че законът не забранява
учредяване на повече от едно обезпечение за един дълг. Счита, че първата
инстанция не е допуснала процесуално нарушение като е отказала да постанови
решение по реда на чл. 238, ал. 2 от ГПК. Направеното от ответника в този смисъл
искане е бланкетно и неосновано на конкретни фактически твърдения. Счита, че
неприсъствено решение може да бъде постановено само ако поведението на ищеца
сочи неподдържане на предявения иск, какъвто не е случая. В заключение настоява
за потвърждаване на обжалваното решение. Оспорва наличие на процесуални
нарушения, които да са обусловили доказателствена непълнота и пропуски на съда
по допускане на относими доказателства.
В съдебно заседание страните не изпращат представители. С нарочно
становища поддържат възраженията си по спора.
Преди да се произнесе по същество на жалбата, съдът следва да изложи по
допустимостта на обжалването следното:
Не може да се сподели становището на въззиваемия за недопустимост на
2
обжалването по съображенията, че в срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК ответникът не е
навел конкретни оспорвания. Правото на въззивно обжалване съгласно чл. 258, ал.
2 от ГПК е предоставена на страната в исковия процес, срещу която е постановено
неизгодно първоинстанционно решение. В случая се обжалва именно такова
решение,с което предявените срещу ответника искове са били изцяло уважени.
Бланкетността на оспорваниятата пред първата инстанция е от значение
единствено относно настъпила преклузия за факти, но няма отношение към
правото на обжалване. Ето защо и като съобрази, че жалбата е депозирана в срок от
легитимирана страна, въззивният съд намира, че настоящото производство за
надлежно учредено.
По същество, след съобразяване на предметните предели на въззивното
производство, очертА. в жалбата и отговора, Варненски окръжен съд приема за
установено от фактическа и правна страна следното:
Варненският районен съд е сезиран от „Лено” АД с иск по реда на чл. 422,
ал. 1 от ГПК, след уточняване по реда на чл. 129, ал. 2 от ГПК пред въззивната
инстанция, за установяване съществуването на вземания по оспорена в срока по чл.
414 от ГПК заповед за изпълнение № 4479/15.07.2022г. по ч.гр.д.№ 7582/2022г. по
описа на ВРС, с която е разпоредено длъжникът ЕТ "Амбитус - Д. Щ.“ да заплати
на заявителя 163.69 евро, представляваща падежирала главница по вноски от № 17
до № 48 към погасителния план на Договор бизнес кредит №5977/15.08.2018г. и
сумата от 6069,59 евро падежирала договорна лихва за периода от 19.09.2019г. до
18.05.2022г.
Ответникът е твърдял, че съдържанието на договора не отговаря на
правилата за потребителска защита. ЕТ е сключил договора не във връзка с
търговската си дейност, а с цел погасяване на задължения на физическите лица Д.
Щ. и Н.Щ.. Твърдяло се е противоречие със законовите разпоредби за формиране
размера на договорната лихва.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. Относно
правилността на решението съдът е ограничен до оплакваниятата в жалбата. В
обхвата на тази проверка, съставът на въззивния съд намира следното:
Обжалваното решение е действително по критериите на ТР от 10.02.2012г.
по тълк. д. № 1/2011г. на ОСГТК на ВКС, като постановено от надлежен съдебен
състав, в рамките на предоставената му правораздавателна власт, и съдържащо
реквизитите по чл. 236 ГПК.
Произнасянето на първоинстанционния съд съответства на претенция за
установяване на вземания по оспорена заповед за изпълнение, издадена по искане
за „Лено“ АД за вземания за падежирала главница и възнаградителни лихви по
договор за бизнес кредит. Срокът по чл. 415, ал. 1 от ГПК е спазен. Само в частта
по отношение присъдената законна лихва, като правоувеличаваща последица от
подаване на исковата молба, респ. заявлението за издаване на изпълнително
основание, решението се явява недопустимо. Касае се за акцесорно право, което се
релевира в процеса посредством нарочно искане, предявено с исковата молба или
впоследствие, в хода на висящия процес. В случая такова искане за присъждане на
законна лихва не е направено със заявлението по чл. 417 от ГПК, респективно за
3
него не е издадена заповед за изпълнение. В развилото се последващо исково
производство подобно искане също не е релевирано. Решението, с което е
присъдена лихва като законна последица от уважаване на иска е постановено по
непредявено искане, поради което подлежи на обезсилване.
Евентуалният пропуск на съда да постанови решение по чл. 238, ал.2 от ГПК
срещу ищеца, който не се е явил в съдебно заседание, без да е направил искане за
разглеждане на делото в негово отсъствие, не се отразява на допустимостта на
произнасянето. Постановяването на неприсъствено решение представлява правна
възможност, приложима по преценка на съда, която преценка не подлежи на
обжалване. Поначало постановяване на решение по общия ред охранява в по-
висока степен интересите на страните, тъй като осуетява възможността за
отмяната му по извънинстанционен ред- чл. 240 от ГПК.
Относно правилността на решението съставът на въззивния съд намира
следното:
Първият спорен въпрос, поддържан пред въззивната инстанция, е относно
потребителското качество на длъжника. При тази преценка следва да се съобрази,
че директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно
неравноправните клаузи в потребителските договори дефинира договорите, към
които се прилага, според качеството на страните по тях – в зависимост от
обстоятелството дали те действат или не действат в рамките на осъществяваната
от тях търговска или професионална дейност (решение на Съда от 30.05.2013г.,
Dirk Frederik Asbeek Brusse и др. (С-488/11), ECLI:EU:C:2013:341, решение на Съда
от 06.07.2017г., Air Berlin & Co. Luftverkehrs RG (С-290/16), ECLI:EU:C:2017:523,
решение на Съда от 17.05.2018г., Karel de Grote – Hogeschool Katholieke Hogeschool
Antwerpen (С 147/16), ECLI:EU:C:2018:320, решение на Съда от 21.03.2019г., Henri
Pouvin и др. (С-590/17), ECLI:EU:C:2019:232 и много други). Също съгласно
практиката на СЕС, когато е сезиран със спор по договор, който би могъл да
попадне в приложното поле на посочената директива, националният съд трябва с
оглед на всички обстоятелства по делото и на всички доказателства да провери
дали съответното лице, което е страна по договора, може да бъде определено като
потребител по смисъла на директивата (решение на Съда от 03.09.2015г., Costea (С-
110/14), ECLI:EU:C:2015:538, решение от 27.10.2022г., „С.В.“ ООД (С-485/21),
ECLI:EU:C:2022:839 и др.).
В случая ищецът основава правата си на кредитно правоотношение по
договор за бизнес кредит клиентски № ***** г., видно от който на ответника в
качеството му на ЕТ, заедно с трето лице Н.Щ., като солидарен длъжник, е
предоставено кредитиране в размер на 7700 евро, усвоими на няколко етапа,
посочени в т. 2. 1 от договора. Задълженията по договора са обезпечени с ипотека
на недвижим имот, собственост на Д. и Н.Щ.и, съгласно учредена с НА №174, том
I, рег.№4264, дело №174/2018г. на нотариус № 124 НК. Видно от съдържанието на
договора част от средствата - 1917,93 лева са послужили за погасяване задължения
за местни данъци и такси, задължения върху доходите на физическите лица и
глоби. Друга част- 778.44 лева е погасила задълженията за нотариална такса за
учредяване на договорна ипотека, такси за проучване и изготвяне на документи.
В т. 4.2 от договора е регламентирано, че заемополучателят е длъжен да осигурява
изразходването на предоставената му в заем сума само за целите, посочени в т. 2.1.
4
b . В последната точка(2.1.b) обаче е уредено, че финансирането служи за
погасяване на личните задължения на кредитополучателя и солидарния длъжник.
Макар договорът да е сключен за бизнес цел, както индикира общото
наименование, в съдържанието на споразумението липсва препратка за каквото и
да било стопанско финансиране. От приложеното по делото извлечение е видно, че
отпуснатите средства, след приспадане на погасените за сметка на солидарните
длъжници публични задължения, са преведени по лична сметка на Н.Щ.. От друга
страна регистрацията на самия ЕТ “ Амбитус-Д. Щ.“ е извършена само една
седмица преди сключване на договора. След регистрацията на ЕТ по партидата на
търговеца липсват други вписвания, обявявания и заличавания, включително
обявяване на годишни финансови отчети. Тези обстоятелства сочат на индиция, че
търговска дейност изобщо не е била осъществявана и след сключване на договора
за кредит.
При тези данни съдът намира, че поне част от отпуснатите средства са били
отпуснати с цел погасяване на задължения, възникнали преди сключването на
договора за кредит, респективно преди търговската регистрация на физическото
лице- кредитополучател. Тоест касае се за такива задължения, които нямат общо
със стопанската дейност на ответника. В съдържанието на самия договор липсва
уредба за целта на кредитирането, а самото наименование „Бизнес кредит“ не
следва да е съобразява безкритично, а да се тълкува в съвкупност с всички
обстоятелства около отпускане на заема. Именно при такава преценка, съставът на
въззивния съд намира, че липсват категорични данни по делото кредитирането да е
свързано с търговската дейност на въззивика. Напротив, изрично страните са
приели, че със средствата се погасяват лични задължения на физическите лица –
солидарни длъжници. Сходен с настоящия е разгледания с Решение № 57 от
17.05.2024 г. на ВКС по т. д. № 2418/2022 г., I т. о., ТК, правен казус.
След преценка за потребителското качество на заемополучателя съдът
следва да се произнесе по доводите в жалбата за нарушаване правилата на
потребителска закрила. Пред настоящия състав се поддържат оплаквания за това,
че съдът не е отчел необосновано висок и следователно противоречащ на добрите
нрави процент на възнаградителна лихва.
Видно от уговорката между страните (чл. 2.3.b) възнаградителната лихва в
размер на 30 % е начислима само върху непогасената главница. Предвидено е, че
за целия срок на договора заемателят дължи един и същ размер на погасителната
вноска, което предполага по-голям размер на възнаградителната лихва, тъй като
последната се начислява върху оставащата главница, която пък се дължи на малки
вноски. Сочената уговорка е допустима по арг. от чл.5, ал.2, т.11 ЗКНИП.
Възнаградителната лихва е ясно договорно определена във фиксиран размер. Тъй
като същата съставлява цената на осъществено кредитиране, размерът й е извън
общия контрол за неравноправност. Съгласно чл. 145, ал.2 ЗЗП преценяването на
неравноправната клауза в договора не включва определянето на основния му
предмет, както и съответствието между цената или възнаграждението, от една
страна, и стоката и услугата, която ще бъде доставена или извършена в замяна, от
друга страна, при условие че тези клаузи на договора са ясни и разбираеми/ В този
смисъл е Решение №50086/21.12.2023г. по т.д.№ 1027/2022 на ВКС, 1 -во ТО/.
При служебната проверка по чл.7, ал.3 ГПК на съответствието на клаузите
5
на договора с правилата за потребителска закрила, съставът на въззивния съд
съобразява, че ЗКНИП императивно изисква сключвА.те по реда на този закон
договори за кредит да съдържат, освен другото, годишен процент на разходите по
кредита заедно с подробна информация за всички разходи, включени в общите
разходи по кредита за потребителя (чл. 24, ал. 1, т. 9 от ЗКНИП). В случая при
процесния договор това изискване не е било спазено и като сключен в нарушение
на закона договорът е нищожен (чл. 38 от ЗКНИП). Ответникът – потребител
дължи връщане единствено на сума, равняваща се на общия размер на кредита, но
не и лихва или други разходи по кредита (чл. 39 от ЗКНИП). Искът за
възнаградителна лихва се явява неоснователен и подлежи на отхвърляне.
Видно от заключението на изслушаната пред настоящата инстанция
съдебно-счетоводна експертиза размерът на извършените от ответника погашения
за възнаградителна лихва (3072,23 евро), неустойка за забава (2216,31 евро),
разноски(2000 евро), превишават размера на дължимата главница, в това число
претенираната по делото час по делото част. С оглед изложените по-горе
съображения, сумите платени над чистата главница са платени без основание. В
този случай съгласно съображенията по решение на СЕС С-170/2021 съдът е
длъжен служебно да извърши прихващане между плащането, извършено въз
основа на неравноправна клауза в договор за потребителски кредит, и останалата
дължима сума по договора. Ето защо и доколкото погашенията надвишават
размера на чистата главница, и предявеният иск за главницата следва да се
отхвърли.
Поради несъвпадение на изводите на двете инстанции обжалваното решение
в допустимата част, следва да се отмени, като вместо него се отхвърлят
предявените искове.
На осн. чл. 78, ал. 3 от ГПК на въззивника се следват разноски за двете
съдебни инстанции.
Претендират се разноски в размер на по 1500 лева за адв. възнаграждение,
като сторени разходи от въззивника в лично качество и отделно в качеството му на
ЕТ. Търговската регистрация на физическото лице единствено му предоставя
възможност за участие в стопански оборот, без да му създава различна
правосубектност. Не са налице отделни субекти, респективно страните в исковия
процес, на които да се присъдят поотделно разноски. Възнаграждението е едно.
Основателно обаче в възражението за прекомерност на адв. възнаграждение. С
оглед фактическата и правна сложност на делото, цената на иска и извършените
процесуални действия от пълномощника, възнаграждението следва да се определи
на 1000лева. В заключение на страната се следва сумата от 1669,68 лева пред
настоящата инстанция за държавна такса, експертиза и адвокатски хонорар и 1600
лева- пред първата.За първата инстанция ищецът не е възразил своевременно за
прекомерност.
Водим от горното, съставът на въззивния съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение №3656/13.11.2023 г. по гр.д.№ 1301/2023г. по описа на
6
Варненски районен съд в частта, с която е прието за установено, че ЕТ “Амбитус-
Д. Щ.“, ЕИК *********, със седалище гр.Варна, дължи на „Лено“ АД, ЕИК
********* със седалище и адрес на управление гр.София, бул.“Цариградско шосе“
№96, ет.7 сумата от 163.69 евро, представляваща падежирала главница по вноски
от № 17 до № 48 по погасителен план по договор за заем бизнес кредит с клиентски
№***** г., както и падежирала договорна лихва за периода 19.09.2019 г. до
18.05.2022г. в размер на 6069.59евро, за които вземания е издадена заповед за
изпълнение по гр.д.№7582/2022г. на ВРС, включително и в частта за разноските и
вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявен от„Лено“ АД, ЕИК ********* със седалище и адрес
на управление гр.София, бул.“Цариградско шосе“ №96, ет.7 срещу ЕТ “ Амбитус-
Д. Щ.“, ЕИК *********, със седалище гр. Варна иск за установяване
съществуването на вземания, за които в полза на „Лено“ АД е издадена заповед за
изпълнение по гр.д.№7582/2022г. на ВРС за сумата от163.69 евро, представляваща
падежирала главница по вноски от № 17 до № 48 по погасителен план по договор
за заем бизнес кредит с клиентски №***** г., както и падежирала договорна лихва
за периода 19.09.2019 г. до 18.05.2022г. в размер на 6069.59евро.
ОБЕЗСИЛВА решение №3656/13.11.2023г. по гр.д.№ 1301/2023г. по описа
на Варненски районен съд в частта, в която е прието за установено, че ЕТ “
Амбитус-Д. Щ.“, ЕИК *********, със седалище гр.Варна, дължи на „Лено“ АД,
ЕИК ********* със седалище и адрес на управление гр.София, бул.“Цариградско
шосе“ №96, ет.7 законна лихва върху главницата от датата на сезирането на съда
със заявление за издаване заповед за изпълнение- 14.06.2022 г. по ч.гр.д.
№7582/2022г. по описа на ВРС до окончателното издължаване на сумата.
ОСЪЖДА „Лено“ АД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление
гр.София, бул.“Цариградско шосе“ №96, ет.7 ДА ЗАПЛАТИ на ЕТ “ Амбитус-Д.
Щ.“, ЕИК *********, със седалище гр.Варна сумата от 1669,68 лева,
представляваща разноски пред въззивната инстанция за държавна такса,
експертиза и адвокатско възнаграждение и сумата от 1600 лева- разноски пред
първата инстанция за експертиза и адвокатско възнаграждение, на осн. чл. 78, ал. 3
от ГПК.
Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от
съобщаването му на страните пред Върховния касационен съд на Република
България, при условията на чл. 280, ал. 2 от ГПК
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7