№ 328
гр. гр.Велинград, 20.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВЕЛИНГРАД, IV - ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и трети септември през две хиляди двадесет и
пета година в следния състав:
Председател:МАЯ Г. СРЕДКОВА-ПЕТРОВА
при участието на секретаря ЦВЕТАНА Й. КОЦЕВА
като разгледа докладваното от МАЯ Г. СРЕДКОВА-ПЕТРОВА Гражданско
дело № 20235210100728 по описа за 2023 година
Предявени са от В. Ц. С. с ЕГН ********** и Ю. М. С. с ЕГН
**********, против Ю. М. Д., с ЕГН: ********** и адрес: гр. Велинград,
ул.“Булаир“ № 18, иск с правно основание чл.124, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 79
ЗС, с който се иска съдът да признае за установено по отношение на
½
ответника, че ищецът е собственик на идеални части от общите части
на сграда с идентификатор 10450.502.844.2 представляващо избено
помещение, което е принадлежност към първи жилищен етаж с
идентификатор 10450.502.844.2.1 със собственик Ю. М. Д., ЕГН **********,
адрес: гр. Велинград, ул. Булаир № 18, който етаж се намира в източния калкан
на двуетажна жилищна сграда-сключено застрояване с идентификатор
10450.502.844.2 със застроена площ на жилищния етаж от 75 /седемдесет и
пет / квадратни метра, заедно със съответните 1/2 /една втора/ идеални части
от общите части на сградата, на основание изтекла придобивна давност в
негова полза, считано от 1996 г. насам, съединен в условията на евентуалност
с искове с правна квалификация чл. 74, ал. 2 ЗС и чл. 72, ал. 1 и ал. 3 ЗС, с
които се иска от съда да осъди ответницата да му заплати сумата от 5909,60
лв., представляваща 1/2 от сторените разноски за подобрения, съобразно
притежаваните от него идеални части от избеното помещение като обща част
на сграда с идентификатор 10450.502.844.2 с адрес: град Велинград,
ул.“Никола Вапцаров“ № 9, както и да му се признае правото на задържане,
½
спрямо ответницата на идеални части от общите части от процесните избени
помещения, представляващи обща част на сграда с идентификатор
10450.502.844.2, евентуално съединени с искове с правна квалификация чл. 59
1
ЗЗД вр. чл. 30, ал. 3 ЗС, с който се иска от съда да осъди ответницата да му
заплати сумата от 5909,60 лв., представляваща половината от сумата за
заплатените разноски за подобрения в избено помещение, представляващо
обща част от сграда с идентификатор 10450.502.844.2 с адрес: град Велинград,
ул.“Никола Вапцаров“ № 9.
Исковата молба е подадена от М. Ю. С., който в хода на производството
е починал, а наследниците му са конституирани като ищци по делото. В
исковата молба първоначалният ищец излага, че е собственик на втория
жилищен етаж от източния калкан на двуетажна жилищна сграда-сключено
застрояване, който етаж е с идентификатор 10450.502.844.2.2, ведно със
съответните ид.ч. от общите части на сградата, съгласно Заявление-
декларация по чл. 56, ал. 2 ЗТСУ, вписана на 24.07.1973 г., акт 20, т. 38 в РС
Велинград. Сочи, че жилищната сграда е с административен адрес: град
Велинград, ул.“Никола Вапцаров“ № 9 и е построена в УПИ VI- 3987, в
квартал 85 по регулационния план, на гр. Велинград и с идентификатор
10450.502.844 по Кадастралната карта и кадастралните регистри на
гр.Велинград, одобрени със Заповед РД-18-1214/06.06.2018г. на ИД на АГКК.
Излага, че ответницата е собственик на първи жилищен етаж с идентификатор
10450.502.844.2.1, от източния калкан на двуетажна жилищна сграда-
сключено застрояване, който етаж е с идентификатор 10450.502.844.2.2, със
застроена площ на жилищния етаж от 75 кв.м.ведно със съответните ид.ч. от
общите части на сградата.
Твърди, че през 1996 г. започнал да упражнява еднолично владение
върху цялото избено помещение в сградата, което по смисъла на чл. 38, ал. 1
ЗС е обща част на сградата, като завладява и идеалните части на другия
собственик на сградата, като през това време това е А.Ю.Д, която живее на
първия етаж. Излага, че през тази година е сменил бравата на единствената
врата към избеното помещение и започнал еднолично да извършва ремонтни
дейности, за да пригоди избеното помещение за жилищни нужди, след което
той започнал да живее на този етаж със съпругата си, като владението им
върху цялото избено помещение започнало от 1996 г. и продължава до
подаване на исковата молба. Твърди, че за смяната на бравата и явната и
несъмнена демонстрация на намерението си пред А.Ю.Д, че счита цялото
избено помещение за свое, са водени разговори и не е допускал А.Ю.Д до
избеното помещение. Излага, че ясно и несъмнено е демонстрирал
намерението си за своене пред А.Д и е отблъсквал всички нейни претенции по
повод на нейни искания за достъп до имота. Сочи, че в периода от 2019 г. до
2023 г. е извършил подобрения в избеното помещение, за които е заплащал
еднолично, но е уведомил ответницата за тях, а тя не се е противопоставила на
извършването им. Сочи, че разноските за подобренията в периода от 2019 г. до
2023 г. са следните и на следната стойност: 1. Изграждане на ВиК инсталация
в баня на стойност 1500 лв.; 2. Изграждане на ел. инсталация в баня, на
стойност 600 лв.; 3. поставяне на плочки и теракот и изолация в баня, на
стойност 3500 лв.; 4. поставяне на преграда от алуминиева дограма и
2
алуминиев прозорец в баня, на стойност 3000 лв; 5. извършване на гипсова
шпакловка, подмяна на плочки за мивка и поставяне на ламинат за пода в
югоизточна стая, на стойност 3500 лв.; 6. извършване на шпакловка и
поставяне на ламинат в коридор, на стойност 1500 лв.; 7. Извършване на
шпакловка на стълбище, на стойност 1000 лв.; 8. Поставяне на мраморни и
керамични плочи, измазване на стени и отливане на бетон в изба под
стълбище, на стойност 3000 лв. или общо всичко в размер на 21100 лв.
Предвид гореизложената фактическа обстановка, твърди, че владението му
спрямо притежаваните 1 /2 идеални части от избеното помещение на А.Ю.Д е
продължило повече от 10 г. и на основание чл. 79, ал. 1 ЗС той е станал техен
собственик по давност.
Сочи, че периодът на владението е започнал от 1996 г. и собствеността е
придобита през 2006 г., поради което А.Ю.Д през 2016 г. се е разпоредила със
собственост, която сама не е притежава, в полза на Ю. М. Д.Х предвид
съдържанието на нотариален акт № 117, том I, н.дело № 114, вписан в АВП
под №463 от 23.03.2016г. на нотариус Симеон Даскалов.
Моли да се вземе предвид, че спрямо него е издаден Изпълнителен лист
№ 260078 от 23.06.2022 г. по гр. дело № 235/2021 г. по описа на PC-Велинград,
който изпълнителен лист е издаден в производство по спорна съдебна
администрация по чл. 32, ал. 2 ЗС за разпределение на ползването на
процесното избено помещение, но в това производство не е бил поставян
въпросът за придобиване на имота по давност и той не е решен със сила на
присъдено нещо между страните.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от ответницата, с
който възразява ищецът да е придобил по давност избения етаж, тъй като
същия не е владян от него с намерението за своене в предвидения от закона 10
годишен срок. Твърди, че нейния праводател А.Д, която си била запазила
правото да ползва дарения обект, е починала през 2020г., като няколко години
преди да почине й съобщила, че ищецът се е държал грубо с нея и й е
забранил да влиза в избения етаж. Сочи, че през 2021г. е образувано гр.д.№
235/2021г. по описа на P C Велинград за разпределяне на ползването на
процесния избен етаж, с което действие дори и да е текла давност, то същата е
прекъсната. Излага, че в това производство не е било направено възражение от
ищецът за придобиване на имота по давност, точно обратното, от него е било
заявено че искът е допустим, но неоснователен. Сочи още, че е налице и
основанието на чл. 116, б.“в“ от ЗЗД, т.к. е образувала изпълнително дело по
изпълнение на влязлото в сила решение по гр.д.№ 235/2021г. по описа на PC
Велинград. Твърди, че при придобиването на имота всички помещения в
избения етаж били годни за използване. Оспорва изброените от ищеца
строително монтажни работи, като твърди, че голяма част от тях не се
извършени, другата част, не съставлява подобрение, и с тях не се е увеличила
стойността на имота, а трета част се ползва еднолично от ищеца и затова не
дължи плащане. Излага, че по време на заседанията по гр.д.№ 235/2021 г. по
описа на PC Велинград от приетата в производството СТЕ установила, че в
3
складовото помещение в избения етаж ищецът е направил баня с тоалетна,
като преди изграждането й, складовото помещение се ползвало по
предназначение, с поставено дюшеме и измазано с мазилка, поставена врата и
дървен прозорец. Сочи, че извършеното от ищеца преустройство на това
помещение не увеличава стойността на избения етаж, тъй като същото е
ненужно и лишава избения етаж от още едно складово помещение, каквото е
предназначението му. Твърди, че не е налице промяна и ремонт в стълбището,
така както се твърди от ищецът, нито в избата под стълбите. По отношение
подобренията на „югоизточната стая“, излага, че това помещение е
предоставено за реално ползване на ищецът съгласно решението по гр.д.№
235/2021г. по описа на PC Велинград и фактът, че ищецът ще ползва това
помещение занапред, така както го е ползвал и до момента предпоставя
неоснователност на искането му, тъй като дори и да са налице подобрения, тя
няма да се ползвам от тях, и съответно не следва да нося финансова тежест по
осъществяването им. Твърди, че ищецът не е извършил ремонтните работи в
качеството му на добросъвестен владелец и че тя не е знаела за извършването
им. Претендира разноски. Ангажира доказателства.
Съдът, като обсъди представените по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, при спазване изискванията на чл. 235
от ГПК, приема за установено следното:
На 24.08.1973 г. д-р Ю. Седвалинов С. и Севда Севданова С., на основание
чл. 56, ал. 2 от ЗТСУ учредяват безвъзмездно право на надстрояване на синът
им М. С., който да постои втори етаж от източната половина на къща двойник,
ведно с едно южно избено помещение под тази половина на къщата, на който
етаж и избено помещение да бъде изключителен собственик. Първият етаж и
останалите избени помещения и тавана ще бъдат построени от учредителя Ю.
С.. Декларацията е с нотариално заверени подписи и е вписана в РС
Велинград на 24.07.1973 г.
От представения нот. акт № 191, том 4, нот. дело 1229/1993 г. от 24.12.1993
г. на Велинградски районен съдия, А.С С. и първоначалният ищец М. Ю. С.
даряват на А. Ю.а Д. 5/6 ид. ч. от първи етаж от източната половина на
двуетажна жилищна сграда – близнак, застроена на 75 кв. м. и 2/6 ид. ч. от
общите части на сградата по чл. 38 от ЗС.
На същата дата 24.12.1993 г. А.С С. и А. Ю.ова Д. декларират писмено, че
М. С. е собственик на приземния етаж от жилищна сграда – къща на 75 кв. м.,
източна половина на къща близнак. В същата декларация се споменава, че с
нот. акт № 191, том 4, дело 1229/1993 г. на Велинградски районен съдия е
прехвърлен само етаж, без приземието. Деклараторите сочат, че нямат
никакви претенции към приземния етаж и последният да се счита
изключителна собственост на М. С..
Относно посочената декларация е открито производство по чл. 193 от ГПК,
относно оспорване на авторството на деклараторите. От приетото по делото
заключение по допуснатата съдебно-графологична експертиза, съдът намира
4
за установено, че подписите в нея са положени от Атижде С. и А.Д.
С нотариален акт от 23.03.2016 г., № 117, том 1, рег. № 1439, нот. дело
114/2016 г. по описа нотариус Симеон Даскалов, сестрата на първоначалния
ищец А.Д дарява на дъщеря си Ю. М. Д. – Х. първи жилищен етаж от
източния калкан на жилищна сграда – сключено застрояване, със застроена
площ от 75 кв. м., заедно със съответните идеални части от общите части на
сградата, ведно с ¼ ид. ч. от дворното място.
Между първоначалният ищец и ответницата се е развило производство с
правно основание чл. 32, ал. 2 от ЗС, по предявен иск от Ю. Д.Х за определяне
на реално ползване на избените помещения в имота. В отговора на исковата
молба Ю. С. е заявил, че предявеният иск е допустим, но неоснователен,
поради невъзможно разделяне на ползването, тъй като бил извършил ремонт,
променил предназначението на избените помещения в жилищно такова. По
делото е постановено Решение от 14.10.2021 г., г. д. 235/2021 г. по описа на РС
Велинград, с което искът е уважен. Видно от мотивите на цитираното
решение, в производството по спорна съдебна администрация съдът не е
разглеждал възражения за собственост, а освен това е отчел, че избените
помещения, макар и приведени в състояние да бъдат ползвани като жилище,
не отговарят на изискванията за такова поради липсата на необходимата за
това височина.
В резултат на горното на 10.03.2023 г. ЧСИ Георги Самарджиев е
осъществил въвод във владение, като способ на принудително изпълнение на
решението за определяне на реално ползване на съсобствен имот.
Ищецът М. С. е починал на 03.07.2024 г., като видно от Удостоверение за
наследници с изх. № 1649/08.07.2024 г. негови наследници са Ваентина С. и
Ю. С., ищци по делото, както и Сирма М.ева Мечкарова, чийто отказ от
наследство е обективиран в удостоверение от 09.07.2024 г., издадено по ЧГД
№ 837/2024 г.
По делото са приети и съдебно-оценителни експертизи, отнасящи се до
претенциите за подобрения, алтернативно необходими разноски по
предявените осъдителни искове в условията на алтеранативност.
По делото са разпитани двама свидетели. От показанията на свидетеля
Соня С. съдът намира за установено, че е живяла със семейство С.и до
построяването на къщата, част от която е предмет на настоящото дело.
Помни, че братовчед й М. и съпругата му В. живеели там от 1996 г.
Установява, че приземният етаж се ползвал до 1976 г. от Ю. и Севдалина С.и,
а след смъртта на Ю. през 1976 г., единствено Севдалина го ползвала до
нейната смърт през 1996 г. Помнела от чичо си, че първи /приземен/ етаж и
трети етаж били на М., а вторият – на А.. Заявава, че от 1996 г. именно
първоначалният ищец и съпругата му живеели там и само те имали ключ от
него. Имали помещение за тоалетна, но вече баня с тоалетна, годни за
ползване, направили през 2021 г. Освен това установява, че приживе А.Д си
изградила мазе извън сградата, плътно построено до гараж в двора.
5
От показанията на свидетеля К. се установява, че е приятел на ищеца Ю. С.
от 1999 г., като има спомени относно процесния имот от тази година. Още от
началото на запознанството му е виждал семейството на ищците в приземния
етаж. Когато отсъствали за по-дълго време ходел в имота, за да полива цветя
на прозорците в приземния етаж, както и да проверява за неизправности в
електричеството на двата етажа. Давали му ключ от приземния етаж. Не е
виждал в него ответницата или нейната майка.
Съдът счита, че следва да даде вяра на показанията на свидетелите, тъй
като същите са последователни, логични, годините обвързват с важни събития
като смъртта на Севдалина С.. Съдът отчете и незаинтересоваността им от
изхода на делото, а освен това са в пълно съответствие помежду си и с
писмените доказателства по делото.
При така установената фактическа обстановка съдът достигна до
следните правни изводи:
Предявен е положителен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, във вр. с
чл. 79 ЗС по отношение на ½ ид. ч. от общите части на сградата,
представляващи избено помещение, което е принадлежност към първи
жилищен етаж с идентификатор 10450.502.844.2.1
Предявеният иск е основателен.
Основното възражение на ответната страна се свежда до това, че не може
да се придобива по давност избено помещение, ако това би водело до
лишаване на друг самостоятелен обект от такова, което е установено като
задължително.
Страните не спорят, че ответницата е собственик на първи жилищен етаж,
а ищците, в наследство от първоначалният ищец, са собственици на втори
жилищен етаж. Това се установява и от писмените доказателства по делото.
Именно индивидуалната собственост върху два различни самостоятелни
обекти в сградата води до приложение на правилата за етажна собственост.
Вярно е, че не е допустимо да се придобие по давност обект, който не
представлява самостоятелна вещ, а принадлежност към вещ, каквото е
избеното помещение. Но по изключение може да се придобие по давност
избено помещение от лице, което притежава самостоятелен обект в същата
сграда, т. е. етажен собственик, но не и когато в резултат на това придобиване
другото жилище остане без самостоятелно избено помещение, каквото
задължително следва да има, съгласно чл. 40, ал. 1 от ЗУТ. В този смисъл са
Решение № 1266 от 07.07.1995 г. по гр. д. № 1439 от 1994 г. на ВКС, Четвърто
г. о., Решение № 99 от 20.07.2011 г. по гр. д. № 827 от 2010 г. на ВКС, Второ г.
о., Решение № 394 от 22.10.2010 г. по гр. д. № 185 от 2010 г. на ВКС, Второ г.
о.
Избеното помещение, макар и пригодено за жилищни нужди, не може да се
определи като самостоятелен обект в сграда, тъй като същото е построено
след 17.05.1963 г. Освен това, от събраните по делото свидетелски показания
6
се установи, че в приземният етаж не е имало баня преди ремонта от 2021 г.,
каквото е едно от изискванията за да бъде определен имот като жилищен.
Преценката дали едно помещение /мазе или таван/ представлява
принадлежност към жилищен обект в сградата в режим на етажна собственост
или е самостоятелен обект на право на собственост следва да бъде направена
към момента, в който настъпва ефектът на съответния придобивен способ
/сделка или придобивна давност/, въз основа на който се поддържа, че е
придобито правото на собственост. В случая се твърди способ на придобиване
– давностно владение за времето от 1996 г. до 2006 г., т. е. меродавният
момент е изтичането на давностния срок – 2006 г. От показанията на
свидетелите става ясно, че едва при ремонта от 2021 г. е направена банята,
като преди това е имало само тоалетна. От горното съдът приема, че
процесното мазе има статут на прилежаща част към първи жилищен етаж, а не
самостоятелен обект на собственост.
Съгласно чл. 40, ал. 1 ЗУТ всяко жилище трябва да има самостоятелен
вход, най-малко едно жилищно помещение, кухня или кухненски бокс и баня-
тоалетна, както и складово помещение, което може да бъде в жилището
или извън него. От показанията на свидетеля Соня С. се установява, че в
първия етаж на ответницата няма складово помещение, но такова е направено
допълнително на двора. Т. е. самостоятелният обект на собственост жилище
не е останал без складово помещение, а такова е изградено извън жилището,
което законът изцяло допуска, паради това настоящият съдебен състав счита
възраженията на ответната страна за неоснователни.
Съгласно чл. 79, ал. 1 от ЗС, правото на собственост по давност върху
недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10
години. Въпросът за намерението на владелеца да държи вещта като своя
може да се изяви по различни начини – пряко отричане на съсобствеността,
недопускане на външни лица до имота, но това намерение следва да бъде
категорично демонстрирано и обективирано, чрез позитивно извършени в
тази насока действия. Като елемент на придобивната давност, владението
трябва да явно и несъмнено, т.е. владелецът да манифестира поведение, което
да не оставя никакво съмнение, че той упражнява фактическата власт за себе
си.
Необходимо е също владелецът да демонстрира владението си спрямо
предишния собственик, тоест владелецът следва да осъществява физическо
въздействие върху недвижимия имот чрез явни действия по отношение на
собственика, когото желае да отстрани от вещта. Предишният собственик
следва да може да узнае за владението на владеещия.
По делото се доказа, че първоначалният ищец М. С. заедно със съпругата
му В. С., която по-късно също придобива качеството на ищца, са
демонстрирали такива намерения. От показанията на свидетелите е видно, че
само ищците са притежавали ключ от приземния етаж. Индиция за
обективирано собственическо намерение пред праводателя на ответницата
7
А.Д е подписаната от нея и от майка й декларация, с която заявяват, че след
като през 1993 г. М. С. й дарява своите идеални части от първи жилищен етаж,
считат последният за едноличен собственик върху приземния етаж.
Причината, тази уговорка да не бъде обективирана в изискуемата от закона
форма, за да настъпи транслативен ефект е именно, че приземният етаж не
представлява СОС, поради което такъв вид договор не би породил правни
последици. Изводът за собственическо намерение следва и от спомените на
свидетеля Соня С., която помни заявеното от бащата на М. и А., а именно, че
приземен и втори етаж ще бъдат собственост на сина му, а първи жилищен
етаж – на дъщеря му. Освен това, св. С. установява, че действително А.Д не е
оспорвала собствеността на брат й върху процесната част от имота.
Тук е мястото да се спомене, че владението, започнато от М. С. е било
продължено от неговите наследници и ищци по делото, а ищцата е
упражнявала фактическа власт със собственическо намерение наред със
съпруга й.
Придобивната давност е въведена в законодателството, като основание за
придобиване на вещни права, с оглед идеята, че ако едно лице през определен
период от време фактически упражнява правомощия, свързани с притежание
на вещно право, и собственика бездейства и не защитава правата си, то
фактическото състояние следва да бъде приравнено на юридическо, т. е.
владелецът ще придобие право на собственост. В този смисъл е решение №
168/14.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4234/2022 г. първо г. о. Няма значение
дали владеещият е живял в имота, достатъчно е да е имал възможност във
всеки един момент да упражни своята фактическа власт.
В процесния случай между страните по делото се е развило производство
по реда на чл. 32 от ЗС, за което следва да се спомене, че представлява спорна
съдебна администрация, която няма за последица сила на пресъдено нещо. В
това производство съдът се произнася по отношение на направени възражения
за собственост на имота, но в конкретното гр. дело такива не са правени,
заради което и съдът не е изследвал правата на съсобствениците. Решението
на РС Велинград е приведено в изпълнение, като е извършен въвод във
владение на 10.03.2023 г., а настоящият иск е предявен на 28.07.2023 г. –
датата на пощенското клеймо, т. е. преди да е изтекъл 6 месечния срок по чл.
81 от ЗС, с изтичането на който придобивната давност се прекъсва. Дори и да
се приеме, че развилото се по реда на чл. 32 ЗС производство е годно да
прекъсне придобивната давност, съдът счита, че това не се отразява върху
придобитото през 2006 г. вече право на собственост. Практиката на ВКС по
този въпрос е противоречива, поради което е образувано тълкувателно дело
2/2024 г. на ОСГК на ВКС, по което още не е постановено решение.
Според едното разбиране, обективирано в решение № 168 от 14.11.2023 г.
на ВКС по гр. д. № 4234/2022 г., I-во г. о. на ВКС, което настоящият съдебен
състав споделя, е, че след като изискването за позоваване на изтеклата
придобивна давност не е елемент от фактическия състав на това придобивно
8
основание, а само процесуално средство за защита (както се прие в ТР №
4/2012 от 17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС), то това
средство за защита може да бъде упражнено и след като владението вече е
изгубено за повече от 6 месеца. Развити са съображения, че не съществува
пречка лице, което е упражнявало фактическа власт върху един имот за себе
си, да се позове на придобивна давност и след като е напуснало или е
отстранено от имота за период, по-дълъг от 6 месеца, като брани правата си с
ревандикационен иск, ако владението му е било отнето, респективно
прекъснато по посочените в чл. 116 ЗЗД основания. В този смисъл е и решение
№ 3025/01.02.2006 г., по гр. д. № 2241/2004 г. IV-то г.о. на ВКС, в което е
прието, че с разпоредбата на чл. 81 от Закона за собствеността е предвидена
възможност да се прекъсне давността ако се прекъсне владението за период
повече от 6 месеца. Под прекъсване се разбира заличаване действието на
изтеклата придобивна давност до настъпването на факти, установени в
нормативните актове. Но Закона за собствеността има предвид прекъсване на
владението по време на 10 годишния срок, респективно петгодишния, през
който владелецът би могъл да придобие недвижимия имот по давност. След
изтичането на тези срокове, добросъвестният или недобросъвестният владелец
вече може да си служи не само с владелчески, но и с петиторни искове, тъй
като след като се е променил статутът, то са се променили и средствата за
защита.
При горните мотиви съдът счита, че предявеният иск е основателен, заради
което и следва да се уважи.
Поради уважаване на иска с правно основание чл. 124 ГПК, във вр. с чл. 79
от ЗС, съдът не дължи произнасяне по предявените осъдителни искове в
условията на евентуалност, заради което и не ги разглежда.
По разноските:
При този изход на производството на ищците се дължат сторените от тях
разноски по делото, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК. Представен е списък с
разноски от ищците, видно от който претендират 60 лв. държавни такси, 1250
лв. хонорар за вещи лица, адвокатско възнаграждение в размер на 4200 лв. /с
вкл. ДДС/. Не е направено възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение, поради което и съдът не разглежда размерът му.
С оглед на горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Ю. М. Д.Х с ЕГН
**********, с адрес: гр. Велинград, ул. „Булаир“ № 18, че ищците В. Ц. С. с
ЕГН ********** с адрес: гр. Велинград, ул. „Никола Вапцаров“ № 9 и Ю. М.
С. с ЕГН **********, с адрес: гр. Велинград, ул. „Никола Вапцаров“ № 9А, ет.
2, са собственици на 1/2 /една втора/ ид. ч. от общите части на сграда с
идентификатор 10450.502.844.2 по КККР на гр. Велинград,
9
представляващи ИЗБЕНО ПОМЕЩЕНИЕ, което е принадлежност към
ПЪРВИ ЖИЛИЩЕН ЕТАЖ с идентификатор 10450.502.844.2.1 по КККР на
гр. Велинград, със собственик Ю. М. Д., който етаж се намира в източния
калкан на двуетажна жилищна сграда – сключено застрояване с
идентификатор 10450.502.844.2 по КККР на гр. Велинград, със застроена
площ на жилищния етаж от 75 кв. м., като жилищната сграда е построена в
ПИ с идентификатор 10450.502.844 по Кадастралната карта и кадастралните
регистри на гр. Велинград, одобрени със Заповед РД – 18-12514/06.06.2018 г.
на ИД на АГКК, на основание чл. 124 ГПК, във вр. с чл. 79 от ЗС
ОСЪЖДА Ю. М. Д.Х с ЕГН **********, с адрес: гр. Велинград, ул.
„Булаир“ № 18, да заплати на В. Ц. С. с ЕГН ********** с адрес: гр.
Велинград, ул. „Никола Вапцаров“ № 9 и Ю. М. С. с ЕГН **********, с адрес:
гр. Велинград, ул. „Никола Вапцаров“ № 9А, ет. 2, сторените от тях разноски,
а именно: 60 /шестдесет/ лв. държавни такси, 1250 лв. /хиляда двеста и
петдесет/ платен хонорар за вещо лице и 4200 лв. /четири хиляди и двеста/
адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок, от съобщаването му
на страните с въззивна жалба пред Пазарджишки окръжен съд.
Съдия при Районен съд – Велинград: _______________________
10