РЕШЕНИЕ
№ 219
гр. П., 28.06.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – П., ПЪРВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на шестнадесети юни през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Атанас Кобуров
при участието на секретаря Вера Сухарова
като разгледа докладваното от Атанас Кобуров Гражданско дело №
20221230101783 по описа за 2022 година
Производството е образувано по молба от адв. Д. В. М. от АК-П., с адрес на
кантората в гр. П., бул. “П.“ № 81, ет. 3, ап. Б, в качеството му на пълномощник на В. А. В.,
ЕГН: **********, с постоянен адрес с. Б., общ. П. и съдебен адрес гр. П., бул. “П.“ № 81, ет.
3, ап. Б, срещу „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, ул. „Александър Стамболийски“ № 84-86, бл. Бизнес център „Урбан
Модел (Urban Model)“, ет. 12, представлявано от Филип Георгиев Добринов и Светослав
Юрий Ангелов.
Ищцата твърди, че е страна по Договор за потребителски кредит № 409443 от
22.02.2021 г., сключен с „Ай Ти Еф Груп“ АД, по силата на който следва да върне на
дружеството сумата по кредита в размер на 516,66 лева, при сума на получаване 500 лева,
лихва от 16,66 лева и неустойка в размер на 148,50 лева, при срок на кредита от 1 месец.
Посочва, че съгласно чл.5.6 от процесния договор, в случай, че кредитополучателят не
осигури и не представи в срок обезпечение по кредита или действието на обезпечението
бъде прекратено, кредитополучателят дължи на кредитодателя неустойка за всеки
календарен ден, за който не е предоставил обезпечение, размерът на която е индивидуално
определен за всеки кредитополучател.
Сочи се в молбата, че сумата от 665,16 лева по договора за потребителски кредит, от
които главница в размер на 500 лв., лихва в размер на 16,66 лв. и неустойка в размер на
148,50 лв., е изцяло заплатена от страна на ищцата.
Твърди, че не дължи сумата в размер на 148,50 лева, представляваща неустойка за
непредоставено обезпечение по цитирания договор за потребителски кредит, тъй като
същата е нищожна, като противоречаща на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл.
3 от ЗЗД, и защото противоречи на конкретно посочени в молбата императивни разпоредби
на ЗЗП. Излага съображения, че процесната клауза е неравноправна такава, тъй като
нарушава принципа за справедливост и необлагодетелстване на едната страна за сметка на
другата. Същата предвижда заплащането на сума, която е необосновано висока, в размер на
над половината от сумата по отпуснатия кредит, с което се нарушава освен принципа на
добросъвестност и справедливост, но и със същата се цели неоснователно обогатяване, чрез
клаузата за неустойка в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително
възнаграждение. На следващо място твърди, че цитираната клауза от договора е нищожна на
1
основание чл.146, ал.1 от ЗЗП, тъй като не е индивидуално уговорена.
Излага, че като недължимо платена, сумата представляваща неустойка по договора за
потребителски кредит следва да му бъде възстановена.
В тази връзка се иска от съда да постанови решение, с което да признае, че клаузата
на чл.5.6 от договор за потребителски кредит № 409443 от 22.02.2021 г. сключен със „Ай ти
еф груп“ АД, съгласно която е начислена неустойка в размер на 148,50 лева е нищожна на
основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави и поради това, че
е сключена при неспазване на нормите на чл. 143, ал. 1 и чл. 146, ал. 1 от ЗЗП; както и да
осъди „Ай ти еф груп“ АД да заплати на ищцата В. А. В. сумата в размер на 148,50 лева,
недължимо платена като неустойка по договор за потребителски кредит № 409443 от
22.02.2021 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба до
изплащане на задължението.
Прави се искане за присъждане на сторените по делото разноски.
В законоустановения срок от ответното дружество не е депозиран отговор.
В проведеното съдебно заседание ищецът не се явява и представлява, от
процесуалния представител е депозирана молба, с която моли за уважаване не предявените
искове, като на основание чл.214 от ГПК прави искане за изменение на предявения иск по
чл.55, ал.1 от ЗЗД.
От ответното дружество чрез процесуалния представител е депозирана молба, с която
се оспорват предявените искове и се прави искане за тяхното отхвърляне като
неоснователни.
В съдебно заседание проведено на 16.05.2023 г., по искане на процесуалния
представител на ищеца с нарочна молба от същата дата, на основание чл.214 от ГПК съдът е
допуснал изменение на претендираната неустойка, като е намалил размера на същата до
107,64 лева.
С оглед допуснатото изменение на иска от процесуалния представител на ответника е
депозирана молба, с която поддържа предходно сторено възражение, че намалената сума
представлява недължимо платена сума клауза за неустойка по процесния договор. Прави
искане за присъждане на разноски на основание чл.78, ал.4 от ГПК.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, намира за установено
следното от фактическа страна:
Не е спорно в казуса, че на 22.02.2021 г. страните са сключили договор за
потребителски кредит, въз основа на който на ищцата е предоставен кредит в размер на 500
лв., със срок на погасяване до 24.03.2021 г., размер на погасителна вноска с одобрено
обезпечение 516,66 лв., размер на вноска без одобрено обезпечение 665,16 лв., платим на
една погасителна вноска, с уговорена годишна лихва 40, 54 %, ГПР 49 % и общо задължение
665,16 лв.
В чл. 5 от посочения договор е уговорено, че в срок до края на следващия ден,
считано от деня на предоставяне на сумата по кредита, кредитополучателят е длъжен да
учреди обезпечение – банкова гаранция в размер на сбора на дължимата главница и лихва за
ползване на кредита, със срок на валидност от 30 дни след крайния срок за погасяване на
всички задължения по договора; или поръчителство на две физически лица, които следва да
отговарят на следните условия: да имат нетен размер на осигурителен доход в размер на
2
1500 лв., да бъдат лица над 20 годишна възраст, да работят по безсрочен трудов договор, да
имат не по-малко от 5 години трудов и осигурителен стаж, да не са кредитополучатели или
поръчители по друг договор за кредит, включително и такъв с кредитодателя, да нямат
неплатени осигуровки за последните две години, да нямат задължения към други кредитни
или финансови институции или ако има – кредитната история на поръчителя в ЦКР към БНБ
една година назад да е със статус не по-лош от "Дни в просрочие 0-30". В чл. 5. 6 от
Договора страните са предвидили заплащането на неустойка при неизпълнение на
задължението на кредитополучателя да учреди обезпечение в размер на 148,50 лв.
По делото са представени и всички приложения към договора за заем – погасителен
план и индивидуалния условия по договора (Приложение № 1).
При така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните
правни изводи:
По предявения иск за прогласяване на нищожност на неустоечна клауза, както и по
твърденията за нищожност на договора за кредит, съдът намира следното:
На първо място следва да се отбележи, че иск за прогласяване на нищожност е
предявен единствено по отношение на клаузата на чл. 5. 6 от договора за кредит,
предвиждаща заплащането на неустойка за непредоставяне на обезпечение. Въпреки това и
предвид предявения иск с правно основание чл.55 ЗЗД за платените суми за неустойка,
поради нищожност на договора или в частност на неустоечната клауза, съдът дължи
обсъждане на всички наведени с исковата молба доводи за нищожност, както на
неустоечната клауза, така и на договора за кредит. От друга страна процесният договор за
заем е потребителски – страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е
физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова
институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в
разпоредба на чл. 9 от ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът
предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу
задължение на длъжника-потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по
настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения заем да е използвана
за свързани с професионалната и търговска дейност на кредитополучателя, то следва да се
приеме, че средствата, предоставени по договора за заем (кредит) са използвани за цели,
извън професионална и търговска дейност на потребителите, а представеният по делото
договор за заем е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла
на чл. 9 от ЗПК. Поради това процесният договор се подчинява на правилата на Закона за
потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни
клаузи, за наличието на които съдът следи служебно.
Съдът намира, че процесният договор отговаря на изискванията за форма,
предвидени в чл. 10, ал. 1 ЗПК, който предвижда писмена форма и ясен и разбираем език на
клаузите, което в случая е изпълнено, като взе предвид и специалната разпоредбата на чл. 6
от Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР), предвиждаща като
3
форма "от отправянето на предложението до сключването на договора страните използват
изключително средства за комуникация от разстояние - едно или повече".
В конкретния случай са спазени и изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т.
7, 8, 9, 11 и 12 и 20 ЗПК. Видно от представения по делото договор за кредит е договорен
фиксиран лихвен процент на годишна основа, поради което в тази хипотеза не е необходимо
посочването на методика за изчисляване на референтен лихвен процент. Отделно от това в
случая нито се твърди, нито се установява, че е уговорено прилагането на различни лихвени
проценти. Изготвен е и погасителен план, който съдържа информация за размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, както и разпределение на
вноските между различните неизплатени суми – чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, като в случая
договорът съдържа и предупреждение за последиците за потребителя при просрочие на
вноските, както и и наличието на право на отказ на потребителя от договора, срока, в който
това право може да бъде упражнено, включително информация за задължението на
потребителя да погаси усвоената главница и лихвата, с което са спазени изискванията на чл.
11, ал. 1, т. 20 ЗПК.
По отношение на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК за посочване на размера на
ГПР, съдът съобрази, че съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК в годишния процент на разходите се
включват както дължимите лихви, така и други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора. В чл. 19, ал. 3 от ЗПК са посочени изключенията и те са свързани с разходите,
които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за
потребителски кредит, разходите, различни от покупната цена на стоката или услугата,
които потребителят дължи при покупка на стока или предоставяне на услуга, независимо
дали плащането се извършва в брой или чрез кредит; и разходите за поддържане на сметка
във връзка с договора за потребителски кредит, разходите за използване на платежен
инструмент, позволяващ извършването на плащания, свързани с усвояването или
погасяването на кредита, както и други разходи, свързани с извършването на плащанията,
ако откриването на сметката не е задължително и разходите, свързани със сметката, са
посочени ясно и отделно в договора за кредит или в друг договор, сключен с потребителя. В
този смисъл уговорената в чл.5.6 - неустойка при неизпълнение на задължението на
кредитополучателя да предостави обезпечение не представлява разход, който следва да
намери отражение при изчисляването на ГПР, тъй като по съществото си е разход, който
кредитополучателят заплаща при неизпълнение на свое задължение. Следователно
процесният договор за кредит отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
По доводите за нищожност на договора за кредит, тъй като договорената лихва
противоречи на добрите нрави, съдът съобрази, че съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1
ЗПК в редакцията й към момента на сключване на процесния договор, годишният процент
на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв
вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
4
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Ал. 4 на същата разпоредба
въвежда ограничение по отношение на максималния размер на ГПР, който може да бъде
прилаган при договорите за потребителски кредит, а именно не по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България. Клаузи, с които се определя
ГПР в по-висок размер от посочения са нищожни. Видно от дефиницията на годишен
процент на разходите същият включва годишния лихвен процент, увеличен с другите преки
или косвени разходи, с изключение на тези свързани със събирането на просрочени
задължения и неустойки. Ето защо, според съда за преценката дали договорна лихва като
размер противоречи на добрите нрави следва да се изходи от размера на уговорения на ГПР,
който по дефиниция включва в себе си и договорната лихва, която следователно е със
стойност по-ниска от стойността на ГПР. Въвеждайки максимален размер на ГПР (5 пъти
законната лихва) законодателят е приел, че разумният размер на разходите по кредита, в
това число и лихви е в размер по-нисък от посочения в чл. 19, ал. 3 ЗПК и кредиторите,
съобразявайки се с тази забрана, уговарят разход/лихва, която е в съответствие със закона,
следователно не противоречи и на добрите нрави. В случая, от приложения по делото
договор за кредит е видно, че уговорения годишен лихвен процент е в размер на 40,54 %, а
размерът на ГПР е в размер на 49 %, т. е. в рамките на въведеното в ЗПК ограничение,
следователно клаузите, с които са уговорени са действителни – не са нищожни поради
противоречието им със закона, не са нищожни и като противоречащи на добрите нрави. По
естеството си добрите нрави представляват морални норми, на които законът е придал
правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на
противоречието на договора със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). Добрите нрави не са писани,
систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или
произтичат от тях (в този смисъл е Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по т.
д. № 1/2009 г., ОСTK). Съдържанието на понятието "добри нрави" следва да се търси в
обективните морални категории, които са възприети в обществото, но поради своя
социално-етичен характер не са скрепени със закон и основно са свързани със забраната да
се вреди другиму, възползвайки се от неговото неравностойно възрастово, социално,
здравословно или материално положение. Изхождайки от понятието за "добри нрави" съдът
намира, че договорената лихва в размер на 40,54 % не нарушава добрите нрави, като
съобрази, че кредитодателят има право на възнаграждение за предоставената услуга и това
възнаграждение е определено в разумни рамки и не нарушава правното положение на
едната (по-слабата страна) спрямо другата. От друга страна, както беше посочено и по-горе,
при определяне на максималния размер на годишния процент разходите, законодателят е
изходил именно от тези неписани етични правила и е въвел тази граница именно за да
гарантира ненарушаването на равновесието между правата и задълженията на по-слабата и
по-силната страна в това правоотношение, както и за да предотврати увреждане на по-
слабата страна, чрез заплащането на необосновано висока лихва. Именно този размер
законодателят е определил като точка, която гарантира спазване на морала и етичните
правила. Поради изложеното, съдът намира, че клаузата, с която е определена дължимата по
5
договора за кредит договорна лихва е действителна, като не противоречаща на закона и
добрите нрави, поради което е и дължима.
Решаващият орган намира обаче, че уговорената в чл. 5. 6 от договора за кредит
неустойка за непредоставяне на обезпечение е нищожна поради противоречието й с
добрите нрави.
Предоставянето на обезпечение само по себе си обезпечава изпълнението на
главното задължение на кредитополучателя, а именно да върне заетата сума в уговорените
срокове и в случай на неизпълнение, в зависимост от предоставеното обезпечение,
кредиторът да може да предприеме принудително изпълнение срещу поръчителите. В общия
случай, предоставянето на обезпечение е условие за сключване на договора, респективно
при непредоставянето му от страна на кредитополучателят, кредиторът не би предоставил
заемната сума или ако я предостави, това ще се отрази на размера на уговорената лихва –
към повишаването й. В случая обаче, задължението за предоставянето на обезпечение е
уговорено след сключването на договора за заем, след като заемната сума е предоставена на
кредитополучателя. Това е така, защото кредиторът при сключването на договора е бил
наясно, че обезпечение няма да бъде предоставено. Освен това, изхождайки от характера на
неустойката – да обезщети изправната страна за претърпените вреди, без да се налага
същите да бъдат установявани по размер, на практика от непредоставянето на обезпечение
не може да настъпи вреда, доколкото обезпечението представлява допълнителна гаранция за
изпълнение на едно парично задължение. Вреди могат да настъпят от неизпълнението на
главното задължение на кредитополучателя да върне заетата сума. Липсата на обезпечение
не представлява вреда, а е фактор свързан с кредитния риск. За това непредставянето на
обезпечение не може да се санкционира с неустойка. Неустойка за неизпълнение на
акцесорно задължение, което не е свързано пряко с претърпените вреди, е типичен пример за
неустойка, която излиза извън присъщите си функции и цели единствено постигането на
неоснователно обогатяване. Според т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на
ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСТК, нищожна, поради накърняване на добрите нрави, е
тази клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции. В същото решение като критерии при преценката на съда дали дадена
неустоечна клауза е нищожна, поради противоречие на добрите нрави, са заложени:
естеството им на парични или на непарични и размерът на задълженията, изпълнението на
които се обезпечава с неустойка; дали изпълнението на задължението е обезпечено с други
правни способи-поръчителство, залог, ипотека и др.; вид на уговорената неустойка
(компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на задължението - съществено или
за незначителна негова част; съотношението между размера на уговорената неустойка и
очакваните от неизпълнение на задължението вреди, като изброяването е примерно. В този
смисъл, уговорената в чл. 5. 6. от договора неустойка не обезпечава парично задължение, а
както бе посочено по-горе представлява цената, която кредитополучателят следва да плати
поради повишения кредитен риск за кредитополучателя. И по-горе бе изложено, че вреди от
непредоставянето на обезпечението не може да има, още повече към момента на сключване
6
на договора (към този момент съдът дължи преценка на посочените критерии), когато
кредитополучателят не е бил в неизпълнение на главното задължение на кредитора.
Съобразявайки размера на уговорената неустойка размера на предоставения кредит, както и
с условията по кредита, а именно размера на ГПР, следва, че кредиторът във всички случаи
ще се обогати неоснователно с размера на уговорената неустойка.
Нищожността на неустоечната клауза не влече след себе си нищожност на целия
договор, доколкото съгласно разпоредбата на чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е
нищожна и от друга страна, договорът би бил действителен дори да не беше предвидена
неустойка за непредоставяне на обезпечение.
Предвид изложеното съдът намира предявения иск за основателен и доказан, поради
което и следва да бъде уважен.
По иска по чл. 55 ЗЗД, съдът намира следното:
Предвид извода на съда за нищожност на клаузата за неустойка, престираното въз
основа на тази клауза подлежи на връщане при начална липса на основание. От
представената от ответната страна информация касаеща извършените от ищеца плащания по
процесния договор за кредит се установява, че кредитополучателят /ищецът/ е извършил
плащане в общ размер на 619,74 лева, от които 500 лева – главница, 16,66 лева –
възнаградителна лихва и 103,08 лева – неустойка. Въз основа на гореизложеното, съдът
намира, че е налице фактическия състав на чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, поради което и искът
се явява основателен /виж Решение № 187/17.10.2022 г. по В.Гр.д.№ 220/2022 г. на ОС-
Ловеч/.
Относно разноските:
С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ответникът следва да бъде
осъден да заплати разноските за процесуално представителство на ищеца за един адвокат.
Видно от представения по делото договор за правна помощ, същото е оказано безплатно на
ищеца, на основание чл. 38 ЗА. Съгласно ал. 2 от тази разпоредба, ако в производството
насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско
възнаграждение, като съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от
предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 и осъжда другата страна да го заплати.
Процесуалният представител на ищеца претендира възнаграждение за двата предявени иска
/установителен и осъдителен/, като предвид обстоятелството, че съдът е уважил в цялост
исковите претенции следва да бъде уважено и искането за присъждане на адвокатско
възнаграждение.
В тази връзка и на основание чл.38, ал.2 във вр. с ал.1, т.2 от ЗА във вр. с чл.7, ал.2,
т.1 от Наредба № 1/2004 г. ответната страна следва да бъде осъдена да заплати на
процесуалния представител на ищеца адв.Д. М. от АК-П., адвокатско възнаграждение в общ
размер на 960 лева, /като за всеки от исковете се дължи по 480 лева с ДДС/ във връзка с
оказаната безплатна правна помощ.
7
Съдът намира за неоснователно искането на адв.С. У., проц.представител на
ответното дружество за присъждане на разноски на основание чл.78, ал.4 от ГПК.
Съгласно разпоредбата на чл.78, ал.4 от ГПК – „Ответникът има право на разноски и
при прекратяване на делото“.
В настоящия случай съдът е допуснал изменение на предявения от ищеца иск по
чл.55, ал.1 от ЗЗД, чрез намаляване на същия до размер от 107,64 лева, като е приел, че
същият е предявен за посочената сума. Не е извършено прекратяване на производството в
частта по първоначално предявения иск за сумата над 107,64 лева, до първоначалния размер
от 148,50 лв., като няма изявление на страната дали оттегля или се отказва от иска в
останалата част, т. е. с приетото изменение на размер на претенцията следва да се счете, че
искът е предявен именно за сумата 107,64 лева. Доколкото липсва прекратителна част на
определението с правно основание чл. 214, ал. 1 ГПК, не са налице предпоставките на чл.78,
ал.4 от ГПК и в полза на ответното дружество не се дължат разноски за неразгледаната част
от първоначално предявената претенция.
Ищцата също така е била освободена от съда от заплащане на държавна такса и
разноски по делото, на основание чл. 83, ал.2 ГПК. Затова, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК,
„Ай Ти Еф Груп“ АД следва да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на
Районен съд гр.П., сумата от 100 /сто/ лева, дължима държавна такса по делото.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА на основание чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД, клаузата на
чл.5.6 от Договор за потребителски кредит № 409443 от 22.02.2021 г. сключен със „АЙ ТИ
ЕФ ГРУП“ АД, съгласно която е начислена неустойка в размер на 107,64 лева, като
противоречаща на добрите нрави и сключена при неспазване на нормите на чл.143, ал.1 и
чл.146, ал.1 от ЗЗП.
ОСЪЖДА на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“АД, ЕИК:
*********, да заплати на В. А. В., ЕГН: **********, с постоянен адрес с. Б., общ. П.,
сумата от 107,64 /сто и седем лева и шестдесет и четири стотинки/ лева, представляваща
недължимо платена като неустойка по Договор за потребителски кредит № 409443 от
22.02.2021 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба –
30.12.2022 г. до окончателното плащане.
На основание чл. 38, ал.2 от Закона за адвокатурата, ОСЪЖДА „АЙ ТИ ЕФ
ГРУП“ АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление гр. София, ул.
„Александър Стамболийски“ № 84 - 86, бл. Бизнес център „Урбан Модел /Urban Model/“,
ет.12, представлявано от Филип Георгиев Добринов и Светослав Юрий Ангелов, ДА
ЗАПЛАТИ на адв. Д. М. от АК - П., процесуален представител на ищцовата страна, сумата
от 960 /деветстотин и шестдесет/ лева, адвокатско възнаграждение за осъществено
процесуално представителство по предявените искове.
ОСЪЖДА „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, ул. „Александър Стамболийски“ № 84 - 86, бл. Бизнес център „Урбан
Модел /Urban Model/“, ет.12, представлявано от Филип Георгиев Добринов и Светослав
8
Юрий Ангелов, ДА ЗАПЛАТИ в полза на бюджета на съдебната власт, по сметка на
Районен съд гр.П., сумата от 100 /сто/ лева – дължима държавна такса за образуване на
делото.
Решението може да бъде обжалвано пред Окръжен съд–гр.Благоевград, в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – П.: _______________________
9