Р Е Ш Е Н И Е
№ _____
Гр. София, 05.04.2018 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV-Д въззивен състав в
публично съдебно заседание на шести март
през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
БИЛЯНА КОЕВА
при секретаря Поля
Георгиева и с участието на
прокурора Антон Стефанов като
разгледа докладваното от съдия Кордоловска гр. дело № 8264 по описа за 2017 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258-273 от ГПК.
С решение №
105373 от 28.04.2017 г. по гр. дело № 75120/2015 г. по описа на СРС, І ГО,
36 състав, съдът е осъдил на основание чл.2б от ЗОДОВ, П.НА Р.България да заплати на Д.З.Т. сумата от 1 500 лв., представляваща обезщетение
за неимуществени вреди в резултат на
необосновано дълго продължително наказателно
производство по ДП № 3012/2005 г. на 01 РУП - СДВР, пр.пр.№ 34008/2005 г. по
описа на Софийска районна
прокуратура, по което е бил иззет автомобил „Мерцедес", модел „300-Е-24" с рег. № *******, ведно със законната лихва върху нея, считано от 20.10.2015
г. до окончателното й погасяване, както и 10 лв. разноски по делото. С
решението искът за обезщетение за
неимуществени вреди в останалата му част - за сумата над 1 500 лв. до предявения размер от 15 000 лв., както и
искът за обезщетение за имуществени вреди в размер на 5 000 лв., съставляваща
стойността на лекия автомобил, са отхвърлени като неоснователни. С решението ответникът П.НА Р.България е осъдена да заплати на адвокат С. Б.Д. сумата от 300
лв., представляваща адвоктаско възнаграждение, на основание чл.38 от Закона за адвокатурата.
Недоволен от
постановеното решение в ЧАСТТА, с която искът при квалификацията на чл.2б, ал.1
от ЗОДОВ е уважен за сумата от 1 500 лв., представляваща обезщетение за неимуществени
вреди в резултат на необосновано дълго продължително наказателно производство
по ДП № 3012/2005 г. на 01 РУП - СДВР, пр.пр.№ 34008/2005 г. по описа на
Софийска районна прокуратура, по което е бил иззет автомобил „Мерцедес",
модел „300-Е-24" с рег. № *******, е останал ответникът П.НА Р.България,
който в срока по чл.259, ал.1 от ГПК го
обжалва при твърденията, че решението е недопустимо, евентуално неправилно, необосновано,
постановено в нарушение на материалния закон. Искането към въззивната инсатнция
е да отмени решението в обжалваната част и отхвърли изцяло предявения иск.
Въззиваемата страна - Д.З.Т., не взема становище по жалбата и не ангажира доказателства.
Решението в ЧАСТТА, с която искът по чл.2б, ал.1 от ЗОДОВ за
обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен за сумата над 1 500 лв. до предявения размер
от 15 000 лв., както и в ЧАСТТА, с която е отхвърлен искът за обезщетение за
имуществени вреди в размер на 5 000 лв., съставляваща стойността на лекия
автомобил, като необжалвано от ищеца, е влязло в сила.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението; по допустимостта му само в
обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Както вече Върховният касационен съд многократно се е произнасял (решение № 176
от 08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по
гр. д. № 331/10 г. на ІV г.о.; № 764 от 19.01.2011 г.по гр. д. № 1645/09 г. на
ІV г.о.; № 702 от 5.01.2011 г.по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г.о.; № 643 от
12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/09 г.на ІV г.о) въззивният съд се произнася по
правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените
във въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на
посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически
констатации на първоинстанционния съд; относно правилността на първоинстанционното
решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а надхвърлянето на
правомощията по чл. 269 ГПК е основание за касиране на въззивното
решение.
В случая, обжалваното решение е издадено от надлежен
съдебен състав на Софийски районен съд, в рамките на предоставената му от
закона правораздавателна власт и компетентност, поради което същото е валидно.
Предвид изискванията на процесуалния закон за служебната проверка на
постановеното решение в обжалваната му част, съдът счита, че не се установяват
нарушения на съдопроизводствените правила във връзка със съществуване и
упражняване правото на иск, поради което първоинстанционното съдебно решение е
допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя изцяло мотивите
на обжалваното решение, поради което на основание чл. 272 ГПК препраща към
мотивите на СРС.
Решаващият
въззивен състав намира, че при правилно възприета и изложена фактическа
обстановка, първостепенният съд е приел, че е налице хипотезата на чл. 2б, ал. 1, от ЗОДОВ и отговорността на ответника
Прокуратурата на РБ следва да бъде ангажирана. Съгласно разпоредбата на чл.2б от ЗОДОВ, Държавата
отговаря за вредите, причинени на
граждани и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл.
6, § 1 от Конвенцията, отговорността се
реализира по реда на ГПК, като съдът взема предвид общата продължителност и предмета на производството,
неговата фактическа и правна сложност,
поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите
участници в процеса и на компетентните органи, както и други факти,
които имат значение за правилното решаване на спора.
Разпоредбата на
чл.2б от ЗОДОВ дава основание на искова претенция за обезщетение на вреди от
нарушение на правото по чл.6, §1 от ЕКПЧОС по висящо производство, ако производството, по което е допуснато нарушението, е заварено към датата на влизане в сила на ЗИД на ЗОДОВ (обн. ДВ,
бр. 98/11.12.2012 г). Отговорността на държавата по този иск се реализира по особените правила на ЗОДОВ -
изборна местна подсъдност; предявяване на
иска срещу правосъдния орган, причинил вредите като процесуален субституент
на държавата; участие на прокурор с цел съблюдаване на законността; специален
режим на таксите и разноските.
По
делото е безспорно установено, че е
образувано ДП № ЗМ 3012/2005 г. по описа на 01 РУ-СДВР от 07.06.2005
г., за престъпление по чл.345а, ал.1 от НК. С постановление от 01.06.2006 г. на Прокурор от СРП наказателното производство е спряно
на основание чл.244, ал.1 т.2 от НК до разкриване на извършителя. Видно
от договор от 06.06.2005 г. с нотариална заверка
на подписите под рег.№ 1776/06.06.2005 г. на Нотариус с рег. № 386 на НК и район на действие СРС, ищецът е собственик на лек
автомобил „Мерцедес" описан в исковата
молба, който е бил иззет като веществено доказателство с протокол от м.06.2005 г. След възобновяване на
наказателното производство са извършени процесуално следствени действия, в т.ч. събиране на
доказателства за регистрация на процесния автомобил,
автотехническа експертиза и приложени справки от представителя на
„Мерцедес" за България „Б.А." ЕООД (л.62-74). Събрани са и данни за
собствеността и регистрацията на процесния автомобил до 2002 г., приобщени с приложената пр.преписка и към настоящето
гражданско делото С постановление от 30.09.2015 г. по пр.пр.№ 34008/2005 г. по
описа на СРП, производството по делото е прекратено
поради изтичане на предвидената в закона относителна давност на основание чл.245, ал.2 от НК и чл.243, ал.1, т.1
вр. с чл.24, ал.1, т.З от НПК и разпредено връщането му на собственика. По делото са представени писмо от 06.08.2015
г. от зам.районен прокурор, за извършване на преценка на основанията за връщане на иззетият лек автомобил. С разписка от 20.10.20015 г. и протокол от
същата дата, вещта е върната на собственика в описаното техническо състояние.
Допустимостта
на иска по чл.
2б от ЗОДОВ за обезщетение на вредите от нарушение на правото по чл. 6, § 1 от ЕКПЧОС по висящо производство
не е обусловена от абсолютните процесуални предпоставки на чл. 8, ал. 2 от ЗОДОВ - да е изчерпана
административната процедура за обезщетение на вредите по реда на глава трета "а"
от ЗСВ и да няма постигнато споразумение. По делото се установи, че към момента
на влизане в сила на ЗИД на ЗОДОВ - чл.2б от ЗОДОВ (обн. ДВ, бр.
98/11.12.2012 г.) наказателното производство, по което е допуснато нарушението
в разглеждания случай е било висящо,
като е прекратено едва с
постановление от 30.09.2015 г. по пр.пр.№
34008/2005 г. по описа на СРП, по изложените по горе съображения. При тези
изводи доводът на въззивника за недопустимост на иска, е неоснователен. Освен
това и съгласно Решение № 210 от
15.06.2015 г. по гр.д.№ 3053/2014 г. на ІІІ ГО на ВКС,т.3 лицето, което твърди, че
е претърпяло вреди от нарушение на неговото право на разглеждане и решаване на
делото в разумен срок по чл. 6, § 1 Конвенцията, но не е обвиняем, пострадал
или ощетен от престъплението, а лицето, от което по наказателното дело е иззет
предмет като веществено доказателствено средство, е надлежен ищец по иска по чл. 2б ЗОДОВ. Следователно в случая всички елементи от фактическия състав на
чл.2б, ал.1 от ЗОДОВ, пораждащ правото на обезщетение на ищцата на посоченото
правно основание, са налице.
Критериите, въз основа на които съдът прави преценката си
дали е допуснато нарушение по чл.6 § 1 от
ЕКЗПЧОС са посочени примерно в закона /чл.2б ал.2 от ЗОДОВ/, като са приложими стандартите, установени в
практиката на ЕСПЧ. Механизмът, по който се прави извод дали е спазено
изискването за разумен срок е следният: първо се установява продължителността
на релевантния период /началният момент е отправянето на наказателното
обвинение и крайния - постановяването на окончателен акт на съда, с който се
слага край на несигурното положение на лицето/ и след това се преценява дали
този период е разумен. Разумността се оценява с оглед обстоятелствата по делото, като се търси баланс между интересите на
лицето възможно най - бързо да получи решение и необходимостта от внимателно
проучване и правилно провеждане на
наказателното производство. При преценката си за разумност на релевантния
период, съдът прилага три критерия: сложност на делото, поведение на лицето и поведение на компетентните органи.
Законодателят
е възложил на прокурора дейността по ръководство и надзор върху
работата на разследващите органи в досъдебното производство (чл.196 от НПК). В случая, досъдебното производство е надхвърлило предвидените в чл.234
от НПК срокове за престъпление по
чл.345а, ал. от НК, което не разкрива фактическа или правна сложност, но
видно от приложените с пр.преписка доказателства прокурорът е направил
необходимото, за да обезпечи ритмичното и своевременно извършване на необходимите следствени действия. В случая
наказателното производство е било образувано през 2005 г., като незабавно са предприети
процесуално-следствени действия, но
след около една година е било спряно, поради неразкриване на извършителя. За да не наруши разследващият орган правото по чл. 6 § 1 от Конвенцията, и за да не възникне отговорност по
специалния закон спрямо лицето, чиито
права са засегнати от висящността на производството и задържане на вещ, върху която преди отнемането лицето е упражнявало право
на владение, при спряното производство
е следвало да се приложи процедурата по чл.111, ал.2 от НПК. По делото се
установи, че своевременно прокурорът се е произнесъл и по молба от Г.Х.Х.за връщане на лекия автомобил. Действително за
периода от спирането му, до възобновяване
и прекратяването на производството са изминали почти десет години, но от значение за основателността на
претенцията на ищеца е и обстоятелството, че през този период е съществувала възможност правата на ищеца на собственик
(владелец) на вещ, иззета като
веществено доказателство да бъдат защитени и да се прекрати несигурното му положение. Той няма качеството на обвиняем или пострадал, а съгласно разпоредбата на чл.111, ал.2 от НПК има
право да иска връщане на вещта преди приключване на производството.
Периодът от образуването на наказателното производство,
до прекратяването му с постановление на прокурора е значителен, но процесуално -следствените действия свързани с
иззетия като веществено доказателство
лек автомобил са били извършени през 2007 г., като нито преди, нито след
това ищецът е отправял искания или е настоявал пред разследващите органи да
вземат мерки за срочно провеждане на производството, или да му бъде върната
вещта. Законосъобразен е изводът на първостепенния съд, че и това
поведение на ищеца също следва да бъде отчетено. Тъй като ищецът извежда вредите си именно от неразумно дълго
продължилият процес, като твърди че това е причинило страданията, чието
обезщетяване иска в настоящето производство, то неговото поведение е индикатор
и до каква степен това производство е имало
значение в личностната му сфера, защото колкото по-важен е резултатът от него за пострадалия, толкова вредите са по-големи.
И обратно - ако резултат от производството
не е бил значим фактор в интимните му преживявания, вредите от забавянето му са по-малки. Предвид това, при
установените факти на липсата на активност
и на по-късен етап дезинтересираност на ищеца от развитието" на производство, съдът счита че действията на
прокуратурата и резултатът от производството
не е бил от съществено значение в неговия живот. За това свидетелстват и гласните доказателства, от които се
установяват негативни изживявания и
разочарование у ищеца от продължилото наказателно производство, но същите не могат да бъдат определени за твърде интензивни.
С оглед обективния характер на отговорността на държавата в този случай, неимуществени
вреди, следва да се приемат за настъпили и без формални външни доказателства. Затова обосновано СРС приема
за настъпили за ищеца вреди, които обичайно засягат по негативен начин психическото и
физическото състояние на човека и настъпват
у всекиго при разглеждането на делото в такъв срок, както и наличието на причинно
следствената връзка помежду им.
Размерът на паричното
обезщетение, като еквивалент на
претърпените неимуществени вреди се определя с оглед критерия справедливост по чл.52 от ЗЗД. Според
т. 1 от ППВС № 4/1968 г.
справедливостта по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не
е абстрактно понятие. Тя се извежда чрез преценка на всички установени по
делото конкретни обективно съществуващи обстоятелства. От свидетелските показания
на разпитаният по делото свидетел
К., се установи още, че ищецът се опитвал да си върне автомобила и бил много притеснен и отчаян,
че това не става. Той имал нужда от автомобила, тъй като имал семейство и две деца, а и за закупуването
му бил взел пари на заем. Затова, след като автомобилът бил иззет и задържан за
толкова време, ищецът много се притеснил, не
искал да разговаря дори с близките си и бил в безизходица, защото нито можел да
си върне автомобила, нито да получи
средства за закупуване на друг, не вярвал и че автомобила ще му бъде върнат от Прокуратурата. Съобразявайки изложените
по-горе обстоятелства СРС обосновано
е приел, че обезщетение в размер на сума от 1500 лв. би репарирало
процесиите неимуществени вреди, търпяни от
ищеца (доколкото те изобщо могат да се оценят в пари и да се овъзмездят с
парично обезщетение) и е достатъчно по размер и същевременно да не води
до неоснователно обогатяване.
Поради съвпадане в изводите на двете
съдебни инстанции и в упражнение на правомощията си по чл.271 от ГПК въззивната
инстанция е длъжна да потвърди решението в обжалваната му уважителна част.
Водим от горното, Софийски градски съд
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 105373 от 16.11.2016 г. по гр. дело № 75120/2015 г. по описа на
СРС, І ГО, 36 състав в ЧАСТТА, с която
е уважен искът при квалификацията на чл.2б, ал.1 от ЗОДОВ е уважен за сумата от
1 500 лв., представляваща
обезщетение за неимуществени вреди в
резултат на необосновано дълго продължително наказателно производство по ДП №
3012/2005 г. на 01 РУП - СДВР, пр.пр.№ 34008/2005 г. по описа на Софийска
районна прокуратура, по което е бил иззет автомобил „Мерцедес", модел „300-Е-24" с рег. № *******, ведно със
законната лихва върху нея, считано от 20.10.2015 г. до окончателното й
погасяване, както и в частта за разноските.
Решението в ЧАСТТА, с която искът по чл.2б,
ал.1 от ЗОДОВ за
обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен за сумата над 1 500 лв. до предявения размер
от 15 000 лв., както и в ЧАСТТА, с която е отхвърлен искът за обезщетение за
имуществени вреди в размер на 5 000 лв., съставляваща стойността на лекия
автомобил, като необжалвано от ищеца, е влязло в сила.
Решението може да се обжалва в едномесечен срок от съобщаването му
чрез връчване на препис от същото пред ВКС при условията на чл.280, ал.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.