Р   Е   Ш   Е   Н  И   Е  №......

                                                гр.К., ……..2018 год.

 

                            В    И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

        К. районен съд, гражданско отделение в публично заседание на  двадесет и девети януари, две хиляди и осемнадесета година, в състав:

 

                                                                       ПРЕДСЕДАТЕЛ: Й. П.

 

при секретаря....................Хр. К.……...................................като разгледа докладваното от съдията..............................................гр.дело №1449 по описа за 2017 год.  за да се произнесе взе предвид следното:

           Предявеният иск е за установяване съществуването на вземане с правно основание чл.422 във вр. чл. 415 от ГПК  вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД.

           Ищецът твърди, че на 23.10.2008г. е сключен Договор за потребителски кредит между „Ю. И Еф Д..“ АД (с настоящо наименование „Ю. Б." АД), в качеството на Кредитор и Т.Б.К., с ЕГН-**********, в качеството й на Кредитополучател, по силата на който „Ю. И Еф Д. Б. "АД предоставил на кредитополучателя кредит в размер на ***лв. за рефинансиране на съществуващ дълг към същия Кредитор и текущи нужди. Кредитополучателят се задължил да върне ползвания кредит, заедно с дължимите лихви, в сроковете и при условията, уговорени в договора. Съгласно Договор за потребителски кредит от 23.10.2008г., ответникът се задължил да погаси задължението си на 57 месечни вноски, всяка в размер на ***лв. След усвояване на Кредита, длъжникът погасил част от месечните си вноски, след което е преустановил плащанията като останало непогасено задължение по кредита в размер на ***лв. Вземането на Кредитора станало изискуемо с изтичане крайния срок на договора - 05.08.2013г. На основание сключен Договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 18.01.2016г. и приложенията към него между „Ю. Б.“ АД (с предишно наименование „Българска пощенска банка" АД и „Ю. И Еф Д. Б." АД), с ЕИК: ****** и „Е.М." ЕООД, с ЕИК: ******, по силата на който задължението на Т.Б.К., произтичащо от Договор за потребителски кредит от 23.10.2008г., било изкупено от “Е.М." ЕООД. В изпълнение на императивните разпоредби на чл.99 от ЗЗД на 20.02.2017г. длъжникът бил уведомен, че считано от датата на получаване на Уведомлението за цесия, Кредитор спрямо него по отношение гореописаното парично вземане е „Е.М.“ ЕООД. Съгласно т.5.1.1 от Договор за продажба и прехвърляне на вземания и приложени изрични пълномощни, цесионера - „Е.М.“ ЕООД и „И. и Д. - Адвокатско дружество“ били упълномощени от - цедента „Ю. Б.“ АД, да извършват уведомяване от името и за сметка на цедента. Разпоредбата на чл.99, ал.3 от ЗЗД е осъществена, доколкото реализирането й чрез пълномощник, бил той и цесионер, не опорочавало изпълнението. Уведомлението било изпратено на постоянния адрес на К., който съвпадал с този, посочен в договора. Писмото се върнало в цялост, като на известието за доставка било отбелязано „непотърсено“. Въпреки това, с връчване на препис от исковата молба и приложенията към нея по делото, ответницата получила уведомлението изходящо от „Ю. Б.“ АД (стар кредитор) за извършеното прехвърляне на процесните вземания, като станала надлежно уведомена за извършената цесия и по силата на чл. 235, ал. 3 от ГПК съдът следвало да зачете този факт. Във връзка с подадено заявление по чл.410 от ГПК било образувано ч.гр.д.№822/2017г. по описа на Районен съд-К. и издадена заповед за изпълнение, срещу която ответникът длъжник подала възражение и дружеството било уведомено със съобщение, надлежно връчено на 28.04.2017г. Във възражението се твърдяло, че ответникът не дължи изпълнение по издадената заповед за изпълнение. Към настоящия момент погасяване на задължението по Договора за кредит не било осъществено. Моли съда да постанови решение, с което да признае за установено, че ответникът Т.Б.К., с ЕГН-********** дължи на „Е.М.“ ЕООД сумата от ***лв. главница, неизпълнено задължение по договор за потребителски кредит от 23.10.2008г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК до окончателното изплащане на вземането. Претендира съдебни разноски по заповедното и по настоящото гражданско дело

          В отговор на исковата молба, подаден в срока по чл.131 от ГПК ответникът оспорва предявения иск като недопустим, алтернативно като изцяло неоснователен. Сочи, че не била надлежно уведомена съобразно нормата на чл.99, ал.3 от ЗЗД за извършената цесия между третото за спора лице „Ю. и Еф Д.“ АД и ищцовото дружество към 27.03.2017г., към 26.05.2017г. и към 12.11.2017г., защото от страна на „Ю. и Еф Д.“ АД не било спазено изискването на нормата на чл.99, ал.4 от ЗЗД в конкретния процесен случай, тъй като твърдяното и претедирано вземане от страна на ищцовото дружество спрямо нея било с произход договорно отношение между нея и „Ю. и Еф Д.“ АД. Счита, че за да е налице валидно прехвърлено вземане на „Ю.и Еф Д.“ АД в полза на ищцовото дружество спрямо нея било законово задължително титуляра на това вземане да е уведомил длъжника по него за извършената цесия. Това действие от страна на „Ю. и Еф Д." АД не било изпълнено съобразно нормата на чл.99, ал.4 от ЗЗД към посочените по-горе дати, поради което и за нея не било налице задължение към ищцовото дружество. Твърдението в обратен смисъл от страна на ищеца било неистинно и невярно. Дори и да било извършено необходимото действие от страна на „Ю. и Еф Д." АД съобразно нормата на чл.99, ал.4 от ЗЗД, то вземането на „Ю. и Еф Д." АД и след това на ищцовото дружество към 27.03.2017г., към 26.05.2017г. и към 12.11.2017г. било погасено поради изтичане на предвидената в нормата на чл.110 от ЗЗД - погасителна давност, тъй като било преклудирано правото на ищеца за съдебно претендиране на това вземане, понеже задължението за връщана на заема на „Ю. и Еф Д." АД било погасено поради изтекла погасителна давност. Сочи, че задължението по кредита на нея към „Ю. и Еф Д." АД станало изцяло изискуемо още със сключването на договора за кредит на 23.10.2008г., т.е. от този момент за „Ю. и Еф Д.“ АД и респективно за ищцовото дружество започнала да тече предвидената в нормата на чл.110 от ЗЗД погасителна давност, която давност изтекла на 23.10.2013г. - дори преди сключване на твърдения от ищеца договор за цесия. В случай, че не се прекрати производството по разглеждане на предявените искове формулирани в посочената искова молба, моли съда да ги отхвърли като неоснователни поради липса на основание за установяване и присъждане на нещо, което е недължимо от нея. Претендира съдебни разноски.

          От събраните по доказателства съдът приема за установено следното:

          Видно от приложеното ч.гр.д.№822/2017 г. по описа на РС-К. по подадено от ищеца заявление по чл.410 от ГПК е издадена в полза на заявителя „Е.М.“ ЕООД заповед №543/29.03.2017 г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК срещу длъжника Т.Б.К. за сумите: *** лв. главница, ***лв. договорна лихва от 23.10.2008 г. до 18.01.2016 г. и законна лихва върху главницата от 27.03.2017 г. до изплащане на вземането, както и ***лв. разноски за държавна такса. Заповедта е връчена лично на длъжника на 03.04.2017 г. и на 18.04.2017 г. тя подала възражение, че не дължи изпълнение. Възражението е депозирано в срока по чл.414, ал.2 от ГПК и в срока по чл.415, ал.1 от ГПК ищецът е сезирал съда с иск за установяване на вземането по издадената заповедта за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК срещу длъжника Т.Б.К.. С влязло в сила определение, постановено по настоящото дело съдът производството по отношение на вземането за сумата ***лв. договорна лихва от 23.10.2008 до 18.01.2016г. е прекратено поради отказ и издадената по ч.гр.д.№822/2017 г. на РС-Казанлък заповед за изпълнение №543 от 29.03.2017г. в частта за сумата ***лв. договорна лихва е обезсилена.

           От представеното заверено копие на договор за потребителски кредит №FL471780/23.10.2008 г. сключен между „Ю. и Еф Д. Б.“ АД и Т.Б.К., погасителен план, молба за потлребителски кредит от 17.10.2008 г. и декларация  от 17.10.2008 г., неоспорени, е видно, че „Ю. и Еф Д. Б.“ АД е предоставил на ответницата в качеството й на кредитополучател кредит в размер на *** лева  за рефинансиране на съществуващ дълг  и за текущи нужди, при  годишна лихва в размер на сбора на базовия лихвен процент на банката за потребителски кредити / БЛП/ за съответния период на начисляване на лихвата плюс надбавка в размер на 2.20 пункта и годишен процент на разходите по разрешения кредит 17.66 %  за срещу задължение на кредитополучателя да погасява кредита, включително дължимите лихви, на 57 равни месечни вноски, всяка по ***лв., платими до пето число на месеца, с краен срок за погасяване на кредита-05.08.2013 г.  В чл.18, ал.1 от договора банката и кредитополучателят са уговорили правото на банката едностранно да прехвърли вземанията си, произтичащи от договора, на дружество или институции от определена група или на други финансови или нефинансови институции или дружества.

          С договор за възлагане на вземания от 2016 г. /л.14/ между „Ю.Б.” АД, от една страна като прехвърлител/цедент и ищеца, от друга страна като приобретател/цесионер е постигнато съгласие, по силата на което банката е започнала процес по прехвърляне на всички свои парични вземания, свързани с „Портфейла” и правата по него. Видно от стр.12 от договора /стр. 24 от делото/, думата „Портфейл”, означава между страните – „Договорите за заем посочени в Приложение № 4 към договора”.  На стр.14 от договора е уточнено, че „думата „приложения” означава приложенията към настоящия договор, които съставляват съществена и неделима част от него, и които имат същата сила и действие, както ако бяха изрично изложени в текста на договора“. Видно от чл.5.1.1 на договора приобретателят изпраща уведомления до прехвърлените длъжници, което уведомление съгласно чл.5.1.1 се изпращат с препоръчана поща с обратна разписка и декларирано съдържание. Според „Потвърждение” подписано на 18. 01. 2016 г. между „Ю. Б.” АД и „Е.М.” ЕООД, цедента е прехвърлил на цесионера описаните в Приложение № 1 с посочване на идентификационния номер на договора, име и ЕГН и др., вземанията си по портфейла.   В чл.20 на договора са изброени включените в договора 8 приложения като неразделна част от него в т.ч. приложение №4 „Портфейл“ и приложение 5 „образец на уведомление до прехвърлените длъжници.  На стр.65, 66 и 67 от делото е приложена таблица, в която последователно са описани номера на договори, уникален номер на случая, дата на договор, вид на отпуснатия кредит, име на длъжника, ЕГН и други данни, в която таблица фигурира Т.Б.К.-  договор№FL471780, с обща дължима сума ***лв. Представени са заверени копия на „Потвържение“  от 18.01.2016 г., подписано от цедента на основание чл.99, ал.3 от ЗЗД и пълномощно  /л.71 от делото/, по силата на което „Юробанк България” АД е упълномощило  „Е.М.“ ЕООД да уведоми съгласно условията на чл.99, ал.3 от ЗЗД физическите лица-длъжници по договори за потребителски кредити за прехвърлянето към дружеството на вземанията на Банката, предмет на договора за прехвърляне на вземания от 18.01.2016 г.  и да извърши всички фактически и правни действия с оглед надлежното уведомяване на длъжниците. Пълномощното е с нотариална заверка на подписа на упълномощителите /прокурист и изп.директор на банката/. Приложено е и пълномощно /л.73  от делото/, с нот.заверка, по силата на което „Ю. Б.” АД е упълномощило Адвокатско дружество „И. и Д.“  да представляват банката по отношение на вземанията, предмет на договор за прехвърляне на вземания от 18.01.2016 г.,  да уведомяват съгласно  разпоредбата на чл.99, ал.3 от ЗЗД всички длъжници за прехвърлянето към по договори за потребителски кредити за прехвърлянето към „Е.М.“ ЕООД към конкретните длъжници съгласно договора за прехвърляне на вземания от 18.01.2016 г.

 По делото е назначена съдебно-счетоводна експертиза с депозирано заключение, което съдът възприема като обективно дадено и безпристрастно. Съгласно заключението средствата по кредита са усвоени безкасово както следва: рефинансиране на остатък по потребителски кредит №FL282968 и за текущи нужди по банковата сметка на кредитополучателя. Към 18.01.2016 г. –датата на прехвърляне на вземането дължимата сума по договора за кредит  №***  е в размер на ***лв. В с.з. вещото лице пояснява, че последната направена по договора вноска е на 19.03.2010 г. 

          От така установеното съдът прави следните правни изводи:

           Искът за установяване съществуването на вземане с правно основание чл.422 вр. с чл.415 от ГПК е предявен в законоустановения месечен срок и е допустим. За ищеца-кредитор е налице правен интерес от установяване съществуването на вземането му, тъй като в срока по чл.414, ал.2 от ГПК ответникът като длъжник е възразил срещу издадената по ч.гр.д.№822/2017 г. по описа на РС-К. заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК.

          Активната си материално-правна легитимация ищецът основава на договор  за прехвърляне на вземания /цесия/ от 18.01.2016 г. сключен между  „Ю.Б.” АД -цедент и ищеца като цесионер.

         Съгласно чл.99, ал.1 от ЗЗД кредиторът може да прехвърли своето вземане освен ако законът, договорът или естеството на вземането не допускат това. Със сключването на договора за потребителски кредит №***/23.10.2008 г. ответникът-кредитополучател се е съгласила банката едностранно да може да прехвърли на трети лица вземанията /арг. чл.18, ал.1 от договора/. С разпоредбата на чл.99, ал.3 от ЗЗД е установено задължението на цедента да съобщи на длъжника за извършеното прехвърляне на вземането, но съобщението не е част от фактическия състав на сделката. От чл.99, ал.4 от ЗЗД следва извода, че правните последици от уведомяването са релевантни по отношение изпълнението от длъжника на надлежния кредитор и не рефлектират върху волята на страните по договора за цесията, да се обвърже приобретателят на вземането, с неговото събиране. Съобщаването не е обвързано с нарочна форма, поради което може да бъде извършено както писмено, така и устно, като с оглед разпоредбата на чл.36 от ЗЗД за съобщаването може да бъде изрично упълномощено от стария кредитор /цедент/ друго лице вкл. цесионера, тъй като то /съобщаването/ не е незаместимо действие. Представителната власт възниква по волята на представлявания и нейният обем се определя според това, което упълномощителят е изявил /чл.39 от ЗЗД/. Освен това не са предвидени никакви изрични ограничения посредством повелителни правни норми на тази власт, свързани с уведомяването за цесията. Следователно по силата на принципа за свободата на договарянето /чл.9 от ЗЗД/ няма пречка старият кредитор да упълномощи новия кредитор за извършване на уведомлението за цесията. Това упълномощаване не противоречи на целта на разпоредбите на чл.99, ал.3 и ал.4 от ЗЗД /решение №137/02.06.2015 г. по гр.д.№5759/2014 г. на ВКС, III г.о. по чл.290 от ГПК/ По делото е налице изрично пълномощно, с което ищецът- цесионер е упълномощен от цедента и предишен кредитор „Ю.Б.” АД от негово име писмено да уведоми длъжниците за извършеното  прехвърляне на вземанията по договори за кредит. Ищецът не е представил доказателства за това, че уведомлението е връчено, но с връчването на преписа от исковата молба, с приложеното към нея уведомление по чл.99 от ЗЗД, изходящо от стария кредитор чрез пълномощника за това, ответникът е уведомен за прехвърленото вземане- факт, настъпил в хода на процеса, който е от значение за спорното право, поради което следва да бъде съобразен и взет предвид при решаването на делото с оглед императивната разпоредба на чл.235, ал.3 от ГПК / в т.см. решение №123/24.06.2009 г. на ВКС по т.д.№12/2009 г. , ІІ т.о., решение №3/16.04.2014 г. по т.д.№ 1711/2013 г. на ВКС,  I т.о. и др. постановени по реда на чл.290 от ГПК/.

        По гореизложените съображения съдът приема, че ищецът се явява кредитор на ответника по силата на договор за цесия, сключен между него като цесионер и „Ю. Б.” АД като цедент на претендираното вземане /арг. от т.10б на Тълкувателно решение №4/18.06.2014 г. по тълк.д.№4/2013 г. на ВКС, ОСГТК /. Между ответника Т.Б.К. и „Ю. Б.” АД /предишно наименование „Ю. И Еф Д. Б.“ АД/ е възникнало валидно облигационно правоотношение по силата на договор за потребителски кредит №FL471780/23.10.2008 г. Договорът е подписан от ответника и кредитната институция, поради което е породил целените правни последици. Потребителският кредит е усвоен от ответника, поради което за него е възникнало задължението да заплаща месечните погасителни вноски съобразно уговорения размер и в сроковете съобразно погасителният план, визиран в договора. Установи се по категоричен начин, че ответникът е преустановил плащанията по погасителния план на договора, с което не е изплатил задължението си до крайният срок  05.08.2013 г.- датата на последната погасителна вноска. Кредитът не е бил обявяван за предсрочно изискуем. От заключението на ССЕ, което съдът кредитира се установи, че непогасения остатък от процесния договор за кредит е в размер на ***лв. В хода на производството ответникът не е представил писмени доказателства, че е изплатил задължението си по кредита, поради което съдът намира искът за основателен.

       По отношение направеното от ответника възражение за погасяване на вземанията по давност: Съгласно съдебната практика, постановена по чл.290 от ГПК вземанията по договора за кредит се погасяват с изтичане на общия петгодишен давностен срок по чл.110 от ЗЗД, тъй като същите не представляват периодични плащания по смисъла на чл.111, б.“в“ от ЗЗД, защото вземането на кредитора е неделимо и разсрочването на задължението на отделни погасителни вноски е само израз на волята му да приеме изпълнение на части, но само по себе си не прави изпълнението периодично. Договорната лихва по кредита представлява възнаграждението на кредитора за това, че е отпуснал главницата на кредитополучателя. Същата се начислява като обща сума още при отпускането на главницата, т.е. размера е известен, прибавя се към главницата и така се формира задължението по договора за кредит. Когато страните по договора са уговорили връщането на кредитора да се изпълнява на вноски, то частта от лихвата, включена в отделната вноска не представлява лихва по смисъла на чл.111, б.“в“ от ЗЗД, а е част от дълга. Съгласно решение № 28/05.04.2012 г. по гр. д. № 523/2011 г. на ВКС, ІІІ г. о., при договора за заем, от който произтича и договора за кредит, е налице неделимо плащане и договореното връщане на заема на погасителни вноски не превръща договора в такъв за периодични платежи, а представлява частични плащания по договора. За разлика от периодичните плащания, при които отделните задължения, въпреки своя общ правопораждащ факт, имат характер на самостоятелни задължения, при договора за банков кредит с уговорени анюитетни вноски отделните плащания са начин на разсрочено погасяване на едно общо задължение на отделни части. Съгласно разпоредбата на чл.114, ал.1 от ЗЗД давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изцяло изискуемо поради настъпил краен падеж /решение №540/20.12.2011 г. по гр.д.№110/2011 г. на ВКС, IV г. о./ т.е. в настоящия случай давността е започнала да тече с изтичане на срока на договора на 05.08.2013 г. и от този момент е започнал да тече петгодишния давностен срок. Заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК е подадено на 28.03.2017 г. и към тази дата не са изтекли пет години, считано от падежа на задължението - 05.08.2013 г., поради което вземането не е погасено по давност. Предвид гореизложеното, съдът намира възражението за неоснователно, поради което предявеният иск следва да бъде уважен.

     Относно разноските:

              Съгласно задължителните разяснения, дадени с т.12 от Тълкувателно решение №4/2013 г. по тълк.дело №4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, съдът в исковото производство се произнася с осъдителен диспозитив по дължимостта на разноските и в заповедното производство. Ето защо и на основание чл.78, ал.1 и чл.80 от ГПК ответникът следва да заплати на ищеца направените по настоящото дело ***лв. разноски в т.ч. 30 лв. държавна такса и ***лв. разноски за експертиза., както и разноски в заповедното производство по ч.гр.д.№822/2017 г. по описа на РС-К. в размер на 30 лв. държавна такса.  

           Водим от гореизложеното съдът

 

                                                                  Р   Е   Ш   И   :

 

              ПРИЗНАВА за установено по отношение на Т.Б.К., с ЕГН-********** ***, че съществува вземане на  “Е.М.” ЕООД, с ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление ***, ж.к.М. д., ул.”Р. П.-К.” №***, на основание чл.422 от ГПК, за сумата *** лв. главница по договор за потребителски кредит№***/23.10.2008 г. и законната лихва  от  27.03.2017 г. до изплащане на вземането, за което е издадена заповед №543/29.03.2017 г. за изпълнение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№822/2017 г. по описа на РС-К..    

             ОСЪЖДА Т.Б.К., с ЕГН-********** *** да заплати на“Е.М.” ЕООД, с ЕИК: ******, със седалище и адрес на управление ***, ж.к.М. д., ул.”Р. П.-К.” №***, на основание чл.78, ал.1 от ГПК направените по делото съдебни разноски в размер на 190 лв. и 30 лв. разноски по ч.гр.д.№822/2017 г. по описа на РС-К..

 

               Решението може да се обжалва пред Окръжен съд-С. в двуседмичен срок от връчването му на страните.

 

               След влизане в сила на решението, препис от него да се приложи по ч.гр.д.№822/2017 г. по описа на РС-К..

 

                                                                                                                    Районен съдия: