№ 2780
гр. София, 10.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично
заседание на единадесети април през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Мариана Г.
Членове:Димитър Ковачев
Б. Симчева
при участието на секретаря Христина Сп. Кръстева
като разгледа докладваното от Мариана Г. Въззивно гражданско дело №
20231100507147 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
С решение от 20.04.2023г., постановено по гр.д. № 62757/2022г. по
описа на Софийски районен съд, ГО, 120 състав, е отхвърлен предявеният от
Д. Г. Я. срещу “ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД иск с правно основание чл.
439 от ГПК за установяване недължимост на сумата от 1 825, 76 лева,
представляваща вземане за главница за ползвана и незаплатена топлинна
енергия за периода от м.07.2013г. до м.04.2015г., ведно със законната лихва
от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 от ГПК до окончателното изплащане и на
сумата от 341, 83 лева - лихва за забава за периода от 31.08.2013г. до
11.08.2016г., обективирани в изпълнителен лист от 23.03.2022г. по ч.гр.д. №
48302/2016г. по описа на СРС, ГО, 78 състав, поради погасяване на вземането
по давност.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца Д. Г. Я., в която
са изложени оплаквания за допуснати съществени нарушения на
съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на формираните от
първоинстанционния съд изводи, както и за нарушение на материалния закон.
1
Конкретно се твърди неправилност на изводите, че към датата на образуване
на изпълнителното производство правото на принудително изпълнение за
процесното вземане не е било погасено по давност. Сочи, че срещу него е
била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от
ГПК, но в срока по чл. 414 от ГПК той не е подал възражение, поради което
същата е влязла в сила на 14.10.2016г. Необосновано първоинстанционният
съд е приел, че заповедта за изпълнение е влязла в сила на датата, на която е
влязло в сила решението, постановено по предявен иск с правно основание
чл. 422, ал. 1 от ГПК, в което е била разгледана по същество претенцията
срещу неговия солидарен дължник – съпругата му Р. Я.а. Въззивникът
навежда доводи, че производство, което е било прекратено като недопустимо
– каквато е разглеждната в случая хипотеза, не спира и не прекъсва
погасителната давност. По тези съображения счита, че към датата на
образуване на изпълнителното производство – 15.06.2022г. давността за
принудително изпълнение на процесните вземания е била изтекла, поради
което прави искане за отмяна на обжалваното решение и постановяване на
друго, с което предявеният иск по чл. 439 от ГПК да се уважи.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК насрещната страна
„ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД е подала отговор на въззивната жалба, с
който същата се оспорва по подробно изложени съображения. Направено е
искане за потвърждаване на първоинстанционното решение като правилно,
обосновано и постановено в съответствие с приложимите материално-правно
норми и при съобразяване на установената по въпросите на погасителната
давност съдебна практика. Поддържа се становище, че приложимата в случая
погасителна давност е петгодишна и тя не е била изтекла към датата на
образуване на изпълнителното производство. Счита, че заповедта за
изпълнение на парично задължения е влязла в сила на 01.11.2018г., каквото е
изричното отбелязване, направено от съдията-докладчик по ч.гр.д. №
48302/2016г. по описа на СРС. Освен това релевира възражения, че
погасителната давност е била спряна в периода от 13.03.2020г. до 20.05.2020г.
съгласно Закона за мерките и действията по време на извънредното
положение, изменен с ДВ, бр. 34 от 09.04.2020г. По тези съображения счита,
че правото на принудително изпълнение на процесното вземане не се е
погасило към датата на подаване на исковата молба, нито в хода на висящото
исково производство.
2
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на въззиваемия, намира за установено следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а
разгледана по същество е основателна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Предявен е отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439
от ГПК за установяване недължимост на парично вземане, предмет на
издаден изпълнителен лист въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 от ГПК, по доводи за погасяването му по
давност поради непредприемане на действия за принудителното му събиране
в продължение на повече от пет години от датата на влизане в сила на
съдебния акт.
Предмет на делото са обективно съединени отрицателни установителни
искове по чл. 439, ал. 1 ГПК, според която разпоредба длъжникът може да
оспорва чрез иск изпълнението, а според ал. 2 искът може да се основава само
на факти, настъпили след приключването на съдебното дирене в
производството, по което е издадено изпълнителното основание. Целта на
този иск е да бъде отречено правото на принудително изпълнение, признато с
изпълнително основание, което по действащия ГПК /чл. 404 ГПК/ може да
бъде само съдебен или арбитражен акт, съдебна или арбитражна спогодба, а
ако това предвижда правото на ЕС или международен договор – и
чуждестранен несъдебен акт.
Предпоставките за допустимост на този отрицателен установителен иск,
обосноваващи правния интерес от него, са: 1) изпълнителното основание да е
издадено и влязло в сила за ищеца /т. е. стабилизирано/; 2) принудителното
изпълнение да е предстоящо или висящо, но не и вече реализирано /в
противен случай, искът не може да е отрицателен установителен, а
осъдителен/; 3) искът да е основан на новонастъпили факти, които не са
преклудирани – настъпили след момента, до който е било възможно да се
3
навеждат възражения в съответното производство, по което е издадено
изпълнителното основание: края на съдебното дирене в исково производство
/ако такова е провеждано/, момента на сключване на съдебната или
арбитражна спогодба, момента на изтичане на срока за възражение срещу
заповед за изпълнение /ако такова не е било подадено/.
Иск по чл. 439 ГПК е недопустим при всички невлезли в сила съдебни
изпълнителни основания. Това се отнася както за изпълнителни основания,
които не са предварително изпълняеми, така и за такива, които са
предварително изпълняеми и въз основа на тях е възможно да се проведе или
се провежда принудително изпълнение. Такива са всички съдебни актове, по
които предварителното изпълнение е допуснато с нарочен съдебен акт /по чл.
242 ГПК или чл. 418 ГПК/ или по силата на закона /осъдителните въззивни
решения/. Ако изпълнителното основание не е влязло в сила, то и
възраженията срещу вземането по него не могат да се основават на факти,
настъпили след момента на стабилитет на изпълнителното основание, което е
основната отличителна черта на иска по чл. 439 ГПК. Защитата срещу
невлязъл в сила съдебен акт следва да се осъществи по предвидения в закона
редовен способ и инстанционен ред, а не чрез иск по чл. 439 ГПК.
В случая ищецът обосновава предявения отрицателен установителен
иск с правно основание чл. 439, ал. 1 от ГПК с фактическото твърдение, че
удостовеР.те вземания са покрити с изтекла погасителна давност преди
образуване на процесното изпълнително дело, поради което предявеният иск
е допустим.
При предявен отрицателен установителен иск по чл. 439 от ГПК в
тежест на ищеца е да докаже, че след приключване на съдебното дирене в
производството, по което е издадено изпълнителното основание, са
настъпили факти /с оглед въведените в исковата молба твърдения – изтекъл
давностен срок/, които водят до погасяване на установеното изпълняемо
право от ответника. Предвид единственото поддържано във въззивното
производство основание за недължимост на сумите ответникът следва да
установи настъпването на обстоятелства, обуславящи основание за спиране
или прекъсване на погасителната давност по смисъла на чл. 115 и чл. 116 от
ЗЗД.
На етапа на въззивното производство между страните по делото не са
4
спорни следните обстоятелства:
Във въззивното производство са събрани нови доказателства поради
допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения. От приетия
заверен препис от ч.гр.д. № 48302/2016г. по описа на СРС, ГО, 78 състав се
установява, че по искане на заявителя “ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД е
издадена на 29.08.2016г. заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 от ГПК, с която длъжниците Р. П. Я.а и Д. Г. Я. са осъдени да заплатят
солидарно следните суми: 2 232, 71 лева – главница, представляваща
стойност на незаплатена топлинна енергия за периода от 01.07.2013г. до
30.04.2015г., ведно със законната лихва от 25.08.2016г. до окончателното
изплащане; 411, 99 лева – обезщетение за забава за периода от 31.08.2013г. до
11.08.2016г. и 375 лева – съдебни разноски в производството. Заповедта е
била връчена на длъжника Д. Я. на 30.09.2016г. при условията на чл. 46, ал. 2
от ГПК - чрез пълнолетно лице от домашните му – съпругата му Р. Я.а. В
двуседмичния срок по чл. 414, ал. 2 от ГПК длъжникът Д. Я. не е подал
възражение за недължимост на вземането. Такова е подал единствено другият
солидарен длъжик – Р. Я.а. С оглед изложеното и на основание чл. 416 от
ГПК се налага извод, че заповедта за изпълнение по отношение на ищеца е
влязла в сила на 15.10.2016г. Независимо от изложеното заявителят
“ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД е предявил по реда на чл. 422, ал. 1 от
ГПК иск за установяване съществуването на вземането, за което е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. № 48302/2016г. по
описа на СРС, като исковата претенция е била насочена срещу двамата
солидарни длъжници – Д. Г. Я. и Р. П. Я.а. Образувано било гр.д. №
64784/2016г. по описа на СРС, по което било постановено на 16.11.2017г.
съдебно решение, с което предявените искове са били частично уважени.
Срещу първоинстанционното решение била подадена въззивна жалба, по
която било образувано в.гр.д. № 4209/2018г. по описа на СГС. С решение от
01.11.2018г., влязло в сила като необжалваемо на същата дата, въззивният съд
е обезсилил решението на СРС по гр.д. № 64784/2016г. по описа на СРС в
частта, в която исковете са разгледани – частично уважени и частично
отхвърлени срещу Д. Г. Я., както и в частта на разноските, присъдени срещу и
в полза на Д. Я.. В мотивите на въззивното решение е посочено, че исковото
производство срещу Д. Я. е недопустимо, тъй като той не е подал възражение
срещу издадената заповед за изпълнение на парично задължение и същата е
5
влязла в сила. Обжалваното първоинстанционно решение е потвърдено в
останалата му част, в която са уважени предявените по реда на чл. 422, ал. 1
от ГПК срещу Р. Я.а обективно кумулативно съединени искове с правно
основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 150 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
На 23.03.2022г. бил издаден изпълнителен лист по ч.гр.д. №
48302/2016г. по описа на СРС, ГО, 78 състав, с който Д. Г. Я. и Р. П. Я.а са
осъдени да заплатят солидарно на “ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД
следните суми: 1 852, 53 лева – главница, представляваща стойност на
незаплатена топлинна енергия за периода от 01.07.2013г. до 30.04.205г., ведно
със законната лихва от 25.08.2016г. до окончателното изплащане и 341, 83
лева – обезщетение за забава за периода от 31.08.2013г. до 11.08.2016г.
На 15.06.2022г. по молба на кредитора “ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“
ЕАД било образувано изпълнително дело № 20238560401065 по описа на
ЧСИ Б. Б., с район на действие – СГС, с предмет – принудително събиране на
присъдените вземания с издадения по ч.гр.д. № 48302/2016г. по описа на СРС,
ГО, изпълнителен лист. На основание чл. 18 от ЗЧСИ взискателят е възложил
на съдебния изпълнител да направи пълно проучване на имущественото
състояние на длъжника, да прави справки, да набави документи, книжа и др.,
както и да определя начина на изпълнение.
На 02.09.2022г. бил наложен запор върху вземанията на длъжника Д. Я.
върху банкови сметки.
По делото няма данни да са извършвани други изпълнителни действия
по образуваното изпълнително производство до датата на подаване на
исковата молба по чл. 439 от ГПК в съда – 18.11.2022г.
Анализът на така установеното от фактическа страна налага следните
правни изводи:
Разпоредбата на чл. 439 от ГПК предвижда защита на длъжника по
исков ред, след като кредиторът е предприел изпълнителни действия въз
основа на изпълнителното основание. Законодателят е уредил защитата на
длъжника да се основава само на факти, настъпили след приключване на
съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното
основание.
По реда на действащия ГПК, в сила от 01.03.2008 г., заповедите за
6
изпълнение се ползват със стабилитет, тъй като влизат в сила, за разлика от
несъдебните изпълнителни основания по чл. 237 от ГПК /отм./. По тези
съображения, разпоредбата на чл. 439, ал. 2 от ГПК следва да се прилага и за
факти, настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение, когато
заповедното производство е приключило, независимо че съдебно дирене не се
провежда /определение № 956 от 22.12.2010 г. по ч.т.д. № 886/2010 г. на ВКС,
ТК, I ТО/. На новонастъпили факти /след влизане в сила на заповедта за
изпълнение, независимо от това, че в заповедното производство съдебно
дирене не се провежда/ длъжникът може да се позовава при оспорване на
изпълнението по чл. 439 от ГПК – в този смисъл са и решение № 781 от
25.05.2011г. на ВКС по гр.д. № 12/2010г., ІІІ ГО и решение № 6/21.01.2016 г.
по т.д. № 1562/2015 г. на ВКС, І ТО.
В случая ищецът претендира защита по чл. 439 от ГПК, като се позовава
на изтекла погасителна давност за принудително събиране на вземането,
удостоверено в издадения в полза на взискателя изпълнителен лист. С оглед
изложените в молбата фактически твърдения претенцията по чл. 439 от ГПК е
допустима – ищецът основава иска си на твърдение за факти, настъпили след
влизане в сила на заповедта за изпълнение на парично задължение по чл. 410
от ГПК. При наведени твърдения за настъпили след влизане в сила на
изпълнителното основание факти, с които се свързва недължимост на
претендираното от ответника вземане /твърдение за факти, с които се отрича
материалното право на взискателя/, предявеният иск по чл. 439 от ГПК е
допустим, тъй като установяването на тези факти е в състояние да рефлектира
върху дължимостта на процесното вземане. Съобразно приетото становище в
правната теория и съдебна практика, погасителната давност не води до
погасяване на самото вземане, а само на възможността да бъде принудително
изпълнено. Вземането продължава да съществува като вземане и длъжникът
продължава да го дължи, но възможността да бъде изпълнено е ограничена
само до доброволното му изпълнение – чл. 118 от ЗЗД. В този смисъл следва
да се разбира и търсената с процесните отрицателни установителни искове
съдебна защита – установяване недължимост на вземания поради давност
като правен резултат означава установяване, че е погасена възможността за
принудителното им изпълнение. В конкретния случай предявените
отрицателни установителни искове по чл. 439 от ГПК се основават на
твърдението на ищеца, че процесните вземания са погасени по давност към
7
датата на подаване на исковата молба.
В случая по делото е установено, че срещу ищеца Д. Г. Я. е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, препис от
която е бил връчен на длъжника на 30.09.2016г. при условията на чл. 46, ал. 2
от ГПК - чрез пълнолетно лице от домашните. В двуседмичния срок по чл.
414, ал. 2 от ГПК /в приложимата редакция на нормата към датата на
връчване на заповедта/ длъжникът Д. Я. не е подал възражение, поради което
се налага извод, че заповедта за изпълнение е влязла в сила на 15.10.2016г. В
случая предявяването на иск по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК от кредитора
“ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД срещу Д. Я. за установяване
съществуването на вземането не води до спиране или прекъсване на
давността. И това е така, тъй като основанията за прекъсване на давността са
изчерпателно уредени в чл. 116 ЗЗД. Съгласно чл. 116, б."б" ЗЗД давността се
прекъсва с предявяването на иск или възражение или със започване на
помирително производство. Прекъсването на давността в тези случаи е
условно - изрично в закона е посочено, че ако искът или възражението или
искането за започване на помирително производство не бъдат уважени,
давността не се смята прекъсната. Същото разрешение се налага и в случаите,
когато делото бъде прекратено, тъй като вследствие прекратяването се
заличават с обратна сила извършените по него процесуални действия и
отпадат правните последици от предявяването на иска. Без значение е дали
делото е прекратено служебно от съда /нередовна искова молба,
недопустимост на предявения иск/ или по волята на ищеца /отказ или
оттегляне на иска/ - в този смисъл е решение № 10 от 24.07.2013г. по гр.д. №
334/2012г. по описа на ВКС, Първо ГО.
Настоящият съдебен състав счита, че при осъществяването на
принудително изпълнение въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение,
изпълняемото право е облечено в изпълнителна сила, която възниква в
момента на изтичане на срока за възражение по чл. 414, ал. 2 ГПК. С
влизането в сила на заповедта за изпълнение – чл. 416 ГПК, се получава
ефект, аналогичен на силата на пресъдено нещо и длъжникът не може да
релевира възраженията си срещу дълга по общия исков ред, извън случаите на
чл. 424 ГПК и чл. 439 ГПК, тъй като същите са преклудирани, с което се
получава ефект на окончателно разрешен правен спор за съществуване на
8
вземането – арг. и от чл. 371 ГПК, поради което и намира приложение
разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД – срокът на новата давност е всякога пет
години. Неподаването на възражение в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК може да се
приравни по правни последици на признание на вземането от длъжника по чл.
116, б. "а" ЗЗД – целта на регламентираното в действащия ГПК заповедно
производство е да се установи дали претендираното вземане е спорно, а
признанието на дълга може да бъде изразено и с конклудентни действия,
доколкото същите манифестират в достатъчна степен волята на длъжника да
потвърди съществуването на конкретен дълг към кредитора – в този смисъл
са решение № 100 от 20.06.2011г. на ВКС по т.д. № 194/2010г., II ТО, решение
№ 131 от 23.06.2016г. на ВКС по гр.д. № 5140/2015г., ІV ГО. Аргумент за
противното не следва от обстоятелството, че заповедното производство се
развива без участието на длъжника. Действително, длъжникът няма
възможност да възпрепятства самото издаване на заповедта за изпълнение,
доколкото научава за същата едва с връчването й. Въпреки това обаче
законодателят е уредил възможност за участие и защита на длъжника в хода
на производството – чрез подаване на възражение, като в този смисъл е
осигурена гаранция за правата му, което обстоятелство не може да се
пренебрегне. Наред с изложеното, в постановеното по реда на чл. 274, ал. 3
ГПК определение № 214 от 15.05.2018г. на ВКС по ч.гр.д. № 1528/2018г., ІV
ГО, изрично е посочено, че влязлата в сила заповед за изпълнение формира
сила на пресъдено нещо и установява с обвързваща страните сила, че
вземането съществува към момента на изтичането на срока за подаване на
възражение. Следователно по действащия ГПК няма основание да се отрече
приравняването на влязлата в сила заповед за изпълнение към съдебно
решение по смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД. В подобен смисъл са и други актове
на ВКС – решение № 37 от 24.02.2021г., на ВКС по гр.д. № 1747/2020г., IV
ГО; определение № 480 от 27.07.2010г. на ВКС по ч.гр.д. № 221/2010г., IV
ГО, определение № 443 от 30.07.2015г. на ВКС по ч.т.д. № 1366/2015г., II ТО,
определение № 576 от 16.09.2015г. на ВКС по ч.гр.д. № 4647/2015г., IV ГО,
определение № 480 от 19.07.2013г. на ВКС по ч.гр.д. № 2566/2013г., IV ГО. В
решение № 3 от 04.02.2022г., постановено по гр.д. № 1722/2021г. по описа на
ВКС също е застъпено становище, че нормата на чл. 117, ал. 2 от ЗЗД се
прилага, когато вземането е определено по основание и размер с влязло в сила
решение, така и когато е определено по основание и размер с влязла в сила
9
заповед за изпълнение. Идентично становище е застъпено и в решение от
23.01.2023г., постановено по гр.д. № 1030/2022г. по описа на ВКС, Четвърто
ГО. В този смисъл и с оглед нормата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, считано от влизане
в сила на процесната заповед за изпълнение на посочената по-горе дата, по
отношение на длъжницата е започнала да тече нова петгодишна давност за
всички вземания.
Според разпоредбата на чл. 116, б. „в“ ЗЗД, давността се прекъсва с
предприемането на действия за принудително изпълнение на вземането.
Съгласно задължителните за съдилищата разяснения, дадени в т. 10 от
Тълкувателно решение № 2/2013 год. на ВКС по тълкувателно дело № 2/2013
год., ОСГТК, прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително
действие в рамките на определен изпълнителен способ /независимо от това
дали прилагането му е поискано от взискателя или е предприето по
инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане, съгласно чл. 18
ЗЧСИ, като примерно и неизчерпателно са изброени изпълнителните
действия, прекъсващи давността, в т.ч. налагане на запор. Взискателят има
задължение със свои действия да поддържа висящността на изпълнителния
процес, извършвайки изпълнителни действия, изграждащи посочения от него
изпълнителен способ, включително като иска повтаряне на неуспешните
изпълнителни действия и прилагането на нови изпълнителни способи. В
изпълнителния процес давността не спира, именно защото кредиторът може
да избере дали да действа /да иска нови изпълнителни способи, защото все
още не е удовлетворен/, или да не действа /да не иска нови изпълнителни
способи/. Когато взискателят не поиска извършването на изпълнителни
действия в продължение на две години, изпълнителното производство се
прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК по право, без значение дали и
кога съдебният изпълнител ще постанови акт за прекратяване на
принудителното изпълнение, тъй като актът има само декларативен, а не
конститутивен характер. Поради това новата давност започва да тече не от
датата на постановлението за прекратяване на изпълнителното производство,
а от датата на предприемането от страна на взискателя на последното по
време валидно изпълнително действие.
От датата на влизане в сила на заповедта за изпълнение – 15.10.2016г. е
започнала да тече погасителна петгодишна давност, която е била изтекла
преди датата на образуване на изпълнителното производство – 15.06.2022г.
10
Съгласно чл. 3, т. 2 от Закона за мерките и действията по време
на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13
март 2020г., и за преодоляване на последиците, за срока от 13.03.2020г. до
отмяната на извънредното положение спират да текат давностните срокове, с
изтичането на които се погасяват или придобиват права от частноправните
субекти. Съгласно § 13 от Преходните и заключителните разпоредби към
Закона за изменение и допълнение на Закона за здравето /обн. ДВ, бр. 44 от
2020г., в сила от 14.05.2020г./ сроковете, спрели да текат по време
на извънредното положение по Закона за мерките и действията по време
на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13
март 2020 г., и за преодоляване на последиците, продължават да текат след
изтичането на 7 дни от обнародването на този закон в "Държавен вестник".
Следователно за времето от 13.03.2020г. до 20.05.2020г., включително,
погасителната давност е била спряна по силата на закона. По тези
съображения се налага извод, че процесните вземания са били погасени по
давност на 22.12.2021г., т.е. преди образуването на изпълнителното
производство. В полза на взискателя не съществува правото на принудително
изпълнение върху погасените по давност вземания.
Като е достигнал до други изводи първоинстанцонният съд е
постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено и вместо
него да се постанови друго, с което предявеният иск да се уважи.
По отношение на разноските:
С оглед изхода на спора и предвид изричното искане в полза на
въззивника следва да се присъдят стоР.те по делото разноски в общ размер на
628, 89 лева, от които 48, 89 лева за държавна такса и 580 лева за адвокатско
възнаграждение съгласно представения договор за правна защита и
съдействие и списък на разноските по чл. 80 от ГПК. Неоснователно е
възражението на въззиваемата страна за прекомерност на претендираното от
въззивника адвокатско възнаграждение. За да стигне до този извод съдът
съобрази материалния интерес по делото, обстоятелството, че адвокатският
хонорар не надвишава значително минималният размер на възнаграждението
по чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 2004г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, както и факта, че във въззивното производство
са събрани нови доказателства.
11
В полза на ищеца следва да се присъдят стоР.те в първоинстанционното
производство съдебни разноски в общ размер на 512, 77 лева, от които 97, 77
лева за държавна такса и 415 лева за адвокатско възнаграждение.
С оглед цената на иска и предвид ограничението по чл. 280, ал. 3 от
ГПК настоящото решение не подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран Софийският градски съд,
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 6198 от 20.04.2023г., постановено по гр.д. №
62757/2022г. по описа на СРС, ГО, 120 състав и ВМЕСТО ТОВА
ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 439, вр. чл. 124, ал.
1 от ГПК по отношение на “ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД, ЕИК
*******, седалище и адрес на управление гр. София, ул. “*******, че в нейна
полза не съществува вземане срещу Д. Г. Я., ЕГН **********, гр. София, ул.
„******* ******* за следните суми: сумата от 1 852, 53 лева – главница за
доставена топлинна енергия за периода от м.07.2013г. до м.04.2015г., ведно
със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение до окончателното й изплащане и за сумата
от 341, 83 лева – обезщетение за забава за периода от 31.08.2013г. до
11.08.2016г., представляваща вземане по изпълнителен лист от 23.03.2022г.,
издаден по ч.гр.д. № 48302/2016г. по описа на СРС, ГО, 78 състав, предмет на
принудително изпълнение по изпълнително дело № 20238560401065 по описа
на ЧСИ Б. Б., рег. № 856 на КЧСИ и с район на действие – СГС, поради
погасено по давност право на принудително изпълнение.
ОСЪЖДА „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД, ЕИК *******,
седалище и адрес на управление гр. София, ул. “******* да заплати на Д. Г.
Я., ЕГН **********, гр. София, ул. „******* *******, на основание чл. 78, ал.
1 от ГПК сумата от 512, 77 /петстотин и дванадесет лева и 77 ст./ лева –
съдебни разноски в първоинстанционното производство, както и да заплати
на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от 628, 89 /шестстотин
12
двадесет и осем лева и 89 ст./ лева – съдебни разноски във въззивното
производство.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13