№ 632
гр. София, 30.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 11-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично
заседание на седми октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Бистра Николова
Членове:Тодор Тодоров
Милен Василев
при участието на секретаря Мария Г. Паскова
като разгледа докладваното от Милен Василев Въззивно търговско дело №
20241001000702 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от 1.08.2024 г. на ищеца Застрахователна компания „Лев
Инс“ АД против решението от 9.07.2024 г. по търг. дело № 1355/2023 г. на Софийския
градски съд, VІ-18 състав, с което:
е отхвърлен предявеният срещу ответника Застрахователно дружество „Евроинс“ АД
иск за заплащане на сумата 167 666,60 лв., представляваща дължима от ответника 1/2
част от изплатено застрахователно обезщетение /в общ размер на 335 333,21 лв. / по
ликвидационна преписка № 0000-1609-17-610360, във връзка с пътнотранспортно
произшествие, настъпило на 2.09.2016 г. на автомагистрала 3, км 120,00, Република
Германия, с участието на микробус марка „Фолксваген”, модел “LT 28”, с peг. №
********, с прикрепено към него ремарке марка „Воrо”, модел “BR 2”, с peг. №
********, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 20.07.2023 г. до
окончателното й изплащане;
ищецът е осъден да заплати на ответника съдебни разноски в размер на 360 лв.
В жалбата се твърди, че неправилно съдът е приел за приложимо българското право в
отношенията между застрахователя на влекача и застрахователя на ремаркето, участвали в
процесното ПТП. Поддържа се, че приложимо е германското право, което в хипотеза като
настоящата предвижда поделяне на дължимото застрахователно обезщетение между двамата
застрахователи. Твърди се, че тъй като ищецът заплатил цялото обезщетение на
1
правоимащите лица, то има право на претенция към ответника за половината от заплатената
сума.
Предвид изложеното жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението и да
уважи предявения иск, както и да му присъди направените разноски по делото.
Въззиваемият ЗД „Евроинс” – ответник по иска – в писмения си отговор оспорва жалбата
като неоснователна и моли съда да я остави без уважение, а обжалваното с нея решение – в
сила, като правилно и законосъобразно. Претендира разноски, включително и
юрисконсултско възнаграждение.
Софийският апелативен съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое
убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци
на атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима. Разгледана по същество
е неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно,
като въззивният състав споделя мотивите на обжалваното решение, поради което и на осн.
чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СГС. Наведените във въззивната жалба доводи
повтарят част от аргументите, които вече са били изтъкнати в отговора на исковата молба и
в устните състезания, на които в обжалваното решение е даден отговор. Независимо от това
следва да се добави и следното:
1. Фактите по делото са безспорни между страните и те са следните: 1) ищецът ЗК „Лев
Инс“ АД е застраховател по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“
на автомобилистите по застрахователна полица № BG/22/116001556907, със срок на
валидност от 2.06.2016 г до 2.06.2017 г., сключен с Б. Г. А. за собствения й микробус марка
„Фолксваген”, модел “LT 28”, с peг. № ********, с ремарке марка „Воrо”, модел “BR 2”, с
per. № ********; 2) ответникът ЗД „Евроинс“ АД е застраховател по договор за
задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите по
застрахователна полица № 53227677 за ремарке с peг. № ********, със срок на валидност от
26.08.2016 г. до 25.08.2017 г.; 3) на 2.09.2016 г. в Германия, на автомагистрала 3, км 120, е
било реализирано верижно ПТП със седем МПС по вина на водача, управлявал същия лек
автомобил с прикачено към него същото ремарке; 3) увредените от ПТП лица са били
обезщетени от Германското бюро „Зелена карта“ чрез българското „Национално бюро на
българските автомобилни застрахователи“, по чието искане при ищеца е била образувана
преписка по щета № 0000-1609-17- 610360, а ищецът е изплатил общо 171 453,15 евро, като
плащането е извършено на българското „Национално бюро на българските автомобилни
застрахователи“; 4) ищецът поканил ответника, като застраховател на отговорността на
водача за ремаркето, да му възстанови половината от сумата по щетата на осн. чл. 411 КЗ в
левова равностойност, което ответникът е отказал с писмо с вх. № 5420/18.05.2020 г. /л. 660
от делото на СГС/.
Спорните въпроси по делото са правни, като основният се концентрира до това кое е
приложимото материално право в отношенията между двамата застрахователи, от което
зависи дали в полза на ищеца съществува заявеното регресно вземане – българското или
германското. По този въпрос въззивният съд намира следното:
2. Позицията по този въпрос на ищеца е вътрешнопротиворечива, тъй като макар да се
застъпва приложимост на германското право, то посоченото от него правно основание на
претенцията е – чл. 411 КЗ във вр. с чл. 45 и сл. от ЗЗД. Това е посочено както в исковата
молба, така и във въззивната жалба, а също и в двете писмени защити, представени пред
2
двете инстанции. Очевидно е, че не е възможно да се прилагат разпоредби от български
закони, а същевременно да е приложимо чуждо право – едното изключва другото. Отделен е
въпросът, че разпоредбата на чл. 411 КЗ е принципно неотносима към казус като процесния,
доколкото урежда регресно вземане на застрахователя по имуществена застраховка срещу
причинителя на вредата или неговия застраховател по застраховка „Гражданска
отговорност“. Под „застраховател по имуществената застраховка“ се има предвид общото
имуществено застраховане по чл. 399 КЗ /глава 39 от КЗ/, а не застраховане на гражданската
отговорност по чл. 429 КЗ /глава 41 от КЗ/. Застрахован по застраховка за гражданска
отговорност е именно причинителят на вредата или лице, което отговаря за същата, поради
което този застраховател не може да е кредитор по регресно вземане по чл. 411 КЗ, а
единствено негов длъжник. В полза на такъв застраховател може да се породи регресна
претенция, но срещу неговия застрахован в хипотезите на чл. 433 КЗ, а не на чл. 411 КЗ,
която разпоредба е напълно неотносима към отношенията между двама застрахователи на
гражданска отговорност – какъвто е процесният казус.
Неточна е и дадената от първоинстанционния съд правна квалификация на претенцията –
по чл. 499, ал. 7 КЗ във вр. с чл. 127, ал. 2 ЗЗД. Разпоредбата на чл. 499, ал. 7 КЗ урежда
възникването на солидарна отговорност пред увреденото лице на множество застрахователи
по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите или Гаранционния фонд, в
хипотезата, когато самото застрахователно събитие е причинено от множество виновни
причинители. При възникването на подобна солидарна отговорност и при плащане само от
един от солидарните застрахователи, то той би имал право на регресен иск спрямо
останалите солидарни застрахователи по общия ред на чл. 127, ал. 2 ЗЗД за тяхната
припадаща част от обезщетението. Разпоредбата на чл. 499, ал. 7 КЗ обаче е принципно
неотносима към хипотезата на един единствен причинител на събитието /водача на
автомобила, към който е било прикачено ремаркето/ – какъвто е процесният случай, при
който поради липса на множество причинители е невъзможно възникването на солидарност
на това основание между застрахователите.
Всъщност, ако се приеме за приложимо българското право, то искът следва да се
квалифицира по чл. 59, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 479 КЗ – доколкото именно последната
разпоредба урежда застраховката „Гражданска отговорност“ на автомобилистите за ремарке.
Ако на основание на тази разпоредба е следвало този застраховател да плати
застрахователното обезщетение /изцяло или частично/, но е платил друг застраховател, то би
било налице неоснователно обогатяване на първия за сметка на втория, т.е. претенцията би
била кондикционна.
Тезата на ищеца обаче е друга. Въпреки неправилното позоваване на чл. 411 КЗ, той
всъщност основава претенцията си на разпоредба от германски закон, макар неточно да е
посочил, че това е § 59, ал. 2 от Застрахователния кодекс на Германия, какъвто закон не
съществува. Очевидно се има предвид Закона за застрахователния договор на Германия –
Gesetz über den Versicherungsvertrag (Versicherungsvertragsgesetz)[1], като действащият такъв
е в сила от 1.01.2008 г., от когато е отменен стария закон от 1908 г. със същото
наименование. Впрочем, цитираното от ищеца решение от 27.10.2010 г. по дело № 279/08 на
Федералния върховен съд на Германия се отнася именно до казус по стария закон, действал
до 31.12.2007 г., а не до сегашния закон. По тази причина неточно е позоваването на
номерацията на относимата разпоредба, която не е § 59, ал. 2 /относима към
застрахователните посредници и консултанти/, а е § 78 от действащия закон, уреждащ
отговорността при многократно застраховане на един и същи интерес /неин аналог е чл. 392
от българския КЗ/. Действащата към датата на процесното застрахователно събитие от
2.09.2016 г. редакция на § 78 е гласяла следното:
„Отговорност при многократно застраховане
(1) Ако един интерес е застрахован срещу един и същ риск при няколко застрахователи и
3
ако застрахователните суми общо надхвърлят застрахователната стойност или размера
на обезщетението за вредите, което би трябвало да се изплати от всеки застраховател
без наличието на другата застраховка /многократно застраховане/, застрахователите
отговарят като солидарни длъжници по такъв начин, че всеки застраховател трябва да
плати дължимата от него сума по договора, но правоимащият по застраховката не може
да претендира повече от стойността на вредата.
(2) В отношенията между тях застрахователите са задължени според съотношението
на сумите, които трябва да платят на правоимащия по съответния договор. Ако към една
от застраховките е приложимо чуждестранно право, застрахователят, спрямо когото е
приложимо това право, може да предяви претенция за възстановяване към другите
застрахователи, само ако по приложимото към него право той би имал задължение за
възстановяване.
(3) Ако застрахованият е уговорил многократно застраховане с намерение да получи
неправомерна имуществена облага, всеки договор, сключен с това намерение, е нищожен;
застрахователят има право на премията до момента, да който е узнал да
обстоятелствата, водещи до нищожност.“.
Впоследствие се правят две допълнения в § 78, както следва: 1) в сила от 11.07.2020 г. се
създава нова ал. 3 /а досегашната ал. 3 става ал. 4/ със следното съдържание: „(3) При
застраховка „Гражданска отговорност“ за ремаркета застрахователите при
многократно застраховане са задължени помежду си съобразно правилата на § 19, ал. 4
от Закона за движението по пътищата.“; 2) в сила от 17.04.2024 г. същата ал. 3 се допълва
с второ изречение относно застраховката „Гражданска отговорност“ за ремаркета. И двете
изменения не са приложими към процесното застрахователно събитие от 2.09.2016 г., тъй
като не им е придадена обратна сила.
В крайна сметка и според действащата към 2016 г. редакция на § 78 от същия закон
следва да се приеме, че ако едно застрахователно събитие е в обхвата на няколко застраховки
„Гражданска отговорност“ с различни застрахователи, е налице многократно застраховане,
при което спрямо увреденото лице застрахователите отговарят солидарно и до размера на
застрахователната сума по всеки договор, а в отношенията между застрахователите
отговорността се разделя според съотношението на застрахователните суми по всеки от
застрахователните договори. Това правило е приложимо и в хипотезата на събитие,
причинено при управлението на МПС и теглено от него ремарке, ако за двете има сключени
застраховки „Гражданска отговорност“ с различни застрахователи, доколкото към 2016 г. е
липсвало специално правило в германския закон за подобна хипотеза. Подобно разрешение
е вследствие и на функционалната свързаност на покритието по подобни застраховки „ГО“ с
деликтната отговорност на застрахованите лица, а според германското право е възможно
възникване на отговорност и на държателя на ремарке в определени хипотези, вкл. и
солидарна отговорност с водача на влекача /§ 7, § 17 и § 18 от Закона за движението по
пътищата в редакцията към 2016 г. – Strassenverkehrsgesetz/.
Впрочем, същото по съдържание правило е възприето и в чл. 392, ал. 2 от българския КЗ
и то би било приложимо в хипотеза като процесната, при която виновният причинител на
ПТП е само един /водача на теглещото МПС/, ако не съществуваше специалната разпоредба
на чл. 479 КЗ, уреждаща по друг начин разграничението на отговорностите между
застрахователя на отговорността за теглещото МПС и застрахователя на отговорността за
ремаркето. Както бе посочено по-горе не е приложимо правилото на чл. 499, ал. 7 КЗ, тъй
като няма „множество причинители на застрахователното събитие“, а причинителят е
само един. Според чл. 479, ал. 1 КЗ вреди, нанесени от ремарке, което е свързано с МПС и е
функционално зависимо от това МПС по време на движение, и/или когато то се е откачило
по време на движение, се покриват от застрахователя по задължителната застраховка
„Гражданска отговорност“ на автомобилистите, свързана с притежаването и ползването на
4
теглещото МПС. Според ал. 2 на същата разпоредба вреди, нанесени от ремарке, което не е
свързано с МПС и не е функционално зависимо от МПС, не е било в движение, както и при
самозадвижване, се покриват от застрахователя по задължителната застраховка „Гражданска
отговорност“ на автомобилистите, свързана с притежаването и ползването на ремаркето.
Според механизма на процесното ПТП същото попада в обхвата на ал. 1 на чл. 479 КЗ,
тъй като ремаркето е било свързано с теглещото МПС, а водачът на същото е виновен за
произшествието, поради което само застрахователят на отговорността за автомобила би
отговарял за покриване на вредите от събитието, ако се приеме за приложимо българското
право. Застрахователят на отговорността за ремаркето не би отговарял, тъй като не е налице
хипотезата на ал. 2 на чл. 479 КЗ – вредите не са нанесени от ремарке, което не е свързано с
МПС и не е функционално зависимо от МПС, не е било в движение, както и при
самозадвижване.
Следователно, за процесното застрахователно събитие, ако се приеме за приложимо
германското право, отговорността на ответника като застраховател на отговорността за
ремаркето би могла да бъде ангажирана при установяването и на допълнителни
предпоставки /без да се коментира какъв би бил припадащия се дял/, но ако се приеме за
приложимо българското право тази отговорност би била изцяло изключена. Ето защо от
отговора на въпроса кое е приложимото право към казуса зависи и основателността на
процесната регресна искова претенция.
3. Доколкото казусът касае отношения, свързани с повече от една държава, то отговорът
на въпроса зависи от приложимите правила на международното частно право. Същите се
съдържат в два регламента на ЕС – Регламент (ЕО) № 864/2007 относно приложимото право
към извъндоговорни задължения и Регламент (ЕО) № 593/2008 относно приложимото право
към договорни задължения. Двата регламента са тълкувани от Съда на ЕС по преюдициални
запитвания и то именно относно определянето на приложимото право спрямо регресния иск
на застрахователя на теглещо превозно средство, който е изплатил обезщетение на
пострадалия при ПТП, предизвикано от водача на това превозно средство, срещу
застрахователя на тегленото при произшествието ремарке. Съгласно чл. 633 ГПК
тълкуването на СЕС е задължително и за всички български съдилища и учреждения,
независимо, че питането е било от съд на друга държава членка на ЕС.
Според решение от 21.01.2016 г. по съединени дела С-359/14 и С-475/14 на СЕС двата
регламента трябва да се тълкуват в смисъл, че приложимото право спрямо регресния иск на
застрахователя на теглещо превозно средство, който е изплатил обезщетение на
пострадалите лица при причинено от водача на това превозно средство произшествие, срещу
застрахователя на тегленото по време на произшествието ремарке, се определя съгласно чл.
7 от Регламент № 593/2008, ако правилата на деликтната отговорност, приложими спрямо
това произшествие по силата на чл. 4 и следващите от Регламент № 864/2007, предвиждат
разделяне на задължението за поправяне на вредата.
Предвид и разясненията в мотивите на това решение на СЕС може да се обобщи, че в
казус като процесния, за да възникне регресно вземане на застрахователя на „ГО“ за влекача
спрямо застрахователя на „ГО“ за ремаркето, следва да са изпълнени три кумулативни
условия: 1) приложимите към произшествието правила на деликтната отговорност да
предвиждат разделяне на задължението за поправяне на вредата между водача на влекача и
държателя /собственика/ на ремаркето в техните отношения; 2) приложимото право към
всеки от двата застрахователни договора за влекача и за ремаркето да предвижда възникване
на задължение за покриване на вредите /съображение 55 от решението на СЕС/; и 3)
приложимото право към застрахователния договор на „ГО“ за влекача да предвижда
суброгация на този застраховател в правата на пострадалото лице спрямо застрахователя на
„ГО“ за ремаркето /съображение 62/.
В настоящия случай не е спорно, че приложимо право към деликтната отговорност за
5
вредите, причинени при процесното ПТП от 2.09.2016 г., е германското право, предвид това,
че самото ПТП е настъпило в Германия, която се явява и държавата, в която е настъпила
първата вреда – чл. 4, ал. 1 от Регламент № 864/2007. Както бе разяснено по-горе,
действащото към датата на събитието германско право е предвиждал възможност при
определени предпоставки за разделяне на задължението за поправяне на вредата в
отношенията между водача на влекача и държателя /собственика/ на ремаркето, съответно –
между техните застрахователи.
Приложимото право и към двата процесни застрахователни договора „ГО“ се определя
съобразно правилата на чл. 7 от Регламент (ЕО) № 593/2008, относими именно към
застраховките. Същите уреждат приложимото право диференцирано към договорите за
застраховка, покриващи големи рискове, към договорите за задължително застраховане и
към останалите договори. Противно на приетото от СГС за процесните застрахователни
договори са неприложими са правилата на чл. 7, пар. 2, тъй като не покриват големи
рискове, така както те са дефинирани в чл. 13, т. 27 от актуалната Директива 2009/138/ЕО
относно започването и упражняването на застрахователна и презастрахователна дейност
(Платежоспособност II), заменила Директива 73/239/ЕИО. И двата договора са такива за
задължително застраховане на гражданската отговорност на автомобилистите, като
задължението произтича от чл. 483 от българския Кодекс за застраховането във вр. с чл. 481
от същия, а сред релевантните МПС са и ремаркетата и полуремаркетата по ЗДвП.
Приложимо за такива договори е правилото на чл. 7, пар. 4, буква „б“ от регламента, според
което чрез дерогация от разпоредбите на параграфи 2 и 3 държава-членка може да предвиди
договорът за застраховка да се урежда от правото на държавата-членка, която налага
задължението за сключване на застраховка. В случая това е сторено в КЗ, който предвижда,
че правният режим на договорите за задължително застраховане, предвидени в него, се
урежда пряко от разпоредбите на този кодекс, т.е. от българското право.
Същият краен извод обаче следва и по общото правило на чл. 7, пар. 3, предвиждащ, че
по всички останали застрахователни договори при липса на избрано от страните право
/какъвто е процесния случай/ договорът се урежда от правото на държавата-членка, в
която е разположен рискът към момента на сключване на договора. Според чл. 7, пар. 6
държавата, в която е разположен рискът, се определя в съответствие с разпоредбите на чл. 2,
буква г) от Втора директива 88/357/ЕИО относно координирането на законовите,
подзаконовите и административните разпоредби, отнасящи се до прякото застраховане,
различно от животозастраховането, и за формулиране на разпоредби за улесняване на
ефективното упражняване на свободата на предоставяне на услуги, а в случая със
застраховки живот държавата, в която е разположен рискът, е държавата на ангажимента по
смисъла на член 1, параграф 1, буква ж) от Директива 2002/83/ЕО. Междувременно обаче
посочената Втора директива 88/357/ЕИО е била отменена и заменена с Директива
2009/138/ЕО относно започването и упражняването на застрахователна и презастрахователна
дейност (Платежоспособност II), която в чл. 13, т. 13 дефинира „държава-членка, в която е
разположен рискът“, като: а) държавата-членка, в която е разположено имуществото, когато
застраховката се отнася до сграда или сгради и това, което се намира в тях, доколкото
намиращото се в тях е покрито със същата застрахователна полица; б) държавата-членка
по регистрация, когато застраховката се отнася до превозни средства от всякакъв вид;
в) държавата-членка, в която титулярът на полицата е направил застраховката в случаите на
полици с продължителност от четири месеца или по-малко, покриващи рискове по пътуване
или ваканции, независимо от класа им; г) във всички случаи, които не са изрично упоменати
в букви а), б) или в), държавата-членка, в която е установено едно от следните: i) обичайното
пребиваване на титуляра на полицата; или ii) ако титулярът на полица е юридическо лице,
установяването на титуляра, за което се отнася договорът. Процесните застрахователни
договори се отнасят до превозни средства, поради което рискът по тях е разположен в
държавата по регистрацията им /чл. 13, т. 13, буква „б“/, т.е. в България, поради което и
6
приложимо към тях е българското право и съобразно чл. 7, пар. 3 от Регламент (ЕО) №
593/2008.
Следователно, и на двете основания приложимо и към двата застрахователни договора е
българското право, което е приложимо и за евентуална регресна претенция – в този смисъл
по аналогично дело вж. определение № 50543/14.08.2023 г. по т.д. № 1820/2022 г. на ВКС, І
т.о.
4. При застрахователно събитие като процесното българското право предвижда
възникване на задължение за покриване на вредите за застрахователя на „ГО“ за влекача, но
изключва такова задължение за застрахователя на „ГО“ за ремаркето. Това следва от
разпоредбата на чл. 479, ал. 1 КЗ, която бе коментирана по-горе. Възможно е възникване на
отговорност за застрахователя на „ГО“ за ремаркето само в хипотезите на чл. 479, ал. 2 КЗ,
които не са налице в случая.
Като следствие от това липсва и уредена в българското право възможност за суброгация
на застрахователя на „ГО“ на влекача в правата на пострадалото лице спрямо застрахователя
на „ГО“ за ремаркето. Както бе разяснено по-горе подобна възможност не следва от чл. 411
КЗ, който има предвид друг тип застраховка за имуществено застраховане, по която
кредиторът по регреса следва да е застраховател.
Следователно, две от трите условия, установени в решение от 21.01.2016 г. по съединени
дела С-359/14 и С-475/14 на СЕС, не са налице. Поради това ищецът не притежава спрямо
ответника претендираното регресно вземане, което обуславя неоснователност на исковата
претенция.
Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния
съд по отношение на предявения иск въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение
като неоснователна, а обжалваното с нея решение – потвърдено.
При този изход на спора право на присъждане на разноски има само ответникът. Същият е
заявил своевременно искане в тази насока, като претендира разноски за юрисконсултско
възнаграждение за въззивната инстанция. Такова му се полага, тъй като е бил защитаван във
въззивното производство от юрисконсулт, изготвил отговора на жалбата. На осн. чл. 78, ал. 8
ГПК във вр. с чл. 25, ал. 2 от Наредбата за заплащането на правната помощ следва да се
присъди възнаграждение в размер на 540 лв.
Така мотивиран Софийският апелативен съд,
[1] вж. на https://dejure.org/gesetze/VVG
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 9.07.2024 г. по търг. дело № 1355/2023 г. на Софийския
градски съд, VІ-18 състав.
ОСЪЖДА Застрахователна компания „Лев Инс“ АД с ЕИК – *********, със седалище
и адрес на управление – гр. София, бул. „Симеоновско шосе“ № 67а, да заплати на
Застрахователно дружество „Евроинс” АД с ЕИК – *********, със седалище и адрес на
управление – гр. София, бул. “Христофор Колумб” № 43, на осн. чл. 78, ал. 3 и 8 ГПК
сумата 540 лв. – разноски за производството пред САС.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл.
280 ГПК в 1-месечен срок от връчването му на страните.
7
Съобщенията да се изпратят чрез обявения по делото профил на ответника в ССЕВ, а на
ищеца – по общия ред.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8