Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …
гр. София, 28.06.2019 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на дванадесети
април две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
Мл.с.
БОРЯНА ВОДЕНИЧАРОВА
при
секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №10675 по описа на СГС
за 2018 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ищеца
Т.Д.М. срещу решение от 26.01.2017 г. по гр.д. №6605/2015 г. на Софийския
районен съд, 45 състав, в частта, в която е отхвърлен предявения от
жалбоподателя срещу С.О.и „Ц.з.г.м.“ ЕАД иск с правно основание чл.49 вр. чл.45 ЗЗД за разликата над сумата от 12 000,00 лв. до пълния претендиран размер от
20 000,00 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди в
резултат на получено травматично увреждане на 02.09.2013 г., като ищецът е
осъден да заплати на ответника „Ц.з.г.м.“ ЕАД разноски по делото.
В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно и
необосновано, постановено при допуснати нарушения на материалния закон и на
съществени процесуални правила. Сочи, че СРС не е взел предвид всички факти и
обстоятелства и неправилно е преценил размера на получените от пострадалия
телесни увреждания, които са довели до затруднения, дълготрайни болки и
страдания, което е довело до неправилно приложение на критерия за справедливост.
Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението в
обжалваната му част и да му бъде присъдено претендираното обезщетение в пълен
размер. Претендира разноски.
Въззиваемата
страна С.О.в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли решението да бъде потвърдено в обжалваната част.
Въззиваемата
страна „Ц.з.г.м.“ ЕАД в срока за
отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли решението да бъде потвърдено
в обжалваната част.
Образувано е по въззивна жалба на
ответника С.О.срещу решение от 26.01.2017 г. по гр.д. №6605/2015 г. на
Софийския районен съд, 45 състав, в частта, в която жалбоподателят е осъден да
заплати на Т.Д.М. на основание чл.49 вр. чл.45 ЗЗД сумата от 1883,00 лв.,
представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, ведно със законната
лихва от 02.09.2013 г. до окончателното изплащане, и сумата от 12 000,00 лв.,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди в резултат на получено
травматично увреждане на 02.09.2013 г., ведно със законната лихва от 02.09.2013
г. до окончателното изплащане, като ответникът е осъден да заплати и разноски
по делото.
Претендира разноски.
В жалбата се твърди, че решението на
СРС е неправилно - постановено при допуснати нарушения на материалния закон и
на съществени процесуални правила. Сочи, че неправилно СРС е приел, че всички
сочени от ищеца вреди са пряка и непосредствена последица от соченото
неизпълнение на задълженията за поддръжка на пътната инфраструктура, както и че
присъденото на ищеца обезщетение за неимуществени вреди е прекомерно. Предвид
изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и
да отхвърли изцяло предявените искове.
Въззиваемата
страна Т.Д.М. в срока за
отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли първоинстанционото решение да
бъде потвърдено в обжалваната част.
Образувано е и по въззивна жалба на
ответника „Ц.з.г.м.“ ЕАД срещу решение от 26.01.2017 г. по гр.д. №6605/2015 г.
на Софийския районен съд, 45 състав, в частта, в която жалбоподателят е осъден
да заплати на Т.Д.М. на основание чл.49 вр. чл.45 ЗЗД сумата от 1883,00 лв.,
представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, ведно със законната
лихва от 02.09.2013 г. до окончателното изплащане, и сумата от 12 000,00 лв.,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди в резултат на получено
травматично увреждане на 02.09.2013 г., ведно със законната лихва от 02.09.2013
г. до окончателното изплащане, като ответникът е осъден да заплати и разноски
по делото.
В жалбата се твърди, че решението на
СРС е неправилно, незаконосъобразно и необосновано. Сочи, че неправилно СРС е
приел, че твърдяното от ищеца увреждане е причинено от соченото антипаркинг
стълбче, респ., че същото е неизправно. Поддържа, че липсва виновно поведение
на негови служители, а присъденото обезщетение за неимуществени вреди е
завишено по размер. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да
отмени обжалваното решение и да отхвърли изцяло предявените искове. Претендира
разноски.
Въззиваемата
страна Т.Д.М. в срока за
отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли първоинстанционото решение да
бъде потвърдено в обжалваната част.
Решението не е обжалвано от ищеца в частта, в която искът за
обезщетение за имуществените вреди е отхвърлен за разликата над сумата от
1883,00 лв. до пълния претендиран размер от 2593,00 лв., поради което решението
в тази част е влязло в законна сила.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно
атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до
следните фактически и правни изводи:
Съгласно чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Процесното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваните части.
Същото обаче е
частично неправилно по следните съображения:
Отговорността
по чл.49 ЗЗД е за чужди виновни противоправни действия. За основателността на
предявения иск в тежест на ищеца е да докаже, че в причинна връзка от виновно
противоправно деяние на служители на ответниците, на които последните са
възложили работа, изразяващо се в неподдържане на тротоарно колче /антипаркинг стълбче/
в изправно състояние, е претърпял вреди, както и какъв е техният действителен
вид и размер. Вината в този случай, съгласно чл.45 ал.2 ЗЗД, е предполага до доказване на противното и
това доказване е в тежест на ответника. Останалите елементи от фактическия
състав се доказват при всеки конкретен случай, а доказването е в тежест на
ищеца.
Трайна
е практиката на съдилищата, че отговорността по чл.50 ЗЗД е безвиновна, обективна и е за обезщетяване на вреди, произтичащи от обективно присъщи (вътрешни)
свойства, качества или дефекти на една вещ. Ако вредите са причинени от
поведение на лицето, под чийто надзор се намира веща, или на трето лице, при
използване на вещта в нарушение на предписани или общоприети правила,
отговорността е по чл.45 ЗЗД, респ. по
чл.45 вр. чл.49 ЗЗД, и тя се носи от проявилото виновно поведение (действие
или бездействие) лице. По материалноправния въпрос за елементите на фактическия
състав на отговорността по чл.50 ЗЗД е
даден отговор в трайната практика на ВКС - ППВС №17/1963 г., допълнено с ППВС
№4/1975 г., т.3. В посочените
постановление на ВС са дадени задължителни указания на съдилищата при
разграничаване на отговорността по чл.45 ЗЗД и по
чл.50 ЗЗД.
Прието е, че за разлика от хипотезата на чл.45 ЗЗД, при която увреждането трябва да е в резултат на виновно
поведение на дееца, обикновено състоящо се в допуснати нарушения на предписани
и общоприети правила при ползването на вещта, отговорността по чл.50 ЗЗД може да се ангажира, когато вредите са
настъпили поради свойства на самата вещ, без да е необходимо да се проявява
виновно поведение при ползването и.
Отговорността по чл.50 ЗЗД е
налице и когато не съществува техническа възможност за пълното обезопасяване на
вещта. Съгласно ППВС №17/63 г. е възможно отговорността да се ангажира и на
двете основания, ако вредите са настъпили в резултат както на свойства на
вещта, така и от виновното поведение на дадено лице.
Настоящият
съдебен състав, като
съобрази твърденията на ищеца
в исковата молба, намира, че се
касае за вреди, които да са в резултат на бездействия от страна на
собственика на вещта – ответника С.О.и
на лицето, на което са възложени дейностите по поддръжка и експлоатация на
т.нар. „Зелена зона“ – ответника „Ц.з.г.м.“ ЕАД, т.е. правилно СРС е приел, че
правната квалификация на предявените искове е по чл.49 вр. чл.45 ЗЗД.
По делото не се спори, а и
е установено, че процесното събитие е станало в границите на населено място -
гр. София. Съгласно чл.31
вр. с чл.8 ал.3
и чл.5 от Закона за
пътищата /ЗП/ вр. с пар.1 т.1,
т.4 от ДР на ЗП,
общинска собственост е общинския път, част от който са тротоарите, като ивица
пригодена за пешеходци, както и пътните принадлежности, а именно: базите за
поддържане на републиканските пътища; пътните знаци; пътната маркировка;
светофарните уредби; автономните телефонни колонки; крайпътните насаждения;
аварийните площадки; крайпътните чешми и площадките за краткотраен отдих;
енергозахранващите и осветителните съоръжения заедно с прилежащите им терени;
предпазните огради, направляващите стълбчета,
снегозащитните съоръжения; защитните огради и другите технически средства за
организация и регулиране на движението.
Съгласно чл.51
вр. чл.53 ЗОС,
общината може да осъществява стопанска дейност, да създава общински
предприятия, като общинското предприятие може да осъществява дейност по: управление, изграждане, поддържане, ремонт и
реконструкция на обекти, мрежи и съоръжения на техническата инфраструктура и
други имоти - общинска собственост, както и предоставяне на свързаните с тях
услуги за населението; предоставяне на други услуги или осъществяване на други
местни дейности, необходими за задоволяване на потребностите на общината или на
нейното население, които се финансират от бюджета на общината, определени от
общинския съвет.
По делото не се спори, а и от събраните
доказателства, вкл. и от приетото от първоинстанционния съд заключение на СТЕ,
което съдът кредитира напълно, е установено, че ул. „Софроний Врачански“ №66 в
гр. София е общински път и попада в т.нар. „Зелена зона“ и антипаркинг
стълбчетата са поставени през мес.09.2012 г. и са предадени на ответника „Ц.з.г.м.“
ЕАД, който е предприятие - общинска собственост, натоварено със задължения да
поддържа процесните пътни съоръжения.
Настъпването на процесното събитие е установено
при условията на пълно и главно доказване от показанията на разпитаните от
първоинстанционния съд свидетели – свид. Теофил Витанов и свид. С.В., които
показания и настоящият съдебен състав кредитира изцяло, като неопровергани от
другите доказателства, логични, последователни и резултат от личните
впечатления на свидетелите, а именно - 02.09.2013 г. около 11:00 ч. на ул. „Софроний
Врачански“ в гр. София на тротоара пред №66 ищецът се е спънала в стърчащо ПВЦ
парче на антипаркинг стълбче, при което е паднала и е закарана с линейка в
болнично заведение.
От представените по делото лист за
преглед на пациент в приемен кабинет №5827 и епикриза, издадена от УМБАЛ
„Царица Йоанна – ИСУЛ“ ЕАД, се установява, че на 02.03.2013 г. ищецът е паднала
на улицата и е получила счупване на бедрената шийка, като и е извършено
оперативно и консервативно лечение.
От заключението на СМЕ, което съдът
кредитира напълно, се установява, че ищецът е получила счупване на щийката на
дясната бедрена кост, като такова счупване се получава от действието на твърди
предмети и най-вече при падане върху плоскост от височината на собствен ръст.
На ищеца е извършено оперативно лечение, 2-3 мес. е изпитвала силни болки, а
към настоящия момент ищецът все още накуцва, тъй като десният и крак е с 1 см.
по-дълъг
Отговорността
на двамата ответници следва да се ангажира на плоскостта на чл.49 ЗЗД вр. с
чл.45 ЗЗД, тъй като техни служители или други лица, натоварени с дейността по поддръжка
на процесните пътни съоръжения, в конкретната хипотеза са бездействали и
поведението им е в пряка причинно-следствена връзка с настъпилото процесно
събитие.
Съдът приема за
установено по делото от събраните по делото писмени доказателства и гласните
такива /показанията на свид. С.В. и свид. Д.В./, които съдът кредитира като
логични и последователни, резултат от личните впечатления на двамата свидетели,
както и от приетото по делото заключение по СМЕ, че вследствие на процесния
инцидент, ищецът е преживял силни болки и страдания.
Съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД,
размерът на обезщетението се определя по справедливост, като преценката следва
да се извърши въз основа обективни и доказани по делото факти – интензитет и
продължителност на болката, период на възстановяване, наличие на остатъчна
травма. Съдебната практика приема като
критерии за определяне на справедливо обезщетение житейски оправданото и
утвърденото в практиката обезщетение за аналогични случаи, но съобразени с конкретния
случай.
Съдът, при определяне
размера на обезщетението, отчита обстоятелството, че травмата на ищеца е била
без риск за живота на пострадалия, че интензивността на болката е била
значителна, че на ищеца е проведено оперативно и консервативно лечение,
периодът на възстановяване е с много дълга продължителност, отчита и
затрудненията, до които са довели, ограничавайки начина на живот, неудобството
от необходимостта от чужда помощ в ежедневието и психическия стрес от
преживения инцидент. Съдът отчита и обстоятелството, че към датата на
процесното събитие ищецът е била на 72 години, т.е. във възраст, в която
травмите се лекуват по-трудно, както и наличието на остатъчни травми – към
настоящия момент кракът на ищеца не е напълно възстановен, има нарушени
движения и болки. С оглед на изложеното по-горе, съдът счита, че справедливо
обезщетение за претърпените травматични увреждания е в размер на 20 000,00 лв.
От събраните по делото и неоспорени от
ответниците писмени доказателства - фактури, както и от заключението на СМЕ, се
установява, че извършените от ищеца разходи са в причинна връзка с процесния
инцидент, т.е. в причинна връзка с последния ищецът е претърпял имуществени
вреди, изразяващи се в разходи за лечение, които вреди са в общ размер на
сумата от 1883,00 лв.
С
оглед на изложеното, решението на СРС в частта, в която е отхвърлен иска за обезщетение
за неимуществени вреди за разликата над сумата от 12 000,00 лв. до пълния
претендиран размер от 20 000,00 лв., следва да бъде отменено и вместо него
да се постанови друго, с което искът да бъде уважен до пълния претендиран
размер или сумата от 20 000,00 лв., а в останалата обжалвана част
решението следва да бъде потвърдено. Решението на СРС следва да бъде отменено и
в частта, в която ищецът е осъден да заплати на ответника „Ц.з.г.м.“ ЕАД
разноски за производството пред СРС за разликата над сумата от 38,97 лв. до
присъдения размер от 478,09 лв.
С
оглед изхода на делото и направеното искане, на ищеца на основание чл.78 ал.1 ГПК следва да се присъдят допълнително разноски за първоинстанционното
производство в размер сумата от 123,89 лв., представляваща депозит за вещо лице
и сумата от 428,45 лв., представляваща адвокатско възнаграждение, платимо по
реда на чл.38 ЗА и на основание чл.78 ал.1 и ал.3 ГПК разноски във въззивното
производство в размер на сумата от 160,00 лв., представляваща държавна такса и
сумата от 1210,00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение, платимо по
реда на чл.38 ЗА, а на основание чл.78 ал.6 ГПК ответниците следва да заплатят
допълнително по сметка на СРС сумата от 320,00 лв., представляваща държавна
такса.
Воден от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ
решение от 26.01.2017 г. по гр.д. №6605/2015
г. на Софийския районен съд, 45 състав, в
частта, в която е отхвърлен предявения от Т.Д.М., ЕГН **********, адрес: *** община, адрес: гр. София, ул. „*******, и „Ц.з.г.м.“ ЕАД, ЕИК *******, седалище и адрес на управление:*** иск
с правно основание чл.49 вр. чл.45 ЗЗД за разликата над 12 000,00 лв. до
размера от 20 000,00 лв., представляваща обезщетение за неимуществени
вреди в резултат на получено травматично увреждане на 02.09.2013 г., както и в частта, в която Т.Д.М., ЕГН **********, адрес: ***, е
осъдена да заплати на „Ц.з.г.м.“ ЕАД,
ЕИК *******, седалище и адрес на управление:*** разноски по делото за разликата
над 38,97 лв. до присъдения размер от 478,09 лв., и вместо това постановява:
ОСЪЖДА С.О., адрес: гр.
София, ул. „*******, и „Ц.з.г.м.“ ЕАД,
ЕИК *******, седалище и адрес на управление:*** да заплатят СОЛИДАРНО на Т.Д.М., ЕГН **********, адрес: ***, на основание чл.49 вр. чл.45 ЗЗД,
разликата над присъдените 12 000,00
лв. до 20 000,00 лв.,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди – болки и страдания,
настъпили в резултат на реализирано
на 02.09.2013 г. в гр. София, ул.
Софроний Врачански“, произшествие – спъване в неизправно антипаркинг стълбче, ведно
със законната лихва, считано от 02.09.2013 г. до окончателното изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА решението
в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА С.О., адрес: гр.
София, ул. „*******, и „Ц.з.г.м.“ ЕАД,
ЕИК *******, седалище и адрес на управление:*** да заплатят СОЛИДАРНО на Т.Д.М., ЕГН **********, адрес: ***, на основание чл.78 ал.1 ГПК
сумата от 123,89 лв., представляваща
неприсъдена част от разноските в първоинстанционното производство и сумата от 160,00 лв., представляваща разноски във
въззивното производство, а на основание чл.78 ал.6 ГПК да заплатят СОЛИДАРНО по сметка на СРС сумата от 320,00 лв., представляваща неприсъдената
част от държавната такса.
ОСЪЖДА
С.О., адрес: гр. София, ул. „*******,
и „Ц.з.г.м.“ ЕАД, ЕИК *******,
седалище и адрес на управление:*** да заплатят СОЛИДАРНО на адв. Л.Г., адрес: ***, на основание чл.78 ал.1 ГПК вр.
чл.38 ЗА сумата от 428,45 лв.,
представляваща неприсъдена част от адвокатското възнаграждение в първоинстанционното
производство, и на основание чл.78 ал.1 и ал.3 ГПК вр. чл.38 ЗА сумата от 1210,00 лв., представляваща адвокатско
възнаграждение във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред ВКС с касационна жалба в едномесечен срок от
съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.