РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД - ПЛОВДИВ
Р Е Ш Е Н И
Е
№ 150
гр. Пловдив, 16.01. 2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ХІІ състав, в публично съдебно
заседание на девети януари през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИАНА МИХАЙЛОВА
при секретаря Р. П. и участието
на прокурора МАРИЯ ТОДОРОВА, като
разгледа докладваното от председателя МАРИАНА
МИХАЙЛОВА административно дело № 3468
по описа за 2019 год. на Пловдивския
административен съд, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 203 и сл. от Административнопроцесуалния
кодекс /АПК/ във връзка с чл. 1, ал. 2 от Закон за отговорността на държавата и
общините за вреди /ЗОДОВ/.
Ищецът, С.Д.Г., ЕГН ********** с
адрес *** чрез пълномощника адвокат С.Ж.П.,***, иска ответникът Община – Пловдив да бъде
осъден да заплати сумата от 300 лв.,
представляваща обезщетение за претърпени от ищеца имуществени вреди, изразяващи се в заплащане на адвокатско
възнаграждение по АНД № 4773/2019г. по описа на Районен съд гр. Пловдив, както и сторените съдебни и деловодни
разноски в настоящото производство и адвокатско възнаграждение на адв.П., на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата.
Исковата претенция
се основава на факта, че на С.Д.Г. е издадено Наказателно постановление № 789/28.06.2019г., от Зам.Кмет „Обществен
ред“ на Община Пловдив за нарушение на чл.6, ал.2 от Наредба за спиране,
престой и паркиране на пътни превозни средства на територията на град Пловдив,
което е обжалвано от Г. и е било отменено с Решение № 1848/15.10.2019г. по АНД №
4773/2019 г. на Районен съд Пловдив - XXIII нак. състав. Решението
на ПРС не е обжалвано и е влязло в законна сила на 06.11.2019год. За да упражни правото си на защита, ищецът е ангажирал
адвокат, за което е сключил по АНД № 4773/2019г. на Районен съд Пловдив Договор
за правна защита и съдействие от 23.07.2019г. По този договор, Г. е заплатила
адвокатско възнаграждение в размер на 300 лв., представляващ размера на
причинените й имуществени вреди.
С тези именно съображения е обоснована исковата претенция на ищеца за претърпени имуществени вреди в посочения по-горе размер.
Ответникът – Община Пловдив счита предявения от ищеца иск за неоснователен и недоказан като оспорва
същия както по основание така и по размер. Подробни съображения излага в
отговора на исковата молба. Прави възражение за прекомерност на заплатеното
адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция.
Представителят на Окръжна Прокуратура – Пловдив застъпва становище, че
исковата молба е основателна и следва да бъде уважена.
Пловдивският Административен Съд – дванадесети състав, след като прецени
поотделно и в съвкупност събраните в настоящото производство доказателства и
доводите на страните, намира за установено следното:
От данните
по делото се установява, че на С.Д.Г. е издадено
Наказателно постановление № 789/28.06.2019г., от Зам.Кмет „Обществен ред“ на
Община Пловдив,
за нарушение на чл.6, ал.2 от Наредба за
спиране, престой и паркиране на пътни
превозни средства на територията на град Пловдив,
с което е наложена глоба в размер на 50,00 лв. Посоченото НП е обжалвано
от Г. ***,
за което е образувано АНД
№ 4773 по
описа за 2019 г. на същия съд (приложено по настоящото дело). По
това дело е постановено Решение № 1848/15.10.2019 г.,
(влязло в законна сила на 06.11.2019г.), с което
процесното НП е отменено. Пред ПРС Г. е
представлявана от адв. С.Ж.П. ***,
въз основа на пълномощно (приложено в оригинал
на л.6 от АНД № 4773/2019г.) и
Договор за
правна защита и съдействие от 23.07.2019г.(приложен в оригинал
на л.6
от АНД
№ 4773/2019г.), като съответно е заплатила
по него изцяло и в брой дължимото адвокатско възнаграждение в размер на 300
лева. Съгласно установената съдебна практика подобно вписване в договора за
правна помощ се счита за разписка за реално плащане в брой на договорения
адвокатски хонорар. В този смисъл е приетото в т.1 от Тълкувателно решение № 6
от 06.11.2013г. по т.дело № 6/2012г. на ОСГК на ВКС разрешение, че при вписан в
договора начин на плащане „в брой“, то вписването за направеното плащане в
договора за правна помощ е достатъчно и има характер на разписка.
Истинността
на въпросните документи не е оспорена по надлежния процесуален ред, нито са
ангажирани доказателства опровергаващи тяхното съдържание. Липсват основания,
поставящи под съмнение доказателствената им стойност,
поради което и следва да бъдат ценени като достоверен и достатъчен източник на
данни за връзката между извършеното от клиента плащане на сумата на адвокатския
хонорар и договора за правна защита и съдействие.
След
анализа на така изложените фактически обстоятелства Съдът съобрази следното от
правна страна:
На първо място следва да бъде
съобразено ТЪЛКУВАТЕЛНО ПОСТАНОВЛЕНИЕ 2/2014 от 19 май 2015 год. по
тълкувателно дело № 2 по описа за 2014 г. на ВКС, Общото събрание на Гражданска
колегия на ВКС и Първа и Втора колегия на ВАС, което съгласно чл. 130, ал. 2 от Закона за
съдебната власт е задължително, и от
което се налага извода, че при преценка основателността на предявен иск за обезщетение за
вреди от категорията на процесния, с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ,
разглеждан по реда на чл. 203 и сл. АПК,
отмененото като незаконосъобразно наказателно постановление следва да се
преценява като отменен незаконосъобразен административен акт, постановен от
административен орган /или длъжностно лице/ при изпълнение на административна
дейност. Както са приели висшите по степен магистрати, макар наказателното
постановление, с което се налага административно наказание, да не е
индивидуален административен акт по определението на чл. 21, ал. 1 АПК,
определящо за квалификацията на иска за вреди по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, е
обстоятелството, че актът се издава от административен орган, представлява
властнически акт и е правен резултат от санкционираща административна дейност.
На следващо място при разрешаване на
настоящия административноправен спор следва да бъде
съобразено и ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 1 от 15.03.2017 г. по тълк.
д. № 2/2016 г. на Върховен административен съд, според което при предявени пред
административните съдилища искове по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ за имуществени вреди
от незаконосъобразни наказателни постановления изплатените адвокатски
възнаграждения в производството по обжалването и отмяната им представляват
пряка и непосредствена последица по смисъла на чл. 4 от този закон.
Изложеното до тук съотнесено
към конкретиката на настоящия казус налага да се
приеме следното:
Съгласно чл. 203, ал. 1 АПК исковете за обезщетения за
вреди, причинени на граждани или юридически лица от незаконосъобразни актове,
действия или бездействия на административни органи и длъжностни лица се
разглеждат по реда на Глава единадесета, а
за неуредените въпроси за имуществената отговорност се прилагат разпоредбите на
Закона за отговорността на държавата и общините за вреди. Чл. 1 ЗОДОВ постановява, че държавата и общините
отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от
незаконосъобразни актове, действия и бездействия на техни органи и длъжностни
лица при или по повод изпълнение на административна дейност, като исковете се
разглеждат по реда на Административнопроцесуалния кодекс.
За да
възникне правото на иск за обезщетение задължително е необходимо наличието на
няколко, кумулативно определени предпоставки, а именно: незаконосъобразен акт,
действие или бездействие на орган или длъжностно лице на държавата или
общината; незаконосъобразният акт, действието или бездействието да са при или
по повод изпълнението на административна дейност; причинена вреда - имуществена
или неимуществена; пряка и
непосредствена причинна връзка между незаконосъобразния акт, действието или
бездействието, и настъпилата вреда. При липсата на който и да е от елементите
на посочения фактически състав не може да се реализира отговорността на
държавата по реда на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. Условие за допустимост на иска (чл. 204, ал. 1 АПК) е административният акт да
бъде отменен по съответния ред (в конкретния случай отмененото като незаконосъобразно
наказателно постановление/електронен фиш, каза се следва да се преценява като
отменен незаконосъобразен административен акт). В
този смисъл предявеният от ищеца иск се явява допустим, доколкото няма спор, че
Наказателно постановление № 789/28.06.2019г., издадено от Зам.Кмет „Обществен
ред“ на Община Пловдив, е отменено по съответния ред (с Решение № 1848/15.10.2019г., постановено по АНД № 4773/2019
г. по описа на ПРС).
От материалите по приложеното АНД № 4773
по описа за 2019 г. на ПРС и според констатациите на решаващия съд изложени в отменителното решение, Наказателно постановление № 789/28.06.2019г.,
от зам.Кмет „Обществен ред“ на Община Пловдив е издадено в нарушение на закона
и като такова се явява незаконосъобразно. Решението на съда (№1848/15.10.2019г.)
е влязло в законна сила на 06.11.2019г.,
т.е. налице е първият елемент от фактическия състав на иска за обезщетение по
чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. Касае се за противоправно поведение от страна на
администрацията, изразяващо в издаването на незаконосъобразен акт.
Няма съмнение и спор, че от издаването
на обсъждания противоправен акт, за ищеца са
настъпили имуществени вреди, изразяващи се в направени разноски за адвокатско
възнаграждение в производството
по обжалване на процесното НП. В
случая ищецът, не би заплатил адвокатско възнаграждение и респективно това не
би представлявало вреда, ако при осъществяване на своята административнонаказваща
дейност длъжностното лице бе съобразило материалния и процесуалния закон за
налагане на административни наказания. Налице е пряка и непосредствена причинна връзка между незаконосъобразния акт и настъпилата за лицето вреда.
В този смисъл, както бе казано
е Тълкувателно решение № 1 от
15.03.2017 г. по тълк. д. № 2/2016 г. на Върховен административен съд, според което
при предявени пред административните съдилища искове по чл. 1, ал. 1 от
ЗОДОВ за имуществени вреди от незаконосъобразни
наказателни постановления изплатените адвокатски възнаграждения в производството по обжалването и отмяната им представляват
пряка и непосредствена последица по смисъла
на чл. 4 от този закон.
В обсъждания
контекст, следва да се посочи,
че адвокатската защита е конституционно гарантирана от чл. 56 от
на Република България и е регламентирана дейност със Закона за адвокатурата. Тази защита е задължителна само по определена категория дела и за
определен кръг от лица, но на практика не може и не следва да се изключва възможността за ангажиране на лице с юридическо образование от всеки, който прецени,
че не е в състояние сам да упражни
своевременно и в пълнота правото
си на защита в съдебно производство и в частност при обжалване на
НП. Правото на обезщетяване на вреди, причинени от непозволено увреждане е регламентирано в
Закона за задълженията и договорите и пресъздадено в Закона за отговорността
на държавата и общините за
вреди. Член 4 от този закон предвижда,
че „държавата дължи обезщетение за всички имуществени и неимуществени
вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането,
независимо от това, дали са
причинени виновно от длъжностното
лице“. Едно от условията на
чл. 204 ал. 1 от АПК за допустимост на иска за реализиране на отговорността на държавата и общините за вреди по
чл. 1 ал. 1 от ЗОДОВ, каза се, е административния
акт да е отменен по „съответния ред“, който е обжалване по административен
или/и/ съдебен ред. Не е задължително
обжалването да бъде осъществено с помощта на адвокат, но това, както бе описано по – горе не изключва възможност за ангажиране на квалифицирана помощ. След като едно от условията на АПК за образуване на производство по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ е административния акт да е отменен по съответния
ред и след като в тези производства
гражданина е ползвал адвокатска
защита, защото не е могъл по
някаква причина сам да се защити, то хонорара, платен на адвокат за осъществяване
на тази защита не е нищо друго, освен имуществена
вреда, която е в пряка причинна връзка
с отменения като незаконосъобразен административен
акт /в случая НП/ и е непосредствена последица от него. Потърсената адвокатска помощ и платения адвокатски хонорар е пряка и непосредствена последица от издаденото НП, тъй като обжалването на този акт е законово регламентирано и е единствено правно средство за защита на лицето, което твърди,
че не е виновно и че неговите права са накърнени неправомерно от административния орган. В този смисъл заплащането на адвокатско възнаграждение в случая не може да се възприеме
като израз на доброволен
акт и резултат от свободното
договаряне между равнопоставени
страни, което не е било задължително и неизбежно. (Така и в този смисъл е Решение № 5996 от
15.05.2017 г. на Върховният административен съд на Република България - Трето
отделение, постановено по адм.дело № 2210/2016 г. и други).
Все в обсъждания контекст и с оглед доводите на ответника за прекомерност на заплатено от ищеца адвокатско
възнаграждение по АНД № 4773/2019г.
по описа на ПРС, е необходимо да се посочи следното:
В
мотивите на цитираното по-горе Тълкувателно решение № 1/15.03.2017 г.
на ВАС, е отбелязано, че съдът, спазвайки принципа на справедливостта и
съразмерността, следва да присъди само и единствено такъв размер на
обезщетение, който да отговаря на критериите на чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата (ЗА) - да е
"обоснован и справедлив", тоест да е съразмерен на извършената правна
защита и съдействие и да обезщети страната за действително понесените от нея
вреди от причиненото й от държавния орган непозволено увреждане, без да
накърнява или да облагодетелства интересите на която и да е от страните в
производството. В чл. 18, ал.
2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения е предвидено, че за процесуално представителство, защита и
съдействие по дела срещу наказателни постановления, в които административното
наказание е под формата на глоба, имуществена санкция и/или е наложено
имуществено обезщетение, възнаграждението се определя по правилата на чл. 7, ал. 2 върху стойността на санкцията, съответно
обезщетението, но не по-малко от 300 лв., а за процесуално представителство,
защита и съдействие по дела от административнонаказателен
характер извън случаите по ал. 2 възнаграждението е 300 лв.
(чл. 18 ал. 3 от Наредба № 1 от
9.07.2004 г.). Минималният размер на адвокатските възнаграждения обаче,
е само долна граница, под която адвокатите не могат да договарят възнаграждение
за оказаната от тях правна помощ, а самият размер (на адвокатското
възнаграждение) се определя по свободно договаряне въз основа на писмен договор
с клиента. Това означава, че въпросният минимален размер (на
адвокатското възнаграждение) не е равнозначен на "обоснован и справедлив" размер по смисъла на чл. 36, ал. 2 от ЗА.
В конкретния случай, оказаната от адвокат С.Ж.П. правна помощ по АНД № 4773/2019г. на ПРС се изразява в изготвяне на жалба срещу НП и осъществено процесуално представителство в
проведеното по делото открито съдебно заседание. В случая минималния размер на адвокатско
възнаграждение за този вид работа,
с оглед разпоредбите на чл. 18, ал. 2, във вр.
с чл. 7, ал. 2, т.1 от Наредба № 1 от 9.07.2004
г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, каза се е 300лв.
Ето
защо, в процесния случай уговореният и заплатен от
ищеца размер на адвокатското възнаграждение, който е в минималния размер,
следва да се определи като съразмерен и съответстващ на критериите на чл. 36,
ал. 2 от Закона за адвокатурата - "справедлив и обоснован".
Тези съображения обосновават извода на
съда, че от издаването на незаконосъобразното НП (отменено по съответния ред),
за ищеца са настъпили претендираните имуществени вреди. Казано с други думи,
искът е доказан по основание и размер и като такъв ще следва да бъде уважен.
С оглед изхода на спора, на основание чл. 10, ал. 3
от ЗОДОВ, на ищеца следва да бъдат присъдени сторените в производството разноски
в размер на 10 лв. – заплатена държавна такса за образуване на съдебно
производство.
На основание чл. 38, ал. 2,във вр. с ал. 1,т.3 от Закона
за адвокатурата се претендира присъждане на адвокатско възнаграждение на пълномощника
на ищеца адвокат С.Ж.П. за процесуалното
представителство по настоящото дело. Претенцията е
неоснователна. Съгласно разпоредбата на чл. 38, ал. 1, т. 3 от ЗА, на която се
позовава адв.П., адвокатът
или адвокатът от Европейския съюз може да
оказва безплатно адвокатска помощ и съдействие на роднини,
близки или на друг юрист
като на основание
чл. 38, ал.
2 от ЗА в случаите
по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът
или адвокатът от Европейския съюз има право
на адвокатско възнаграждение, което съдът определя в размер не по-нисък
от предвидения в Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения от 2004 г. и осъжда другата страна да го
заплати. В случая
обаче не са приложени доказателства,
от които да се направи
извод, че са налице обстоятелствата
на посочената правна норма, а именно, че адв. П. е
роднина, близък или оказва безплатна
помощ на колега юрист. При отсъствието
на такива доказателства претенцията
за заплащане на адвокатско възнаграждение е неоснователна и следва да бъде
отхвърлена. В този смисъл е и Определение № 14406 от 22.11.2018г.
на Върховният административен съд на Република България -
Трето отделение,постановено по адм.дело № 5819/2017г.
Мотивиран от гореизложеното, Пловдивският
Административен съд, ХІІ състав,
Р Е
Ш И :
ОСЪЖДА Община Пловдив с адрес: град Пловдив, пл.“С.
Стамболов“ № 1, да заплати на С.Д.Г., ЕГН ********** с адрес ***„сумата в размер на 300,00 лв., представляваща обезщетение
за претърпени от ищеца имуществени вреди, в резултат на отмяната по съдебен ред на Наказателно постановление /НП/ № 789/28.06.2019г., издадено от Зам.Кмет „Обществен ред“ на
Община Пловдив представляващи сторените в хода на съдебното обжалване (по АНД № 4773/2019 г. по описа на Районен съд – Пловдив) разноски за договорено адвокатско
възнаграждение в размер на 300,00 лв.
ОСЪЖДА Община Пловдив с адрес: град Пловдив, пл.“С.
Стамболов“ № 1, да заплати на С.Д.Г., ЕГН **********
с адрес *** сумата в размер на 10, 00 лв., представляваща направените по настоящото дело разноски за държавна такса.
ОТХВЪРЛЯ искането на адвокат С.Ж.П. за присъждане на възнаграждение за процесуално представителство пред настоящата инстанция на основание чл. 38, ал. 2, във вр. с ал.1, т. 3 от ЗА, като
неоснователна.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния
административен съд в четиринадесет дневен срок от съобщаването на страните за
неговото изготвяне.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: