Решение по к. адм. дело №1177/2025 на Административен съд - Пловдив

Производството е по реда на глава дванадесета от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с 285, ал.1 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС).

Р. В. Н., [ЕГН], представляван от адвокат В. С.- пълномощник, обжалва Решение №4354 от 13.05.2025г. по административно дело №2674 по описа на Административен съд- Пловдив за 2024г., VII-ми състав, с което: Главна дирекция “Изпълнение на наказанията“ (ГДИН) е осъдена да заплати на жалбоподателя Н. сумата от 1 700,00 (хиляда и седемстотин) лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на нарушение по чл.3 от ЗИНЗС по време на престоя му в Затвор - Пловдив, изразило се в пребиваване за период от 417 дни (от 26.11.2019г. до 15.01.2021г. вкл.) в пренаселени спални помещения, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 31.01.2021г. до окончателното ѝ изплащане; отхвърлена е исковата претенция на Н. за разликата от 1 700,00 лева до пълния предявен размер от 100 000,00 лева и за останалите оплаквания за нарушения по чл.3 от ЗИНЗС, както и за периодите от 08.02.2013г. до 25.11.2019г. вкл. и от 16.01.2021г. до 31.01.2021г. вкл.

Претендира се отмяна на оспореното решение в отхвърлителната му част като незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени процесуални нарушения и постановяване на решение по същество, с което изцяло да бъде уважен предявеният иск с лихви и разноски. Твърди се, че давността не е изтекла, тъй като започва да тече от преустановяване на нарушението.

На 23.09.2025г. по делото постъпва писмена защита с вх.№15186 от адвокат С., в която се уточнява, че при преценката за размера на обезщетението следва съдът да се ръководи от актуалната практика на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) – делото “И. и други срещу България“ от месец юни 2020г. и решението по жалбата на Г. Ч. 2547/21, както и от другите решения срещу България. ЕСПЧ е приемал, че минимум 8 евро на ден е обезщетението за такива вреди.

Ответникът в производството- Главна дирекция “Изпълнение на наказанията“, не се представлява в съдебно заседание. Чрез юрисконсулт Т. Ч.- пълномощник, постъпва отговор по касационната жалба, според който отговор касационната жалба е неоснователна. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Окръжна прокуратура- Пловдив, чрез прокурор Светослава Пенчева, дава заключение за неоснователност на жалбата.

Касационният съд, като извърши преглед на обжалваното съдебно решение, във връзка с касационните основания по чл.209 от АПК, констатира следното:

Касационната жалба е подадена в предвидения законен срок и от страна по първоинстанционното производство, за която оспорената част на решението е неблагоприятна, поради което се явява допустима.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

Производството по дело №2674/2024г. е образувано по искова молба на Р. Н., представляван от адвокат В. С.- пълномощник, срещу ГДИН, за присъждане на сума в размер на 100 000,00 лева, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, изразяващи се в обида, огорчение, битови неудобства, болки и страдания, неравно третиране, принуда да търпи и върши неща против волята му, в резултат от поставянето му в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказание “лишаване от свобода“ в Затвор - Пловдив за периода от 08.02.2013г. до 31.01.2021г. вкл.

Твърденията на Н. са за нарушени права по чл.3 от ЗИНЗС, както следва: пренаселеност на килиите, в които е пребивавал; липса на обособен самостоятелен санитарен възел и постоянно течаща топла и студена вода; без достъп на чист въздух и естествена светлина; липса на подова настилка в килиите; лоша хигиена – наличие на мишки, дървеници и хлебарки; храната е с лошо качество и малко като количество; здравното обслужване е лошо – страдал от дискова херния, като причина за нея е работата, която му е давана и е свързана с неудобната поза, в която трябвало да работи, освен това му е направена снимка и е установено, че се нуждае от операция, но вместо нея – му били поставени инжекции; подавал е молба за прекъсване на наказанието, но му е заявено, че има лоша характеристика, което е пречка, при положение че в затвора е спазвал правилата и е награждаван многократно (повече от 15 пъти) и няма как да има лоша характеристика; работа се давала от време на време, като така е лишен от възможността да намалява срока на наказанието си.

Твърди се също така, че на 04.11.2016г. е обявил гладна стачка; бил е назначен на работа като абонатчик и е спял в помещението, в което работи, но е спрян от работа със Заповед №196/21.03.2018г., която заповед с решение, постановено по адм. дело №1846/2018г. е отменена и е поискал да му бъде зачетен срокът, в който е бил без работа, но му е отказано със Заповед №1032/2019г. на началника на затвора, за което е подадена жалба до Административен съд – Пловдив срещу отказа, но делото е прекратено и изпратено по компетентност на Окръжен съд – Пловдив, като по ч. н. д. №980/2019г. му е отказано да бъде уважено искането. След това е назначаван на два пъти за по 3 месеца на работа. Бил е спрян от работа, което спиране е обжалвал, за което са образувани адм. дело №767/2020г. и адм. дело №1433/2019г. по описа на Административен съд – Пловдив, но си е оттеглил жалбите.

Претендирано е и присъждане на законна лихва, считано от 31.01.2021г. до крайното изплащане на обезщетението.

Ответникът – ГДИН, чрез юрисконсулт Т. Ч.- пълномощник, възразява за неоснователност и недоказаност на исковите претенции, поради което настоява за отхвърлянето им. Прави възражение за изтекла петгодишна погасителна давност на правото на обезщетение. Претендира присъждане юрисконсултско възнаграждение.

Въз основа на обстоен и задълбочен анализ на приетите по делото доказателства, първоинстанционният съд приема за установено от фактическа страна, че Н. постъпва в Затвор – Пловдив на 05.03.2013г. и пребивава в него до 15.01.2021г., когато е освободен. Съответно, от 08.02.2013г. до 04.03.2013г. вкл. и от 16.01.2021г. до 31.01.2021г. вкл. Н. не пребивава в посоченото от него затворническо заведение, поради което в тази си част исковата молба следва да бъде отхвърлена, без да се разглеждат наведените твърдения за извършени нарушения по чл.3 от ЗИНЗС. Периодът, в който Н. действително пребивава в Затвор – Пловдив, е от 05.03.2013г. до 15.01.2021г. вкл.

По възражението на ответника за изтекла погасителна давност от страна на първоинстанционния съд е съобразено следното:

На първо място, ЗИНЗС не съдържа указания относно прилагането на института на погасителната давност. Глава единадесета от АПК, към която препраща чл.285, ал.1 от ЗИНЗС, както и Законът за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ), към който препраща чл.203, ал.2 от АПК, също не съдържат правила или указания относно приложението на погасителната давност, поради което в случая са приложими общите правила за погасителната давност, установени в Закона за задълженията и договорите (ЗЗД).

Съгласно чл.110 от ЗЗД, с изтичане на петгодишна давност се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок. Аналогично е и правилото на чл.105, §1 от Регламент (ЕС, Евратом) 2018/1046 на Европейския парламент и на Съвета от 18 юли 2018 година за финансовите правила, приложими за общия бюджет на Съюза, за изменение на регламенти (ЕС) №1296/2013, (ЕС) №1301/2013, (ЕС) №1303/2013, (ЕС) №1304/2013, (ЕС) №1309/2013, (ЕС) №1316/2013, (ЕС) №223/2014 и (ЕС) №283/2014 и на Решение №541/2014/ЕС и за отмяна на Регламент (ЕС, Евратом) №966/2012, съобразно което, без да се засягат разпоредбите на специалните актове и прилагането на Решение 2014/335/ЕС, Евратом, за вземанията на Съюза към трети лица и вземанията на трети лица към Съюза, се прилага петгодишен давностен срок.

Съгласно чл.114, ал.1 от ЗЗД, давността почва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо, а съгласно чл.114, ал.3 от ЗЗД, за вземания от непозволено увреждане давността почва да тече от откриването на дееца. Съответно, претенцията за обезщетение при непозволено увреждане се погасява с общата петгодишна давност, която започва да тече от деня на увреждането, а когато деецът не е открит, от момента на неговото откриване.

В тази насока, съгласно чл.105, §2, ал.2 от Регламент (ЕС, Евратом) 2018/1046 на Европейския парламент и на Съвета от 18 юли 2018г., давностният срок за вземанията на трети лица към Съюза започва да тече от датата, на която плащането на вземането на третото лице стане дължимо съгласно съответното правно задължение.

Съгласно чл.111, б.“в“ от ЗЗД, с изтичане на тригодишна давност се погасяват вземанията за наем, за лихви и за други периодични плащания. Съответно, претенцията за присъждане на обезщетение за забавено изплащане на обезвредата при непозволено увреждане се погасява с изтичане на тригодишна давност.

Освен това, в точки 4. от мотивите и диспозитива на Тълкувателно решение №3 от 22.04.2004г. на ВКС по тълкувателно гр. д. №3/2004г., ОСГК, докладчик съдията Жанета Найденова, е прието че “…В първия случай вземането за обезщетение за вреди става изискуемо от момента на влизане в сила на решението, с което се отменя незаконният административен акт. В случай, че вредите произтичат от нищожен акт - от момента на неговото издаване. При незаконни фактически действия на администрацията, този момент е тяхното преустановяване. От така определените моменти на изискуемост, започва да тече погасителната давност и се дължи мораторна лихва….“.

Липсата на каквито и да е съображения, изложени в тълкувателното решение, относно посочените указания, не позволява пряко от текста на съдебния акт да се разбере защо ОСГК на ВКС приема, че при незаконни фактически действия на администрацията, този момент е тяхното преустановяване. Доколкото въпросът с началния момент, от който започва да тече погасителният давностен срок, е свързан с твърдяно от ищеца фактическо бездействие на администрацията на ГДИН да му осигури нормативно установения минимум от битови условия в обитаваните от него помещения и необходимата медицинска грижа, като последица от това е поставянето му в унизително положение, по смисъла на чл.3 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС), уместно е да бъде съобразено разбирането, което влага ЕСПЧ относно погасителната давност.

Посочено е от първоинстанционният съд, че в т.92 и т.93 на Решение от 10.05.2001г., постановено по дело „Z and Others v. the United Kingdom“, жалба №29392/95, ЕСПЧ отбелязва следното: „… На чл.6, т.1 (от КЗПЧОС) “може да се позове всеки, който смята, че дадено вмешателство при упражняването на негово (гражданско) право е незаконно и се оплаква, че не е имал възможността да предяви тази си претенция пред съд, отговарящ на изискванията на текста ….. Това право обаче не е абсолютно. То може да подлежи на легитимни ограничения, напр. установени със закон давностни срокове, обезпечения за гарантиране на съдебните разноски; правила относно непълнолетните и душевно болните (виж решенията по делата Стъбингс и др. срещу Обединеното кралство 13 от 22.10.1996г., Reports 1996-IV, стр.1502-3, §§ 51-52; Т. М. срещу Обединеното кралство14 от 13.07.1995г., A.316-B, стр.80-81, §§62-67; Голдър, цитирано по-горе, стр.19, §39). Когато достъпът на лицето до съд е ограничен по силата на закона или фактически, Съдът ще изследва дали наложеното ограничение накърнява същността на правото и по-специално дали преследва законна цел и дали е имало разумно отношение на пропорционалност между използваните средства и преследваната цел (решението по делото Ашингдейн срещу Обединеното кралство 15 от 28.05.1985г., A.93, стр.24-25, §57). Ако ограничението съответства на тези принципи, няма нарушение на чл. 6…..“.

В посочения смисъл, в т.47 и т.48 на Решение от 12.07.2018г. по делото Kamenova v. Bulgaria, жалба №62784/09, ЕСПЧ приема, “че законоустановените давностни срокове служат за няколко важни цели, а именно да се гарантира правна сигурност и окончателност, да се защитят потенциалните ответници от закъснели искове, на които трудно може да се противодейства и да се предотврати несправедливостта, която би възникнала, ако от съдилищата се изисква да вземат решение за събития, случили се в далечното минало, въз основа на доказателства, които биха могли да станат ненадеждни и непълни поради изминалото време (вж. Stubbings and Others v. the United Kingdom, 22 октомври 1996г., §51, Доклади за решения и определения 1996‑IV). Поради това страните по спора следва да очакват прилагането на тези правила (вж. Miragall Escolano and Others v. Spain, №38366/97 и 9 други, §33, ЕСПЧ 2000‑I, и L’Erablière A.S.B.L. v. Belgium, №49230/07, §37, ЕСПЧ 2009г. (откъси)). 48. Гореизложеното означава, че съществуването на давностен срок само по себе си не е несъвместимо с Конвенцията. Това, което Съдът трябва да провери в дадения случай, е дали естеството на въпросния срок и начинът, по който той е приложен, са съвместими с Конвенцията. Това означава наред с другото, че прилагането на законоустановените давностни срокове трябва да е предвидимо за жалбоподателите, като се вземат предвид съответното законодателство и съдебна практика и конкретните обстоятелства (вж. Baničević, цитирано по-горе, §32).

Първоинстанционният съд приема, че няма причина цитираните разбирания на ЕСПЧ да не бъдат споделени и съобразени. В този контекст и предвид указанието, дадено в Тълкувателно решение №3 от 22.04.2004г. на ВКС, първоинстанционният съд съобразява, че според поддържаните от ищеца Н. твърдения, неимуществените вреди, чието обезщетяване той претендира, са пряка и непосредствена последица от поставянето му в помещения с лоши битови условия, пренаселени, нехигиенични и липсата на медицинско обслужване. Тоест, неимуществените вреди, изразяващи се в обида, огорчение, битови неудобства, болки и страдания, неравно третиране, принуда да търпи и върши неща против волята му, са търпени от Н. във всеки един момент от поставянето му най-общо в неблагоприятна жизнена среда по причина, проявеното от отговорните длъжностни лица на ответника незаконно бездействие. Очевидно, в случая е налице обективен и лесно доказуем факт, който сочи моментът, в който са проявени, както деликтното поведение на администрацията, така и причинените като последица от това поведение вреди. Това е моментът, в който е сложено началото на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода.

Прието е за установено, че Н. действително пребивава в Затвор - Пловдив от 05.03.2013г. до 15.01.2021г., когато е освободен. Съответно, според заявената искова претенция, във всеки един момент от посочения период (от 05.03.2013г. до 15.01.2021г.) администрацията на ГДИН бездейства и не изпълнявала задължението си за осъществяване на фактически действия, произтичащи пряко от нормативен акт, да осигури изискваната от ЗИНЗС и Правилника за прилагане на Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ППЗИНЗС) му жизнена среда на изтърпяващия наказанието си ненов и във всеки един момент от процесния период (от 05.03.2013г. до 15.01.2021г.), той търпи описаните в исковата молба неимуществени вреди (в този смисъл Решение №12306 от 16.09.2019г. по адм. дело №1569/2018г. по описа на Върховния административен съд (ВАС)).

При това положение, според първоинстанционния съд, очевидно липсват, както формална, така и правна логика да се приеме, че началото на погасителния давностен срок следва да се отнесе към момента на преустановяване на бездействието на администрацията по вмененото ѝ от закона задължение да действа. Това разбиране би било в пряко противоречие с функциите и целта на нормативното уреждане на института на погасителната давност, включително и така, както те са описани в решенията на ЕСПЧ. Разбирането, че погасителният давностен срок започва да тече едва след окончателното прекратяване на действието или бездействието (най-често свързано с освобождаването на лицето), несъмнено би наложило в подобна хипотеза ответникът да бъде поставен в условията да се защитава, като търси доказателства за факти, които са проявени преди няколко десетилетия и евентуално да понесе тежестта да заплати обезщетение за вреди за период от няколко десетилетия, включително със съответните лихви за просрочие. Това е в явно противоречие с регулативната и защитната функции на правото. В този смисъл би могло да се посочи разбирането, изложено в Заключение на Генералния адвокат, представено на 19 юни 2014г. по Дело C‑447/13 P, Riccardo Nencini срещу Европейски парламент, според което “…38. Погасителната давност за вземанията е правен институт, познат в повечето от съвременните правни системи. Доколкото ми е известно, тя съществува без изключение в правния ред на всички държави членки. 39. В това отношение е уместно да припомним аксиологичните основи на погасителната давност като институт на съвременното право. 40. На първо място, в интерес на обществения ред правната система следва да бъде създадена така, че да бъде избегнато оспорването на дълготрайни фактически положения. Впрочем по-често тези положения са законосъобразни, отколкото обратното. Следователно има опасност оспорването им, предвид несигурността на доказателствата, да доведе до несправедливи резултати. Освен това, изтичането на определен период от време би трябвало да води до узаконяването дори на противоправни положения. Наистина след дълъг период на бездействие задълженото лице може вече да не трябва да се съобразява с факта, че ще е длъжно да изпълни задължението си. Изминалото време създава затруднения при доказването, тъй като засегнатите лица не могат да бъдат задължавани да пазят вечно доказателствата. На последно място, погасителната давност кара кредитора да действа бързо при предявяване на правата си. 41. Ето защо освен роля на стабилизатор, погасителната давност има за цел да накаже мудността на кредитора, който не полага грижа да потърси правата си. От друга страна, погасителната давност цели да ограничи делата, свързани със стари спорове, при които има повишен риск от произволни решения поради затрудненията при доказването…..“.

Ясно е при това положение, че изцяло в интерес на лицето е да охрани интереса си като своевременно предприеме действия за защита на правата си и потърси обезвреда на причинените му вреди. В случая, самото непрекратяване на бездействието на администрацията да изпълни вменените ѝ от закона фактически действия, не е в никаква релация нито с факта на извършения вече деликт, нито с факта на причинените вече имуществени и/или неимуществени вреди. Съответно, не е нужно бездействието на администрацията да бъде преустановено, като едва тогава да е възможно да се направи извод, че деликтът и причинените от него вреди са проявени юридически факти и съответно да се приеме, че от този именно момент започва да тече погасителният давностен срок за предявяване на претенцията за обезвреда. Както деликтът, така и вредите, са проявен факт във всеки един момент от процесния период, през който администрацията не изпълнява своето задължение. В този смисъл първоинстанционният съд приема, че указанието, дадено в Тълкувателно решение №3 от 22.04.2004г. на ВКС за това, че “…При незаконни фактически действия на администрацията, този момент е тяхното преустановяване…“, следва да се разбира в контекста на принципа „contra non valentem agere non currit praescriptio“, т.е. срещу онзи, който не може да действа, давност не тече. При положение, че действията или бездействията на администрацията, освен причиняването на вреди, имат за последица и невъзможност или възпрепятстване на носителя на правото да го упражни по предвидения за това ред или пък ако поради тези действия или бездействия носителят на правото е бил поставен в условия, при които да не са му известни и да не може разумно да се очаква да са му известни обстоятелствата, релевантни за упражняване на правото, то тогава би следвало да се приеме, че началото на давностния срок следва да бъде именно моментът на преустановяване на действието или бездействието, т.е. моментът, от който е била отстранена пречката, която е била извън контрола на увреденото лице и не му е позволявала да предприеме действия по адекватна защита на правата си.

Наред с конкретиката на разглеждания спор, първоинстанционният съд посочва също така, че в т.200 от Решението от 27.01.2015г. по дело Н. и други срещу България (Жалби №36925/10, 21487/12, 72893/12, 73196/12, 77718/12 и 9717/13), ЕСПЧ отбелязва, че “…С оглед на всички тези недостатъци при разглеждане на двете претенции за обезщетение, предявени от г-н Н., чл.1 от ЗОДОВ от 1988г. не може да се разглежда като ефективно средство за защита по отношение на оплакването му, свързано с условията за неговото лишаване от свобода….“. Междувременно обаче, със Закона за изменение и допълнение на Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИДЗИНЗС, (Обн., ДВ, бр.13 от 7.02.2017 г., в сила от 7.02.2017г.) са предприети необходимите законодателни промени, като е приета новата Част Шеста “Защита срещу изтезания, жестоко, нечовешко или унизително отношение“ от ЗИНЗС, като по този начин се осигуряват всички възможни способи за гарантиране и защита на правата на задържаните под стража и изтърпяващите наказание лишаване от свобода. Съответно, след 07.02.2017г. Н. разполага, както с пълната фактическа, така и с необходимата правна възможност да охрани и осъществи правото си на обезщетяване на твърдените от него неимуществени вреди, претърпени в резултат на бездействието на администрацията на Затвор - Пловдив преди и след посочената дата.

При това положение, първоинстанционният съд приема за установено, че след като Н. претендира обезщетение за неимуществени вреди, настъпили в периода от 05.03.2013г. до 15.01.2021г., а исковата молба е подадена на 26.11.2024г., то част от исковата претенция, а именно за периода от 05.03.2013г. до 25.11.2019г. вкл. се явява погасена по давност.

Предвид посоченото до тук, първоинстанционният съд отхвърля иска на Н. за периода от 08.01.2013г. до 25.11.2019г. вкл., както и за периода от 16.01.2021г. до 31.01.2021г. вкл., предвид изтеклата петгодишна погасителна давност, тъй като исковата молба е предявена на 26.11.2024г., както и с оглед на обстоятелството, че в периодите от 08.02.2013г. до 04.03.2013г. и от 16.01.2021г. до 31.01.2021г. Н. не пребивава в Затвор – Пловдив.

На следващо място, по твърдението на Н. за пренаселеност на килиите, в които реално пребивава в Затвор - Пловдив и през период, който не е погасен по давност, а именно от 26.11.2019г. до 15.01.2021г. вкл., първоинстанционният съд приема за установено, че по делото липсват доказателства къде е бил настанен ищецът Н., както и с колко други лишени от свобода пребивава в едно спално помещение. Според представените по делото справки, в Затвор - Пловдив и в системата на ГДИН единственият меродавен документ, от който може да се направи справка за броя на лишените от свобода по спални помещения, е “Сведение за разпределение и движение на лишените от свобода“, което се съхранява за срок от три години и поради това няма предоставена детайлна справка по отношение на броя лица, с които Н. пребивава по време на изтърпяване на присъдите си.

Съответно, първоинстанционният съд приема за доказани твърденията на Н. за претърпени вреди от пребиваването му в пренаселени помещения за периода от 26.11.2019г. до 15.01.2021г. вкл., предвид доказателствената тежест в процеса (разпределена с определението за насрочване на делото в открито съдебно заседание), както и факта, че от страна на ГДИН, а и от Затвор – Пловдив не са представени доказателства в кои спални помещения е настанен ищецът Н. в посочения период, а така също и с колко други лишени от свобода пребивава в едно спално помещение.

По твърдението на Н. за липса на обособен самостоятелен санитарен възел и постоянно течаща топла и студена вода, първоинстанционният съд приема за установено, че няма доказано наличие на нарушение на чл.20, ал.3 от ППЗИНЗС, тъй като според представени от ответника доказателства - справки към Рег.№10785/13.12.2024г. от 16.12.2024г., в спалното помещение лишените от свобода имат достъп до санитарен възел с постоянно течаща студена вода, като е осигурен достъп до течаща топла вода, съгласно графика за разпределение на времето на лишените от свобода от съответната група, а работещите, какъвто е ищецът Н. през голяма част от престоя си, имат достъп до баня всеки работен ден. Също така, тоалетните във всяка една стая са обособени помещения с отделен вход, в т.ч. по време на провеждане на престой на открито лишените от свобода от пети и шести пост имат свободен достъп и могат да ползват тоалетна, разположена между двете групи.

По твърденията на Н., че е бил без достъп на чист въздух и естествена светлина, първоинстанционният съд приема за установено, че от негова страна не са ангажирани конкретни доказателства в подкрепа на тези му твърдения, с изключение на показанията на свидетеля Р., които обаче съдът не кредитира в тази им част, тъй като противоречат на представените писмени доказателства от ответника (нарочни справки) и които са в насока, че спалните помещения са добре осветени и с отваряеми прозорци за естествена вентилация, като проветряването на помещението се извършва от лишените от свобода, настанени в стаята, и никога не е имало проблем стаята да бъде проветрена, тъй като всички прозорци са отваряеми. Справките не са оспорени. Съответно, първоинстанционният съд приема за недоказани твърденията на Н., наведени в тази връзка.

По твърденията на Н., че е в килиите липсва подова настилка, първоинстанционният съд приема за установено, че липсват доказателства за това, като такива твърдения не са наведени и от разпитаните по делото свидетели, поради което и с оглед доказателствената тежест в процеса, същите са приети за недоказани.

По твърденията на Н. за лоша хигиена в затвора – наличие на мишки, дървеници и хлебарки, първоинстанционният съд приема за установено, че санитарната обработка в Затвор – Пловдив против дървеници, хлебарки, гризачи и др. се извършва редовно от външна лицензирана фирма, а хигиената на спалните помещения, в т.ч. и на спалното бельо е задължение на самите лишени от свобода, като има осигурени достатъчно хигиенни и почистващи материали, които се предоставят на лишените от свобода при поискване. Дори и по време на престоя си в Приемно отделение от страна на Н. не са подавани молби или жалби, свързани с лоши битови условия или други форми на причиняван му дискомфорт. Хигиената в спалните помещения се осъществява от настанените в съответното помещение, като за целта получават съответните прибори, но също могат да ги закупуват от лавката на затвора или да им бъдат донасяни от близките, съгласно списък на разрешените вещи, предмети и хранителни продукти, които лишените от свобода могат да получават, ползват и държат при себе си. Като доказателство по делото е прието заверено копие Таблица №6 за перилни, миещи, дезинфекциращи препарати и хигиенни консумативи в местата за лишаване от свобода за един месец, както и множество протоколи за извършвани ДДД дейности (дезинсекция, дератизация и дезакаризация). Съответно, първоинстанционният съд приема за недоказани твърденията на Н. за претърпени вреди от лоша хигиена и по-конкретно наличието на дървеници, хлебарки и гризачи в процесния период в Затвор – Пловдив. Наред с това, от страна на ищеца не се твърди, а и липсват ангажирани доказателства да е подавал оплаквания за хигиената в помещенията на Затвор - Пловдив, в т.ч. и за наличието на инсекти и гризачи.

По твърденията на Н., че храната била с лошо качество и малко като количество, първоинстанционният съд приема за установено, че същите са недоказани, предвид липсата на доказателства в подкрепа на тези му твърдения, като такива твърдения не навеждат и разпитаните по делото свидетели.

По твърденията на Н., че здравното обслужване е лошо - страдал от дискова херния, като причина за нея е работата, която му е давана и е свързана с неудобната поза, в която трябвало да работи, освен това му е направена снимка и е установено, че се нуждае от операция, но вместо нея – му били инжекции; подавал е молба за прекъсване на наказанието, но му е заявено, че има лоша характеристика, което било пречка при положение, че в затвора ищецът спазвал правилата и бил награждаван многократно (повече от 15 пъти) и няма как да има лоша характеристика, т.е. Н. не е бил извеждан на необходимото и предписано лечение и операция, първоинстанционинят приема за установено, че тези твърдения за извършени нарушения, изразяващи се в липса на достатъчно медицинско обслужване (както за самото заболяване, така и за неговата причина, в т.ч. и планираната операция и подадената молба, респективно отказът да бъде прекъснато наказанието му), касаят периоди през 2016г., за които периоди обаче възможността за претендиране на обезщетение е погасена по давност, по съображенията, изложени по-горе.

По делото няма твърдения, нито пък доказателства за това, че в периода от 26.11.2019г. до 15.01.2021г., за който период претенцията за обезщетение не е погасена по давност, Н. да е имал конкретни здравословни проблеми и да не му е било осигурено адекватно медицинско обслужване. Не се установява също така в този период Н. да е имал друго заболяване, причинено му от работата, която му е давана, още по-малко пък да му е било назначено оперативно лечение и да не е бил изведен, в т.ч. да е искал и да му е било отказано прекъсване на наказанието. Друг е въпросът и че прекъсването на наказанието лишаване от свобода не е в правомощията на ГДИН, а на прокуратурата, съответно не е административна дейност и редът за обезщетяване не е този по ЗИНЗС.

Съответно, разглежданите твърдения на Н. за извършени нарушения по чл.3 от ЗИНЗС, са недоказани.

По твърдението на Н., че работа се давала от време на време, като така е лишен от възможността да намалява срока на наказанието си, първоинстанционният съд приема за установено следното:

В периода от 26.11.2019г. до 15.01.2021г. (общо 417 дни) Н. е устроен на работа, както следва: в периода от 13.01.2020г. до 04.03.2020г. (52 дни) е назначен на работа като строител към комунално-битовата дейност на Затвор - Пловдив, а в периода от 05.05.2020г. до освобождаването му на 15.01.2021г. (256 дни) е назначен на работа като “Социален асистент на лишен от свобода Е.И.С.“. От общо 417 дни Н. не е устроен на работа само 109 дни, поради което не може да се приеме за вярно твърдението, че работа се давала “от време на време“. Съответно, обсъденото твърдение на Н. е недоказано.

По твърденията на Н., че на 04.11.2016г. е обявил гладна стачка; назначен е на работа като абонатчик и е спял в помещението, в което е работи, но е спрян от работа със Заповед №196/21.03.2018г., която заповед с решение, постановено по адм. дело №1846/2018г. е отменена и е поискал да му бъде зачетен срокът, в който е бил без работа, но му е отказано със Заповед №1032/2019г. на началника на затвора, за което е подал жалба до Административен съд – Пловдив срещу отказа, но делото е било прекратено и изпратено по компетентност на Окръжен съд – Пловдив, като по ч.н.д. №980/2019г. му е отказано да бъде уважено искането; както и че е назначаван на два пъти за по 3 месеца на работа, бил е спрян от работа, което спиране е обжалвал, за което са образувани адм. дело №767/2020г. и адм. дело №1433/2019г. по описа на Административен съд – Пловдив, но си е оттеглил жалбите, първоинстанционният съд приема за установено, че касаят период, за който претенцията за обезщетение е погасена по давност, а заедно с това и не сочат на конкретно извършени нарушения по чл.3 от ЗИНЗС от органи и/или длъжностни лица на ГДИН. Съответно, твърденията са недоказани.

В заключение, първоинстанционният съд приема за установено, че са налице конкретно установените бездействия от страна на служителите на ГДИН, изразяващи се в неосигуряване на достатъчно жилищна площ за период от общо 417 дни, а именно от 26.11.2019г. до 15.01.2021г. вкл. Формиран е извод, че битовите условия в Затвор – Пловдив за посочения период са предпоставка за увреждане на психическото здраве на лишените от свобода, както и за уронване на човешкото им достойнство. Тези неблагоприятни условия, освен пряко водещи до унизително и недостойно отношение към лишените от свобода, водят и до извода за заплаха за здравето им, поради липса на осъществени елементарни хигиенни стандарти.

Ето защо и на основание чл.284, ал.5, във връзка с ал.1 от ЗИНЗС, първоинстанционният съд приема за доказано, че Н. е претърпял посочените по-горе неимуществени вреди, изразяващи се в описаните в исковата му молба негативни психически състояния.

Съответно и съгласно чл.52 от ЗЗД, според която норма обезщетение за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, при правилно и законосъобразно отчитане на степента и характера на вредите, продължителността на периода, през който са претърпени, първоинстанционният съд присъжда на Н. обезщетение за претърпени неимуществени вреди в периода 26.11.2019г. – 15.01.2021г. вкл. или за период от общо 417 дни, през който Н. пребивава в условията на пренаселеност, в размер на общо 1 700,00 лв. Размерът на присъденото обезщетение е съобразен с практиката на ЕСПЧ по аналогични случаи и с икономическия стандарт в България (за периода 2019г. – 2021г.), като за справедлив размер е приет такъв между 2,00 евро/ден и 2,55 евро/ден за констатирано едно нарушение (в случая 417 дни).

Върху уважения размер на иска се присъждат и законните лихви върху главницата, считано от датата, от която е заявена претенцията (31.01.2021г.), до окончателното ѝ изплащане, с оглед липсата на наведени от ГДИН възражения в тази насока.

В останалите си части исковите претенции на Н. са отхвърлени като недоказани.

Първоинстанционният съд обективно установява фактическите обстоятелства, въз основа на събраните по делото доказателства, които са правилно преценени и анализирани. Оспореното по делото решение е мотивирано с подробно изложена фактическа обстановка и обосновани правни изводи. В тази връзка, настоящият състав на съда намира за неоснователни възраженията на касатора Н. за неправилност и незаконосъобразност на оспореното съдебно решение, както и че същото е постановено при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила.

Подробно изложените съображения, мотивирали първоинстанционния съд да постанови оспореното решение, се споделят от настоящия състав на съда, поради което повторното им излагане не е необходимо. Още повече, че с нормата на чл.221, ал.2, пр.2 от АПК е предвидена възможност за препращане към мотивите на първоинстанционния съд.

Изрично следва да се напише, че присъденото на Н. обезщетение в размер на общо 1 700,00 лв. за период от общо 417 дни или ≈ 4,08 лв./ден (с равностойност от ≈ 2,08 €/ден) настоящият състав на съда намира за съобразено и с Приложение към решението на ЕСПЧ по делото Й. и Д. срещу България, както и с Приложение към решението на ЕСПЧ по делото И. срещу България, противно на заявеното в постъпилата по делото писмена защита с Вх.№15186 от 23.09.2025г. от адвокат В. С., че минималното обезщетение за такива (всъщност за всички претендирани) вреди е 8,00 €/ден.

Предвид гореизложеното, касационната жалба е неоснователна и като такава не следва да бъде уважена.

По заявеното искането за присъждане на юрисконсултско възнаграждение в полза на ГДИН настоящият състав на съда съобрази следното:

Приложимите разпоредби на чл.286, ал.2 и ал.3 от ЗИНЗС, тълкувани в тяхната взаимовръзка, се явяват специални по отношение на общите разпоредби на чл.143 от АПК. След като те не предвиждат отговорност на ищеца за заплащане на юрисконсултско възнаграждение на ответника при пълно или частично отхвърляне на иска му, то такова в случая не се дължи.

Така мотивиран и на основание чл.221, ал.2 от АПК, съдът

 

Р Е Ш И:

 

ОСТАВЯ В СИЛА Решение №4354 от 13.05.2025г. по административно дело №2674 по описа на Административен съд- Пловдив за 2024г., VII-ми състав.

Решението е окончателно.