№ 1354
гр. София, 14.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на осемнадесети ноември през две хиляди двадесет и първа година
в следния състав:
Председател:Елизабет Петрова
Членове:Катерина Рачева
Мария Райкинска
при участието на секретаря Елеонора Тр. Михайлова
като разгледа докладваното от Мария Райкинска Въззивно гражданско дело
№ 20211000502417 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 ГПК.
С решение № 262746/27.04.2021 г. по гр.д. № 15166/2017 г. на СГС, I-3 състав е
отхвърлен предявения от В. Е. Г. иск против И. Ц. Ц. с правно основание чл. 240 ЗЗД
за сумата 40 000 щ.д. – главница по договор за паричен заем и сумата 4000 щ.д. –
неустойка по чл. 10 от договора за заем, ведно със законната лихва, считано от
завеждане на делото до окончателното изплащане. Със същото решение са признати за
неистински следните Документи: Договор за заем от 10.01.2011 г., Договор за пазене
на сумата 1 150 000 щ.д. от 03.01.2004 г. и Писмено нареждане към него от същата
дата, представени по делото от В. Е. Г. и същите са изключени от доказателствата по
делото, на основание чл. 194, ал. 3 ГПК.
Ищецът В. Е. Г. е депозирал въззивна жалба, с която обжалва
първоинстанционното решение изцяло. Жалбоподателят поддържа, че
първоинстанционният съд неправилно приел, че основание за отхвърляне на иска били
обстоятелствата, че не е доказана датата на предаване на заемната сума, нито мястото
на предаването й, както и че не е доказан произхода на средствата, които ищецът е дал
в заем. До тези погрешни изводи съдът достигнал без да тълкува договора за заем в
неговата цялост. Поддържа още, че за основателността на иска е без значение датата и
мястото не предаване на сумата, както и начинът на предаването й. Сочи, че
предаването на заемната сума било доказано посредством удостоверителното
изявление на ответника, обективирано в чл. 2 от договора за заем, че сумата е
предадена от заемодателя на заемателя при подписване на договора, както и че от чл. 1
от договора се установявало поето задължение за връщане на дадената сума.
Поддържа, че макар датата на договора за заем да е невярна, тя е без значение за
действителността на договора, както и че тя не е част от съдържанието на договора,
поради което оспорването й не влече опровергаване съдържанието на договора.
1
Нямало пречка и заемното правоотношение да възникне с предаване на сумата и
уговорката за връщането й, а договорът да бъде съставен в последващ момент.
Изявлението в договора, че сумата е предадена при подписване на договора препраща
към последния факт, а не към конкретна дата и след като СГС сложил знак за
равенство между двата факта, неправилно приел, че не е доказано предаване на сумата.
Датата на договора не била задължителен елемент на заемния договор, а изявлението
за предадена сума имало характер на разписка за получаване на заемната сума. Твърди,
че произходът на средствата, от които е даден заема, е ирелевантно обстоятелство, но
освен това по делото били събрани доказателства, че ищецът е разполагал с достатъчно
средства, за да даде процесния заем. Неправилно СГС приел и, че представеният запис
на заповед не е свързан с процесния договор за заем, без да вземе предвид еднаквите
данни в двата документа. Сочи, че СГС неправилно и в нарушение с процесуалните
правила допуснал свидетелски показания за установяване на твърдяната от ответника
симулация при подписване на договора за заем. Неправилно освен това
първоинстанционният съд признал в диспозитива на решението си, че договорът за
заем от 10.01.2011 г. е неистински документ, тъй като същият бил частен документ и
верността му не подлежала на оспорване по реда на чл. 193 ГПК. Жалбоподателят
моли да бъде отменено първоинстанционното решение и да бъдат уважени
предявените искове.
Ответникът И.Ц. Д. е депозирал отговор на въззивната жалба, в който излага
доводи за нейната неоснователност. Излага доводи по съществото на правния спор.
Моли въззивната жалба да бъде оставена без уважение.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението и по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Следователно относно
правилността на първоинстанционното решение въззивният съд е обвързан и следва да
се произнесе в рамките на наведените от страните оплаквания, като обаче следва
служебно да провери спазването на императивни материалноправни разпоредби,
приложими към спора (така т. 1 от тълк. решение № 1/2013г. по тълк.д. № 1/2013 г. на
ВКС, ОСГТК).
Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и
допустимо. Във връзка с правилността, като взе предвид наведените във въззивните
жалби пороци на атакувания акт и прецени събраните по делото доказателства, намира
за установено следното от фактическа и правна страна:
В исковата молба В. Е. Г. е твърдял, че на 10.01.2011 г. предоставил паричен
заем на ответника И. Ц. Ц. в размер на 40 000 щ.д. За предоставянето на заема между
страните бил подписан и Договор за паричен заем от 10.01.2011 г. Предаването на
заемната сума от заемодателя на заемополучателя било извършено към датата на
подписването на Договора за заем, видно и от чл. 2 от подписания помежду им
Договор за заем. Връщането на заема било обезпечено със запис на заповед с дата на
издаване 10.01.2011 г.
Съгласно чл. 4 от Договора за заем, заемателят И.Ц. се задължил да върне заема
в срок до 23.11.2012 г. Съобразно уговореното, издаденият от ответника запис на
заповед бил с падеж 23.11.2012 г.
Ищецът е твърдял, че въпреки многократните устни покани към ответника, нито
на уговорената дата на връщане на заема, нито към момента на подаване на исковата
молба, ответникът е върнал на ищеца каквато и да било част от заетата сума. Заявил е,
че записът на заповед също е предявен на ответника, но последният не е погасил
никаква част от задължението си.
Ищецът е поддържал още, че съгласно чл. 10 от Договора за заем, ако заемателят
2
не върне заетата сума на падежа, то същият дължи на заемодателя и неустойка, чийто
максимален размер е ограничен до 10% от сумата на заема.
Предвид изложеното е искал от съда да осъди ответника да му заплати сумата 44
000 щ.д., от които 40 000 щ.д. – главница по Договор за паричен заем и 4 000 щ.д. –
неустойка, съгласно чл. 10 от договора за заем за периода 03.11.2017 г. – 22.11.2017 г.
(уточнителна молба от 21.12.2017 г.), ведно със законната лихва от датата на исковата
молба.
Ответникът И. Ц. Ц. е оспорил изцяло така предявения иск по основание и по
размер. Твърдял е, че всъщност ищецът, който работел швейцарска банка, се съгласил
да посредничи на ответника пред банката за отпускане на инвестиционен кредит, като
за това следвало да му се заплати комисионна в размер между 10-20% от
предоставеното финансиране. Ищецът предложил различни начини на изплащане на
комисионната, като държал това да стане на привидно основание, по негови лични и
служебни съображения. Настоял привидно да подпишат договори за заем, с които
ответникът да потвърди, че е получил от него заемните суми, както и да бъдат
подписани обезпечаващи ги записи на заповед, като по този начин да му бъде
гарантирано плащането на комисионната по посредничеството с финансиращата
банка. Ответникът се съгласил и тогава Г. дошъл в България и в офиса на ответника в
гр. София, в присъствието на С. П. и Б. С. били подписани договори за заем и записи
на заповед, като ответникът подписал в два екземпляра писмо-намерение, в което били
посочени истинските отношения между страните. Ищецът отказал да подпише това
писмо, защото не искал да подписва никакви документи във връзка с осъществяваното
посредничество. След подписване на пет броя договори за заем и пет записа на заповед
се уговорили, че след получаване от ответника на заемната сума от швейцарската банка
той ще изплаща комисионната на пет транша, като след всяко плащане ще му бъде
връщан един договор за заем и съответния запис на заповед. Финансиране не получил,
а Г. спрял да отговаря на телефонните му обаждания.
Във връзка с горното ответникът е оспорвал наличието на валидно
правоотношение между страните по процесния договор за заем, като е твърдял, че
същият е нищожен по смисъла на чл. 26, ал. 2, предл. последно ЗЗД, тъй като
представлява симулативна сделка, целяща да прикрие действителната сделка между
страните, а именно - договор за посредничество. Привидни били и разпоредбите на чл.
2 и чл. 3 от Договора за заем, с които страните се съгласяват, че на ответника е
предадена заетата сума.
На следващо място е поддържал, че договорът за заем е нищожен и по смисъла
на чл. 26, ал. 2, предл. 2 ЗЗД, поради липса на съгласие, тъй като ответникът не е имал
воля да сключва с ищеца договор за заем, с който да признава, че е получил в брой
заемна сума. Волята му е била да обезпечи плащане към ищеца, представляващо
възнаграждение по договор за посредничество. В този смисъл е налице нищожност на
Договора за заем по смисъла на чл. 26, ал. 2, предл. 4 ЗЗД, поради липса на основание
за сключването му.
Договорът за заем бил нищожен и по смисъла на чл. 26, ал. 2, предл. 4 от ЗЗД
поради липса на основание за сключването му, защото страните не целели постигане на
неговите правни последици, а обезпечаване на плащане по договор за заем.
На следващо място е поддържал, че договорът за заем е нищожен по смисъла на
чл. 26, ал. 1, предл. 2 ЗЗД, тъй като с него се целяло заобикаляне на данъчното
законодателство и неплащане от страна на ищеца на данък върху получена
комисионна.
Договорът за заем бил нищожен и по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, като
накърняващ добрите нрави и морала.
3
Ответникът е поддържал, че договорът за заем е нищожен и по смисъла на чл.
26, ал. 2, предл. 1 ЗЗД - поради невъзможен предмет. Според него, реално предаване на
сумата по този договор от страна на заемодателя не било извършено, тъй като той не е
разполагал с такава сума, за да я предаде на заемополучателя.
По – нататък в исковата си молба ответникът е твърдял, че вземането на ищеца за
връщане на заемната сума не съществува, тъй като не е налице изпълнение на
задължение от страна на заемодателя за предоставянето на договорената сума на
заемополучателя. Договорът и записът на заповед били антидатирани, тъй като за дата
на сключването им се сочи 10.01.2011 г., същевременно при изписване на данните на
заемодателя В.Г. и по-точно при изписване на номера и датата на издаване на личната
му карта била посочена дата на издаването й 24.01.2011 г. Това бил антидатиран
документ, чиято цел е да се злоупотреби с право.
Оспорвал е и предявения иск за неустойки като неоснователен, поради
неоснователност на главната претенция.
С писмена молба от 03.06.2019 г. В.Г. е оспорил фактическите твърдения на И.Ц.
и е изменил твърденията си относно датата на сключване на процесния договор за
заем , като е посочил, че същият е подписан на 24.01.2011 г., когато той е бил в
България, за да получи новата си лична карта, а датата 10.01.2011 г. е останала от
проекта на договор по невнимание. Изрично е посочил още, че основание на
претендираното от него вземане е договорът за заем, а не записа на заповед.
Пред първата инстанция са събрани писмени доказателства, изслушан е
свидетел и заключение на СГЕ.
По делото е представен Договор за паричен заем с дата 10.01.2011 г., с
който ищецът - заемодател В. Е. Г., притежаващ лична карта № *********, издадена на
24.01.2011 г. от МВР - София се е задължил да предаде в собственост на ответника -
заемател И. Ц. Ц., притежаващ лична карта № ***, издадена на 27.08.2003 г. от МВР –
София, сумата 40 000 щ.д. , която сума заемателят се задължил да върне в срок до
23.11.2012 г.
В чл. 2 и 3 от цитирания договор е отразено, че предаването на заемната сума от
заемодателя на заемополучателя е извършено при подписването на договора в брой, а
според чл. 6, връщането на дадената в заем сума ще бъде обезпечено със запис на
заповед.
Представен и Запис на заповед без протест и разноски, издаден на 10.01.2011 г., с
падеж 23.11.2012 г. за сумата 40 000 щ.д. Издател е И. Ц. Ц., а поемател В. Е. Г..
По делото е представено Писмо - намерение за плащане от 26.10.2012 г.,
подписано от И.Ц., Б. С. и С. П., в което се сочи, че пет договори за заем, с посочени
дати на сключване и заемни суми и пет броя записи на заповед са подписани привидно,
за да прикрият действителните договорни и финансови отношения между И.Ц. и В.Г..
Свидетелите С. и П. са удостоверили, че В.Г. отказал да подпише съставения документ.
По делото е приет Трудов договор от 17.08.2007 г., сключен между ищеца и
„Ейч Ес Би Си Банк", Цюрих, заедно със Сертификат за работа към договора от
17.08.2007 г., Трудов договор от 15.08.2008 г., сключен между ищеца и „Баркли Банк",
Женева, заедно със Сертификат за работа към договора, Трудов договор от 30.03.2009
г. сключен между ищеца и „Ейч Ес Би Си Банк", Цюрих, заедно със Сертификат за
работа към договора, за установяване размера на възнагражденията, които е получил
ищецът.
Ищецът е представил Договор за пазене от 03.01.2004 г., Писмено нареждане от
03.01.2011 г. и Споразумение към Договор за пазене от 24.11.2017 г.„
сключени между ищеца и казахстанския гражданин Б. А., от които се установява, че
4
същият възложил на ищеца пазенето на сумата от 1 150 000 щ. д. за срок от 12 години,
заедно с учредена представителната власт - да сключва договори за заем с
предоставената сума, след изрично нареждане на доверителя Б. А..
По искане на ищеца и във връзка с оспорване на Договор за пазене от 03.01.2004
г., Писмено нареждане от 03.01.2011 г. и Споразумение към Договор за пазене от
24.11.2017 г. сключени между ищеца и казахстанския гражданин Б. А. по делото е
изслушано заключение на Съдебно-графическа експертиза, изготвено от вещото лице
С. Б., който е дал заключение, че в представения от ищеца Договор за пазене на сумата
1 150 000 щ.д. от 03.01.2004 г. и Писменото нареждане към него от същата дата,
името А. Б. и подписа след него не са изпълнени от казахстанския гражданин Б. А., а
подписът и името под него в Споразумение от 24.11.2017 г. по повод изпълнение на
цитирания Договор за пазене на парична сума от 03.01.2004 г. са изпълнени от него.
Пак, според заключението, подписът в Договор за пазене на парична сума от
03.01.2004 г. и Споразумение от 24.11.2017 г. по повод изпълнение правата и
задълженията на страните по цитирания Договор са изпълнени от ищеца В.Г.
Свидетелят Б. М. С. е заявил, че познава ответника от много години, приятели
са, а ищецът е виждал веднъж в офиса на Ц., когато двамата разговаряли за кредит. Г.,
който работел в банка, обещал че ще му намери парични средства. Този разговор се
състоял през месец октомври 2012 г. – около 26.10.2012 г. Свидетелят присъствал на
срещата, тъй като по това време се занимавал с приватизация и му трябвали средства
за приватизацията на един завод в Сърбия. Присъствал е на обещанията на ищеца, че
ще подсигури парични средства – той се представил като човек, който работи във
финансова институция в чужбина и може да говори с банки и частни лица за
финансиране. В тази връзка, представил договори за заеми и запис на заповед, които
представлявали реална договорка на неговите комисионни във връзка с
подсигуряването на кредит, някъде около 20 % от сумата по бъдещия кредит. Пари не
са били предавани. Г. предоставил изготвените от него 5 или 6 документа на Ц. и той
ги подписал, но самият Г. отказал да подпише документи, които Ц. му предоставил,
като заявил, че, ако това се разбере от институцията, в която работи, ще има проблеми.
Свидетелят подписал изготвеното от Ц. писмо, като удостоверил, че е бил на тази
среща и че реално И. е подписал договорите не като реални договори за кредит, а
заради комисионната.
При така установеното от фактическа страна, настоящият състав приема от
правна страна следното:
Договорът за заем е неформален, реален договор, при който едната страна –
заемодател, предоставя на другата страна – заемател, определена сума пари или
заместими вещи за временно ползване, която сума пари или вещи от същия вид,
количество и качество заемателят се задължава да върне в уговорения срок. Ако срок
на връщане не е уговорен, то приложима е диспозитивната норма на чл. 240, ал. 4 ЗЗД,
според която в този случай заемателят дължи да върне сумата в 1-месечен срок от
поканата.
Предвид това, че договорът е реален, той се счита сключен не в момента на
постигане на съгласие на страните по него, а с предаването на заемната сума или
заместима вещ.
От горното следва, че във фактическия състав на договора за заем се включва не
само постигането на съгласие за сключването му, но и предаване на заемната сума. Ако
същата не е предадена, няма сключен договор за заем. В тежест на ищеца, който се
позовава на договор за заем, от какъвто извежда претенцията си за заплащане на
5
дадената заемна сума и уговорената в него неустойка за забава е да докаже, че между
него и ответника е постигнато съгласие за заема, заемната сума е предадена и е
настъпил падежа на задължението за връщането й. (така и в практиката на ВКС, напр.
Решение № 69/24.06.2011 г. по гр.д. № 584/2010 г. на ВКС, III г.о.)
В случая е представен подписан и от двете страни договор за заем от 10.01.2011
г. В отговора на исковата молба ответникът И.Ц. е оспорвал автентичността на този
договор, но първата инстанция не е открила производство по оспорване на
автентичността му, нито са събирани доказателства за доказване на оспорването. Това
процесуално нарушение обаче не се релевира пред въззивната инстанция, а от друга
страна в отговора на исковата молба ответникът е признал подписване на договора от
своя страна, поради което настоящата инстанция приема, че липсва спор относно
автентичността на договора за заем от 10.01.2011 г.
Ответникът е въвел в процеса няколко правопрепятстващи възражения с
твърдения за нищожност на договора за заем, отнасящи се до наличие на порок на
волята или липса на съгласие или предмет на същия. При съобразяване на съдебната
практика (Решение № 198 от 10.08.2015 г. по гр. д. № 5252/2014 г., Г. К., IV Г. О. на
ВКС, определение № 244/16.04.2013, ВКС, ІV ГО по ч. гр. д. № 5990/2014), подобно на
случаите, в които е предявен иск за нищожност, наведените основания за нищожност
на заемния договор следва да бъдат разгледани в условията на евентуалност според
тежестта на порока: от най-тежкия - противоречие на закона, през по-леките - липса на
основание, липса на съгласие, привидност, невъзможен предмет и противоречие с
морала, до най-лекия - липса на форма.
Възражението за нищожност поради липса на основание е неоснователно. Не е
оборена презумпцията по чл. 26, ал. 2, изр. второ ЗЗД. Следва да бъде посочено освен
това, че липсата на основание се обосновава с твърдение за целени други правни
последици – за обезпечаване на договор за посредничество, като всъщност тези
твърдения са за наличие на симулация.
Неоснователно е и възражението за нищожност на процесния договор за заем
поради липса на съгласие. Двете страни са изразили волята си недвусмислено в
представения договор. Липса на съгласие по смисъла на чл. 26, ал. 2 ЗЗД би била
налице, когато волеизявленията са извършени без намерение за обвързване, когато
съгласието е изтръгнато чрез насилие и когато е дадено на игра, на шега или като
учебен пример, каквото не се твърди и не се установява по делото. Следва да бъде
посочено също, че фактическите твърдения, с които се обосновава възражението за
симулация – че липсва съгласие за заем, а е имало съгласие за обезпечаване на договор
за посредничество, всъщност обосновават твърдение за наличие на симулация.
Възражението за нищожност поради наличие на симулация също е
неоснователно. Процесуалният закон забранява опровергаване на съдържанието на
изходящ от страната частен документ да става със свидетелски показания
(чл.164,ал.1,т.6 от ГПК), т.е. твърденията за симулация на волеизявлението трябва да се
доказват с документ. Отклонение от този принцип е въведено с правилото на чл.165,
ал.2, изр.1 от ГПК, което допуска страната да доказва симулацията със свидетели,
когато по делото има начало на писмено доказателство. Касае се за документ, изходящ
от другата страна и правещ вероятно основателен доводът за наличие на привидност,
т.е. документ, който не разкрива сам по себе си симулацията (не съдържа признание за
нея), но от текстът му може да се съди, че е възможно страните по сделката да не са
желали настъпването на последиците й и да са направили волеизявленията привидно
(така и Решение № 39/0205.2018 г. по гр.д. № 1859/2017 г. на ВКС, I г.о.). По делото
такъв документ, изходящ от В.Г. не е представен. Представеното Писмо-намерение е
подписано само от И.Ц., който именно се домогва да установи симулация, поради
6
което и неговото изявление няма значение на обратно писмо. Такъв документ не го
прави и обстоятелството, че същото е подписано от двама свидетели, с изявлението, че
В.Г. е отказал да го подпише, като свидетелят С. е разпитан и пред съда и е потвърдил
това обстоятелство. Следователно, свидетелските показания на свидетеля С. не могат
да бъдат ценени при разглеждане възражението за наличие на симулация, в който
смисъл е основателно оплакването на жалбоподателя, а други доказателства в тази
връзка не са събрани. Възражението е следователно недоказано.
Неоснователно е възражението за нищожност за невъзможен предмет поради
факта, че ищецът не е разполагал със сумата, доколкото се установява от събраните
писмени доказателства, че В.Г. е работил от дълго време в швейцарска банка, където е
получавал значително по размер възнаграждение, поради което най-малко се
установява възможността му да е спестил и да е предоставил заем от 40 000 щ.д. Освен
това източника на средства, които В.Г. е ползвал, за да осигури средствата по заема, е
ирелевантен за действителността на договор за заем.
Неоснователно е и възражението за нищожност на договора за заем поради
противоречие с добрите нрави. Нарушаване на добрите нрави е налице, когато се
нарушава правен принцип, който може и да не е законодателно изрично формулиран,
но спазването му е проведено чрез създаване на други разпоредби, част от
действащото право. Такива са принципите на справедливостта, на добросъвестността в
гражданските и търговските взаимоотношения и на предотвратяването на
несправедливото. Ответникът не е обосновал възражението си по конкретен начин.
Настоящият състав не намира с процесния договор за заем е да е нарушен някой от
посочените принципи. Страните са равнопоставени, постигнали са съгласие за
сключване на разрешени и изрично уреден от закона договор, не се твърди, нито
установява някаква нееквивалентност на насрещните престации, нито засягане по
някакъв начин на лични или имуществени права.
Следователно, постигнато е между страните валидно съгласие за сключване на
договор за заем. Спорен е обаче въпросът дали е налице другият елемент от
фактическия състав на заема, а именно има ли реално предаване на заемната сума и
какво е значението на датата на договора за доказване предаването на тази сума.
Ищецът е признал, а и това се установява от съдържанието на самия договор за
заем, че същият не е подписан на 10.01.2011 г., а по-късно, като най-ранната възможна
дата е 24.01.2011 г., когато е издадена цитираната в договора лична карта на ищеца.
Страните спорят пред въззивния съд дали те са обвързали сключването на договора и
поетите права и задължения с тази дата и по-конкретно дали невярното й посочване
води до невярност (симулация) на изявлението на заемателя, инкорпорирано в
договора, че е получил заемната сума.
В Решение № 9/06.06.2016 г. по т.д. № 3773/2014 г. на ВКС, I т.о. е прието, че
поставената в договора дата на съставянето/сключването му, може да не се обхваща от
изявленията на страните, но може и тази дата да е обвързваща за постигнатото
съгласие за сключването му. Ако датата на сключване е обвързваща с оглед учредените
права и поетите задължения, то поставената в договора дата би била част от
съдържанието на договора. Т.е., трябва да се прецени в случая дали правата и
задълженията по договора за заем зависят от датата на сключване на договора, за да се
приравни доказването на датата на договора с доказване на реалното предаване на
сумата.
Настоящият състав намира, че при тълкуване на договора за заем от 10.01.2011 г.
такова обвързване не се установява. По отношение постигането на съгласие за
сключването на договор няма съмнение, че такова може да бъде постигнато по-рано, а
изразено писмено по-късно. По отношение реалното предаване на заемната сума, от
7
клаузата на чл. 2 и чл. 3 от заемния договор се установява, че страните обвързват
предаването й не с конкретна дата, а с момента на фактическото подписване на
договора. Т.е., достатъчно е изявлението на заемателя, че при подписване на договора е
получил заемната сума, за да бъде сключен договора и да възникне задължението му да
я върне, независимо на коя дата конкретно е подписан той. Основателно е оплакването
на жалбоподателя, че е достатъчно доказване, че заемната сума е предадена, като не е
съществен моментът на това предаване, нито източникът на средства за ищеца-
заемодател.
Следователно, в случая датата, посочена в договора, не е част от неговото
съдържание и не го определя по никакъв начин, като същевременно тя не е непременно
датата, на която е предадена заемната сума. След като договорът в действителност е
подписан на по-късна дата, то при изявление на страните, че заемната сума е получена
при подписване на договора, то очевидно на тази по-късна дата е станало и
предаването на заемната сума. Антидатирането на договора следователно не прави
изявлението за получаване на заемната сума невярно (симулативно). Предвид така
приетото, неотносимо е посоченото в мотивите на Определение №60701/14.10.2021 г.
по гр.д. № 1794/2021 г. на ВКС, 3 г.о., където е прието, че изявлението за получаване
на заемната сума в онзи конкретен случай е свързано непременно с датата на
подписване на договора, която пък е невярна.
Според текста на чл. 2 от договора за заем от 10.01.2011 г., заемната сума е
предадена от заемодателя на заемателя при подписване на договора. Посоченото
изявление на заемателя, удостоверено с подписа му под договора, представлява частно
удостоверително изявление, което обвързва страната, която го е направила. Същото
има силата на разписка за получаване на заемната сума и представлява извънсъдебно
признание. Като частно удостоверително изявление същото подлежи на оспорване
относно неговата вярност, каквото оспорване ответникът своевременно е направил, с
твърдения за симулативност на това признание. За това оспорване производство по чл.
193 ГПК не следва да се открива, тъй като частните удостоверителни документи нямат
обвързваща материална доказателствена сила и тяхната вярност се преценява с оглед
всички събрани доказателства. Доколкото обаче договорът за заем е реален договор и
предаването на заемната сума не е действие по изпълнението му, а действие по
сключването му, то с твърдението на тази невярност/симулативност на изявлението за
реално получаване на заемната сума би означавало да се оспорва съдържанието на
договор на стойност над 5000 лева, поради което доказването не може да бъде
извършено със свидетелски показания, предвид забраната на чл. 164, ал. 2 вр. чл. 164,
ал. 1 т. 3 ГПК, а в случая ищецът изрично се е противопоставил на изслушването на
свидетелски показания. Други доказателства, от които да се установява симулативност
на изявлението по чл. 2 от договора за заем не са събрани по делото и следователно
твърдението за невярност/симулативност на това изявление не е доказано.
След като по делото се установява валидно съгласие за сключване на договор за
заем, както и реално предаване на заемната сума, договорът за заем от 10.01.2011 г. е
валидно сключен и е породил задължение за заемателя да върне предадената му заемна
сума в размер на 40 000 щ.д. на уговорения падеж – 23.11.2012 г., който е настъпил.
Искът за връщане на дадената заемна сума е предвид изложеното изцяло основателен.
Неоснователен е обаче искът за заплащане на неустойка в размер на 4 000 щ.д.,
каквато се претендира за периода 03.11.2017 г.- 22.11.2017 г. В чл. 10 от договора за
заем от 10.01.2011 г. е уговорено, че ако заемателят не върне на заемодателя заемната
сума на падежа, той дължи неустойка в размер на 0.5% от заемната сума за всеки ден
забава, но не повече от 10% от заемната сума. Уговорката е валидна и обвързва
страните, като в същото време ответникът нито твърди, нито доказва да е изпълнил
8
задължението си за връщане на заемната сума. Неустойка за забава се дължи, като
максималният й размер би бил достигнат за 20 дни след началото на забавата, които
обаче са изтекли много преди исковия период 03.11.2017 г.- 22.11.2017 г. (забавата е
настъпила на 24.11.2012 г. и неустойка се е дължала само за периода 24.11.2012 г. –
13.12.2012 г.). Ето защо неустойка за исковия период на ищеца не се дължи.
Предвид изложеното и достигане от въззивния съд до изводи частично
противоположни на тези, достигнати от първата инстанция, първоинстанционното
решение следва да бъде отменено в отхвърлителната му част относно главницата и
предявения иск за главница следва да бъде уважен изцяло, ведно със законната лихва
от датата на исковата молба. Следва да бъде отменено решението на СГС и в частта, с
която е признат за неистински договор за заем от 10.01.2011 г., тъй като такава
неистинност, предвид изложеното по-горе, не се установява.
В останалата му обжалвана част решението е правилно и следва да бъде
потвърдено, макар и по съображения, различни от тези на първата инстанция, като в
същото време в диспозитива бъде посочен периода на претенцията за неустойка.
По разноските: При този изход от спора право на разноски пред въззивната
инстанция имат и двете страни съобразно защитения материален интерес.
Жалбоподателят е доказал разноски само за държавна такса в размер на 1452 лева, от
които въззивникът следва да му заплати 1320.01 лева.
Въззиваемият не е доказал разноски, поради което такива не му се следват пред
САС.
Първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, с която
ищецът е осъден да заплати на ответника– адвокатско възнаграждение над 148.65 лева
и вместо това ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца 2500.93 лева –
държавна такса
Воден от изложеното, Софийският апелативен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 262746/27.04.2021 г. по гр.д. № 15166/2017 г. на СГС, I-3
състав в частта, с която е отхвърлен иска с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД на В. Е.
Г. против И. Ц. Ц. за заплащане на сумата 40 000 щ.д. – заемна сума по Договор за
паричен заем от 10.01.2011 г., ведно със законната лихва; в частта, с която е прогласена
неистинността на Договор за заем от 10.01.2011 г., както и в частта, с която на И. Ц. Ц.
са присъдени разноски в размер над 148.65 лева и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА И. Ц. Ц., ЕГН ********** да заплати на В. Е. Г., ЕГН **********
сумата 40 000 щ.д. – заемна сума по Договор за паричен заем от 10.01.2011 г., на
основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД, ведно със законната лихва върху главницата, считано от
22.11.2017 г. до окончателното плащане.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 262746/27.04.2021 г. по гр.д. № 15166/2017 г. на
СГС, I-3 състав в частта, с която е отхвърлен иска на В. Е. Г. против И. Ц. Ц. с правно
основание чл. 92 ЗЗД за заплащане на сумата 4000 щ.д. – неустойка по чл. 10 от
Договор за паричен заем от 10.01.2011 г. за периода 03.11.2017 г.- 22.11.2017 г., както и
в частта, в която е прогласена неистинността на Договор за пазене на сумата 1 150 000
щ.д. от 03.01.2004 г. и Писмено нареждане към него от същата дата.
ОСЪЖДА И. Ц. Ц. , ЕГН ********** да заплати на В. Е. Г., ЕГН **********,
сумата 1320.01 лева – държавна такса пред САС и сумата 2500.93 лева – държавна
9
такса пред СГС.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчване на
решението, при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10