РЕШЕНИЕ
№ 673
гр. гр. Хасково, 28.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, ІІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и седми октомври през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Нели Д. Иванова
при участието на секретаря Милена Д. Борисова
като разгледа докладваното от Нели Д. Иванова Гражданско дело №
20225640100816 по описа за 2022 година
Предявени са от П. Д. Д. с ЕГН:********** от гр.Д.град, **********, със
съдебен адрес **********, адв.Р. К. Р., против „Булсатком” ЕООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление **********, представляван от управителя С. А. Г.,
обективно съединени искове с правно основание чл.66 ал.2 от Кодекса на труда КТ/ и
чл.86 от Закона за задълженията и договорите ЗЗД/.
Ищецът твърди, че работил по трудово правоотношение при ответника на
основание сключен трудов договор №3294/26.01.2015г., с място на работа гр.Хасково,
като регионален мениджър. През годините били подписвани между страните
множество допълнителни споразумения към цитирания трудов договор от дати
01.04.2015г., 04.01.2016г., 06.01.2017г., 31.12.2018г. С допълнително споразумение
№1028/01.04.2015г. към трудовия договор двете страни се договорили в т.9, че при
прекратяване на трудовия договор работодателят дължи на работника/служителя
обезщетение в размер на 12 месечни брутни работни заплати, независимо от
останалите законни обезщетения и независимо от повода и основанието за
прекратяване на трудовия договор, което обезщетение е платимо на
работника/служителя в пълен размер еднократно до 15 календарни дни от прекратяване
на договора. Съгласно установената практика, договорната свобода била принцип на
гражданското право, тя била ограничена единствено от императивните разпоредби на
закона и добрите нрави. В случая налице било постигнатото съгласие с
допълнителното споразумение. Затова към момента на прекратяване на
правоотношението поетите с допълнителното споразумение от 01.04.2015г. в т.9
задължения от работодателя и правата на работника били част от съдържанието на
трудовото правоотношение между тях. Поетото задължение за заплащане на
обезщетение от работодателя съществувало самостоятелно и задължението на
работодателя било да заплати възнаграждението винаги, когато работникът е
добросъвестен. В случая договорната клауза в т.9 от допълнителното споразумение
1
към трудовия договор предвиждала по-благоприятен за ищеца размер на
обезщетението. Договорната воля на страните съответствала на принципа на
договорната свобода в гражданското право и не противоречала на императивни
законови норми или на обичаите в практиката и добросъвестността и била в
съответствие със специалната норма на чл.66 ал.2 от КТ, като установявала по-
благоприятни за ищеца условия от предвидените в колективния трудов договор. С
последното допълнително споразумение, подписано между страните на 31.12.2018г. и
заеманата от ищеца длъжност „регионален мениджър“, а договореното основно
месечно възнаграждение било 4082лв. и допълнително възнаграждение за трудов стаж
и придобит професионален опит 5,4% или сумата от 220,43лв. През 2019г. било
сменено ръководството на ответника. Новото ръководство започнало подбор на екип и
ищецът бил принуден да подаде предизвестие за прекратяване на трудовото
правоотношение на основание чл.326 от КТ. Със заповед от 21.02.2020г. трудовото
правоотношение било прекратено, считано от 24.02.2020г. В заповедта било записано
да му бъде изплатено обезщетение по чл.220 ал.2 от КТ и обезщетение по чл.224 ал.1
от КТ. Ищецът твърди, че при прекратяване на трудовия му договор работодателят не
му изплатил дължимото обезщетение по т.9 от допълнителното споразумение от
01.04.2015г. към трудовия договор в размер на 51923,04лв., изчислено на база на 12
брутни заплати за предходен пълен месец. С покана за плащане от 21.02.2020г. ищецът
поканил ответника да му заплати сумата от 51923,04лв. в срок от 15 дни, но до момента
дължимата му сума не била изплатена. Върху неизплатената главница от 51923,04лв. за
времето от 10.03.2020г. до 30.03.2022г. изтекла мораторна лихва в размер на
10831,72лв.
Предвид гореизложеното се иска постановяване на решение, с което да бъде
осъден ответника да заплати на ищеца сумата от 62754,76лв., от която 51923,04лв. –
главница, представляваща неизплатено обезщетение на основание т.9 от допълнително
споразумение №1028/01.04.2015г. към трудов договор №3294/26.01.2015г., както и
10831,72лв. – мораторна лихва за времето от 10.03.2020г. до 30.03.2022г., ведно със
законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба до
окончателното изплащане и направените по делото разноски. Посочва банкова сметка,
по която може да се изплатят сумите.
Ответникът депозира отговор на исковата молба в срока по чл.131 от ГПК, с
който оспорва по основание и размер предявените искове. Твърди, че е налице
нищожност поради липса на основание, както и нищожност поради противоречие с
добрите нрави. Според ответника, липсва законово основание за заплащане на
обезщетение по чл.66 ал.2 от КТ. Налице била също така недействителност на т.9 от
допълнителното споразумение поради договаряне във вреда на представлявания, на
основание чл.40 от ЗЗД. Не било налице постигнато съгласие за запазване действието
на т.9 от допълнителното споразумение.
Предвид подробно изложените в отговора на исковата молба съображения се
иска отхвърляне на предявените искове за заплащане на обезщетение, мораторна лихва
и законна лихва. Претендира присъждане на направените по делото разноски.
Съдът, като взе предвид събраните по делото доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа страна следното:
На 26.01.2015г. между страните е подписан трудов договор, по силата на който
ищецът е назначен на длъжност „регионален мениджър“ с основно месечно трудово
възнаграждение от 7800лв. и допълнително възнаграждение за трудов стаж и придобит
професионален опит в размер на 3,60% или 280,80лв.
На 01.04.2015г. между страните е подписано допълнително споразумение към
трудовия договор, в което е уговорен нов размер на трудовото възнаграждение от
2
3900лв. /т.6/ и съответно допълнително възнаграждение от 3,60% или 140,40лв. /т.7,. В
същото допълнително споразумение в т.9 страните договарят при прекратяване на
трудовия договор работодателят да дължи на служителя обезщетение в размер на 12
месечни брутни работни заплати, независимо от останалите законни обезщетения и
независимо от повода и основанието за прекратяване на трудовия договор, което
обезщетение е платимо в пълен размер еднократно до 15 календарни дни от
прекратяване на договора.
На 04.01.2016г. също е подписано допълнително споразумение към трудовия
договор, в което е уговорен размер на трудовото възнаграждение от 2576лв. /т.6/ и
съответно допълнително възнаграждение от 3,60% или 92,74лв. С допълнително
споразумение, подписано между страните на 06.01.2017г., размера на трудовото
възнаграждение отново е променен на 2780лв. /т.6/, както и размера на допълнителното
възнаграждение на 4,20% или 116,76лв. В допълнително споразумение от 31.12.2018г.
страните са договорили размер на трудовото възнаграждение от 4082лв. /т.6/ и размер
на допълнителното възнаграждение от 5,40% или 220,43лв.
На 24.01.2020 ищецът отправя към ответното дружество едномесечно
предизвестие, съгласно чл.326 от КТ за прекратяване на трудовия договор, като прави
искане да се прекрати трудовия му договор, считано от 24.02.2020г.
Със заповед от 21.02.2020г. на основание чл.326 ал.1 от КТ и молба/заявление от
24.01.2020г., поради отправено предизвестие от работника/служителя е прекратен
трудовия договор на ищеца, считано от 24.02.2020г.
С покана за плащане от 21.02.2020г. ищецът кани ответното дружество да му
изплати дължимото по т.9 от допълнително споразумение от 01.04.2015г. към трудов
договор от 26.01.2015г. обезщетение от 12 брутни работни заплати в размер на
51923,04лв.
При така установената по делото фактическа обстановка съдът достига до
следните изводи по основателността на предявените искове:
Не съществува спор между страните, а и от представените писмени
доказателства се установява, че между тях е съществувало трудово правоотношение за
периода от сключване на трудовия договор 26.01.2015г. до прекратяването му със
заповед от 21.02.2020г., считано от 24.02.2020г. От тази дата трудовия договор на
ищеца е прекратен на основание чл.326 от КТ, поради отправено от него едномесечно
предизвестие. От приложения по делото трудов договор се установява, че при
подписването му страните са уговорили основно месечно трудово възнаграждение,
което ще се изплаща на ищеца в размер на 7800лв. и допълнително възнаграждение от
3,60% в размер на 280,80лв. Така договорения размер на основното месечно трудово
възнаграждение е намален с подписаното на 01.04.2015г. допълнително споразумение
към трудовия договор от 7800лв. на 3900лв., като е запазен процента на
допълнителното възнаграждение от 3,60% или вече възлизащ на 140,40лв. В същото
това допълнително споразумение към трудовия договор от 01.04.2015г. страните са
договорили в т.9 при прекратяване на трудовия договор работодателят да изплати на
ищеца 12 месечни брутни работни заплати, независимо от останалите обезщетения и
независимо от повода и основанието за прекратяване на договора. След това
допълнително споразумение страните са подписали още няколко, с които изменят
размера на основното месечно трудово възнаграждение на ищеца и процента на
допълнителното трудово възнаграждение, но не променят нищо по т.9, поради което
следва извода, че същата действа и към момента на прекратяване на трудовото
правоотношение между страните, като те не са изразили воля за нейната отмяна или за
изменението й в какъвто и да е друг смисъл. При тези данни по делото няма основание
да се приеме, че така договорената клауза от това допълнително споразумение няма
3
действие към момента на прекратяване на трудовия договор на ищеца. В отговора на
исковата молба ответникът развива подробни съображения относно твърдяната от него
нищожност на тази клауза. На първо място ответната страна твърди, че тази клауза се
явява нищожна поради липса на основание. Твърди се, че както е формулирана тази
уговорка противоречи на чл.74 ал.4 от КТ във връзка с чл.26 ал.2 предложение
четвърто от ЗЗД, доколкото от нея не може да се направи извод и не е посочено при
наличието на кое от основанията за прекратяване на трудовото правоотношение следва
да се изплати претендираното обезщетение. Според ответника, в противоречие с
принципа на добросъвестност и злоупотреба по смисъла на чл.8 ал.1 от КТ се
предоставяла възможност при всяко основание в това число и когато се прекратява
договора по инициатива на служителя и при дисциплинарно нарушение от негова
страна или по причини, които не могат да се вменят във виновно поведение на
работодателя. Настоящият съдебен състав намира тези възражения на ответника за
неоснователни, като счита, че в случая не може да става въпрос за липса на основание.
Напротив, страните изрично са предвидили, че това обезщетение се дължи независимо
от основанието за прекратяване на трудовия договор. Не може да се приеме и
твърдението на ответника за противоречие с принципа на добросъвестност и
злоупотреба с право, тъй като несъмнено се касае до свобода на договарянето, уредена
изрично от законодателя в ЗЗД, касаеща договарянето между равнопоставени страни. С
още по-голяма сила тази свобода на договаряне следва да важи и в трудовото право,
където страните в никакъв случай не са равнопоставени, а по-скоро са на властимащия
работодател и работника/служителя, който следва да се съобрази с волята на
работодателя. Доколкото в настоящия случай между страните се договарят условия,
които са по-благоприятни за служителя от тези, гарантирани от КТ, несъмнено следва
да се приеме, че е налице свобода на договаряне, а не противоречие с принципа на
добросъвестност. Действително в цитираните от ответната страна в отговора на
исковата молба съдебни решения, постановени от различни състави на ВКС през 2011г.
и 2012г. е застъпена тезата, че постигнатите в горепосочения смисъл договорки за
изплащане на обезщетение на работника / служителя / независимо от основанието за
прекратяване на трудовия му договор са нищожни поради противоречието им с
добрите нрави. Същевременно касационната инстанция постановява и решения в
обратния смисъл. Впоследствие съдебната практика по този въпрос е уеднаквена от
ВКС, като в постановените решения върховните съдии приемат, че при тълкуването на
договорите трябва да се търси действителната обща воля на страните, като се изхожда
от това какво страните са се споразумели и какъв правен резултат трябва да бъде
постигнат. В мотивите си ВКС приема, че отделните уговорки трябва да се тълкуват
във връзка едни с други и всяка да се схваща в смисъла, който произтича от целия
договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. При
спор относно точния смисъл на договорни клаузи съдът следва да тълкува договора,
изхождайки не от буквалния смисъл на текста, а от смисъла, следващ от общия разум
на изявлението. При неясните клаузи следва да се има предвид систематичното им
място в договора и общия му смисъл, както и обстоятелствата, при които е сключен
договора, отношенията на страните към онзи момент и произтичащото от това тяхно
поведение, и това след сключване на договора, които обстоятелства водят до цялостно
изясняване на действителната воля на страните. Приемайки, че така договореното
обезщетение, което работодателят дължи на работника/служителя независимо от
основанието за прекратяване на трудовия договор и в размер по-висок от визираните в
КТ не представлява нищожна клауза, ВКС мотивира тези свои изводи именно с
договорната свобода, макар и ограничена допълнително от разпоредбата на чл.66 ал.2
от КТ. В настоящия случай несъмнено се касае именно за уговорка в допълнителното
споразумение към трудовия договор, сключен между страните, в която работодателят
4
се е задължил да заплати на ищеца обезщетение в размер на 12 брутни работни заплати
независимо от основанието за прекратяване на правоотношението между тях. Ето
защо, следва да се приеме, че тази уговорка е частично недействителна /както приема и
ВКС в мотивите на постановените решения/ само в частта, в която обезщетението се
уговаря като дължимо независимо от повода и основанието за прекратяване на
трудовия договор, която ще противоречи на добрите нрави в хипотезите на
прекратяване поради виновно поведение на работника. В този случай безспорно ще
става въпрос за злоупотреба с права, тъй като ще се изправим пред хипотеза, в която
работникът/служителят ще се възползва от своето неправомерно поведение. Във
всички останали случаи в трайната и непротиворечива актуална практика на ВКС се
приема, че поетото от работодателя задължение за плащане на това обезщетение остава
и същият го дължи след като работникът/служителят е добросъвестен. Изцяло в този
смисъл са постановените от ВКС решение №44/11.03.2022г. по гр.д.№2721/2021г., IV
г.о., ГК; решение №28/23.03.2022г. по гр.д.№2376/2021г., III г.о., ГК; решение
№56/04.04.2022г. по гр.д.№2700/2021г., III г.о., ГК; решение №75/23.06.2022г. по гр.д.
№2712/2021г. III г.о., ГК; решение №30/24.06.2022г. по гр.д.№1883/2021г. IV г.о., ГК.
С оглед гореизложените съображения настоящият състав приема, че оспорената
от ответника клауза, договорена между страните в т.9 от допълнително споразумение,
подписано на 01.04.2015г. се явя напълно валидна, като не се установява някоя от
страните да е действала недобросъвестно в случая. Несъмнено в настоящия случай не
се касае до прекратяване на трудовото правоотношение между страните поради
виновно поведение на ищеца, като прекратяването на трудовия му договор с
едномесечно предизвестие не го прави недобросъвестен. От материалите, съдържащи
се в личното трудово досие на ищеца, се установява, че същият няма наложени
дисциплинарни наказания, което сочи на извод, че добросъвестно е изпълнявал
трудовите си задължения при ответното дружество. Ето защо, следва да се приеме, че
така договорената клауза се явява валидна и действителна, поради което работодателят
следва да изплати на ищеца договореното обезщетение в размер на 12 брутни трудови
възнаграждения или в общ размер на 51629,16лв., като иска в останалата част до
пълния предявен размер от 51923,04лв. следва да се отхвърли като неоснователен.
Основателен и доказан се явява също така предявения акцесорен иск за
заплащане на лихва за забава, доколкото ответникът с неизплащане след отправена към
него писмена покана за това от ищеца, изпада в забава и дължи съответно мораторна
лихва в размер на 10770,39лв., като иска в останалата част до пълния предявен размер
от 10831,72лв. като неоснователен следва да се отхвърли. Този размер на дължима
лихва за забава е изчислен с помощта на онлайн калкулатор върху дължимото
обезщетение от 51629,16лв. за периода от 10.03.2020г. до 30.03.2022г.
С оглед изхода на делото и на основание чл.78 ал.1 от ГПК на ищеца следва да
се присъдят и направените в настоящото производство разноски съобразно уважената
част от исковите претенции в размер на 2399,34лв. В тази връзка съдът намира за
неоснователно възражението за прекомерност на договореното и заплатено от ищеца
адвокатско възнаграждение, доколкото същото попада в предвидения минимален
размер от Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, съобразно размера на търсените суми в настоящото производство.
Следва да бъде осъден ответника да заплати по сметка на РС-Хасково и държавна
такса върху размерите на присъдените обезщетения в размер на 2496лв.
РЕШИ:
5
ОСЪЖДА „Булсатком” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление **********, представляван от управителя С. А. Г., да заплати на П. Д. Д. с
ЕГН:********** от гр.Д.град, **********, сумата от 51629,16лв. – обезщетение при
прекратяване на трудовото правоотношение между страните, дължимо съгласно т.9 от
допълнително споразумение №1028/01.04.2015г. към трудов договор
№3294/26.01.2015г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на
предявяване на иска – 13.04.2022г. до окончателното изплащане, като иска в
останалата част до пълния предявен размер от 51923,04лв., като неоснователен
ОТХВЪРЛЯ.
ОСЪЖДА „Булсатком” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление **********, представляван от управителя С. А. Г., да заплати на П. Д. Д. с
ЕГН:********** от гр.Д.град, **********, сумата от 10770,39лв. – мораторна лихва
върху неизплатеното обезщетение по чл.66 ал.2 от КТ за периода от 10.03.2020г. до
30.03.2022г., като иска в останалата част до пълния предявен размер от 10831,72лв.,
като неоснователен ОТХВЪРЛЯ.
ОСЪЖДА „Булсатком” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление **********, представляван от управителя С. А. Г., да заплати на П. Д. Д. с
ЕГН:********** от гр.Д.град, **********, направените по делото разноски в размер
на 2399,34лв. за адвокатско възнаграждение съобразно уважената част от исковите
претенции, а по сметка на РС-Хасково държавна такса в размер на 2496лв.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд-Хасково в двуседмичен срок
от датата на връчването му на страните.
Съдия при Районен съд –
Хасково:/п/ не се чете
Вярно с оригинала!
Секретар: В.К.
6