№ 139
гр. Р. , 16.06.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – Р., ВТОРИ СЪСТАВ в публично заседание на
единадесети юни, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Аглика Гавраилова
Членове:Антоанета Атанасова
Боян Войков
при участието на секретаря Иванка Венкова
като разгледа докладваното от Антоанета Атанасова Въззивно гражданско
дело № 20214500500359 по описа за 2021 година
Производството е по чл.258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от адв. Л.С. в качеството му на
пълномощник на ИЛ. Д. Д. против Решение № 126/16.03.2021 г., постановено
по гр. д. № 3833/2020 г. на РРС в частта, с която е отхвърлен предявеният от
него иск против ИСКР. Д. ИЛ. иск за предаване владението върху ½ ид. част
от самостоятелен обект в сграда с идентификатор 63427.1.128.5.98, поради
което не е разгледано и искането му по чл. 537, ал. ГПК относно тази ид. част,
както и в частта за разноските. Твърди, че решението е неправилно,
необосновано, незаконосъобразно и постановено в нарушение на
съдопроизводствените правила. Намира, че правилно първоинстанционният
съд е посочил, че сделката, обективирана в нотариалния акт от 21.06.2013 г.
не е била сключена в предвидената от закона нотариална форма, но в
правните си изводи по иска по чл. 108 ЗС е приел, че е налице добросъвестно
владение, тъй като ответницата не е знаела, че предписаната от закона форма
е опорочена. Намира, че тези изводи противоречат на разясненията, дадени по
т. 10 от ППВС № 6/1974 г. съгласно, които нищожните сделки поначало не
могат да бъдат основание за добросъвестно владение. Заема позиция, че в
настоящия случай се касае до липса на предписана от закона форма, а не на
опорочена такава и от там според него владението би следвало да е
недобросъвестно. Отделно от това намира, че съдът не е посочил как
ответницата чрез дядо си, който си бил запазил правото на ползване е владяла
имота като чрез ползвателя е демонстрирала на същия намерението си да
1
завладее чужд имот, собственост на праводателя се. Претендира отмяна на
решението в обжалваната част и постановяване на ново, с което предявените
от него искове да бъдат уважени. Претендира разноски.
Ответникът по жалбата ИСКР. Д. ИЛ. чрез адв. В.А. АК Р. оспорва
основателността й по съображенията, изложени в отговора по чл. 263 ГПК
прави искане същата да не уважава. Противопоставя се на позицията на
въззивника, че приложение в случая следва да намери т. 9 от ППВС № 6/1974
г. Намира за правилен извода на съда, че в случая се касае до добросъвестно
владение, започнало на правно основание с опорочена форма за валидност,
недостатъците на което не са били известни на приобретатела при
извършването на акта, т.е. приложение следва да намерят дадените в т. 10 от
ППВС № 6/1974 г. разяснения, както е приел и районния съд. Намира поради
това решението за правилно и законосъобразно и прави искане същото да
бъде потвърдено. Претендира разноски.
Настоящият състав на съда счита, че жалбата е депозирана в срок, от
процесуално легитимирано лице, против обжалваем съдебен акт, поради
което е процесуално допустима и следва да се разгледа по същество.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 ГПК
въззивният съд констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно и с
оглед обхвата на обжалването допустимо.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с искова молба от ИЛ. Д. Д.
против ИСКР. Д. ИЛ., с която заявил че дядо му И.Д. И., поч. на 25.05.2020 г.
дарил на сестра му – ответницата по делото апартамент в гр. Р., ж. к. „В.“, ул.
„П.“ №** с площ 42,38 кв. м. като си запазил правото на ползване върху него
безвъзмездно, докато е жив. Сделката била изповядана на 21.06.2013 г. от
помощник нотариус Х.Б.. Заявява още, че с влязло в сила решение на
дисциплинарната комисия на Нотариалната камара на Р България от
10.07.2015г. по дисциплинарно дело № 5/2015г. на нотариус С.В. е наложено
дисциплинарно наказание за това, че в периода 16.05.2013г. до 14.01.2014г. е
допуснал помощник нотариус Х.Б. да извършва нотариални удостоверявания
извън удостоверителната му компетентност. Посоченото дарение било
извършено именно в периода, в който помощник нотариусът не е разполагал с
удостоверителна компетентност да удостовери съответната сделка. Поради
това, ищецът намира, че сделката е сключена при липса на предвидената от
закона форма и съответно е нищожна. Заявява още, че на 23.07.2020г.
ответницата И.И. е призната за собственик на същия имот с нотариален акт,
издаден на основание чл. 587, ал.1 от ГПК, въз основа на представени
документи между които и предходния нотариален акт за дарение на същия
имот. Ищецът счита, че констативният нотариален акт е бил съставен в
нарушение на закона, тъй като ищцата е разполагала с документ за
собственост- нотариалния акт за дарението, а освен това и констативният
нотариален акт е издаден въз основа на нищожен документ. По тези
2
съображения намира, че ответницата не е собственик на имота, а същият е
съсобствен между страните по делото по силата на наследяване от дядо им
И.Д. И.. Претендира от ответницата да му предаде владението върху ½ ид.
част от него.
По реда и в срока по чл. 131 ГПК ответницата ИСКР. Д. ИЛ. оспорила
исковете. Заявила, че е придобила процесния имот по силата на договора за
дарение. Възразила, че е придобила имота и на основание добросъвестно
владение, упражнявано от момента на сключване на този договор. Заявила, че
не й било известно за съществуването на порок в предписаната от закона
форма.
Между страните не се спори, че наследодателят им И.Д. И., поч. на
25.05.2020 г. дарил на ответницата по делото апартамент в гр. Р., ж. к. „В.“,
ул. „П.“ №** с площ 42,38 кв. м. на 21.06.2013 г. като запазил за себе си
пожизнено правото на ползване на апартамента, който договор е обективиран
в нотариален акт № 68, том II, рег. № 6393, дело № 217 от 21.06.2013г.
извършен от Х.Б. - помощник нотариус по заместване на нотариус С.В. с рег.
№*** и с район на действие Р.нски районен съд. Липсва спор също така, че с
Решение № 38 от 19.05.2016 г. на ВКС по гр. д. № 5152/2015 г., III г. о., ГК е
потвърдено решение на Дисциплинарната комисия на Нотариалната камара
на Република България от 10.07.15 г. по дисциплинарно дело № 5/15 г., с
което на нотариус, вписан под № 632 в регистъра на Нотариалната камара, е
наложено дисциплинарно наказание "лишаване от правоспособност за срок от
1 година, заради това че е допуснал помощник нотариус Х.Б. да извършва
нотариални удостоверявания извън удостоверителната му компетентност.
Страните не спорят, а това се установява и от приложените писмени
доказателства, че с нотариалният акт № 96, том II, рег. № 6882, дело № 190 от
23.07.2020 г. на нотариус С.В. ответницата е призната за собственик на
процесния недв. имот на основание чл. 587, ал. 1 ГПк и чл. 79, ал. 2 ЗС.
За установяване на въведеното с отговора на исковата молба възражение
за придобиване на имота по давност, от страна на ответницата са ангажирани
гласни доказателства –показанията на св. М.А. и св. Н.Г.. Първата изнася
данни, че живее врата до врата с ответницата , а дядо й живеел в съседния
вход. Имала лични впечатления, че И. поела изцяло грижите за дядо си, който
бил доста възрастен – чистела, готвела, перяла, водила го на лекар.
Свидетелства, че ответницата извършвала ремонти по жилището, в което
живеел дядо й. Виждала я в Изипей да плаща данъците за имота. Дава
показания, че едва през м. юни, 2020 г. ответницата узнала, че извършената от
нотариуса сделка била недействителна. До този момент не допускала това.
Узнала го, когато била поканена от упълномощен от майка й и брат й адвокат
да извършват делба на имота.
Св. Н.Г. – приятелка на дядото на страните изнася данни, че И. и дядо й
3
живеели в един и същи блок в два съседни входа. Знаела за дарението,
защото придружила дядо Илия при нотариуса. Свидетелства, че той
прехвърлил имота, защото И. се грижила за него. Направил го от
благодарност.
Свидетелят на ищеца Ц. Д.а – майка на страните дава показания, че за
това, че свекърът й се разпоредил с апартамента узнала едва след смъртта му.
От 2010 г. до смъртта си само той живял в това жилище. И. никога не била
живяла при него, защото такова било неговото желание – да живее сам.
С първоинстанционното решение районният съд уважил иска с правно
основание чл. 26, ал. 2, пр. 3 ЗЗД като приел за установено между страните, че
договорът за дарение, сключен на 21.06.2013 г. е недействителен поради
липса на предвидената в закона форма. В тази част решението като
необжалвано е влязло в законна сила. Приел още за основателно
възражението на ответницата за придобиване по давност на процесния имот,
поради което отхвърлил иска с правно основание чл. 108 ЗС. В тази част
решението е предмет на инстанционна проверка пред въззивния съд.
При така установеното от фактическа страна, настоящият въззивен
състав приема, че въззивната жалба е неоснователна.
За да бъде основателен искът за предаване владението на един
недвижим имот с правно основание чл.108 ЗС, е необходимо да бъдат налице
посочените в цитираната правна норма предпоставки, а именно: ищецът да е
собственик на процесния имот, имотът да се намира във владение или
държане на ответника и последният да няма основание за това. Тези три
кумулативни предпоставки следва да са изпълнени едновременно.
От приложените по делото писмени доказателства по безспорен начин
се установява, че ищецът е придобил претендираната от него ½ ид. част на
заявеното придобивно основание – по наследяване. Спорният между страните
въпрос се свежда до това дали тази ½ ид. част е придобита по давност от
сестра му, каквото възражение е въведено надлежно от нея с отговора на
исковата молба и уважено от районния съд.
Между страните не съществува спор по фактите. Безспорно е
установено, че дядото на страните до смъртта си през 2020 г. е бил във
фактическа власт на процесния имот. През 2013 г., при изповядване на
договора за дарение, на практика страните са се споразумели досегашният
владелец /дарителят/ за в бъдеще да държи имота за внучката си, а самата тя е
станала владелец на имота. Законосъобразен е изводът на
първоинстанционният съд, че предаването на владението е осъществено чрез
простото съглашение между досегашния и новия владелец, по силата на което
досегашният владелец е започнал да държи вещта за новия, т.е. constitutum
possessorium. /виж П. В., Ново вещно право, ИК „Проф. П. В., 1999 г., стр.
35“/.
4
Доколкото с извършеното на 21.06.2013 г. дарение наследодателят на
страните си е запазил правото на ползване, след този момент същият, както
правилно е отбелязъл и районният съд, е продължил да владее имота като
ползвател за собственика, т. е. квазивладелец на правото на ползване и
държател на самата вещ от името на собственика /виж П. В., Ново вещно
право, ИК „Проф. П. В.“, 1999 г., стр. 175“/. Безспорно се установява от
събраните по делото писмени и гласни доказателства, че И.Д. И., поч. 2020 г.
е продължил да владее имота за другиго, а именно за ответницата по делото,
на която дарил голата собственост върху него.
Съгласно чл. 70, ал. 1 ЗС, на която норма се е позовала и ответницата в
отговора на исковата молба, владелецът е добросъвестен, когато владее вещта
на правно основание, годно да го направи собственик, без да знае, че
праводателят му не е собственик или че предписаната от закона форма е била
опорочена. Достатъчно е добросъвестността да е съществувала при
възникване на правното основание. Т. е. добросъвестното владение е
владение corpus+animus /упражняване на факт. власт върху вещ, която
владелецът държи, лично или чрез другиго, като своя, което както бе
посочено по-горе е доказано по делото/, към които признаци са добавени още
два - субективен и обективен. Страните не спорят, че започналото въз основа
на договора за дарение владение е такова, установено на правно основание,
което е годно да направи собственик отв. И.. Безспорно е установено по
делото и, че до м. юли, 2020 г. /след смъртта на дядо й/ на нея не й е било
известно, че сделката през 2013 година е била изповядана от нотариус, който
не е притежавал необходимата от закона удостоверителна компетентност. Що
се отнася до недостатъка на правното основание - предписаната от закона
форма да е била опорочена, имат се предвид такива пороци, които не правят
акта нищожен от материалноправна, а от процесуалноправна гледна точка. /В.
Таджер, „Владение“, СОФИ-Р, 2001 г., стр. 139/.
Според постановките на ППВС № 6/1974 г., на което и въззивникът се
позовава, нищожните сделки поначало не могат да бъдат основание за
упражняване на добросъвестно владение. Изключение от това правило
законодателят е допуснал само за случаите, когато правното основание е с
опорочена форма за валидност, като е имал предвид, че в този случай
сделката е все пак с предписаната от закона форма, макар и с недостатъци,
които не са били известни на приобретателя при извършването на акта. При
преценката дали е налице добросъвестност при наличие на опорочена форма
за валидност следва да се изхожда от принципното положение, че
нерелевантни са правните грешки на владелеца относно формата за валидност
на придобивното основание. От значение биха били единствено грешки от
фактически характер. Владелец не може да се позове на незнание относно
формата за валидност на сделката, на която основава владението си, ако
предписаната от закона е нотариална, а опорочаването й се изразява в това, че
е сключена в писмена форма. Ако нотариалната форма е спазена, владелецът
5
може да не е бил в известност за порок, който макар и да обуславя нейната
нищожност, е от фактически характер – като изповядване на сделката от лице
без нотариална компетентност при външна привидност, че притежава такава.
В този смисъл са Определение № 866/12.12.2018 г., постановено по гр. д. №
1387/2018 г. на ВКС, ІІІ Г.О., Определение № 157 от 23.03.2015 г. по гр. д. №
7387/2014 г., на ВКС I Г.О.
Такъв е и конкретният случай. Настоящият състав намира, че в случая
безспорно се касае до сделка, по отношение на която предписаната от закона
форма е била опорочена. Правилно районният съд е приел, че се касае до
добросъвестно владение, продължило повече от седем години, поради което
изводът за неоснователност на предявения ревандикационен иск е
законосъобразен. Правилно поради това не е било разгледано и обусловеното
искане по чл. 537, ал. 2 ГПК. Въззивната жалба срещу решението в тази част е
неоснователна и следва да се остави без уважение.
С оглед изхода на спора, отправеното искане и представените
доказателства, сторените от въззиваемия разноски в размер на 400 лв. за
платено адв. възнаграждение за процесуално представителство пред
настоящата инстанция следва да бъдат възложени в тежест на въззивника.
Водим от горното, Окръжният съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 126/16.03.2021 г., постановено по гр. д. №
3833/2020 г. на РРС в частта, с която е отхвърлен предявеният от ИЛ. Д. Д.
иск против ИСКР. Д. ИЛ. за предаване владението върху ½ ид. част от недв.
имот, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор
63427.1.128.5.98, находящ се в гр. Р., ул. „П.“ №**, вх. *, ет. *, ап.**, както и в
частта за разноските.
В останалата част решението като необжалвано е влязло в законна сила.
ОСЪЖДА ИЛ. Д. Д., ЕГН ********** от гр. Д.м., ул. „Х.Б.“ № 17 ДА
ЗАПЛАТИ на ИСКР. Д. ИЛ., ЕГН ********** от гр. Р., ул. „П.“ №**, вх. 4,
ет. 6 сумата в размер на 400 лв., представляващи разноски за адвокатско
възнаграждение пред въззивната инстанция.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от
връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
6
2._______________________
7