Решение по дело №5813/2020 на Софийски градски съд

Номер на акта: 260264
Дата: 20 януари 2022 г. (в сила от 20 януари 2022 г.)
Съдия: Николай Димитров Димов
Дело: 20201100505813
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 25 юни 2020 г.

Съдържание на акта

                               

                        

                                Р     Е    Ш    Е    Н    И    Е

 

                                            гр.София, 20.01.2022 г.

 

                 В    И  М  Е  Т  О    Н А     Н  А  Р  О  Д  А

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на двадесети октомври през две хиляди двадесет и първа година в състав:

                                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ: Н. ДИМОВ

                                                                  ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА

                                                                         Мл.с-я: БЕТИНА БОШНАКОВА

 

при секретаря Александрина Пашова, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 5813 по описа за 2020 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:

         

         Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

         С  решение от 08.01.2020 год., постановено по гр.дело № 53538/2018 г.  на  СРС, ІІІ Г.О., 145 състав, е отхвърлен предявения от Кооперация „ П.П.З.К.Т.П.“, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление ***,  срещу „С.“ АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление ***, офис 101, иск с правно основание чл.422 ГПК, вр. чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. чл.327, ал.1 ТЗ за сумата от 16366,32 лв. с ДДС, представляваща дължима цена по договор за доставка на стоки/силаж/, съгласно проформа фактура № **********/02.02.2018 г., ведно със законната лихва, считано от 15.03.2018 г. до окончателното плащане, за което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.дело № 17442/2018 г. на СРС, 145 състав. С решението на съда е осъдена Кооперация „ П.П.З.К.Т.П.“, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление ***, да заплати на „С.“ АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление ***, офис 101, сумата от 2000 лв., разноски в исковото производство.

           Срещу решението на СРС, 145 с-в е постъпила въззивна жалба от Кооперация „П.П.З.К.Т.П.“, с.Тополово, подадена чрез председателя Д.Й.с искане същото да бъде отменено изцяло, и вместо това да бъде постановено друго, с което бъде уважен предявения установителен иск. Твърди се, че решението е неправилно и незаконосъобразно, като постановено в нарушение на материалноправните и процесуалноправните разпоредби на закона, по съображения изложени в жалбата.

          Въззиваемата страна- ответник „С.“ АД, гр.София, чрез пълномощника си адв.Н.Б. оспорва жалбата, по съображения подробно изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата като неоснователна да бъде отхвърлена, а първоинстанционното решение -потвърдено, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направени разноски по делото.

          Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

          Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима. Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.         

           Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния  съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.                   

          Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

           Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК  от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

           Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

           Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за неоснователност на предявения от ищеца срещу ответника, установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, във връзка с чл.79, ал.1 от ЗЗД. Решението е постановено при спазване на съдопроизводствените правила и материалния закон. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. В обжалвания съдебен акт са изложени конкретни и ясни мотиви по отношение разкриване действителното правно положение между страните и разрешаването на правния спор. Изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства. Доводите в жалбата са общи, а по същество са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:

           Съдът приема, че доводите в жалбата за допуснати процесуални нарушения от СРС са без значение към законосъобразността на обжалваното решение. Въззивната инстанция е такава по същество на спора, а не е контролно- отменителна, поради което ирелевантни са процесуални нарушения, които не водят до нищожност или недопустимост на обжалваното решение. Процесуалните нарушения могат да бъдат само основание за събиране на нови доказателства от въззивния съд. Съдът приема, че доводите изложени в жалбата за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд, биха били основание за допускане на изрично посочени от страната доказателства пред въззивната инстанция, в случай на направено искане за събирането им на основание чл.266 от ГПК. В случая, във въззивната жалба е направено доказателствено искане от страна на ищеца, но същото с определение, постановено в закрито заседание на 23.10.2020 год. е оставено без уважение, като неоснователно. С оглед на което доводите на ищеца за допуснати процесуални нарушения от СРС,  изложени в депозираната от него въззивна жалба се явяват неоснователни. В настоящия случай не е допуснато от първоинстанционният съд,  нарушение на императивни процесуалноправни норми на закона. При постановяване на обжалваното първоинстанционно решение не е допуснато и нарушение на императивни материалноправни норми на закона.

      На следващо място, неоснователни са изложените доводи във въззивната жалба във връзка със събраните по делото доказателства и приетите за установи с тях обстоятелства от първата съдебна инстанция.   Настоящият съдебен състав счита, че направените изводи от първоинстанционният съд относно неоснователност на предявения установителен  иск с правно основание чл.422 ГПК, вр. чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. чл.327, ал.1 ТЗ, са правилни и законосъобразни, в съответствие на материалния закон.

         Обжалваното съдебно решение е постановено в съответствие с непротиворечивата съдебна практика на ВКС, обективирана в следните съдебни решения: решение № 46/27.03.2009 г. по т. дело № 546/2008 г., ІІ т. о.; решение № 71/22.06.2009 г. по т. дело № 11/2009 г.; решение № 62/25.06.2009 г. по т. дело № 546/2008 г.; решение № 42/19.04.2010 г. по т. дело № 593/2009 г. на ІІ т. о.; решение № 96/26.11.2009 г. по т.дело № 380/2009 г., І т. о.; решение № 166/26.10.2010 г. по т. дело № 991/2009 г., ІІ т. о.; решение № 109/07.09.2011 г. по т.дело № 465/2010 г., ІІ т. о. решение №103/11.07.2014 г. по т.дело №2334/13г. на ІІ т.о. и др. Според възприетото от нея фактурата може да бъде кредитирана като доказателство, установяващо договор за търговска продажба на стоки в случаите, когато съдържа всички необходими елементи от съдържанието на сделката - вид на стоката, стойност, начин на плащане, имената на лицата, положили подписи за продавач и купувач, време и място на съставянето й,като вписването й в дневниците за продажби и покупки на продавача и купувача, както и отразяването на стойността й в справките декларации по ЗДДС и ползването на данъчен кредит, представляват признание за възникването и изпълнението на продажбеното правоотношение, по повод на което фактурата е била съставена. Съгласно приетото в решение № 67/31.07.2015 г. по т.дело № 631/14 г. на ІІ т.о. първичните счетоводни документи се преценяват от съда според тяхната редовност и във връзка с всички доказателства по делото, а когато фактурата е подписана от лице без представителна власт или не е подписана изобщо и не е отразена в счетоводните регистри на двете страни, не е вписана в дневниците за покупки и продажби и справките – декларации по ЗДДС, не е ползван данъчен кредит по нея – тогава тази фактура сама по себе си не може да установи нито сключване на договор за търговска продажба, нито получаването на стоката.

         В процесния случай, при безспорния факт, че фактурата, на която ищеца основава вземането си по отношение на ответника не е подписана от представител на ответното дружество и с оглед неформалния характер на договора за търговска продажба /чл.293, ал.1 от ТЗ/ в тежест на ищеца е било да установи със съответните относими и допустими доказателствени средства постигането на съгласие между страните по съществените елементи на сделката, като се държи сметка на ограничението, поставено с разпоредбата на чл.164 ал.1 т.3 от ГПК. В първата инстанция с доклада по чл.375 ал.1 от ГПК на ищеца са дадени съответни на правилното разпределение на доказателствената тежест указания. Ангажираните от него доказателства са /освен неподписаната фактура/ съдебно-счетоводна експертиза и свидетелски показания. Експертизата е констатирала осчетоводяване на фактурата само при ищеца и липса на извършено такова от ответника. Установила е, че фактурата не е осчетоводена и не е отразена в дневниците за покупки по ЗДДС за периода от 01.02.2018 г. до 28.02.2018 г. и от 01.03.2018 г. до 31.03.2018 г. При тези обстоятелства и предвид възприетите от съдебната практика постановки в аналогични случаи се налага извода за недоказаност на твърдението на ищеца за валидно възникнало между страните продажбено правоотношение за стоката, описана в процесната фактура.           

          С оглед  на изложеното, предявения установителен иск с правно основание чл.422 ГПК, вр. чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. чл.327, ал.1 ТЗ, се явява неоснователен и недоказан, и като такъв правилно е бил отхвърлен от първоинстанционният съд.

          При така изложените съображения и поради съвпадане на приетите от двете инстанции изводи, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, като неоснователна, а обжалваното с нея решение, включително и в частта на разноските, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.

По отношение на разноските за въззивното производство.

          С оглед изхода на спора, на въззивника-ищец не се следват разноски за настоящата въззивна инстанция. Въпреки направеното искане за присъждане на разноски, такива не следва да се присъждат и на въззиваемата страна- ответник, предвид липсата на доказателства за тяхното извършване/ уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция/.

          Настоящето решение е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по арг. на чл.280, ал.3 от ГПК. Съдът приема, че с оглед разпоредбата на чл.280, ал.3, т.1 от ГПК, не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 20 000 лв. по търговски дела. Обхватът на понятието "търговско дело" е по-широк от това за "търговска сделка", но също и от "търговски спор", както последното е дефинирано в петте точки от текста на чл.365 от ГПК. В конкретния случай, делото е търговско с оглед страните и договорната връзка. Цената на предявения установителен иск с правно основание чл.422 ГПК, вр. чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. чл.327, ал.1 ТЗ/ под 20000 лв./ изключва касационния контрол на обжалваното решение – чл.280, ал.3 от ГПК.

           Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,

 

Р     Е    Ш     И   :

 

           ПОТВЪРЖДАВА решение от 08.01.2020 год., постановено по гр.дело № 53538/2018 г.  на  СРС, ІІІ Г.О., 145 състав.

           РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по арг. на чл.280, ал.3 от ГПК.        

                                                        

                                                             ПРЕДСЕДАТЕЛ :              

 

                                                                    

                                                                      ЧЛЕНОВЕ : 1.                      

                                                                            

                                                                                       

                                                                                                   2.