№……/………05.2019г., гр. Варна
В И М Е Т
О Н А
Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ в
открито съдебно заседание, проведено на седемнадесети април през две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА ПИСАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛАНА
КИРЯКОВА
ЦВЕТЕЛИНА
ХЕКИМОВА
при секретар Дарина Баева,
като разгледа докладваното от съдията Хекимова
въззивно търговско дело № 159 по
описа за 2019г.,
за да се произнесе, взе предвид
следното:
Образувано
е по въззивна жалба вх. №6605/27.11.2018г. от „КРЕДИХЕЛП“ ООД, ЕИК *********, със седалище
гр.София срещу Решение №159 от 23.10.2018г.
по гр.д. №670/2017г. на РС - Девня, с което са отхвърлени предявените срещу С.К.С.,
ЕГН **********, искове за приемане за установено в отношенията между страните,
че ответника дължи на ищцовото дружество следните суми, за която е издадена
заповед за изпълнение № 233/25.04.2017г. по ч.гр.д. № 357/2017г. по описа на
ДРС, за заплащане на сумите 932, 90 лв.– отпусната заемна главница по договор
за паричен заем №1013671/19.11.2015г., 171,95 лв. - договорна възнаградителна
лихва от 19.11.2015г. до 19.10.2016г., 1068 лв. – компенсаторна неустойка за
периода от 23.11.2015г. до 19.10.2016г., 122,30 лв. - лихва за забава върху отпуснатата главница
от 20.12.2015г. до 03.04.2017г., 148,04 лв. – законна лихва за забава върху
компенсаторната неустойка за периода 23.11.2015 – 03.04.2017г., 22, 54 лв.
лихва за забава върху целия общ размер на възнаградителната лихва от
20.12.2015г. до 03.04.2017г., като неоснователни и недоказани.
В
жалбата се твърди, че решението е неправилно, необосновано и незаконосъобразно
поради нарушение на материалния и процесуалния закон. Сочи се, че вследствие на
процесуални нарушения, извършени от първоинстанцинния съд, делото не е било
попълнено с относими и необходими доказателства, а именно не е назначена
поискана от ищеца съдебно-компютърна експертиза и на се изискани доказателства
от трети неучастващи в производството лица. Отправената към съда молба е да
бъде отменено решението и уважени изцяло предявените искове, като се присъдят и
направените разноски.
В срока по чл. 263 ГПК, въззиваемата страна С.К.С., не е депозирала писмен отговор.
За да се
произнесе по спора, съставът на ВОС съобрази следното:
Първоинстанционният
съд е бил сезиран с установителен иск с правнo основание чл. 422 ГПК за
приемане за установено съществуването на вземанията по издадената заповед за
изпълнение по ч.гр.д.№357/2017г. по описа на РС - Девня.
Производството по делото е образувано по
предявени искове с правно основание чл.422 ГПК от КРЕДИХЕЛП ООД, ЕИК *********,
против С.К.С., ЕГН **********, за заплащане на сумите 932,90 лв. – отпусната
заемна главница, 171,95 лв. - договорна възнаградителна лихва от 19.11.2015г.
до 19.10.2016г., 1068 лв. – компенсаторна неустойка за периода от 23.11.2015г.
до 19.10.2016г., 148,40 лв. – законна лихва за забава върху компенсаторната
неустойка за периода 23.11.2015г. – 03.04.2017г., 22,54 лв. лихва за забава
върху целия общ размер на възнаградителната лихва от 20.12.2015г. до 03.04.2017г. и 122,30 лв. лихва за забава върху
отпуснатата главница по кредита от 20.12.2015г.
до 03.04.2017г.
С молба от 16.08.2017г. ищецът е заявил пред първоинстанционния съд, че
не претендира заплащане на обезщетение за забава върху главницата и върху
възнаградителната лихва, като е формулирал съответен петитум, в който тези
претенции не са включени. Във
въззивното производство в съдебно заседание чрез надлежно упълномощения си
проц.представител ищецът е заявил изричен отказ от претенциите си относно 22,54 лв. лихва за
забава върху целия общ размер на възнаградителната лихва от 20.12.2015г. до 03.04.2017г. и 122,30 лв. лихва за забава върху
отпуснатата главница по кредита от 20.12.2015г.
до 03.04.2017г.
В исковата молба се твърди, че на
19.11.2015г. ответникът е кандидатствал за паричен заем от КРЕДИХЕЛП ООД, след
което същия е сключил индивидуален договор за заем от разстояние
№1013671/19.11.2015г. с ищцовото дружество. Индивидуалният код /обикновен
електронен подпис/ е изпратен от
КРЕДИХЕЛП ООД и получени на електронна
поща, ползвана от ответника, който е подписал искането за кредит със същия
електронен подпис, а договорът за кредит е сключен чрез използване на
електронен подпис, получен под формата на СМС на телефон, също използван от
ответника. Ищцовото дружество в качеството на заемател предоставило на
ответника паричен заем в размер на 511,30 евро, като левовата равностойност на
заемната сума в размер на 1000 лв. била предадена на ответника чрез паричен
превод по банкова сметка *** - заемател. Договорената между страните
възнаградителна лихва била в размер на 216,05 лв. за периода от 19.11.2015г. до
19.10.2016г. Заемателят се задължил да върне получената главница от 1000 лв.
ведно с договорената възнаградителна лихва
на 11 равни месечни погасителни вноски, всяка от които в размер на
110,55 лв. Размерът и падежите на вноските били определени в погасителен план
по приложение №1, като всяка от погасителните вноски включвала част от
дължимата главница и част от договорената възнаградителна лихва, като
съотношението между тях се променя с номера на всяка следваща вноска съгласно
изискванията на ЗПК и начина на определяне и пресмятане на дължимите лихви и годишен процент на разходите. На основание
чл. 6 от договора заемателят се
задължава в срок от 3 дни от сключването му да осигури действието на трето
физическо лице, изразяващо в поемане на
солидарно задължение в полза на заемодателя за връщане на всички дължими
погасителни вноски, разходи и неустойки. В случай на неизпълнение на това
задължение заемателят дължал на заемодателя неустойка в размер, уговорен между
страните - 1174, 80 лв., начислена предвид неизпълнението от страна на
ответника на задължението му да предостави поръчитeл за обезпечение на кредита
си. От момента на сключване на договора ответникът изплатил сума в размер на 218 лв., частично отнесена
за погасяване на вноски по договора с вече настъпил падеж, както и за дължими
лихви за забава.
Сочи се, че поради неизпълнение на
задълженията по договора ищецът подал срещу ответника заявление за издаване на
заповед за изпълнение, по което било образувано ч.гр.д. № 357/2017г. по описа
на ДРС и издадена заповед за изпълнение. С оглед подаденото от длъжника възражение
срещу дължимостта на сумите по издадената заповед за изпълнение в срока по
чл.414, ал.2 от ГПК и дадените от съда указания се обосновава правния интерес
за ищеца от предявяване на иск за установяване дължимостта на вземанията.
Ищецът моли за уважаване на предявените
искове и претендира сторените по делото разноски.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор на
исковата молба чрез адв. Ждраков, преупълномощен от адв. Св.Николов, който през
съответния период е бил лишен от адв.права, поради което първоинстанционният
съд е дал възможност на ответника да потвърди извършените от негово име
действия без представителна власт, за което същият е бил лично уведомен. В определения
от съда срок ответникът не е потвърдил така извършените проц. действия.
Настоящият
състав на Варненски окръжен съд, като съобрази предметните предели на
въззивното производство, очертани в жалбата, приема за установено от фактическа
и правна страна, следното:
Жалбата, инициирала
настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от надлежно легитимирана
страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради което е допустима
и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно разпоредбата на
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част.
В частта по претенциите
относно 22,54 лв. лихва за забава върху целия общ размер на възнаградителната
лихва от 20.12.2015г. до
03.04.2017г. и 122,30 лв. лихва за
забава върху отпуснатата главница по кредита от 20.12.2015г. до 03.04.2017г.
ищцовата страна е заявила във въззивното производство отказ от предявените
искове, поради което на основание чл.233 от ГПК решението в тази част следва да
бъде обезсилено и производството прекратено.
В останалата част съдът намира,
че обжалваното решение е валидно постановено в пределите на правораздавателната
власт на съда и допустимо при наличието на положителните и липса на
отрицателните процесуални предпоставки.
По отношение неправилността
на първоинстанционния съдебен акт, съобразно разпореждането на чл. 269, ал. 1,
изр. второ ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания,
които се изразяват в твърдения за неправилност на първоинстанционното решение
поради възприетото от съда като недоказано облигационно правоотношение между
страните .
При
липсата на потвърждение от ответника на депозирания по делото отговор без
представителна власт първоинстанционният съд законосъобразно е приел, че
отговорът следва да се счете за неподаден. Неоснователни iа възраженията за накърняване правото на защита,
тъй като съобщението за отстраняване нередовността на проц.действие е връчено
на ответника лично и той не е упражнил правото си да потвърди извършените без
представителна власт действия.
Представеният по делото договор, на който
ищецът основава претенциите си, е за предоставяне на финансови услуги от
разстояние по смисъла на чл. 6 от Закона за предоставяне на финансови услуги от
разстояние (ЗПФУР), тъй като процедурата по кандидатстване и отпускане на
парични средства се извършва по електронен път, като съвкупност от технически
операции, базирани на електронна платформа на отпускащия заема, с
регламентирани правила за достъп до системата и обратна връзка с клиента.
Съгласно чл. 18, ал. 1, т. 3 и ал. 2 ЗПФУР при договори за предоставяне на
финансови услуги от разстояние доставчикът е длъжен да докаже, че е получил
съгласието на потребителя за сключване на договора. За доказване на изявления,
отправени съгласно закона, се прилага чл. 293 ТЗ, а за електронните изявления –
Законът за електронния документ и електронния подпис.
Твърди
се, че договорът е сключен посредством разменени между страните съобщения, генериран
от потребителя акаунт в онлайн платформата на кредитодателя и потвърждение на
волята за сключване на договора чрез електронен подпис, получен на мобилния
телефон на потребителя. Представени са в първоинстанционното производство и
приобщеното към него заповедно производство доказателства за осъществяваната
между страните онлайн кореспонденция по повод отправени от него искания за
отпускане на кредит от електронна поща ***,
както и изпратени съобщения за просрочия по кредита на моб.номер ***.
Макар
и по делото да липсват преки доказателства за потвърждението на ответника,
което да е отправено и достигнало до ищеца, във въззивното производство на
основание чл.176, ал.3 от ГПК са приети за доказани следните обстоятелства, за които са били поставени
въпроси на ответника и той не е отговорил, а именно че ответникът С.К.С. ползва
електронна поща ***, че на тази електронна
поща е получен индивидуален код за подпис на електронни документи от
„КРЕДИХЕЛП“ ООД на 19.11.2019 г. във връзка със сключване на договор за паричен
заем; че ползва мобилен телефонен номер ***, както и че на 19.11.2015 г. на
този мобилен номер е получено съобщение с текст „Уважаеми С., Вашият код за
електронен подпис на документите е 7937“. От съвкупния анализ на представените
от ищеца писмени доказателства и приетите за установени във въззивното
производство обстоятелства се явява доказано, че ответникът е упражнил правото
си да потвърди сключването на онлайн договор за кредит чрез въвеждане на
посочения код, представляващ електронен подпис, посочен в текста на договора.
От заключението на вещото лице по СЧЕ се установява, че посочената в договора
заемна сума е преведена на заемателя, частично по открита на негово име сметка,
частично за погасяване на негово предходно задължение към същия заемодател, с
което предвид реалния характер на договора за заем между страните е възникнало облигационно
правоотношение, в потвърждение на което е и установените от СЧЕ факти на
извършен от титуляра на сметката превод на част от получената сума и теглене в
брой, както и частично погасяване на задължението в размер на 218 лв.
При формиране на извод за наличие на твърдяното
облигационно правоотношение между страните предмет на преценка от страна на
въззивния състав е валидността на уговорките в договора, свързани с предвидения
в чл.4 годишен лихвен процент, както и начислената на заемателя неустойка по
чл.6 от договора. Възражения в този смисъл не са въведени в производството от
надлежно упълномощен представител на ответника,
но съдът дължи преценка с оглед служебното задължение да следи за
нищожни клаузи.
С оглед качеството на заемателя се налага извода, че е
налице договор с потребител по см.на пар.13 от ДР на ЗЗП. Към настоящия договор
за финансова услуга, приложение намират съответно разпоредбите на чл.143-146
ЗЗП. Константната съдебна практика възлага на съда и без изрично въведено в процеса възражение
да подложи на преценка и приложи съответните императивни правила, независимо,
че нито една от спорещите страни не ги е въвела като факти в своя защита
(Решение № 23 от 07.07.2016г. по т.д.№ 3686/2014г., I т.о. на ВКС, Решение №124
от 11.07.2016г. по гр.д.№ 6220/2015г. на ВКС, I г.о). Тази служебна активност е
израз на вложения смисъл в общоевропейския стандарт на закрилата на потребител,
изяснен и в практиката на СЕС (решения по дела С-618/10, С-243/08, С-472/11,
С-397/11 и С-473/00).
Съгласно чл.6, ал.7 от договора, при неизпълнение
задължението на заемателя да осигури обезпечение по договора за заем /банкова
гаранция или поръчителство/, на същия се начислява неустойка в установен размер
от 1174,80 лева, разсрочена на равни части и платима на съответните падежни
дати към погасителните вноски.
Съгласно чл.143, т.5 от ЗЗП, неравноправна клауза в
договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като
задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано високо обезщетение или неустойка. Неравноправността на клауза в договора,
сключен с потребител, се преценява конкретно, като се вземат предвид вида на
стоката или услугата - предмет на договора, всички обстоятелства, свързани с
неговото сключване към датата на сключването, както и всички останали клаузи на
договора или на друг договор, от който той зависи.
Съгласно чл.146 ЗЗП, неравноправните клаузи 
в договорите са нищожни,
освен ако са уговорени индивидуално. Не са индивидуално уговорени клаузите,
които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал
възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при
общи условия. Когато търговецът или доставчикът твърди, че определено условие
от договора е индивидуално уговорено, тежестта за доказване пада върху него.
Наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, не води до
неговата нищожност, ако договорът може да се прилага и без тези клаузи.
Защитата при неравноправен характер на договор, сключен с потребител е
изключена за индивидуално уговорените клаузи – чл.146, ал.1 ЗЗП, но се прилага
към останалата част на договора – чл.146, ал.3 ЗЗП. При потребителски договор и
възражение за неравноправен характер на клаузи от същия, тежестта на доказване,
че определено условие от договора е уговорено индивидуално, е на търговеца или
доставчика. В този смисъл, при позоваване на неравноправен характер на
договорна клауза от потребител или при служебна проверка от съда за евентуално
неравноправен характер на клауза от потребителски договор съгласно решение №
23/07.07.2016г. по т.д.№ 3686/14г. на ВКС, І т.о., търговецът или доставчикът
следва да установи индивидуалното уговаряне на оспорената клауза, като само
обстоятелството, че договорът е подписан, е ирелевантно за дължимата от съда
защита на потребителя. В разпоредбата на чл.146, ал.2 ЗЗП са посочени
критериите, според които клаузи от договора не са индивидуално уговорени. Това
са тези клаузи, които са били изготвени предварително и поради това
потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в
случаите на договор при общи условия. Даденото легално определение за клаузи,
които не са индивидуално уговорени, се ползва с оглед на осъществяваната върху
тях преценка от гледна точка на евентуално неравноправния им характер. От
дефиницията на законодателя следва по аргумент за противното, че индивидуално
уговорени са клаузи, които не са били изготвени предварително или дори и да са
били изготвени предварително, потребителят е могъл да изрази становище по
тяхното съдържание и съответно, при достатъчно информиран избор, ги е приел. В
настоящия случай не са ангажирани доказателства за индивидуално уговаряне на
клаузите от договора за кредит, като с оглед на дистанционното сключване
евентуалното договаряне на различни от първоначално изготвените условия би
следвало да е извършено с разменена между страните кореспонденция.
При преценка за неравноправност на клаузи
от договора за потребителски кредит, респ. тяхната нищожност, ищецът следва да
установи, че договорът е сключен на основата на добросъвестността при спазване
на добрите търговски практики, като със същия се запазва
равнопоставеността на страните по сделката и договаряне на
неустоечната клауза в чл.6 от договора съобразно изменената законова разпоредба
и добрите нрави.
Уговорената в чл.6 от договора неустойка за
неизпълнение на договорно задължение, съдът намира за неравноправна и
недействителна както по арг. на чл.143, т.5 ЗЗП, така и по арг. от чл.26, ал.1 ЗЗД. Неустойката обезпечава изпълнението и служи като обезщетение за вредите от
неизпълнението, без да е нужно да се доказват по размер. С разяснението по т.3
от ТРОСТК №1/09г., със задължителна сила за съдилищата е прието, че условията и
предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните
функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговски
правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на
добрите нрави следва да се прави за всеки отделен случай към момента на
сключване на договора, като могат да бъдат използвани някои от следните примерно
изброени критерии - естеството им на парични или непарични и размерът на
задълженията, обезпечени с неустойката, дали изпълнението е обезпечено с други
правни способи, вид на уговорената неустойка и на неизпълнението, съотношение
на размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението вреди. Освен
примерно изброените критерии, съдът може да съобрази и други наведени в
производството, но при всички случаи е задължен да ги разгледа, съобразно
установеното в хода на процеса като настъпили юридически факти, както и да
извърши преценка за основателност на възражението в съответствие със задължителна
тълкувателна практика на ВКС.
Доколкото в случая размерът на неустойката от 1068
лева превишава по размер заетата сума от 1000 лева, тя се явява прекомерна и противоречи
на обезщетителната й функция. Тази неустойка по своя характер е санкционна,
доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, но същата не
зависи от вредите от това неизпълнение и по никакъв начин не кореспондира с
последиците от неизпълнението. Предвидена е да се кумулира към погасителните
вноски, като по този начин се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си
функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Неустойката не е обявена по
този начин на потребителя. Посоченият размер на разходите по кредита за
потребителя като ГПР от 49,54 %, нараства допълнително с размера на неустойката
по чл.6 от договора. Включена по този начин в погасителните вноски, тази
неустойка по същество се добавя към възнаградителната лихва на търговеца –
заемодател и поражда значително
фактическо оскъпяване на ползвания заем, тъй като по естеството си позволява на
заемодателя да получи сигурно завишено плащане и то в размер, равняващ се на
сумата по кредита, без това оскъпяване да е надлежно обявено на потребителя в
съответствие с изискванията на специалните норми, ограничаващи свободата на
договаряне при потребителско кредитиране (чл. 19 ЗПК). Представянето като неустойка за
неизпълнение на действителната цена за ползване на необезпечен кредит явно цели
отклоняване на кредитора от задължението да посочи това плащане в ГПР като
основен критерий, ориентиращ потребителя в икономическата тежест от сключената
сделка.
Тази разпоредба противоречи и на заложените в договора
проценти на ГПР – 49,54% и посоченият общ размер на плащанията от 1216,05 лева
/главница и договорна лихва/. Съгласно чл.19 от ЗПКр, годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит, като в него не се включват разходите, които потребителят
дължи при неизпълнение на договора. От една страна, неустойката е включена като
падежно вземане - обезщетение на кредитора, а от друга – същата е предвидена в
размер, който не съответства на вредите от неизпълнението, тъй като превишава
по размер предоставената сума по кредита. По този начин заобикаля ограничението
в чл.19, ал.4 ЗПКр. при определяне ГПР, което обуславя нищожност на договорната
клауза.
Констатира се и противоречие на добрите нрави и
добрите търговски практики, тъй като представлява уговорка във вреда на потребителя,
която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя, като задължава последния при неизпълнение на неговите задължения
да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. /чл.143, т.5 ЗЗП/.
Такава разпоредба е в пряко противоречие и с добрите нрави, поради което е и
нищожна на основание чл.26, ал.1 ЗЗД. За да достигне до този извод, съдът прави
преценка за естеството на договора за кредит, съотношение между размера на
заема и размера на неустойката, съотношение на законните лихви и неустойката,
както и съпоставка с вредите от неизпълнението.
Въззивният съд достига до различни правни изводи при
преценка действителността на цитираните по-горе договорни клаузи на чл.2, 4 и 8
от потребителския договор с оглед на въведените възражения за тяхната
неравноправност по чл.143 вр. чл.146 ЗЗП, противоречие с чл.19, ал.4 и 33 от
ЗПКр. С оглед изложеното съдът приема, че разпоредбата на чл.6,
ал.2 от договора е нищожна, поради което не
поражда права и задължения за страните по заемното правоотношение. Претендираната на това
основание сума не се дължи от заемателя, поради което е неоснователна и
акцесорната претенция за обезщетение за забава.
При така установената нищожност на договорни
разпоредби, на които се основава значителна част от претендираните като дължими
суми по договора, приложение намира по арг. на обратното правилото на чл.26,
ал.4 от ЗЗД, съгласно което нищожността на отделни части води до нищожност на
целия договор, тъй като в случая не може да се предположи, че сделката би била
сключена без недействителните й части. Съгласно
чл.23 от ЗПК, ако договорът е недействителен, потребителят дължи само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. В настоящия случай като
основателна се преценява претенцията за главница, чийто размер се установява от
заключението по СЧЕ – 932,90 лв., при което е отчетено извършеното погашение в
размер на 218 лв. на 05.02.2016г.
Поради това, въззивният съд намира предявения иск с
правно основание чл.422 ГПК за основателен за сумата от 932,90 лева,
представляваща главница по издадената заповед за изпълнение. Решението на ВРС
следва да бъде отменено частично и вместо това да бъде постановено уважаване на
установителния иск за главницата от 932,90 лева и решението да бъде потвърдено в останалата
част.
Съгласно т.13 от ТР №4/2013г. на ОСГТК на ВКС, при
отхвърляне изцяло или частично на иска с правно основание чл.422 вр.чл.415 ГПК,
издадените заповед за изпълнение и изпълнителен лист не подлежат на
обезсилване. В частта, в която решението подлежи на обезсилване и
производството на прекратяване, издадената заповед за изпълнение следва да бъде
обезсилена.
При произнасяне по исковете по чл.422 ГПК, исковият
съд дължи произнасяне по сторените разноски както за исковото, така и за
заповедното производство съгл. т.12 от ТР №3/2014г. на ОСГТК на ВКС. С оглед
изхода от спора и направеното пред въззивния съд искане, разноски се следват на
двете страни пропорционално съгласно чл.78, ал.1 и ал.3 ГПК. Съобразно
уважената част от иска, на ищеца /въззивник/ се следват разноски за заповедно
производство в размер на 66,28 лева, за исковото производство пред първа
инстанция в размер на 234,07 лева и пред въззива – 300,35 лева, съобразно
уважената част от исковете, като сумите са изчислени въз основа на заплатените
суми за държавна такса, депозит за вещо лице и юрисконсултско възнаграждение в
размер на по 100 лв. за всяка инстанция, определени от съда на основание чл.78,
ал.8 ГПК.
С оглед на изложеното, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение
№159/23.10.2018г. по гр.д. №670/2017г. на РС - Девня, В ЧАСТТА, с която е отхвърлен
предявения иск за установяване на вземане от длъжника С.К.С., ЕГН **********,***
за заплащане на главница в размер на 932,90 лв. по договор за паричен заем №1013671/19.11.2015г.
И ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от
„КРЕДИХЕЛП“ ООД, ЕИК *********, със седалище
гр.София установителен иск с правно основание чл.422 вр.чл.415 ГПК, че С.К.С., ЕГН **********,*** ДЪЛЖИ
на ищеца главница в размер на 932,90 лв. /деветстотин
тридесет и два лева и 90 ст./ по Договор за паричен заем №1013671/19.11.2015г., за което в полза на ищеца „КРЕДИХЕЛП“ ООД е издадена заповед за изпълнение № 233/25.04.2017г. по ч.гр.д.
№ 357/2017г. по описа на ДРС.
ПОТВЪРЖДАВА Решение №159/23.10.2018г. по гр.д. №670/2017г. на
РС - Девня, в останалата част, с която са отхвърлени предявените от „КРЕДИХЕЛП“ ООД искове за установяване на
вземания от длъжника С.К.С., ЕГН **********,***
за заплащане на 171,95 лв. - договорна
възнаградителна лихва от 19.11.2015г. до 19.10.2016г., 1068 лв. – компенсаторна
неустойка за периода от 23.11.2015г. до 19.10.2016г., 148,04 лв. – законна
лихва за забава върху компенсаторната неустойка за периода 23.11.2015 –
03.04.2017г., за които суми е издадена заповед
за изпълнение № 233/25.04.2017г. по ч.гр.д. № 357/2017г. по описа на ДРС, на
осн.чл.422 ГПК.
ОБЕЗСИЛВА Решение
№159/23.10.2018г. по гр.д. №670/2017г. на РС - Девня, В ЧАСТТА, с която са
ОТХВЪРЛЕНИ предявените от „КРЕДИХЕЛП“
ООД срещу ответника С.К.С.,
ЕГН **********,*** искове с правно основание
чл. 124 ГПК вр. чл. 422, ал. 1 ГПК, за приемане за установено в отношенията
между страните, че ищецът има подлежащо на изпълнение вземане към ответника по заповед
за изпълнение № 233/25.04.2017г. по ч.гр.д. № 357/2017г. по описа на ДРС за сумата 122,30 лв. -
лихва за забава върху отпуснатата главница от 20.12.2015г. до 03.04.2017г. и за
сумата 22,54 лв. лихва за забава върху целия общ размер на възнаградителната
лихва от 20.12.2015г. до 03.04.2017г. и ПРЕКРАТЯВА производството в тази част, на осн. чл. 233,
изр.2 ГПК.
ОБЕЗСИЛВА заповед
за изпълнение № 233/25.04.2017г. по ч.гр.д. № 357/2017г. по описа на ДРС В ЧАСТТА относно сумата 122,30 лв. - лихва за забава върху отпуснатата главница
от 20.12.2015г. до 03.04.2017г. и за сумата 22,54 лв. лихва за забава върху
целия общ размер на възнаградителната лихва от 20.12.2015г. до 03.04.2017г.
ОСЪЖДА С.К.С., ЕГН **********,*** да заплати на „КРЕДИХЕЛП“
ООД, ЕИК *********, със седалище гр.София сумата 66,28 лева, представляваща разноски в заповедното производство,
както и сумата общо 534,42 лева
разноски по
исковото производство в двете инстанции, съобразно уважената част от исковете,
на основание чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК.
Решението е
окончателно и не подлежи на обжалване, на основание чл.280, ал.2 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: