О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
гр.Ловеч, 28.08.2023 год.
ЛОВЕШКИ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, втори административен състав,
в закрито съдебно заседание на двадесет и осми август две хиляди двадесет и трета
година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГЕОРГИ ХРИСТОВ
като
разгледа докладваното от съдия Христов адм.дело № 157/2023 г. по описа на
Административен съд гр.Ловеч, на основание данните по делото и закона, за да се
произнесе съобрази :
Административното
дело е образувано по Искане с вх.№ 1181/24.04.2023 г. (на АдмС Ловеч), подадено
от М.С.С., ЕГН : **********, изтърпяващ наказание лишаване от свобода в Затвора
гр.Плевен, срещу ГД „Изпълнение на наказанията“ към МП, представлявана от
Главния директор, за прекратяване на действия, бездействия и/или извършване на
действия от орган или длъжностно лице по изпълнение на наказанията,
представляващи нарушение на забраната по чл.3 от ЗИНЗС, във връзка с чл.3 от
ЕКПЧОС. Като правно основание са посочени разпоредбите на чл.276 – чл.283 от ЗИНЗС, във връзка с Глава 15 от АПК.
Към
искането, с отделна молба М.С. е заявил и молба да бъде освободен от съдебни
такси и деловодни разноски, предвид обстоятелството, че е изтърпява наказание в
затвора, не работи и няма никакви доходи. Представил е в тази връзка декларация
за семейно и имуществено състояние.
Първоначално искането е било подадено в
Административен съд – София град, който с Определение № 1879/01.03.2023 г. (по
адм.дело № 1720/2023 г.) е изпратил искането по подсъдност на Административен съд
гр.Плевен. Поради отстраняване на съдиите от Административен съд гр.Плевен, с Определение
№ 618 от 22.03.2023 г. по образуваното пред него адм.дело № 198/2023 г. е било
прекратено и изпратено на Върховен административен съд за определяне на друг
равен по степен съд, който да разгледа делото. Върховният административен съд с Определение № 4175/20.04.2023
г., по образуваното пред него адм.дело
№ 3504/2023 г. е постановил на основание чл.133, ал.6 от АПК делото да се
изпрати за разглеждане на Административен съд гр.Ловеч, въз основа на което е
образувано и настоящето под № 157/2023 година.
Настоящият съдия-докладчик, като се запозна
с приложените по делото документи, счита, че подадената жалба е недопустима и
са налице основания за прекратяване на съдебното производство по делото.
На първо място съдът счита, че следва да се
произнесе по искането на М.С. за освобождаване от държавна такса.
Настоящият съдебен състав, след като съобрази
обстоятелствата по чл.83, ал.2 от ГПК, във връзка с чл.144 от АПК, прецени
декларираните от оспорващия обстоятелства, наличните от Затвора Плевен данни
(приложени към адм.дело № 1720/2023 г. на АССГ) касаещи лишения от свобода М.С.,
неговото местонахождение, както и здравословното му състояние, намира, че
следва да бъде уважена молбата му за освобождаване от заплащане на държавна
такса, тъй като се установява, че същият изтърпява наказанието си от 1993 г.,
не работи и не разполага с достатъчно средства да заплати дължимата държавна
такса, която макар и да е в минимален размер от 10 лева, би била трудно платима
от него.
При
проверка на допустимостта на искането по чл.276
от ЗИНЗС, съобразно нормата на чл.159
от АПК, съдът намира, че същото е недопустимо, поради липсата на
годен предмет.
В искането си М.С. е посочил, че в Затвора
гр.Плевен се намира от 12.08.2015 г. до понастоящем, като многократно е подавал
искания, жалби и молби да бъде преместен в Затвора гр.Ловеч, за да може да
търпи наказанието си най-близо до постоянния си адрес, но до този момент
главният директор на ГД „Изпълнение на наказанията“, в чиито правомощия е да
разпореди исканото преместване бездейства. Изтъкнал е, че чрез това бездействие
върху него се упражнява цикличен тормоз, пагубен за психическото и физическото
му здраве, в разрез с разпоредбата на чл.3 от ЗИНЗС. Формулирал е искане съдът
да се произнесе и да задължи главния директор на ГДИН, като му определи в
най-кратък срок за издаде заповед, по силата на която да бъде преместен от
Затвора гр.Плевен в Затвора гр.Ловеч.
Разпоредбата
на чл.276,
ал.1 от ЗИНЗС определя границите на защитата по Част Шеста от закона, регламентирайки, че всеки лишен от
свобода или задържан под стража може да иска прекратяването на такива действия
и бездействия на органа по изпълнение на наказанията, които са нарушение на
забраната по чл.3, респективно може да иска извършването на действия с цел
прекратяване или предотвратяване на нарушение на тази забрана. От своя страна
нормата на чл.3,
ал.1 от ЗИНЗС императивно определя, че осъдените и задържаните под стража
лица да не бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително
отношение. За нарушение на ал.1 се смята и поставянето в неблагоприятни условия
за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража,
изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление,
осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна
активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба
на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или
обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на
страх, незащитеност или малоценност.
В
обстоятелствената част на искането не са изложени
никакви факти от които да следва, че спрямо С. са
извършени действия по смисъла на чл.3 от ЗИНЗС. Изложени
са единствено твърдения за влошено най-вече психично състояние в следствие на
отказите да бъде преместен от Затвора гр.Плевен в Затвора гр.Ловеч. Ето защо,
искането е извън приложното поле на чл.3 от ЗИНЗС, а оттук и охраната по реда на Част
Шеста от ЗИНЗС на засегнати права е неприложима, тъй като защитата по този
процесуален ред се прилага при извършено нарушение на забраната по чл.3 от ЗИНЗС.
На следващо място – лишеният
от свобода С. сочи, че нарушението на забраната по чл.3 от ЗИНЗС се състои в
бездействие на главния директор на ГДИН да издаде заповед, с която да бъде
преместен от Затвора гр.Плевен в Затвора гр.Ловеч. Редът за преместване на
лишен от свобода от един затвор в друг е разписан в Раздел IV от Глава осма на ЗИНЗС
(чл.62–чл.64а). Разпоредбата на чл.62, ал.1 от ЗИНЗС сочи по чия инициатива може да се инициира преместване, а решението за
това е делегирано като правомощие на главния директор на Главна дирекция
„Изпълнение на наказанията“. Съответно заповедта, с която нарежда или отказва
преместване на лишен от свобода от един затвор в друг представлява индивидуален
административен акт и съгласно ал.3 на чл.62 от ЗИНЗС подлежи на съдебен
контрол. Няма съмнение и че мълчаливият отказ да бъде издадена подобна заповед
също подлежи на оспорване пред съответния административен съд, съгласно общата
разпоредба на чл.126, във връзка с чл.149, ал.2 от АПК.
За да е
допустимо едно искане по чл.276,
ал.1 ЗИНЗС, то трябва да е насочено срещу фактическо действие по смисъла на
чл.250,
ал.1 от АПК, във връзка с чл.3 от ЗИНЗС, а не срещу действие, обективиращо властническо изявление и оттам
представляващо индивидуален административен акт по смисъла на чл.21,
ал.1 АПК, респективно действие по изпълнение на административен акт или на
закона. Допустимостта на искането по чл.276,
ал.1 от ЗИНЗС е обусловена и от това, твърдяното фактическо действие да е
такова, нарушаващо забраната по чл.3 от ЗИНЗС за прилагане на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително
отношение или поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на
наказанието лишаване от свобода или задържането под стража. Защитата по този
ред е само срещу фактически действия и то такива в обхвата на чл.3 от ЗИНЗС. По аналогичен начин стои въпросът
и при бездействие, за каквото лишения от свобода твърди, че е налице. Бездействието
на административния орган да издаде индивидуален административен акт не е
неизпълнение на фактическо действие, дължимо пряко по закон. Подобно
бездействие законодателят изрично е приравнил на отказ да се издаде акт –
чл.58, ал.1 от АПК, като е осигурил защита по реда на Глава десета от АПК
„Оспорване на административни актове пред първа инстанция“. Съдебната практика
е единна и категорична в този смисъл.
Поради тези съображения, настоящият
съдебен състав намира, че обективираното в озаглавеното като „Искане“ от л.св. М.С. не може да
бъде квалифицирано като такова с правно основание чл.276, ал.1 от ЗИНЗС. Не се касае за фактически
действия и
бездействия по смисъла на чл.250 от АПК, във връзка с чл.3 от ЗИНЗС. Сочените за незаконосъобразни действия за откази С. да бъде преместен от
Затвора гр.Плевен в Затвора гр.Ловеч, както и за неиздаването на заповеди по
подадени от него молби за това не
попадат в хипотезата на чл.3,
ал.2 от ЗИНЗС. По тази причина, защитата срещу тях не може да бъде
реализирана по реда на чл.276,
ал.1 и сл. от ЗИНЗС.
Ето защо, предявеното
искане с правно
основание по чл.276,
ал. 1 и сл. от ЗИНЗС не следва да бъде разгледано по същество,
тъй като не се отнася за нарушение на забраната по чл.3 от ЗИНЗС.
За пълнота на изложението следва да се отбележи и че би било загуба на
процесуално време да се оставя искането без движение с указания към подателя му
да уточнява дали това е искане по чл.276 и сл. от ЗИНЗС или жалба по чл.62,
ал.3 от ЗИНЗС, тъй като в искането той ясно е формулирал желанието си, а именно
: съдът да задължи главния директор на ГДИН в най-кратък срок да издаде заповед
– ИАА, по силата на която да бъде преместен от Затвора гр.Плевен в Затвора
гр.Ловеч. Подобно искане не може да бъде осъществено в настоящата процедура по
изложените по-горе съображения. Съдът няма правомощия да изземва функциите
възложени по закон на Главния директор на ГДИН и да разпорежда преместването на
лишен от свобода от един затвор в друг, в какъвто смисъл е разпоредбата на
чл.280, ал.2 от ЗИНЗС, в случай, че искането бъде разгледано по същество. На
практика, позовавайки се на основания по чл.3, ал.2 от ЗИНЗС, с настоящето
искане лишения от свобода се опитва да заобиколи разписания в закона ред за
преместване от един затвор в друг, което е недопустимо и на свой ред прави
настоящето дело безпредметно. Липсва подлежащо на оспорване
действие/бездействие по чл.276, ал.1 от ЗИНЗС. Визираните в искането
действия/бездействия, изразяващи се в откази на главния директор на ГДИН да
премести лишения от свобода М.С. *** са продиктувани от задължението му по
закон и не съставляват действия/бездействия, чиято защита може да бъде
осъществена по реда на Част Шеста от ЗИНЗС.
Предвид
изложеното съдът счита, че подаденото от М.С.С. искане с правно основание
чл.276, ал.1 и сл. от ЗИНЗС е недопустимо и следва да бъде оставено без
разглеждане, а образуваното съдебно производство следва да бъде прекратено на
основание чл.159, т.1 от АПК.
Водим от горното и на основание
чл.159, т.1 от АПК, Ловешки административен съд, втори административен състав
О П Р Е Д Е Л И :
ОСВОБОЖДАВА
М.С.С.,
ЕГН: **********, лишен от свобода, понастоящем в Затвора гр.Плевен от внасянето
на държавна такса по адм.дело № 157/2023
г. по описа на Административен съд гр.Ловеч.
ОСТАВЯ БЕЗ
РАЗГЛЕЖДАНЕ Искане
с вх.№ 1181/24.04.2023 г. на АдмС Ловеч, подадено от М.С.С., ЕГН : **********, изтърпяващ
наказание лишаване от свобода в Затвора гр.Плевен, срещу ГД „Изпълнение на
наказанията“ към МП, представлявана от Главния директор, за прекратяване на
действия, бездействия и/или извършване на действия от орган или длъжностно лице
по изпълнение на наказанията, представляващи нарушение на забраната по чл.3 от ЗИНЗС, във връзка с чл.3 от ЕКПЧОС и посочено правно основание по чл.276 –
чл.283 от ЗИНЗС, във връзка с Глава 15 от АПК, като НЕДОПУСТИМО.
ПРЕКРАТЯВА производство по административно
дело № 157/2023 г. по описа на Административен съд гр.Ловеч.
Определението
може да се обжалва в 7-дневен срок от получаване на съобщението, с частна жалба
пред тричленен състав на Административен съд гр.Ловеч.
Препис от
определението да се връчи на жалбоподателя М.С.С. и Главния директор на ГД
„Изпълнение на наказанията“ гр.София.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ :