Решение по дело №1391/2023 на Административен съд - Варна

Производството е по реда на чл. 156 и сл. от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/, вр. чл. 4 ал. 1 от Закона за местните данъци и такси /ЗМДТ/.

Образувано е по жалба от В.Х.Х., ЕГН **********,*** чрез адв. С.С. от ***, срещу Акт за установяване на задължения /АУЗД/ № МД-АУ-7846-1/01.09.2022г., потвърден с Решение № МД-РШ-068/17.05.2023г. на Директора на Дирекция „Местни данъци“ при Община Варна, в частта за имот с идентификатор ****** по КК на район Аспарухово, Община Варна с общ размер, вкл. лихвите 3 896.85 лв. за периода 2017-2022г.

В жалбата се релевират съображения за нищожност на АУЗД, поради липса на компетентност на лицето, което го е подписало – М.К., главен инспектор „Контролно ревизионни дейности“, тъй като няма заповед по чл. 4 ал. 4 от ЗМДТ. Твърди се, че актът е нищожен и поради съществено нарушение на материалния закон – липса на основание за издаване на акта, тъй като не са налице предпоставките на чл. 107 ал. 3 от ДОПК. Изложени са и твърдения за недължимост на определените задължения, тъй като имотът е земеделска земя и съгласно чл. 10 ал. 3 от ЗМДТ за него не се дължи данък, което обуславя произнасяне на органа при превишаване на правомощията, което също води до нищожност. Твърди се и че при издаване на акта са допуснати съществени нарушения на административно производствените правила – нередовно връчване на АУЗД, липса на реквизити на акта, липса на мотиви в акта, не са изяснени всички факти и обстоятелства от значение за случая в нарушение на чл. 35 и чл. 36 от АПК.

В съдебно заседание жалбоподателят, чрез процесуален представител адв. С.С. от ***, поддържа жалбата. Прави искане за присъждане на разноските, за което представя списък.

Ответникът – Директор на Дирекция „Местни данъци“ при Община Варна, в съдебно заседание чрез процесуален представител гл. юриск. Ж. Х., оспорва жалбата като неоснователна и недоказана. Претендира присъждане на направените по делото разноски, вкл. юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на претендираното от насрещната страна адвокатско възнаграждение.

Съдът, като прецени събраните доказателства, поотделно и съвкупно, и като взе предвид доводите на страните, приема за установено следното:

Жалбата е подадена в законоустановеният срок, от легитимирано лице, след предприето оспорване по административен ред и при наличие на интерес от обжалване, поради което е допустима. Разгледана по същество е неоснователна.

С АУЗД № МД-АУ-7846-1/01.09.2022г., издаден от главен инспектор КРД в Дирекция „Местни данъци“ на Община Варна по реда на чл. 107 ал. 3 от ДОПК са определени задължения за данък върху недвижими имоти на В.Х.Х., в качеството му на собственик на ПИ с идентификатор ******, с адрес гр. Варна район Аспарухово, м. Кокарджа, ПИ с идентификатор ******, с адрес гр. Варна район Аспарухово, м. Ракитника и ПИ с идентификатор ******, с адрес гр. Варна район Аспарухово, м. Ракитника. Актът е получен от Х. на 19.10.2022г. и не е обжалван. На 30.11.2022г. е депозирана жалба в Административен съд Варна с искане за прогласяване нищожността на АУЗД. Образуваното дело е прекратено, предвид задължителност на обжалването по административен ред и преписката е изпратена за произнасяне по жалбата на директора на Дирекция „Местни данъци“ при Община Варна. С жалбата се иска прогласяване на нищожност на АУЗД и то само в частта за ПИ с идентификатор ******. В останалата част, за другите имоти, актът е влязъл в сила и предвид това, че жалбата е подадена извън установения от закона 14-дневен срок, същата е разгледана от компетентния орган само на твърдяните в нея основания за нищожност. С Решение № МД-РШ-068/17.05.2023г. Директорът на Дирекция „Местни данъци“ при Община Варна е потвърдил акта в обжалваната част за имот ******, като е приел, че същият е издаден от компетентен орган при спазване на изискванията на закона и не страда от пороци, водещи до неговата нищожност.

По делото е приета административната преписка и по искане на жалбоподателя е назначена съдебно-техническа експертиза, задачата на която е да посочи включен ли е имотът в строителните граници на града. Заключението по експертизата е прието без оспорване от страните. От заключението се установява, че процесният ПИ с идентификатор ****** попада в обхвата на новата строителна граница на гр. Варна, съгласно ОУП на община Варна, одобрен със Заповед № РД-02-14-2200/03.09.2012 г. на министъра на МРРБ. Съгласно действащата КК ПИ с идентификатор ****** е с трайно предназначение на територията – земеделска и с начин на трайно ползване – нива. Във връзка с одобрения ОУП от 2012 г. на община Варна имотът попада в обхвата на строителната граница на гр. Варна, с така наречената „нова строителна граница“. Съгласно ОУП имотът попада в територия с отреждане "СМФ2" – смесена многофункционална устройствена зона. За имота не е процедиран подробен устройствен план. Имотът не попада в съществуващата строителна граница по ОУП от 2012 г., отбелязана с черна пунктирана линия в приложенията към СТЕ.

По възражението за нищожност на акта:

Задълженията за ДНИ и ТБО представляват публични общински вземания, което е изрично регламентирано в чл. 162 ал. 2, т. 3 от ДОПК. Съгласно разпоредбата на чл. 166 от ДОПК установяването на публичните вземания се извършва по реда и от органа, определен в съответния закон. Относно вземанията за местни такси, редът за установяването им е предвиден в чл. 9б ал. 2 от ЗМДТ, съгласно който установяването, обезпечаването и събирането на местните такси по този закон се извършват по реда на чл. 4 ал. 1-5 от ЗМДТ, като обжалването на свързаните с тях актове се извършва по същия ред. Съгласно чл. 4 ал. 1 от ЗМДТ, установяването, обезпечаването и събирането на местните данъци се извършват от служители на общинската администрация по реда на ДОПК, като обжалването на свързаните с тях актове се извършва по същия ред. В производствата по ал. 1 служителите на общинската администрация имат правата и задълженията на органи по приходите, а в производствата по обезпечаване на данъчните задължения - на публични изпълнители /чл. 4 ал. 3 от ЗМДТ/. Служителите се определят със заповед на кмета на общината /чл. 4 ал. 4 от ЗМДТ/. Съгласно чл. 4 ал. 5 от ЗМДТ кметът на общината упражнява правомощията на решаващ орган по чл. 152 ал. 2 от ДОПК, а ръководителят на звеното за местни приходи в съответната община на териториален директор на НАП.

По делото е представена Заповед № 2888/15.07.2019 г. издадена от заместник кмета на община Варна /л. 64-65 от делото/, с която в т. ІІ. 4 заемащите длъжността "Главен инспектор КРД" са определени за органи по приходите, извършващи установяването, събирането и контрола на местните данъци и такса битови отпадъци. Заповедта е издадена в условие на заместване във връзка с ползването на платен годишен отпуск от кмета на община Варна и възлагателна заповед № К-045/12.07.2019 г. /гръб на л. 65 от делото/, с която кметът на община Варна е определил функциите на кмет да се изпълняват от зам. -кмета на община Варна – П. П.. Възражението, че тъй като заповедта не е поименна, такава заповед липсва и актовете, издадени от лицата, посочени в цитираната заповед са нищожни, не се споделя от съда. Нормата на чл. 4 ал. 4 от ЗМДТ задължава кмета на общината да издаде заповед, в която да определи служителите, които имат правата и задълженията на органи по приходите, като не изисква това да е поименно. В случай, че законодателят е искал това, нормата щеше да е записана именно по този начин. Липсата на законово задължение определянето на служителите да става поименно, обосновава извода за наличие на компетентност на главния инспектор „КРД“ в Община Варна, в случая М.К. за издаване на акта.

По отношение на възраженията за нарушение при връчването на акта, съдът, с оглед и изявлението на процесуалният представител на жалбоподателя в с.з. на 11.10.2023г., че не оспорва получаването на акта от доверителя му, намира, че това не е довело до ограничаване или нарушаване на правата на жалбоподателя, тъй като по жалбата му срещу него е налице произнасяне с Решение № МД-РШ-068/17.05.2023. на Директор на Дирекция „Местни данъци“ при Община Варна /л. 42-44 от делото/. Това, на какъв адрес е изпратен, съответно получен или отразено, че е получен акта би имало значение, ако се оспорва получаването, което в случая, както бе посочено не е сторено, точно обратното – заявено бе, че не оспорва подписа на жалбоподателя на разписката за връчване на акта и получаването му на датата, посочена в разписката.

При извършване на задължителната проверка по чл. 160 ал. 2 ДОПК, съдът констатира, че АУЗД е издаден от компетентен орган и в съответната форма, поради което обжалваният акт не страда от пороци влечащи неговата нищожност.

Съдът намира, че оспорения акт е издаден и в съответствие с материалноправните разпоредби на закона и не са допуснати нарушения, които да водят до нищожност.

АУЗД е издаден по реда на чл. 107 ал. 3 от ДОПК, съгласно който органът по приходите служебно издава акт за установяване на задълженията по декларация, при установяване на несъответствие между декларираните данни и данните, получени от трети лица и организации, след като е изчерпан редът по чл. 103, както и когато не е подадена декларация или задължението не е платено в срок и не е извършена ревизия. В случая са налице предпоставките за служебно издаване на акт, доколкото не е налице спор по делото, че жалбоподателят не е подал декларация по чл. 14 от ЗМДТ за притежаваното от него право на собственост върху недвижими имоти, един от които е и ПИ с идентификатор ****** по КК на район Аспарухово, община Варна. По делото няма спор, че жалбоподателят е собственик на имота, видно от представения по делото нотариален акт /л. 53-54 от делото/.

Съгласно чл. 10 ал. 1 от ЗМДТ, с данък върху недвижимите имоти се облагат разположените на територията на страната сгради и поземлени имоти в строителните граници на населените места и селищните образувания, както и поземлените имоти извън тях, които според подробен устройствен план имат предназначението по чл. 8 т. 1 от Закона за устройство на територията и след промяна на предназначението на земята, когато това се изисква по реда на специален закон. Съгласно разпоредбата на чл. 19 ал. 1 от същия закон, данъкът се определя върху данъчната оценка на недвижимите имоти по чл. 10 ал. 1 към 1 януари на годината, за която се дължи, и се съобщава на лицата до 1 март на същата година. За възникване на задължението за данък върху недвижимите имоти не е предвидено изискване за издаване на нарочен акт от орган на администрацията. 3адълженията за данък върху имот възникват по силата на закона, с осъществяване на визираните в правната норма факти - наличието на определеното в закона качество на обекта и на субекта, както и на изискуемата правна връзка между тях. Основната характеристика на данъците е тяхната законоустановеност по основание, размер и субекти. Съгласно чл. 11 ал. 1 ЗМДТ данъчно задължени лица за плащане на данък върху недвижими имоти са собствениците на облагаеми с този данък имоти, какъвто е жалбоподателят. Според чл. 107 ал. 3 пр. 3 ДОПК, вр. с чл. 4 ал. 1 ЗМДТ, акт за установяване на задължение по данни от декларация може да се издаде и служебно, когато това задължение не е заплатено в срок и не е подадена декларация, какъвто е процесният случай. Срокът за плащане на данъка е определен от закона и неговото изтичане не е поставено в зависимост от някакво действие на орган по приходите или друг служител на общинската администрация.

Спорният въпрос по делото е само един – дължим ли е данък за имота, който е земеделски. От заключението на вещото лице по допуснатата съдебно-техническата експертиза се установява, че имотът е включен в строителните граници на община Варна, което е прието и за безспорно по делото. Съгласно чл. 5 ал. 1 от Правилата и нормативите за прилагане на ОУП на община Варна, имотът е включен в урбанизираната територия. Това, че не е изработен за него ПУП – ПРЗ, въз основа на който да бъде променено предназначението му, не променя фактът, че имотът попада в урбанизирана територия.

За целите на данъчното облагане липсата на променено предназначение на земята е ирелевантно. Нормата на чл. 10 ал. 1 от ЗМДТ е ясна – „с данък върху недвижимите имоти се облагат разположените на територията на страната сгради и самостоятелни обекти в сгради, както и поземлените имоти, разположени в строителните граници на населените места и селищните образувания.“ Никъде не е посочено, че предназначението на имотите има значение за облагането им с данък. Единственото условие е да попадат в строителните граници на населените места. Изключението на ал. 3 по отношение на земеделските земи не е приложимо при условие, че земеделски имот е в строителните граници, тъй като съгласно чл. 2 от ЗСПЗЗ – „Земеделски земи по смисъла на този закон са тези, които са предназначени за земеделско производство и:

1. (доп. - ДВ, бр. 98 от 1997 г., бр. 68 от 1999 г., изм., бр. 99 от 2002 г.) не се намират в границите на урбанизираните територии (населени места и селищни образувания), определени с подробен устройствен план, или с околовръстен полигон;…“

Легалното определение за „територия на населеното място“ в § 5 т. 6 от ДР на ЗУТ е – „селищната територия, обхваната от границите му (строителните му граници), определени с устройствен план, без да се включва землището“. Специалният закон за устройственото планиране – ЗУТ, когато дава дефиниция на населено място не определя вида на устройствения план, с който се определят строителните му граници, поради което съдът не споделя становището, че за да се дължат данъци на имот, който е земеделски, трябва да има ПУП – ПРЗ, след което да му бъде променено предназначението. Логиката на данъчното законодателство е, че след като имаш имот в урбанизирана територия, дали ще му променяш или не предназначението, е без значение за дължимостта на данък за него, която се определя само от факта, че се намира в урбанизирана територия. Преценката за разширяване на строителните граници е направена при приемане на ОУП, който независимо, че няма пряко инвестиционно приложение определя устройствените зони на имотите, които от своя страна предопределят и устройственото им планиране с ПУП – ПРЗ. Законодателят обаче не е предпоставил задължението за данък върху имота от това дали за него има влязъл в сила подробен устройствен план, като такова изискване има само за имоти, които са извън строителните граници – чл. 10 ал. 1 предл. 2 от ЗМДТ, точно защото в противен случай – когато са в строителните граници такъв план не е необходим.

Налага се краен извод, че обжалваният индивидуален административен акт не страда от пороци, водещи до неговата нищожност по смисъла на чл. 146 от АПК, нито поради нарушения на процесуалните правила, нито поради съществено нарушения на материалния закон, поради което жалбата срещу него следва да се отхвърли като неоснователна.

При този изход на спора и своевременно направеното искане от процесуалния представител на ответната страна, на основание чл. 143 ал. 3 от АПК, вр. чл. 37 от Закона за правната помощ, оспорващият следва да бъде осъден да заплати в полза на Община Варна юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 /сто/ лева за настоящата инстанция, изчислен по реда на чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ и фактическата и правна сложност на делото.

По изложените съображения, съдът

Р Е Ш И:

ОТХВЪРЛЯ жалбата на В.Х.Х., ЕГН **********,*** срещу Акт за установяване на задължения /АУЗ/ № МД-АУ-7846-1/01.09.2022г., потвърден с Решение № МД-РШ-068/17.05.2023г. на Директора на Дирекция „Местни данъци“ при Община Варна, в частта за имот с идентификатор ****** по КК на район Аспарухово, Община Варна

ОСЪЖДА В.Х.Х., ЕГН **********,*** да заплати на Община Варна юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 /сто/ лева.

Решението може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния административен съд на Република България в 14-дневен срок от съобщаването му.

Съдия: