Р Е
Ш Е Н
И Е
Номер 261903 31.12.2020
година град Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД, IV граждански
състав, в открито съдебно заседание на втори декември две хиляди и двадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДЕЯН
ВЪТОВ
при участието на секретаря Диана Димитрова,
като разгледа докладваното от
съдията гр. дело № 4613 по описа на съда
за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са обективно кумулативно
съединени искове на К.Г.Ж., ЕГН ********** против „Файненшъл България“ ЕООД,
ЕИК *********, с правни основания чл. 55, ал. 1, предл. I ЗЗД и чл. 124,
ал. 1 ГПК, за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 386, 80 (триста
осемдесет и шест лева и 80 ст. ) лева, представляваща дадена без основание сума,
в периода 09.09.2019 г. – 06.04.2020 г., по нищожна клауза за възнаграждение по
сключения между страните възмезден договор за предоставяне на поръчителство от
07.08.2019 г. за обезпечение на вземанията на „Изи Асет Мениджмънт“ АД по
договор за потребителски заем/кредит № ***** от **.**.**** г. и отрицателен
установителен иск за недължимост на сумата от 144,72 (сто четиридесет и четири
лева и 72 ст.) лева, представляваща остатъчната сума от дължимото в полза на
ответника възнаграждение по договора за представяне на поръчителство от
07.08.2019 г.
В исковата ищецът молба се
твърди, че между страните сключен възмезден договор за предоставяне на поръчителство,
за обезпечение на вземанията по потребителски кредит между ищеца и трето лице.
Обоснова се, че клаузата, с която е договорено възнаграждение по този договор е
неравноправна. Договорът за
поръчителство е сключен в изпълнение на друга неравноправна клауза, като с него
се заобикалят разпоредбите на ЗПК и ЗЗП.
Развити са доводи, че тъй като ответникът е получил изпълнение въз
основа на неравноправнa клауза, то дадената сума подлежи на връщане, а
остатъчната сума не се дължи. Претендира разноски.
В законоустановения срок ответникът
възразява по основателността на предявените искове. Сочи, че същите са
недоказани, като отделно развива подробни съображения по същество на правния
спор.
Съдът, като съобрази наведените
от страните твърдения, оспорвания, доводи, възражения и доказателствата по
делото, приема предявените искове за допустими и основателни, по следните
съображения:
Установява се от приетите по
делото доказателства, че между страните е сключен възмезден договор за предоставяне на
поръчителство от 07.08.2019 г. за обезпечение на вземанията на „Изи Асет
Мениджмънт“ АД по договор за потребителски заем/кредит № ***** от **.**.**** г.
С него ищецът се е задължил да заплати на ответника сумата от 531.52 лева,
представляваща възнаграждение по договора за представяне на поръчителство /л.29/, който договор има обезпечителен характер спрямо договора за кредит.
Изпълнението е следвало да се осъществи чрез изпълнението на анюитените
погасителни вноски по договора за кредит, като сумата за възнаграждение на
поръчителя е инкорпорирана в погасителния план. Така полза на ответника е
платена сумата от общо 386,80 лева, което се установява от извлечението за
платените суми по обслужване на кредита /л.39/. Относно
характера на документа следва да се изтъкне, че същият е разписка - частен свидетелстващ
документ, тъй като между ответника и заемодателя по кредита е налице мандатно
правоотношение, по силата на което заемодателят е овластен да получи изпълнение
на вземането на ответника спрямо ищеца. Непогасеното възнаграждение възлиза на
сумата от 144,72 лева, която е предмет на отрицателния установителен иск.
При така установеното от
фактическа страна, ключов за изхода на делото от правна стана е въпросът, дали
клаузата, с която потребителят е поел задължение спрямо трето лице по възмезден
обезпечителен договор, поставен от заемодателя като условие за сключване на
договора за кредит, поражда права и задължения, т.е. дали тази клауза е
действителна.
Съдът приема, че клаузата на чл. 3, ал. 1 от
сключения между страните договор, с която е договорено възнаграждение за
осигурено поръчителство, е нищожна, поради установяването ѝ в
противоречие със закона и добрите нрави. На първо място следва да се посочи, че
съгласно уговорките, установени в договора за кредит, условие за отпускане на
финансовия ресурс, представлява обезпечаване на вземането на кредитодателя с
гаранция от трето лице, одобрено от страна на кредитора – заемодател. В тази
връзка възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство е
установено в полза на кредитодателя по договора за кредит, доколкото чрез
сключване на процесния договор, последното постъпва в неговия патримониум,
изводимо от приетия погасителен план. Така в разрез с нормите на
добросъвестността, е установено допълнително възнаграждение в полза на
заемодателя, под формата на скрит разход по кредита. С решение № 165/02.12.2016 г. на ВКС по т. д. № 1777/2015 г., I т. о., ТК
е разяснено, че добросъвестността, по принцип се свързва с общоприетите правила
за нравственост на поведението при осъществяване на търговските практики,
произтичащи от законите, обичая и морала, установен в даден етап от развитието
на човешкото общество, което е формирало конкретните етични норми при
изпълнение на задълженията и упражняване на правата на членовете на общност.
Следва да се посочи, че с договора за
поръчителство поръчителят се задължава спрямо кредитора да отговаря при
неизпълнение от длъжника. По отношение на кредитора той отговаря за чуждо
задължение и затова, ако плати, той има регрес срещу длъжника. Следователно и
доколкото по принцип договорът за предоставяне на поръчителство се сключва
между кредитора и поръчителя и по силата на последния в полза на кредитора се
поражда право да претендира вземането си от още едно лице, поело задължение
заедно с главния длъжник, няма пречка този договор да е установен като
възмезден, но такова задължение следва да се установи за обезпечения кредитор
като насрещна престация срещу поетото от страна на поръчителя задължение.
Дори и ако се напълно се
възприеме, развитата от ответника теза, че обезпечителният договор е отделен и
самостоятелен договор, който не може да бъде разглеждан в контекста на договора
за кредит, то би се поставил въпросът за правната същност на този договор.
В този аспект не
е ясно каква контра престация получава длъжника срещу поемането на подобно
задължение спрямо едно трето за договора за кредит лице – т.нар. „гарант“.
Длъжникът има качеството потребител както в отношенията с кредитора по заема,
така и в отношенията си с гаранта, които е търговско дружество, т.е. юридическо
лице търговец, който по занятие извършва обезпечителни сделки, като носи отговорност
за неизпълнение на чужди задължения. Правният статут на подобни юридически лица
е уреден в КЗ и те са застрахователи по смисъла на закона. Сключеният договор
за предоставяне на поръчителство, ако не би бил акцесорен договор, напълно
покрива правните характеристики на договора застраховка гражданска
отговорност. Лице, което срещу
възнаграждение отговаря за чужд дълг, като извърша сделки по занятие с
неограничен кръг лица, не е професионален „гарант“, а застраховател. Възнаграждението,
което това лице получава се нарича застрахователна премия, като при
настъпването на застрахователния риск -
ангажирането на отговорността на застрахования,
застрахователят не се суброгира в правата на кредитора. Това е така, тъй
като премията се дължи срещу носенето на риска от неплатежоспособността на
застрахования – длъжник. В случая не може
да се приеме, че ответникът би имал право на възнаграждение по сключения
договор, без да носи риск от неплатежоспособността на длъжника. При
квалификацията на правните сделки следва да се изходи от същността на поетите
права и задължения и преследваната от страните правна цел, а не от начина
по-който наименуван конкретен договор. Следователно дължимото възнаграждение
или е скрита възнаградителна лихва, която противоречи на добросъвестността, или
е скрита застрахователна премия, в полза на застраховател без лиценз, т.е.
противоречи на закона. Застрахователни сделки не могат да бъдат извършване от
лице без лиценз. Отделно дължимостта на това възнаграждение противоречи и на
императивната разпоредба на чл. 19, ал.
4 ЗПК, която предвижда, че годишният процент на разходите не може да бъде
по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България. Последицата от това противоречие е предвидено изрично в чл.
19, ал. 5 ЗПК – клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат
за нищожни. Възнаграждението също така и не фигурира като разход в ГПР по
кредита.
От изложеното, предвид
възприетата от съда недействителност на клаузата, с която в полза на ответника
е договорено възнаграждение, се налага извод за основателност на предявените
искове. Даденото по нищожната клауза подлежи на връщане на основание, чл. 55,
ал. 1, предл. I ЗЗД, като получено
без основание, а остатъчната сума не се дължи.
При този изход на делото,
отговорност за разноски носи ответникът. Ищецът е освободен от държавна такса,
като ответникът следва да бъде осъден да заплати държавна такса в размер на 100
лева – по двата иска. Адвокатското дружество, което представлява ищеца има
право на разноски по чл. 38 ЗА за осъществената правна защита и съдействие в
минимален размер, съобразно общата цена на предявените искове. Както е прието с
определение № 299 от 16.06.2017 г. по ч.
гр. д. № 2271 / 2017 г. на ВКС, IV г.о., макар и в
хипотезата на субективно съединени искове, когато по естеството си
исковете не се различават и усилията за
защита по всеки от тях са едни и същи, отговорността за разноски е единна, без
да е възможно отделните искове да бъдат разграничени. В случая исковете по чл.
55, ал. 1, предл. I ЗЗД и по чл. 124, ал. 1 ГПК са базирани на твърдения за недължимост на едно
общо вземане, част от което е платена, а друга се претендира неоснователно от
ответника. Ето защо ответникът следва да бъде осъден да заплати на процесуалния
представител на ищеца сумата от 300 лева за осъществената в производството
правна защита и съдействие.
Така мотивиран, РС-Пловдив
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА на основание чл.
55, ал. 1, предл. I ЗЗД „Файненшъл България“ ЕООД,
ЕИК ********* да заплати на К.Г.Ж., ЕГН ********** сумата от 386, 80 (триста осемдесет и шест лева и 80
ст. ) лева, представляваща дадена без основание сума, в периода 09.09.2019
г. - 06.04.2020г., по нищожна клауза за възнаграждение по сключения между
страните възмезден договор за предоставяне на поръчителство от 07.08.2019 г. за
обезпечение на вземанията на „Изи Асет Мениджмънт“ АД по договор за
потребителски заем/кредит № ***** от **.**.**** г.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание
чл. 124, ал. 1 ГПК, че К.Г.Ж., ЕГН **********
не дължи на „Файненшъл България“
ЕООД, ЕИК ********* сумата от 144,72
(сто четиридесет и четири лева и 72 ст.) лева, представляваща остатъчната
сума от дължимото в полза на ответника възнаграждение по чл. 3, ал. 1 от
сключения между страните договор за
представяне на поръчителство от 07.08.2019 г.
ОСЪЖДА „Файненшъл
България“ ЕООД, ЕИК ********* да заплати сумата от 100 (сто) лева – държавна такса по сметка на РС-Пловдив, както и да
заплати на основание чл. 38 ЗА сумата от 300
(триста) лева в полза на Адвокатско
дружество „Г.“, БУСТАТ № *******, с адрес: гр. П., ул. „Б. П.“ № * за
осъществената в полза на ищеца правна защита и съдействие.
Решението подлежи
на обжалване в двуседмичен срок от връчването му пред ОС-Пловдив.
СЪДИЯ: / П / ДЕЯН ВЪТОВ
ВЯРНО С ОРИГИНАЛА: Д. Д.