№ 3771
гр. София, 25.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на пети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Румяна М. Найденова
Гюлсевер Сали
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Гюлсевер Сали Въззивно гражданско дело №
20231100504341 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258-273 ГПК.
С решение №553 от 12.01.2023 г., постановено по гр. дело №13543/2022
г. по описа на Софийския районен съд, 90 състав, е признато за установено по
искове, предявени по реда на чл. 422 ГПК, че „М.Б.“ ЕООД дължи на „Р.Б.“
ЕАД на основание чл. 327, вр. чл. 318, вр. чл. 309а ТЗ, вр. чл. 86 ЗЗД сумата
от 18 140,32 лв., представляваща цена за доставени гъби по фактура
№А031117/13.05.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на заявлението по чл. 410 ГПК – 17.06.2020 г. до
окончателното погасяване на вземането; сумата от 1 531,85 лв.,
представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода от
15.05.2019 г. до 13.03.2020 г., като искът е отхвърлен за разликата над
уважения размер до пълния предявен размер от 2 005,51 лв. и за периода от
14.03.2020 г. до 15.06.2020 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 ГПК от 31.072020 г. по ч. гр. дело
№25017/2020 г. по описа на Софийския районен съд, 90 състав.
Срещу решението в уважителната част е постъпила въззивна жалба от
„М.Б.“ ЕООД. В жалбата се поддържа, че в тази част решението е неправилно
и необосновано , тъй като съдът неправилно е приел, че между страните е
налице неформален договор за покупко-продажба на гъби. Поддържа се, че не
са получавали и не са осчетоводявали фактура №А031117/13.05.2019 г., а
стоката описана в международната товарителница е била толкова
некачествена, че с ищеца са се уговорили да не я плащат изобщо. Сочи се, че
1
е било налице разминаване в количеството, за което било направено
ръкописно отбелязване върху самата товарителница, както и че не е била
договорена цена за същата. Според въззивника неподписана фактура от
насрещната страна не доказва наличието на договор и доколкото не е била
договорена покупна цена, която е съществен елемент на договора. Поддържа
се, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че след като договорът
за цесия е бил сключен след подаване на заявлението, то заявителят е имала
активна процесуална легитимация. Според въззивника в случай на
материално производство, настъпило в хода на процеса, новата страна може
да встъпи и да замести праводателя си само с негово съгласие. По изложените
съображения се иска обезсилване на решението като недопустимо, а при
условията на евентуалност отмяна на обжалваното решение като неправилно.
Претендират се разноски.
В законоустановения срок е постъпил отговор на въззивната жалба от
„Р.Б.“ ЕООД, с който оспорва същата като неоснователна и моли въззивния
съд да я остави без уважение. Оспорват се твърденията на въззивника за
недопустимост на иска, като се твърди, че, ако е спазен срокът по чл. 415
ГПК, искът може да бъде предявен и от цесионера. Поддържа се, че
обстоятелството, че между страните е налице облигационно правоотношение
по договор за покупко-продажба, е било обявено за безспорно, след
изявление от страна на ответника Въззиваемият излага довод, че е без
значение за дължимостта на цената осчетоводяване на фактурата, тъй като
цената за доставената стока се дължи по силата на договора за покупко-
продажба. По отношение на възраженията за качеството, въззиваемият
заявява, че стоката е получена без забележки. По изложените съображения се
иска потвърждаване на решението в обжалваните части и присъждане на
разноски в полза на въззиваемия за въззивното производство.
Софийският градски съд, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК срещу
подлежащ на обжалване акт от легитимирана страна, поради което е редовна
и допустима.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта му - в обжалваната част,
като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата
оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи
императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните - т.1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013
г. по тълк.дело № 1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС. Решението в отхвърлителната
част не е обжалвано и е влязло в сила, поради което не е предмет на
настоящата въззивна проверка.
Неоснователни са оплакванията на въззивника за недопустимост на
2
решението поради това, че искът по чл. 422, вр. чл. 415 ГПК е бил предявен
от цесионера „Р.Б.“ ЕАД, който е придобил процесното вземане с договор за
цесия от 24.07.2020 г., а заявлението е било подадено на 17.06.2020 г.
Както правилно е разяснено и от първоинстанционния съд, с
предявяването на иска е създадена висящност на исковия процес от момента
на подаване на заявлението, към който момент цедентът е носител на
спорното право, поради което същият не предявява чужди права пред съд. В
течение на делото той е праводател на прехвърленото спорно право и
първоначална страна по смисъла на чл. 226, ал. 1 ГПК. По тези съображения
искът би могъл да се предяви и от цесионера при спазване на срока по чл.
415, ал. 1 ГПК, който и по отношение на него тече от датата на връчване на
указанията на съда на цедента. В този смисъл и мотивите по т. 10б на ТР
№4/2014 г. по т. дело №4/2014 г. на ОСГТК на ВКС
Въззивният съд, при извършена проверка по реда на чл. 269, ал. 1 от
ГПК установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Ето защо
съдът дължи произнасяне по същество на спора в рамките на доводите,
заявени с въззивната жалба, съгласно нормата на чл. 269, предл. 2-ро от ГПК.
Предявени са обективно кумулативно съединени положителни
установителни искове по реда на чл. 422, вр. чл. 415 ГПК, за признаване за
установено, че „М.Б.“ ЕООД дължи на от „Р.Б.“ ЕАД на основание чл. 327,
вр. чл. 318, вр. чл. 309а ТЗ, вр. чл. 86 ЗЗД сумата от 18 140,32 лв.,
представляваща цена за 290 кг. гъби по фактура №А031117/13.05.2019 г.,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
заявлението по чл. 410 ГПК – 17.06.2020 г. до окончателното погасяване на
вземането; сумата от 2 005,51 лв., представляваща обезщетение за забава
върху главницата за периода от 15.05.2019 г. до 15.06.2020 г., за които суми е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от
31.072020 г. по ч. гр. дело №25017/2020 г. по описа на Софийския районен
съд, 90 състав.
Основният спорен въпрос между страните е наличието на облигационно
правоотношение по договор за покупко-продажба на стоки. Следва да се
отбележи, че доколкото се касае за договор за покупко-продажба с
международноправен елемент, приложение следва да намери Конвенцията на
ООН за договорите за международна продажба на стоки [CISG].
Тази конвенция се прилага за договори за продажба на стоки между
страни, чиито места на дейност са в различни държави, както е в настоящия
случай – между Република България и Република Турция.
Съгласно чл. 23 от Конвенцията, договорът се счита за сключен в
момента, когато приемането на предложението породи действие в
съответствие с разпоредбите на тази конвенция или с приеман по смисъла на
чл. 18 от същата.
Съгласно член 11 от Конвенцията, не е необходимо договор за
продажба да бъде сключен или доказан писмено; за него не важи и каквото и
да е друго изискване за форма. Той може да бъде доказан по всякакъв начин,
3
включително и със свидетели.
Договорът за международнатърговска продажба е консенсуален и
неформален, поради което сключването му предполага постигане на съгласие
между продавача и купувача относно съществените елементи на продажбата -
стока и цена, без да е необходимо обективиране на съгласието в писмена
форма. В случаите, когато страните са оформили продажбата чрез съставена
за целта фактура, фактурата съставлява доказателство за сключването на
договора и за породените от него права и задължения, но не е условие за
действителността му. Отсъствието на изискуеми от Закона за счетоводството
реквизити във фактурата само по себе си не е основание за отричане на
продажбеното правоотношение, тъй като поради неформалния характер на
продажбата преценката за сключване на договора не следва да бъде
ограничавана само до съдържанието на фактурата, а следва да се прави с
оглед на всички доказателства по делото, в т. ч. и на тези относно предприети
от страните действия по изпълнение на договора /получаване на стоката или
плащане на цената/, които при определени предпоставки могат да се
разглеждат като признания за съществуването на облигационната връзка.
Такова доказателство в настоящия случай е съставената между страните
товарителница за международен превоз по смисъла на Конвенция за договора
за международен автомобилен превоз на стоки (CMR), подписана от двете
страни за изпращане, респективно за получаване на стоките. Изводи в този
смисъл може да се направят и въз основа на събраните в хода на
производството гласни доказателства, чрез разпит на служителите на
ответното дружество.
Неоснователни са възраженията на въззивника и по отношение на
приложената по делото фактура.
Фактурата може да се приеме като доказателство за сключен договор за
търговска продажба на движими вещи, ако отразява съществените елементи
от съдържанието на сделката - вид на закупената стока, стойност, начин на
плащане, имена на купувача и продавача, респ. на техните представители,
време и място на сключване на продажбата; Дори фактурата да не съдържа
всички предвидени в Закона за счетоводството реквизити, в т. ч. и подпис на
купувача, или да е оспорена в процеса, съдът е длъжен да прецени
доказателственото й значение за удостоверените в нея факти заедно с всички
останали доказателства по делото, включително с извънсъдебното признание
на оспорващата страна, за каквото следва да се счита частичното плащане по
фактурата, вписването й в дневниците за продажби и покупки на продавача и
купувача, отразяването на стойността й в справките-декларации по ЗДДС и
ползването на данъчен кредит.
В настоящия случай фактура №А031117/13.05.2019 г. съдържа всички
необходими реквизити, изброени по-горе и съдържа всички съществените
елементи от съдържанието на сделката - вид на закупената стока, количество
и стойност /арг. от чл. 183 ЗЗД/.
Изводът за наличие на договорно правоотношение между страните се
потвърждава и от свидетелските показания на изслушаните пред
4
първоинстанционния съд свидетели. Същите са служители на дружеството –
ответник и споделят за доставена стока от техни партньори от Турция, от
което следва и извод за наличие на търговски отношения между страните.
По изложените съображения настоящата въззивна инстанция намира за
установено, че между страните е бил сключен договор за търговска продажба
за доставка на 890 кг. гъби на стойност 9 275 евро или 18 140,32 лв.
Съдът намира за неоснователни възраженията на въззивика относно
качеството на доставената стока.
Съгласно член 35 от Конвенцията, продавачът трябва да достави стока,
която съответства по количество, качество и описание на указаната в
договора и която е кондиционирана или опакована в съответствие с
изискванията на договора. Освен ако страните са уговорили друго, стоката не
е съобразна с договора, ако: а) не е пригодна за целите, за които стока със
същото описание обикновено се използва; b) не е пригодна за специалната
цел, за която продавачът е бил изрично или мълчаливо известен при
сключване на договора, освен ако обстоятелствата сочат, че купувачът не се е
доверил или е било неразумно за него да се довери на компетентността или
преценката на продавача; с) не притежава качествата на стоката, която
продавачът е представил на купувача като мостра или модел; d) не е
кондиционирана или не е опакована по начин, обикновено приет за такъв вид
стока, или ако такъв начин няма, по начин, годен да запази и защити стоката.
Продавачът не носи отговорност по букви от "а" до "d" на предходната точка
за която и да е несъобразност на стоката, ако при сключване на договора
купувачът е знаел или не би могъл да не знае за несъобразността.
Според разпоредбата на член 36, продавачът носи отговорност в
съответствие с договора и с конвенцията за всяка несъобразност, която
съществува, в момента, когато рискът преминава върху купувача, дори ако
несъобразността става видима по-късно. Продавачът също така носи
отговорност за всяка несъобразност, която възниква след момента, посочен в
предходната точка, и която се дължи на неизпълнение на което и да е от
неговите задължения, включително нарушаване на гаранцията, че за
определен срок стоката ще остане годна за нейното обикновено
предназначение или за някакво специално предназначение или ще запази
посочените качества или характеристики.
Разпоредбите на чл. 38 и чл. 39 от Конвенцията предвиждат, че
купувачът трябва да провери стоката или да предизвика нейната проверка в
срок толкова кратък, колкото е практически възможно съобразно
обстоятелствата. Купувачът изгубва правото да се позовава на
несъобразността на стоката, ако не уведоми продавача, посочвайки естеството
на несъобразността, в разумен срок, след като я е открил или е трябвало да я
открие.
В настоящия случай от представените по делото доказателства не се
установява купувачът да е уведомил продавача в разумен срок за
установеното несъответствие в качеството на стока.
5
Само за пълнота следва да се посочи, че дори да се приеме, че е налице
такова несъответствие, то това не освобождава автоматично купувача от
задължението да заплати цената, тъй като съгласно чл. 53 от Конвенцията,
купувачът е длъжен да плати цената на стоката и да приеме нейната доставка
в съответствие с изискванията на договора и на тази конвенция. Купувачът
трябва да плати цената в деня, който е определен или може да бъде определен
в съответствие с договора или с тази конвенция, без да е необходимо каквото
и да е искане или спазване на каквито и да са формалности от страна на
продавача /арг. от чл. 59/.
В този смисъл е и разпоредбата на чл.66, съгласно който погиването или
повреждането на стоката, след като рискът е преминал върху купувача, не го
освобождава от задължението да плати цената, освен ако погиването или
повреждането се дължи на действие или бездействие на продавача. Ако
договорът за продажба налага превоз на стоката и продавачът не е длъжен да
я предаде на определено място, рискът преминава върху купувача, когато
стоката бъде предадена на първия превозвач за изпращане на купувача
съобразно договора за продажба. Такъв е и настоящият случай, като превозът
на стоката е организиран чрез подписване на двустранна товарителница,
обективираща договор за международен превоз на стоки.
Съгласно чл. 46 от Конвенцията, ако стоката е несъобразна с договора,
купувачът може да поиска да бъде доставена стока в замяна само ако
несъобразността представлява съществено нарушение на договора и искането
за стока в замяна е направено или едновременно с уведомяването по чл. 39 ,
или в разумен срок след това. Ако стоката е несъобразна с договора,
купувачът може да поиска продавачът да отстрани несъобразността чрез
поправка, освен ако това е неразумно с оглед на всички обстоятелства.
Искането за поправка трябва да бъде направено или едновременно с
уведомяването по чл. 39 , или в разумен срок след това. Купувачът също така
може да прибегне до разваляне на договора в съответствие с правилата на чл.
49 и следващите от Конвенцията или да иска намаляване на цената в
съответствие с чл. 50.
В настоящия случай не се твърди и не се доказва купувачът да е
предприел някоя от така предоставените му възможности, а както вече беше
посочено, купувачът не е освободен от заплащане на стойността на
закупените стоки.
По така изложените съображения и доколкото съдът намира за
неоснователни възраженията на купувача, установи основателността на
предявената претенция по главния иск и неоснователността на насрещното
възражение за некачествена стока.
Съгласно правилата на Конвенцията, ако страна не плати цената или
друга сума, за която е в забава, другата страна може да иска лихва върху нея,
като си запазва правото да търси обезщетение, дължимо в съответствие с чл.
74. С оглед основателността на главната претенция, основателна в настоящия
случай се явява и акцесорната претенция за лихва върху главницата.
По така изложените съображения и поради съвпадение на крайните
6
изводи на двете съдебни инстанции, първоинстанционното решение следва да
се потвърди при правна квалификация на иска по чл. 54, вр.24, вр. чл. 1,§1, б.
„А“ от Конвенцията на Организацията на обединените нации относно
договорите за международна продажба на стоки.
По разноските:
Предвид изхода от спора и на основание чл. 78,ал.1 ГПК, право на
разноски има въззиваемата страна, която претендира адвокатско
възнаграждение в размер на 1 000 лв. за изготвяне на въззивна жалба и 2 500
лв. за процесуално представителство по въззивното производство. Срещу
възнаграждението е възразено по реда на чл. 78,ал.4 ГПК, което съдът намира
за основателно.
На съда е служебно известна практиката на Съда на Европейския съюз
по дело C‑438/22, с която изцяло е съобразена и практиката на Върховния
касационен съд, съгласно която посочените в Наредба №1/2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения размери на
адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при
определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда
/Определение № 50015/16.02.2024 г., постановено по т.д. № 1908 по описа за
2022 г. на ВКС/. Съдът, като взе предвид липсата на правна и фактическа
сложност по делото, броя на проведените съдебни заседания /само едно/,
както и обстоятелството, че пред настоящата инстанция не са допуснати и
събрани нови доказателства, намира, че претендираният размер е прекомерен,
поради което следва да бъде намален на основание чл. 78,ал. 5 ГПК до сумата
от 1 000 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №553 от 12.01.2023 г., постановено по гр.
дело №13543/2022 г. по описа на Софийския районен съд, 90 състав в
обжалваната част, при правна квалификация на иска по чл. 54, вр.24, вр. чл.
1,§1, б. „А“ от Конвенцията на Организацията на обединените нации относно
договорите за международна продажба на стоки.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78,ал.1, вр. ал. 5 ГПК, „М.Б.“ ЕООД, ЕИК
****, със седалище и адрес на управление, гр. София, бул. **** да заплати на
„Р.Б.“ ЕООД /в качеството на частен правоприемник на „Бъйъкоглу гъда
тирузъм, иншаат, маденджилик, текстил, санайи ве дъш тиджарет лимитед
ширкети“, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр. Пловдив, ул.
**** сумата от 1000 лв. – адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство пред въззивната инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по
аргумент от чл. 280, ал.3, т. 1 пр. 2 ГПК.
7
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8