Р Е Ш
Е Н И Е
№……………/06.04.2022 г., гр. София
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав,
в публично съдебно заседание на първи декември през 2021 година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА
ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ НАЙДЕНОВА
мл.съдия СТОЙЧО ПОПОВ
секретар Алина
Тодорова, като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско дело
номер 10450 по описа
за 2020 година, и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.
С решение № 69850 от 16.03.2020 г., постановено по гр.д. №
41826/2019 г. на СРС, 124 състав, е осъдена
на основание чл. 2, ал. 1, т. 4 ЗОДОВ С.Д.НА В.Р. (СДВР) да заплати на Ц.М.К. сумата от 500 лв.,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от ищеца в
резултат на привличането му като извършител на действия представляващи акт на
дребно хулиганство, за които в последствие е бил оправдан с влязло в сила
решение по НАХД No 9730/2017 г. по описа на СРС, 18 състав, ведно със законната
лихва от 13.06.2017 г. до окончателното й изплащане, като е отхвърлен иска за
разликата до пълния му предявен размер от 2000 лв. като неоснователен. С решението
първоинстанционният съд се е произнесъл и относно разноските, дължими от
ответника СДВР към ищеца за държавна такса 2,50 лв., и към пълномощника на
ищеца адв.Н.С. за адвокатско възнаграждение по
чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 1, т. 2 ЗАдв в размер на 100 лв.
Решението е обжалвано с въззивна жалба от ответника
СДВР в частта, в която искът е бил уважени, респ. и произтичащата от това
отговорност за разноските. Оплакванията се отнасят до необоснованост на извода
на първоинстанционния съд за наличие на причинна връзка между отменения акт по
УБДХ и настъпили неимуществени вреди за ищеца, за което счита да не са били
ангажирани от ищеца доказателства. Излага доводи, че изпитвани от ищеца стрес,
безпокойство, страх и негативни емоции, се доказвали със съответни медицински
документи и експертизи, каквито не били ангажирани от ищеца, а от показанията
на разпитания свидетел –приятел на ищеца, не се установявало в какво се
характеризират негативните емоции при ищеца. Наред с това сочи, че
производството по УБДХ е приключило за 2 дни, съдебното решение е влязло в сила
след още 2 дни, при което нямало как за 2 дни случилото се съществено да се е
отразило върху психическото и емоционално състояние на ищеца, още по-малко пък
на работата му, особено поради липсата на доказателства за трудова заетост през
периода 07.06.2017 г. - 09.06.2017 г. и че евентуално е отсъствал от нея. Във връзка с това, счита че неправилно съдът
приема, че сумата от 500 лв. представлява справедлив паричен еквивалент на
претърпени от ищеца неимуществени вреди, тъй като по делото не се доказали каквито и да е настъпили увреждания, имащи трайни последици за
психическото и физическото състояние на ищеца, както и извънредни промени в
начина му на живот. Излага
оплаквания в този смисъл за нарушаване принципа на справедливост, залегнал в
чл. 52 от ЗЗД. Твърди и процесуално нарушение от първоинстнационния съд, поради
необсъждане възражението на ответника за съпричиняване на вредата от ищеца
според чл. 5 от ЗОДОВ, тъй като намира и за установено по делото, че
ищецът сам се е поставил в ситуация, в която е нарушил обществения ред, видно
от приетото по делото решение от 09.06.2017 г. на СРС, НО, 18-ти състав,
постановено по нахд № 9730/2017 г., в което съдът приема, че е налице дребно
хулиганство, но отменя акта на основание чл. 28 от ЗАНН - маловажен случай, което
сочело на укоримо поведение от страна на ищеца, за което трябва да има
генерална превенция, а не то да бъде толерирано и заплащано. Претендира
разноски за защита от юрисконсулт.
По изложените във въззивната
жарлба оплаквания относно произнасянето на СРС по разноските, е постановено от
първоинстанционния съд определение по чл.248 от ГПК от 17.03.2021 г., с което първоинстанционният съд е оставил без
уважение искането на ответника СДВР за изменение на решението в частта за
разноските. Това определение не е необжалвано и е влязло в сила, при което разноските
се считат така, както са присъдени с решението.
Въззиваемата страна – ищец Ц.М.К. чрез пълномощник адв. адв.Н.С., оспорва жалбата с
писмен отговор, с възраженията, че не е
налице сочената от жалбоподателя неправилност и обоснованост на решението.
Намира, че отмяната на акта по УБДХ сочи на липса на извършено от ищеца
противообществено деяние, доказани са търпените от ищеца неимуществени вреди,
независимо от периода от време, а съдебномедицинска експертиза не е необходима,
тъй като не се твърдят толкова сериозни вреди, за които да се налага лечение в
психиатрично заведение.Моли жалбата да се остави без уважение, претендира
разноски за въззивната инстанция за адвокатско възнаграждение за адв.С. за
оказаната безплатна правна помощ съгласно чл.38 от ЗАдв.
За контролиращата страна в процеса- П. на Република
България, прокурор Кайнакчиева изразява становище в откритото съдебно заседание
пред въззивния съд, че жалбата е основателна, че е установено правонарушение от
страна на ищеца, макар да е освободен от наказателна отговорност, при което
ответникът се освобождава от отговорност, евентуално размерът на обезщетението
следва да се намали поради съпричиняване, съгласно разпоредбите на чл.5, ал.1
от ЗОВОД евент. чл.5, ал.2 от ЗОДОВ.
Софийски градски съд, действащ като въззивна
инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира
следното по предмета на въззивното производство:
Първоинстанционното
решение е валидно, а в обжалваната част и допустимо, тъй като има съдържанието
по чл.236 от ГПК и съдът се е произнесъл съобразно предявената с исковата молба
претенция, сочеща на искане за обезщетение по ч.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ- вреди от
незаконно обвинение поради оправдаване на лицето, както правилно е квалифициран
иска от първоинстанционния съд.
В частта, в която
искът за обезщетение за имуществени вреди е бил частично отхвърлен по размер,
както и исковете за лихви за забава са били частично отхвърлени по размер,
решението не е обжалвано, влязло е в сила и не е предмет на въззивна проверка
по допустимост и правилност.
Предмет на настоящето производство е
предявеният от Ц.М.К. срещу СДВР иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 4 ЗОДОВ за присъждане на сумата от 2000 лв., представляваща обезщетение за
неимуществени вреди, претърпени от ищеца в резултат на привличането му като
извършител на действия представляващи акт на дребно хулиганство, за които в
последствие е бил оправдан с влязло в сила решение по нахд № 9730/2017 г. по
описа на СРС, 18 състав. Ищецът твърди,
че както по време на задържането му, така и по време на цялото
административно-наказателното производство, ищецът се намирал в състояние на
непрекъснат стрес, страх, изпитвал срам и унижение.
Ответникът СДВР оспорва предявените искове по
основание и размер. Намира за недоказано настъпването на неимуществените вреди
за ищеца, Вредите, за които се претендира обезщетение, не са пряка и
непосредствена последица от незаконното обвинение. Оспорва размера на
обезщетението за неимуществени вреди като значително завишен е оглед твърдините
вреди.
При произнасянето си по
правилността на обжалваното решение, съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до
релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на
процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти и приложимите материално правните норми,
както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори
ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.
Първоинстанционният
съд е изложил фактически констатации и правни изводи, основани на събраните и
неоспорени по делото писмени доказателства и свидетелски показания, относно наличие
на предпоставките за ангажиране отговорността на СДВР за вреди от налагане на
административно наказание, когато лицето е било оправдано, за претърпени
неимуществени вреди от ищеца поради това
незаконно обвинение, сочени в исковата молба, поради което е приел, че искът за сумата от 500
лв. е основателен, с лихвата за забава от влизане в сила на решението на съда
за оправдаване на ищеца. Изложените от първоинстанционния съд с решението в
обжалваните части фактически и правни изводи
въззивният съд споделя и на основание
чл.272 от ГПК препраща изцяло към мотивите на първоинстанционното решение в
обжалваните части, които приема като свои мотиви. Във въззивното
производство не са ангажирани нови доказателства, поради което не се налага
промяна във фактическите и правни изводи, направени от първоинстанционния съд в
обжалваните части на решението.
В допълнение и по
повод оплакванията с въззивната жалба, въззивният съд намира следното:
В случая няма спор,
че на 07.06.2017 г. ищецът е задържан от
служители на 04 РУ СДВР за срок от 24 часа и в последствие на основание чл. 2
УБДХ, е съставен Акт за констатиране на дребно хулиганство, в който ищецът е
обвинен в това, че на 07.06.2017 г. около 19:35 часа в гр. София, на пл. „*******в
градинката на НДК, в близост до бул. „Витоша“ и бул. „Скобелев“, полицейски
екип в състав от четирима служители са забелязали ищеца да уринира на
обществено място, като с това си действие е нарушил обществения ред и
спокойствието както на служителите, така и на преминаващите граждани и с тази
си проява е изразил явно неуважение към обществото и служителите на МВР. С
влязло в сила решение от 09.06.2017 г., постановено по нахд № 9730/2017 г. по
описа на СРС, 18 състав, нарушителя Ц.М.К. е оправдан по така повдигнатото му
обвинение в извършване на дребно хулиганство, поради маловажност на случая.
Неоснователни са
правните доводи на СДВР недоказаност на
претърпените от ищеца неимуществени вреди вследствие на незаконното обвинение. Установен
е фактът на причинените на ищеца неимуществени вреди, изразяващи се в морални
болки, стрес и унижение поради воденото срещу него административно-наказателно
производство и евентуалното наказание. Нормално е повдигането на обвинение
срещу ищеца за нарушение на обществения ред по реда на УБДХ и воденото административно-наказателно
дело, да са му причинили притеснения, неудобства, стрес и негативни
преживявания, за установяване наличието на които ищецът не и необходимо да
провежда нарочно доказване по смисъла на чл.154 от ГПК, доколкото същите се
презумират като уронващи личната самооценка и достойнство на човека, причиняват
негативни емоции, стрес, неудобства и притеснения в социален аспект, проявлението
на които се презумира поради опитните правила и нормалната житейска логика.
Въпреки това, ищецът е ангажирал и
гласни доказателства за тези неимуществени вреди- показанията на свидетеляС.съдържат
сведения за негативните последици от обвинението върху психиката на ищеца. Тези
показания следва да бъдат ценени като ясни, последователни и житейски логични,
те представляват допустими доказателствени средства, като преценката на
доказателствената им стойност е послужила за опора на правилни изводи на
първоинстанционния съд относно един от правопораждащите спорното право факти -
настъпването на горепосочените преки и непосредствени вреди. По делото не се
твърди ищецът да е претърпял вреди, които значително да надвишават тези, които
следват по човешка презумпция, тоест няма данни ищецът да е бил дискредитиран в
обществото и невъзвратимо да е променил начина си на живот, нито се твърди
такива, които да сочат на влошаване на здравето на ищеца, при което оплакването
на въззивника за липса на доказване на вреди със съдебно-медицинска експертиза,
се явява неоснователно.
Не може и да се
приеме доводът на въззивника за съпричиняване от страна на ищеца по смисъла на
чл.5, ал.1 или ал.2 от ЗОДОВ- което макар и да не е обсъдено от
първоинстанционния съд, не се отразява на правилността на крайния решаващ извод
за размера на обезщетението. Предвид обстоятелството, че ищецът е оправдан, е
налице основанието за ангажиране отговорността на Държавата чрез МВР- в случая
СДВР, за незаконно производството по така повдигнатото и поддържано обвинение
за нарушение по УБДХ. След като
извършителят не се наказва поради маловажност на деянието, както и поради
приетото в мотивите на решението по нахд № 9730/2017 г. по описа на СРС, 18
състав, че не се касае в случая за явно
неуважение към обществото или към органите на МВР, то не може да се счита, че е
налице административно нарушение по смисъла на чл.1, ал.3 от УБДХ, вр. чл.9,
ал.2, вр. чл.6 от ЗАНН.
Справедливостта, като
законов критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва
освен тяхната общовалидна значимост за всяко човешко същество, така и конкретни
факти, свързани със стойността, която те са имали за личността на увредения (в
този смисъл решение № 55/11.03.2013 г. по гр. д. № 1107/2012 г., ІV г. о.). Понятието
"справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То
е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи
обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне размера
на обезщетението /т. 2 от Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС/,
като например - характер и степен на увреждането, начин и обстоятелства, при
които е получено, вредоносни последици, тяхната продължителност и степен на
интензитет, възраст на увредения, неговото обществено и социално положение. В
частност следва да бъдат отчетени, от една страна, кратката продължителност на
воденото срещу него производство по УБДХ, имаща отношение тази продължителност
и към продължителността и интензивността на психическия дискомфорт, тежестта на
обвинението, което не е тежко, възрастта на пострадалия, социалното му
положение, съдебното му минало, установените от свидетеляС.за около 7-8 месеца
изпитвани притеснения и неудобства, въззивният съд намира, че не са налице
обстоятелства, сочещи на прекалено ниска степен на увреждане. Поради това СГС
приема, че размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, който би
удовлетворил обществения критерий за справедливост при съществуващите в
страната обществено-икономически условия на живот, с оглед на конкретните
обстоятелства по делото, следва да бъде определен на 500 лева, до който и
размер главната претенция се явява основателна.
Поради съвпадане на изводите на двете съдебни инстанции,
решението в обжалваната част следва да се потвърди.
По разноските за въззивната инстанция :
Поради отхвърляне на
жалбата на ответника, пълномощникът на ищеца адв.С. по аргумент от чл.78, ал.1,
вр. чл.38, ал.2 от ЗАдв, има право на адвокатско възнаграждение за оказаната от
нея на ищеца безплатна правна защита пред въззивния съд, основание за което е
уговорената безплатна защита по делото на основание чл.38, ал.1, т.2 от ГПК с
договора между ищеца и адв.С. от 14.06.2018г. Размерът на адвокатското
възнаграждение, предвид обжалвания интерес, се определя съгласно чл.38, ал.2,
вр. чл.36, ал.2 от ЗАдв, на минимума от 300 лв. съгласно действащата норма на
чл.7, ал.2, т.1 от НМРАВ на Висшия адвокатски съвет по чл.36, ал.2 от ЗАдв.
Воден от горните
мотиви, СГС
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение решение
№ 69850 от 16.03.2020 г., постановено по гр.д. № 41826/2019 г. на СРС, 124
състав, В ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ, В КОЯТО е осъдена на основание чл. 2, ал. 1, т. 4 ЗОДОВ С.Д.НА В.Р. да заплати на Ц.М.К. сумата от 500 лв., представляваща
обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва от 13.06.2017 г.
до окончателното й изплащане, и в частта за разноските.
ОСЪЖДА С.Д.НА
В.Р., гр. София, ул. *******№ 5, да заплати на адв. Н.С. от САК, на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 1, т. 2 ЗАдв, сумата от 300лв. адвокатско възнаграждение за
защита пред въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО e окончателно съгласно чл.280, ал.3,
т.1, предл. първо от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.