Р Е Ш Е
Н И Е
№……..
гр.
София, 21.09.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІII - В въззивен състав, в публично
съдебно заседание на двадесет и четвърти март две хиляди двадесет и втора
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ:
ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл. съдия
ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря Цветелина Пецева, като
разгледа докладваното от младши съдия Симеонова в. гр. д. № 4302 по описа на
съда за 2020 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 248169 от 18.10.2019 г. по гр. д. № 13235/2019 г., Софийският
районен съд, III ГО, 141 състав, е признал за установено, че Д.М.Г.,
ЕГН ********** дължи на „С.в.“ АД, ЕИК ******на
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр.
чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 198о, ал. 1 от Закона за водите /ЗВ/ сумата
от 510,12 лв., представляваща общия размер на вземанията, претендирани от Д.М.Г.
като дължими за периода от 08.03.2012 г. до 02.09.2018 г. за предоставяне на
месечни ВиК услуги в обект - ап. 199, находящ се в гр. София, ж. к. „******,
ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на заявлението по
чл. 410 ГПК /20.09.2018 г./ до окончателното й изплащане, и на правно основание
чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86 ЗЗД сумата от 107,65 лв., представляваща
обезщетение за забава за периода от 20.09.2015 г. до 02.09.2018 г. върху
просрочената главница, по предявени искове от „С.в.“ АД срещу Д.М.Г., за които суми е издадена
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 02.10.2018 г. по ч. гр. д. № 61614/2018
г. по описа на СРС, 141 състав, като са отхвърлени исковете с правно основание
чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 198о, ал. 1 от Закона
за водите за разликата над 510,12 лв. до пълния предявен размер от 2286,29 лв.,
и с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86 ЗЗД за разликата над 107,65
лв. до пълния предявен размер от 698,05 лв. и за периода от 08.04.2012 г. до
19.09.2015 г. Осъдена е Д.М.Г. да заплати на „С.в.“ АД на основание чл.78, ал. 1 ГПК сумата от 81,10 лв., съдебно – деловодни разноски в исковото производство,
и сумата от 27,73 лв., представляваща съдебно – деловодни разноски в
производството по ч. гр. д. № 61614/2018 г. по описа на СРС, 141 състав.
Осъдено е „С.в.“ АД да заплати на Д.М.Г. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от
396,50 лв., представляваща разноски за адвокатско възнаграждение в исковото
производство, и сумата от 198,25 лв., представляваща съдебно – деловодни
разноски в производството по ч. гр. д. № 61614/2018 г. по описа на СРС, 141 състав.
В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК срещу решението в частта, с която са уважени предявените исковe, е постъпила въззивна жалба от ответницата Д.М.Г., чрез адвокат В.М., с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Излагат се съображения, че докладът по чл. 146 ГПК е неточен и непълен, като неправилно съдът е приел, че ответницата не оспорва количеството и обема на доставени ВиК услуги. В нарушение на съдопроизводствените правила съдът е назначил съдебно – счетоводна експертиза, която е изцяло формулирана от съда в нарушение на диспозитивното и състезателното начало. Поддържа се, че вещото лице е основало заключението си само на представени от ищеца документи - фактури и справка по партида с кл. № **********, които са частни свидетелстващи документи и не се ползват с материална доказателствена сила за удостоверените в тях правнорелевантни факти, от експертизата не може да се установи дали ищецът е доставил на ответницата описаното в процесните фактури количество ВиК услуги. Освен това, от представените от ответницата фактури № **********/04.11.2015 г., № **********/03.12.2015 г., № **********/06.01.2016 г. и № **********/03.02.2016 г. са приспаднати суми от текущо дължимото на съответния месец. Ответницата не е извършвала плащане по тези фактури, тъй като е счела, че се извършва прихващане на надплатено количество доставени ВиК услуги, съгласно чл. 35, ал. 4 от Общите условия на ищеца. Излагат се съображения, че с платежно нареждане от 15.10.2014 г. ответницата е платила 1825,06 лв., с която сума е погасила всичко дължимо за периода 03.10.2011 г. – 05.09.2014 г. за клиентски № 3061024 (стар). В разрез с чл. 37 ОУ ищецът не е отразил правилно постъпилите суми с извършеното плащане на 15.10.2014 г., отнесъл го е за погасяване на стари задължения, не е ясно на коя дата е закрита „съдебна договорна сметка“ № **********, защо на 04.07.2018 г. са отписани 585,61 лв. от текущото дължимо от ответницата, защо при текуща дължима сума от 23,54 лв. е начислена лихва за забава в размер на 662,58 лв. Без основание ищецът е откривал „съдебна договорна сметка“ и е начислявал по нея суми, които не се дължат от ответницата за процесния период поради извършено плащане. Твърди се, че счетоводството на ищеца по процесната партида не е водено редовно. В заключение се сочи, че ищецът не е установил периода и реално консумираната услуга, както и нейната цена. Моли се за отмяна на решението в обжалваната част и за отхвърляне на предявените искове. Претендират се разноски.
В срока за отговор на въззивната жалба, такъв не е постъпил от „С.в.“ АД.
Първоинстанционното решение в частите, с които са отхвърлени исковете с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл.
198о, ал. 1 от Закона за водите за разликата над 510,12 лв. до пълния предявен
размер от 2286,29 лв., и с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86 ЗЗД
за разликата над 107,65 лв. до пълния предявен размер от 698,05 лв. и за
периода от 08.04.2012 г. до 19.09.2015 г. и „С.в.“ АД е осъдено да заплати на Д.М.Г.
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 396,50 лв., представляваща разноски за
адвокатско възнаграждение в исковото производство и сумата от 198,25 лв.,
съдебно – деловодни разноски в производството по ч. гр. д. № 61614/2018 г. по
описа на СРС, 141 състав, не е обжалвано от ищеца, поради което е влязло в
сила.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна
следното:
Въззивната жалба е допустима - подадена е
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна в процеса, срещу
първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради
което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество, възззивната жалба
е неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част. По останалите въпроси въззивният
съд е ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато
следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи
служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по
тълк. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС.
Настоящият състав на въззивния съд намира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната част, не е допуснато нарушение на императивни правни норми, поради което съдът дължи произнасяне по съществото на правния спор в рамките на заявените с въззивната жалба доводи, съобразно нормата на чл. 269, изр. второ от ГПК.
Въззивният съд приема, че първоинстанционното решение в обжалваната част е и правилно, като с оглед изложените във въззивната жалба оплаквания съдът приема и следното:
Предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно съединени искове са с правно основание чл. 79, ал. 1, вр. чл. 200 ЗЗД, вр. чл. 198о, ал. 1 от Закона за водите /ЗВ/ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Ищецът в първоинстанционното производство „С.в.“ АД е депозирал заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК с вх. № 3074061 от 20.09.2018 г. срещу Д.М.Г., по което е образувано ч. гр. д. № 61614/2018 г. по описа на СРС, 141 състав, по което на 02.10.2018 г. е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за сумите: 2286,29 лв. – неизплатена сума за потребена вода за периода 08.03.2012 г. – 02.09.2018 г. за имот, находящ се на адрес: гр. София, ж. к. „******, кл. № **********, ведно със законната лихва от 20.09.2018 г. до изплащане на вземането, мораторна лихва в размер на 698,05 лв. за периода 08.04.2012 г. – 02.09.2018 г. и 109,69 лв. – разноски по делото, въз основа на договорни отношения, които до 01.09.2006 г. са реализирани чрез неформален договор за доставка и пречистване на вода, а след 01.09.2006 г. са регламентирани с Общите условия на „С.в.“ АД.
В срока по чл. 414, ал. 2 ГПК длъжникът в заповедното производство е подал възражение по образец, в което е посочено, че не дължи изпълнение на вземането по издадената заповед за изпълнение, тъй като процесното задължение е заплатено преди подаване на заявлението по чл. 410 ГПК. При наличие на валидно възражение, породило своите правни последици, в срока по чл. 415, ал. 2 ГПК заявителят е предявил установителни искове с предмет вземанията, за които в негова полза е издадена заповедта за изпълнение на парично задължение по посоченото дело, които искове са процесуално допустими.
Съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест в процеса по чл. 154, ал. 1 ГПК по иска за главница в тежест на ищеца е да проведе пълно и главно доказване, че между страните е съществувало валидно облигационно правоотношение по повод доставка, отвеждане и пречистване на питейна вода за процесните имот и период, както и че ищецът реално е изпълнил задълженията си по договора - доставил е ВиК услуги на ответницата в твърдяното количество, равняващо се на претендираната сума. По иска за лихва ищецът следва да докаже съществуването и размера на главния дълг, изпадането на ответницата в забава и размера на обезщетението за забава. При установяване на тези обстоятелства, в тежест на ответницата е да докаже възражението си, че процесните суми са били заплатени.
Съгласно чл. 193 от Закона за водите, обществените отношения, свързани с услугите за водоснабдяване и канализация, се уреждат със Закона за регулиране на водоснабдителните и канализационните услуги, при спазване изискванията на този закон.
Съгласно разпоредбата на чл. 198о от Закона за водите /ЗВ/
стопанисването, поддържането и експлоатацията на ВиК услуги на
потребителите срещу заплащане, се извършват от ВиК оператори по реда на Закона за водите и на Закона за
регулиране на водоснабдителните и канализационните услуги /ЗРВКУ/.
Съгласно чл. 2 ЗРВКУ ВиК
оператори са всички предприятия с предмет на дейност извършване на
ВиК услуги.
Съгласно чл. 1, ал. 2 ЗРВКУ водоснабдителните и канализационните
/ВиК/ услуги по ал. 1 са услугите по пречистване и доставка на вода за
питейно-битови, промишлени
и други нужди, отвеждане и пречистване
на отпадъчните и дъждовните води от имотите на потребителите в урбанизираните
територии /населените места и селищните образувания/, както и дейностите по
изграждането, поддържането и експлоатацията на водоснабдителните и
канализационните системи, включително на пречиствателните станции и другите
съоръжения, като съгласно чл. 12 ЗРВКУ цените за доставка, отвеждане, пречистване
на водите и присъединяването на потребители към водоснабдителни и
канализационни системи се регулират от КЕВР.
Съгласно разпоредбата на чл. 203 ЗВ потребителите
дължат плащане на потребените от тях ВиК услуги.
Съгласно § 1, т. 2, б. „а“
и „б“ от ДР на Закона за регулиране на водоснабдителните и
канализационните услуги, „потребители“ по смисъла на закона са
юридически или физически лица - собственици или ползватели на съответните
имоти, за които се предоставят ВиК услуги; юридически или физически лица -
собственици или ползватели на имоти в етажната собственост. В същия смисъл е и
разпоредбата на чл. 3, ал. 1, т. 2 от Наредба № 4/14.09.2014 г. за условията и
реда за присъединяване на потребителите и за ползване на водоснабдителните и
канализационните системи /Наредба № 4/, според която потребители на
ВиК услуги са собствениците и лицата, на които е учредено вещно право
на строеж или право на ползване на жилища и нежилищни имоти в сгради - етажна
собственост.
С посочените разпоредби са определени нормативно лицата, с които се
счита сключен неформалният договор за доставка на ВиК услуги. Договорът има
съдържанието, определено в чл. 8 от Наредбата, установено в утвърдените от
ДКЕВР общи условия /ОУ/ на доставчика на ВиК услуги. За да се приеме, че
между страните по делото е налице валидна облигационна връзка е достатъчно
ищецът да докаже, че ответницата е собственик, суперфициар или вещен ползвател
на процесното жилище, за което е доставено претендираното количество вода.
Съгласно чл. 8 от Наредба № 4 получаването на ВиК услуги се
осъществява при публично известни Общи условия, предложени от оператора и
одобрени от собственика /собствениците/ на водоснабдителните и канализационните
системи или от оправомощени от него /тях/ лица и от съответния регулаторен
орган, които Общи условия се публикуват в един централен и местен ежедневник и
на интернет - страница на оператора, влизат в сила един месец след
публикуването им, но потребителят има право в 30 - дневен срок от влизането им
в сила да предложи специални условия, които ще обвързват страните, ако
операторът ги приеме, а при неприемането им - важат Общите условия.
Според чл. 40, ал. 1 от Наредбата услугите ВиК се заплащат по цени, определени по реда на Закона за регулиране на водоснабдителните и канализационните услуги. При неспазване на сроковете за плащане на изразходваното количество вода, определени в общите условия и договорите, се заплаща законна лихва по реда на чл. 86, ал. 2 ЗЗД.
В конкретния случай по делото не се спори, че ищецът е търговско
дружество с предмет на дейност водоснабдяване, канализация и пречистване на
вода, т. е. „оператор на ВиК услуги“ по смисъла на чл. 2 ЗРВКУ и чл. 2 от Наредба
№ 4.
Между страните са отделени като безспорни по реда на чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК с доклада по делото обстоятелствата, че ответницата Д.М.Г. има качеството на потребител на ВиК услуги за описания в исковата молба имот и за спорния период, по възникнало между страните облигационно правоотношение, че в процесния период ищецът е доставял ВиК услуги в претендираните количества в посочения обект, чиято стойност възлиза на претендираните суми.
В открито съдебно заседание на 01.10.2019 г. докладът по чл. 146 ГПК е приет без възражения от страните, в самия отговор на исковата молба ответницата Д.Г. не е оспорила качеството си на потребител на ВиК услуги, количеството и стойността на доставените до имота ВиК услуги през процесния период /такова оспорване е заявено за първи път едва с писмената защита пред първоинстанционния съд/, поради което оплакванията ѝ в тази насока, релевирани във въззивната жалба, са преклудирани. Ето защо районният съд правилно е приел, че до имота на ответницата са доставяни претендираното количество ВиК услуги през процесния период, чиято стойност възлиза на исковите суми. Следва да се посочи, че с извършените плащания ответницата извънсъдебно е признала доставката, съответно ползването на ВиК услуги през процесния период в процесния имот.
Не е налице и нарушение на съдопроизводствените правила, на диспозитивното начало и на състезателното начало в гражданския процес с назначаването от съда на съдебно – счетоводна експертиза, тъй като такава е поискана своевременно от ищеца с исковата молба, с конкретно поставени задачи - за изчисление на дължимите суми за процесния период 08.03.2012 г. – 02.09.2018 г. по партида с клиентски № ********** с посочване как са формирани те и в какъв размер са; съдът е съобразил и възраженията на ответницата, задължавайки вещото лице да вземе предвид и извършените плащания за процесния абонатен номер и приспадне плащанията от установените като дължими суми за съответния период. С това в най-голяма степен са били защитени правата на ответницата. Следва да се посочи, че съдът може да назначи експертиза във всички случаи, когато са му необходими специални знания за изясняване на възникналите по делото въпроси, в случая - за установяване на реално дължимите от ответницата суми за доставени и потребени ВиК услуги, предвид приетите доказателства за извършени плащания.
От приетото заключение на вещото лице по изслушаната ССчЕ, което не е оспорено от страните по реда на чл. 200 ГПК и настоящият състав кредитира, се установява, че за периода 08.03.2012 г. – 02.09.2018 г. по партида с клиентски № ********** с титуляр Д.М.Г. има общо задължение към 02.09.2018 г. в размер на 2984,34 лв. /Таблица № 1/. По отношение на издадените за процесния период фактури и счетоводните операции, свързани с тях, счетоводството на ищеца е редовно водено. За процесния период са извършени плащания от ответницата /посочени в Таблица № 2/ както следва: сума по фактури – 2867,87 лв., платена сума – 2329,49 лв., неплатен остатък – 538,38 лв. Към 08.03.2012 г. е осчетоводено старо неплатено задължение в размер на 3092,61 лв., което при изчисляване на неплатените суми за процесния период вещото лице не е включило. Първото плащане е извършено на 15.10.2014 г., като основание за плащането е посочено „Плащане на фактури за периода 03.11.2011 г. – 05.09.2014 г.“ в размер на 1825,06 лв., като с част от преведената сума е погасено задължение за период преди процесния /03.11.2011 г. – м. 02.2012 г./, с останалата сума са погасени задължения по фактури от процесния период от 08.03.2012 г. до 07.09.2014 г. в размер на 1589,96 лв. Съобразявайки данните при ищеца и посоченото основание за плащане в платежните нареждания, представени от ответницата, вещото лице е заключило, че неплатената сума за потребена вода за периода от 08.03.2012 г. до 02.09.2018 г. е в размер на 538,38 лв. и 330,65 лв. – лихва, определена съгласно чл. 31, ал. 2 от ОУ на ищеца. В сумата не е включено неплатеното задължение за периода преди процесния.
Оплакванията във въззивната жалба относно обосноваността на заключението на експерта, настоящият състав счита за неоснователни. В проведеното на 01.10.2019 г. съдебно заседание, когато е изслушано и прието заключението по допуснатата в първа инстанция ССчЕ, процесуалният представител на въззивника е заявил, че няма въпроси към вещото лице и заключението следва да бъде прието, т. е. в срока по чл. 200, ал. 3 ГПК не са изложени никакви оплаквания за непълнота, неяснота или необоснованост на заключението, поради което и доколкото вещото лице е дало отговор на поставените въпроси, заключението правилно е било взето предвид от първоинстанционния съд при постановяване на решението. Експертизата е допусната в съответствие с изискванията на чл. 195, ал. 1 ГПК - поради необходимост от специални знания в съответната област. Що се отнася до възражението, че вещото лице е основало заключението си само на представени от ищеца документи - фактури и справка по партида с кл. № **********, които са частни свидетелстващи документи и не се ползват с материална доказателствена сила за удостоверените в тях правнорелевантни факти, същото отново е неоснователно. Това е така, тъй като експертът е взел предвид не само документите, представени от ищеца, но и представените от ответницата Д.Г. платежни нареждания за извършени плащания по процесната партида. Ответницата не е оспорила представените от ищеца документи – фактури и справка по партида с кл. № **********, както и не е поискала от вещото лице да представи документите, въз основа на които е направило заключението си, поради което въззивният съд приема, че няма основание да не кредитира заключението на ССчЕ, което пълно и изцяло е отговорило на поставените задачи. Ето защо възражението на жалбоподателя, че неправилно СРС е кредитирал заключението на вещото лице по изслушаната съдебно - счетоводна експертиза, е неоснователно.
В допълнение по оплакванията на въззивника следва да се посочи, че вещото лице е съобразило и фактури № **********/04.11.2015 г., № **********/03.12.2015 г., № **********/06.01.2016 г. и № **********/03.02.2016 г., при изчисляване на размера на дължимите суми и извършени плащания, заключението не е оспорено и в тази част, нито е поискано назначаване на допълнителна или поворна експертиза, поради което съдът приема, че размерът на дължимите суми следва да се определи именно по заключението в размер на 538,38 лв., като се приспадне плащането на ответницата по фактура № 79999498/04.04.2018 г. в размер на 28,26 лв., или остават дължими 510,12 лв., както е процедирал и районният съд, която сума няма данни да е била заплатена от ответницата и без при изчисляването ѝ да се включва предходно задължение в размер на 3092,61 лв. Разпитано в съдебно заседание вещото лице е заявило и че отнасянето на вземанията в съдебни сметки и връщането им в текущи е съобразено с правилата, предвидени в Закона за счетоводството, като обстоятелствата защо ответницата не е извършвала плащане по посочените фактури, са ирелевантни.
Неоснователно е и оплакването, че в разрез със собствените си общи условия ищецът не е отразил правилно извършеното от ответницата плащане на 15.10.2014 г. в размер на 1825,06 лв. Видно от данните по делото, постъпилото плащане е с основание дължими суми за периода 03.10.2011 г. – 05.09.2014 г. От изготвената ССчЕ се установява, че с тази сума е покрито част от задължение на ответницата за предходен период, а останалата част – 1589,96 лв. е отнесена за погасяване на задълженията за процесния период 08.03.2012 г. – 02.09.2018 г., или осчетоводяването на плащането е в съответствие с основанието, посочено от Д.Г. в платежното нареждане, или оплакването, че цялата сума е отнесена за покриване на стари задължения, извън процесния период, е неоснователно. Следва да се посочи, че в експертното заключение плащанията на ответницата са отнесени за съответната фактура и период, за които са платени, не е налице и нарушение на чл. 76 ЗЗД от страна на ищеца.
Възражението във връзка с редовността на счетоводните записи е неоснователно, тъй като както в самата ССчЕ, така и разпитано в съдебно заседание, вещото лице е заявило, че счетоводството на „С.в.“ АД във връзка с процесните вземания е водено редовно.
Оплакването защо при текуща дължима сума от 23,54 лв. е начислена лихва за забава в размер на 662,58 лв., няма значение за основателността на исковите претенции, тъй като в случая вещото лице е извършило самостоятелно изчисление на дължимата мораторна лихва за непогасения по давност период върху неизплатената главница, съобразявайки чл. 31, ал. 2 от Общите условия на ищеца „С.в.“ АД, момента на изпадане на длъжника в забава, датата на издаване на фактурите и основанията за извършените плащания, без да е изчислявал мораторна лихва върху стари незаплатени задължения за потребени ВиК услуги.
По
отношение на присъдения размер на мораторната лихва от 107,65 лв., както и
начина на изчисляване на погасителната давност, във въззивната жалба не са
изложени други конкретни оплаквания, поради което с оглед разпоредбата на чл.
269 ГПК въззивният съд не дължи произнасяне по този въпрос и приема за правилни
изводите на първоинстанционния съд за размера на иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, при
липса на допуснато нарушение на императивни материалноправни и
процесуалноправни норми от районната инстанция.
С оглед изложеното и предвид предмета на проверка, въведен с въззивната жалба, същата е неоснователна, а при съвпадане на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд решението в обжалваната част е правилно и следва да бъде потвърдено, на основание чл. 271, ал. 1 ГПК.
По разноските:
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 273 ГПК право на разноски има въззиваемата страна, но при липса на доказателства, че такива са сторени и при липса на искане в тази връзка, разноски не следва да се присъждат.
Така мотивиран, Софийският градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 248169
от 18.10.2019 г. по гр. д. № 13235/2019 г. по описа на Софийски районен съд, III ГО, 141 състав, в обжалваната част, с която е
признато за установено, че Д.М.Г., ЕГН ********** дължи на „С.в.“ АД, ЕИК ******на правно основание чл. 422,
ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 198о, ал. 1 от Закона за
водите /ЗВ/ сумата от 510,12 лв., представляваща общия размер на вземанията,
претендирани от Д.Г. като дължими за периода от 08.03.2012 г. до 02.09.2018 г.
за предоставяне на месечни ВиК услуги в обект - ап. 199, находящ се в гр. София,
ж. к. „******, ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК /20.09.2018 г./ до окончателното й изплащане, и на
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86 ЗЗД сумата от 107,65 лв.,
представляваща обезщетение за забава за периода от 20.09.2015 г. до 02.09.2018
г. върху просрочената главница, по предявени искове от „С.в.“ АД срещу Д.М.Г.,
за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 02.10.2018 г.
по ч. гр. д. № 61614/2018 г. по описа на СРС, 141 състав, и в частта, с която е
осъдена Д.М.Г. да заплати на „С.в.“ АД
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 81,10 лв., съдебно – деловодни
разноски в исковото производство и сумата от 27,73 лв., съдебно – деловодни
разноски в производството по ч. гр. д. № 61614/2018 г. по описа на СРС, 141
състав.
Първоинстанционното решение е влязло в сила в отхвърлителните части.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.