№ 309
гр. Ямбол, 24.07.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ЯМБОЛ, I ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в публично
заседание на четвърти юли през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Росица Ст. Стоева
Членове:Калина Г. Пейчева
Яна В. Ангелова
при участието на секретаря Цветелина Хр. Господинова
като разгледа докладваното от Росица Ст. Стоева Въззивно гражданско дело
№ 20232300500244 по описа за 2023 година
Производството пред Окръжен съд - Ямбол е по чл.258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на М. Д. Д. с ЕГН **********, чрез адв. Б. З. от
САК против Решение №9/10.02.2023 г., постановено по гр.дело №206/2022 г. по описа на
ТРС, с което първоинстанционният съд ОТХВЪРЛЯ предявения иск от М. Д. Д. с ЕГН
********** от гр.*, ул.***, подаден чрез пълномощник Б. З. от САК, против „Профи Кредит
България" ЕООД с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.София, р-н
„Средец", ж.к."Мотописта", бул."България" №49, бл.53Е, вх.В, ет.7, представлявано от
С.Н.Н., за заплащане на сумата в размер на 450,47 лв./четиристотин и петдесет лева и
четиридесет и седем стотинки/ представляваща недължимо платена сума за допълнително
възнаграждение по ДПК №30036706256 и ОСЪЖДА М. Д. Д. от гр.* да заплати на „Профи
Кредит България" ЕООД гр.София направените по делото разноски в размер на 300,00
лв./триста лева/ - юрисконсултско възнаграждение.
С въззивната жалба на М. Д. първоинстанционното решение се оспорва изцяло с
твърдения за неправилност и незаконосъобразност. Въззивницата сочи, че неправилно
първостепенния съд приема, че е спазено изискването на чл.19, ал.1 от ЗПК, съгласно което
ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи/лихви,
други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в това
число и такива дължими на посредниците за сключване на договора/ изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. Сочи, че съгласно разпоредбата на
чл.10а ЗПК, кредиторът може да събира от потребителя такси и комисиони за допълнителни
услуги, свързани с договора за потребителски кредит, но в случая т.нар. „допълнителен
пакет услуги“ не попада в приложното поле на цитираната разпоредба, тъй като срещу тази
такса (възнаграждение) не се дължи никакво поведение от страна на ответника, вземането
няма характер на такса, тя не се дължи заради извършени разходи, нито заради определени
действия, предприети от кредитора, а наименованието на допълнителния пакет услуги
прикрива истинската цел на клаузата - да служи за увеличение на възнаграждението на
кредитора за предоставения заем, което от своя страна води до нарушение на императивната
разпоредба на чл.19, ал. 4 ЗПК, според която годишният процент на разходите не може да
бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и
1
във валута, определена с постановление на МС. В случая от заключението на вещото лице
било установено, че посочената цел е постигната, тъй като с включване на допълнителния
пакет услуги „Фаст“ и „Флекси“ към погасителния план, действителният годишен процент
на разходите е в размер на 216.07%, а годишният процент на разходите, посочен от
кредитора в договора е в размер на 44.76%. Според въззивницата, анализът на съдържанието
"допълнителните услуги" налагало извод, че същите служат единствено за заобикаляне на
закона - чл.10а, ал.2 от ЗПК, което според нея следва да бъде санкционирано от въззивния
съд с прогласяване на нищожността им на основание чл.26, ал.1, пр.2 от ЗЗД. На следващо
място изтъква, че като потребител е била задължена да заплаща възнаграждение не за
конкретно поети от ответника задължения, чието изпълнение е обусловено от настъпването
на ясно описани условия, а само за предоставени „възможности“, които има по силата на
самия закон и на които възможности за потребителят не кореспондира никакво насрещно
задължение на кредитора и такава клауза, която поставя изпълнението на задълженията на
търговеца или доставчика в зависимост от условие, чието изпълнение зависи единствено от
неговата воля, е неравноправна и нищожна съгласно чл.143, т.3 и чл.146, ал.1 от ЗЗП. Като
неправилен е посочен и извода на първостепенния съд, че процесните услуги не попадат в
хипотезата на чл.10а, ал.2 от ЗПК, тъй като на практика ищцата е поела задължение за
заплащане на възнаграждение за действия, свързани с усвояване и управление на кредита,
което е забранено от закона, за услуга, която не е предоставяна, като е договорено
предварително заплащане на възнаграждението от потребителя, т.е. като дължимо само за
възможността за предоставянето на услугите, независимо, че тези услуги може да не бъдат
ползвани, т.е. да не бъдат предоставени, но това в нито един момент няма да бъде обвързано
с неплащане или намаляване на цената на този пакет услуги. В обобщение, въззивницата
счита, че като не е съобразил горните положения, ТРС е формирал неправилния извод, че е
спазено изискването на чл.19, ал.1 от ЗПК и е постановил неправилен съдебен акт. Поради
това моли обжалваното решение на ТРС да бъде отменено изцяло и да бъде постановено
ново решение, с което предявеният иск да бъде уважен изцяло. Претендира и за присъждане
на направените по делото разноски пред двете съдебни инстанции.
Въззиваемата страна „Профи Кредит България“ ЕООД, чрез процесуалния си
представител К.М., е депозирала писмен отговор, с който е оспорила въззивната жалба като
неоснователна, а постановеното решение е посочено за правилно и законосъобразно, като
при произнасянето му съдът обсъдил и взел предвид всички установени в хода на делото
фактически обстоятелства и твърдения, както и възраженията на страните. Посочено е, че
всички оплаквания на ищцата в подадената въззивна жалба вече са били обективирани в
исковата молба и са били взети предвид при постановяване на първоинстанционното
решение, като районният съд подробно е мотивирал съдебния си акт, с който е отхвърлил
предявения иск. Изложени са и подробни съображения по направените от въззивницата
оплаквания, като са споделени изцяло изводите на първоинстанционния съд, че процесният
договор за потребителски кредит е действителен, като в същия не се съдържат нищожни или
неравноправни клаузи, при което не са налице платени на отпаднало основание суми по
кредита. За неоснователни и голословни са посочени оплакванията и доводите на ищцата,
изложени във въззивна жалба. Поради това моли жалбата да бъде оставена без уважение, а
обжалваното решение потвърдено изцяло, с присъждане на разноски за юрисконсултско
възнаграждение. На основание чл. 78, ал. 5 ГПК е направено възражение за прекомерност на
адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ищеца, в случай че същото
надвишава минималния размер, определен съобразно изискванията на Наредба №1/2004 г.
за минималните размери на адвокатски възнаграждения.
В о.с.з. страните не се явяват и не се представляват.
След преценка на оплакванията по жалбата, мотивите на обжалвания съдебен акт и
доказателствата по делото, Окръжният съд приема за установено следното от фактическа
страна:
Производството пред първата инстанция е образувано по исковата молба на М. Д. Д.
от гр.*, с която против „Профи Кредит България“ЕООД е предявен иск по чл.55, ал.1, пр.1
ЗЗД, който след изменение на размера му по реда на чл.214 ГПК, е за осъждане на ответника
да заплати на ищцата сумата от 450,47 лв., като получена от ответника без правно основание
по сключен между страните договор за паричен заем №30036706256.
В исковата молба, относно договора, ищцата е поддържала, че е недействителен,
поради нарушение и противоречие с изискванията на разпоредбите на чл.10, ал.1, чл.11,
ал.1, т.10, чл.19, ал.1, вр. с чл.10, ал.2 и чл.10а, ал.2 и 4 от ЗПК, чл.146 и чл.147 от ЗЗП и
2
чл.26, ал.1 от ЗЗД. За вземането си в размер на исковата сума ищцата е посочила, че е
недължимо платена за допълнителните услуги „Фаст“ и „Флекси“, чиито размери са
договорени с клаузи в нарушение на чл.19 от ЗПК и не са били включени в ГПР, като
клаузите на договора за тези услуги не са били формулирани по ясен и разбираем начин,
таксите са били изначално известни на кредитора, който е заблудил потребителя за
действителния размер на ГПР, услугата за тези суми не е била изпълнявана от кредитора и
дори да е изпълнявана тя е част от управлението на кредита и на основание чл.10а ЗПК
кредиторът няма право да я събира, и като цяло двете клаузи за допълнителните услуги са
нищожни поради нарушение на закона и на добрите нрави – основания за нищожност по
чл.26, ал.1, пр.1 и пр.2 ЗЗД, както и поради неравноправност – основание по чл.146 от ЗЗП.
Ответникът е оспорил иска с възраженията, че сключеният между страните договор
за кредит е действителен, не противоречи на императивни правни норми на закона и не
съдържа нищожни клаузи, като посочените от ищцата допълнителни услуги не са били
условие за получаване на потребителския кредит и параметрите им са били посочени, като
същите не следва да се включват в ГПР, което би въвело в заблуждение потребителя
относно разхода по кредита. За процесните допълнителни услуги кредиторът е възразил, че
не са за действия, свързани с усвояване и управление на кредита, както и че от дължимото
възнаграждение за допълнителни услуги, при погасяване на задълженията по договора от
страна на ищцата, за тези допълнителни услуги е отнесена сума в размер на 443,22 лв.
Фактическата обстановка не е спорна между страните и същата правилно е
установена от районния съд, във въззивната инстанция не се ангажираха доказателства,
които да доведат до промяната й.
Така установено е, че на 04.05.2019 г. страните са сключили договор за
потребителски кредит №30036706256, в изпълнение на който кредиторът „Профи Кредит
България“ ЕООД предоставил на М. Д. Д. сума по кредита в размер на 900 лева, със срок за
погасяване 24 месеца, размер на месечната вноска от 54,25 лева, ГПР – 44,76%, ГЛП –
38,30%, лихвен процент на ден от 0,11%, с посочена общо дължима сума по кредита в
размер на 1301,86 лв. Предвидено е в договора възможността кредитополучателят да закупи
допълнителните услуги, за които е предвидено възнаграждение в размер на 112,84 лева, като
размерът на вноската по закупените допълнителни услуги е от 46,41 лв., която вноска е
дължима заедно с месечната погасителна вноска, в който случай общото задължение по
кредита възлиза на сумата 2415,70 лв., при общ размер на вноската от 100,66 лв., като за
всички дължими вноски с посочения размер е представен погасителен план. Договорът за
кредит е сключен при приети от кредитополучателя общи условия и подписан от него
стандартен европейски формуляр.
От заключението на вещото лице по назначената по делото съдебно-счетоводна
експертиза е установено, че за погасяване на получения от ответника кредит ищцата е
извършила плащания в общ размер на сумата от 1522,65 лв., от които 481,46 лева е
главницата, 332,29 лева - платена лихва, 696,15 лева - платена вноска по закупени
допълнителни услуги. При включване на допълнителните услуги „Фаст“ и „Флекси“ в ГПР
(годишния процент на разходите), вещото лице е изчислило, че размерът на ГРП възлиза на
216,0720%.
При тази фактическа обстановка, с обжалваното решение ТРС отхвърлил
предявения иск, като неоснователен, като приел, че макар в случая в сключения договор
ГПР да е посочен само с цифрово изражение, ищцата е приела Общите условия на
ответника, в които има пълна, ясна и точна информация за разходите по кредита, които се
отчитат при формиране на ГПР; приел е, че изборът и закупуването на допълнителните
услуги не е задължително условие, а избор на клиента и че възнаграждението за двете
услуги не е такса или действие за усвояване на кредит или за управлението му по смисъла на
чл.10а, ал.2 от ЗПК.
Въз основа на така установената фактическа обстановка, съдът прави следните
правни изводи:
Въззивната жалба е допустима, тъй като е подадена в предвидения в чл.259, ал.1 от
ГПК преклузивен срок и отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК. Въззивницата
е легитимирана и има правен интерес от обжалването. Преценена по същество въззивната
жалба е основателна.
В съответствие с правомощията си, при проверка на валидността и допустимостта
на атакуваното решение, въззивния съд прецени, че последното е валидно и допустимо. При
3
преценка по същество - атакуваното решение се прецени за неправилно.
Процесният договор за кредит попада в приложното поле на ЗПК, поради което
следва да отговаря на императивните разпоредби на този закон. Съгласно разпоредбата на
чл.11, ал.1, т.9 ЗПК договорът за потребителски кредит следва да е изготвен на разбираем
език и да съдържа лихвения процент по кредита и условията за прилагането му, а съгласно
т.10 договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишният процент на разходите
по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване
на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Основателни са доводите на ищцата във въззивната жалба, че процесният договор за
потребителски кредит не отговаря на посочените нормативни изисквания. В договора са
посочени: размер на кредита, общо дължимите суми от потребителя и годишния процент на
разходите, който по размер не надвишава максималния по чл.19, ал.4 ЗПК- пет пъти размера
на законната лихва. Този размер обаче не отразява действителния такъв, тъй като не
включва разходите за допълнителните услуги по кредита. Съгласно разпоредбата на чл.19,
ал.1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита
за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
Съгласно §1, т.1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи
по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници
и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които
са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не
включва само нотариалните такси. Съгласно §1, т.2 от ДР на ЗПК "обща сума, дължима от
потребителя" е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за
потребителя.
В случая в ГПР не са включени разходите за допълнителни услуги по кредита,
които както се посочи законът установява, че са част от общия разход по кредита. Така с
цената на пакета по допълнителните услуги се е достигнало до допълнително
възнаграждение, извън уговорената възнаградителна лихва и на скрити проценти от ГПР. В
този аспект следва да се посочи, че съгласно заключението на вещото лице, при включване
на сумите по пакета допълнителни услуги, ГПР от определения в договора в размер от
44,76%, на практика възлиза на 216,0720% и надвишава максималния допустим размер на
ГПР по чл.19, ал.4 ЗПК - петкратния размер на законната лихва.
Предвид изложеното, възнагражденията за допълнителни услуги попадат в
приложното поле на горецитираните норми, тъй като същите са пряко свързани с договора
за кредит, поради което с оглед императивните разпоредби на чл.19, ал.1 ЗПК и §1, т.1 от ДР
на ЗПК е следвало да бъдат включени при изчисляване на годишния процент на разходите,
като неправилно районният съд е приел, че непосочването им в ГПР по договора е било
изводимо от Общите условия. В случая ответникът - заемодател е обявил параметрите на
общо оскъпяване на отпуснатия заем по начин, изключващ възможност за възприемане от
страна на потребителя-ищцата на действително поетата финансова тежест, като е предложил
отделно цени на кредита и на пакета допълнителни услуги и е оповестил годишен процент
на разходите, без да включи в него значителния добавен разход за възнаграждение за
допълнителните услуги. Освен това и в приложения стандартен европейски формуляр също
не е посочено възнаграждението за допълнителни услуги. Уговорените типизирани клаузи
на договора за кредит и възнаграждението за пакета допълнителни услуги, свързани с
основния кредитен продукт, са изготвени едностранно от търговеца, създават значително
неравновесие в правата по съглашението между потребителя и търговеца. Тези уговорки на
практика лишават потребителя от избор и възможност за индивидуално договаряне. Това
договаряне е позволило на кредитора да заобиколи изискването за оповестяване на общия
разход и забраната размера на ГПР да не надвишава петкратния размер на законната лихва,
доколкото при включване на разходите за допълнителни услуги размерът на ГПР би се
увеличил над допустимия, с което се постига заобикаляне на забраната по чл.19, ал.4 ЗПК.
Регламентираното от законодателя ограничение за размера на всички разходи по кредита
цели да предотврати прекомерното му оскъпяване чрез въвеждане на други разходи,
4
комисиони, възнаграждения от страна на търговеца, в нарушение на принципа на
добросъвестността, което би довело до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца и потребителя по смисъла на чл.143 ЗЗП, който закон намира
приложение съгласно чл.24 ЗПК.
Гореизложеното обосновава извод за противоречие на договора с императивните
разпоредби на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК и чл.19, ал.1 и 4 ЗПК, доколкото в уговорения годишен
процент на разходите не са отразени всички действителни разходи по кредита, а именно –
разходите за процесните допълнителни услуги, чийто размер от 1113,84 лв. надвишава
размера на главницата по кредита от 900 лв. Така потребителят като икономически по-
слабата страна е бил лишен от възможността да извърши информиран избор за крайната
цена на договора и икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните
кредитни продукти, с което се нарушава принципът на добросъвестността. С договорните
клаузи за допълнителните услуги както се посочи, е извършено нарушение на чл.11, ал.1,
т.10 ЗПК и на чл.19, ал.1 и ал.4 ЗКП и е постигнато заобикаляна на закона, като на
основание чл.19, ал.5 и чл.21 от ЗПК същите клаузи са нищожни. Установеното по делото
извършено от страна на ищцата плащане на сумите от общо 450,47 лв. в полза на ответника
въз основа на посочените нищожни клаузи е без основание, при което предявеният
осъдителен иск по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД се явява основателен и доказан и като такъв подлежи
на уважаване.
Необходимо е да се отбележи също, че разпоредбата на чл.10а, ал.2 ЗПК забранява
на кредитора да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване
и управление на кредита, а съгласно ал.4 на същата разпоредба видът, размерът и
действието, за което се събират такси и/или комисиони, трябва да бъдат ясно и точно
определени в договора за потребителски кредит. В случая заплащането на възнаграждението
за допълнителни услуги по приоритетно разглеждане и изплащане на кредита, възможност
за намаляване или отлагане на вноски и т.н. е уговорено без да е ясна типичната насрещна
престация, обосноваваща и по-високи разходи за заемодателя. В тази връзка следва да се
посочи, че целта на таксите и комисионните по смисъла на чл.10а, ал.1 ЗПК е да се покрият
административните разходи на кредитора при предоставяне на допълнителни услуги,
свързани с договора за потребителски кредит, но различни от основната услуга по
предоставяне на кредит. Възлагането в тежест на потребителя на допълнителни
възнаграждения, свързана с действия по усвояването и управлението на кредита, които са
част от дейността на кредитора по предоставянето на кредита, не е обосновано с
икономическия интерес на търговеца и е предпоставка за неоснователното му обогатяване.
Подобни уговорки, водещи до отделяне на пакета услуги от основното съдържание на
кредита заобикалят изискването за оповестяване на общия разход и забраната на
законодателя размерът му да не надвишава пет пъти размера на законната лихва.
Предвид всички изложени съображения, въззивният съд намира за основателен и
доказан предявения иск, поради което следва да го уважи. Решението на районния съд, с
което искът е отхвърлен е неправилно, постановено е в нарушение на материалния закон,
поради което подлежи на отмяна изцяло, вместо което въззивният съд следва да постанови
ново решение в горепосочения смисъл.
При този изход на делото ищцата има право да й се присъдят направените от нея
разноски пред двете инстанции. Пред първата инстанция ищцата е направила разноски в
размер на 553,90 лв. (в т.ч. 50 лв.- ДТ, 143,90 лв.- възнаграждение на вещо лице и 360 лв. –
адвокатско възнаграждение). Пред въззивната инстанция въззивницата - ищца е направила
разноски в размер на 525 лв. (в т.ч. 25 лв. - ДТ и 500 лв. адвокатско възнаграждение).
Въззиваемата страна е направила възражение по чл.78, ал.5 от ГПК за прекомерност
на адвокатското възнаграждение на насрещната страна, което се прецени за основателно. В
случая, съобразно цената на уважения иск, минималният размер на адвокатското
възнаграждение, определен по реда на чл.7, ал.2, т.1 от Наредба №1/2004г., възлиза на
400,00 лв., делото не е с особена фактическа и правна сложност, приключи в едно о.с.з., в
което пълномощника на въззивницата не се яви. Ето защо претендираното от въззивницата
адвокатско възнаграждение от 500 лв. следва да се намали до посочения минимален размер
от 400 лв.
При изложеното до тук на въззивницата следва да се присъдят разноски за двете
инстанции в общ размер на 978,90 лв.
Мотивиран от горното, ЯОС
5
РЕШИ:
ОТМЕНЯ изцяло Решение №9/10.02.2023 г., постановено по гр.дело №206/2022 г.
по описа на ТРС , вместо което ПОСТАНОВИ:
ОСЪЖДА „Профи Кредит България“ ЕООД, със седалище и адрес на управление:
гр.София, р-н “Средец“, ж.к.“Мотописта“, бул.“България“ №49, бл.53Е, вх.В, ет.7, ЕИК
*********, представлявано от С.Н.Н. да заплати на М. Д. Д. от гр.*, ***, ЕГН **********,
на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД сумата 450,47 лв., представляваща недължимо платени
суми за допълнително възнаграждение по договор за потребителски кредит №30036706256,
ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на исковата молба в
съда – 22.08.2022 г., до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА „Профи Кредит България” ЕООД София, ЕИК ********* да заплати на
М. Д. Д. с ЕГН ********** направените по делото разноски за първата и въззивната
инстанции в размер общо на 978,90 лв.
Решението, съгласно чл.280, ал.3, т.1, пр.1 ГПК, е окончателно и не подлежи на
обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6