№ 3119
гр. София, 08.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично
заседание на шести юни през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Стела Кацарова
Членове:Галина Ташева
Стойчо Попов
при участието на секретаря Цветелина П. Добрева Кочовски
като разгледа докладваното от Стойчо Попов Въззивно гражданско дело №
20211100508960 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258-273 от ГПК.
С Решение № 20259651 от 24.11.2020 г. постановено по ГД № 69128 по описа за 2019
г. на СРС, II ГО, 177 състав, допълнено по реда на чл. 248 от ГПК с Определение №
20008844 от 12.01.2021 г. поправено по реда на чл. 247 от ГПК с Решение № 20119021 от
18.05.2021 г., по предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу Ц. М. В. и Ж. А. Т. по реда на чл. 422, ал.
1 от ГПК положителни установителни искове с правно основание по чл. 318, ал. 2 от ТЗ, чл.
200 от ЗЗД, чл. 110, ал. 2 от ЗС и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД е признато за установено, че Ц. М. В.
дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата от 621,35 лв., представляваща цената на доставена топлинна
енергия (ТЕ) при договор за покупко-продажба при общи условия за топлоснабден имот,
находящ се на адрес: гр. София, ж. к. „ *******, за периода от 01.05.2013 г. до 30.04.2015 г.,
и сумата от 5,88 лв., представляваща цената на ползваната от ответника услуга за дялово
разпределение за посочения топлоснабден имот за периода от 01.05.2013 г. до 30.04.2015 г.,
ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението по чл. 410
от ГПК – 11.09.2017 г., до окончателното изплащане, за която сума е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 14.10.2019 г. по ЧГД № 63120 по
описа за 2017 г. на СРС.
С посоченото решение са отхвърлени исковете за признаване за установено, че Ц. М.
В. дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата от 994,13 лв. (разликата над уважения размер от 621,35 лв.
до пълния предявен размер от 1615,48 лв.), представляваща цената на доставена ТЕ, като
погасена по давност, сумата от 5,85 лв. (разликата над уважения размер от 5,88 лв. до
пълния предявен размер от 11,73 лв.), представляваща цената на ползваната от ответника
услуга за дялово разпределение, като погасена по давност, сумата от 423,96 лв.,
представляваща обезщетение за забава върху сумата от 1615,48 лв., за периода от 15.09.2014
г. до 29.08.2017 г., сумата от 2,73 лв., представляваща обезщетение за забава върху сумата от
11,73 лв., за периода от 15.09.2014 г. до 29.08.2017 г., както и исковете за признаване за
1
установено, че Ж. А. Т. дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата от 538,49 лв., представляваща цената
на доставена ТЕ за посочения топлоснабден имот, за периода от 01.05.2013 г. до 30.04.2015
г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението по чл.
410 от ГПК – 11.09.2017 г., до окончателното изплащане, сумата от 141,32 лв.,
представляваща обезщетение за забава върху сумата от 538,49 лв., за периода от 15.09.2014
г. до 29.08.2017 г., сумата от 3,91 лв., представляваща цената на ползваната от ответницата
услуга за дялово разпределение, за периода от 01.05.2013 г. до 30.04.2015 г., ведно със
законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК –
11.09.2017 г., до окончателното изплащане, и сумата от 0,91 лв., представляваща
обезщетение за забава върху сумата от 3,91 лв., за периода от 15.09.2014 г. до 29.08.2017 г. В
тази част първоинстанционното решение е влязло в сила, тъй като не е обжалвано от ищеца.
С решението първоинстанционният съд се е произнесъл и по разноските, дължими от
страните съгласно чл. 78 от ГПК за заповедното и исковото производство съразмерно с
уважената, респективно отхвърлената част от исковете.
Решението е постановено при участието на „Т.С.“ ЕООД – трето лице-помагач на
страната на ищеца.
Решението е обжалвано в срок от ответника Ц. М. В., в частта, с която предявените
искове са уважени. Въззивникът излага доводи за неправилност на извода на първата
инстанция, че исковете са доказани по размер. Сочи се, че този извод е направен единствено
на база заключението на назначената по делото съдебно-техническа експертиза, в което
било посочено, че дължимите суми са изчислени съобразно действащата нормативна уредба
поради неосигурен достъп (на база), твърдението за неосигурен достъп било оспорено от
ответника, СРС е уважил искането на ответника на основание чл. 190, ал. 1 от ГПК съдът да
задължи ФДР да представи протоколи или други документи, удостоверяващи това твърдение
на ищеца, но такива не били представени. Твърди се, че по този начин ответникът е лишен
от възможност да оспори посочените документи. Посочва, че СРС не е приложил
разпоредбата на чл. 190, ал. 2 от ГПК. Според жалбоподателя, непредставянето в срок на
посочените документи без уважителна причина следва да се тълкува в смисъл, че същите не
съществуват, респективно че претендираните суми са начислени незаконосъобразно.
Излагат се оплаквания, че СРС неправилно е уважил възражението за изтекла погасителна
давност само частично за периода м. 05.2013 г. до м. 04.2014 г. Сочи се, че всички
претендирани вземания, предхождащи датата 11.09.2014 г. са погасени по давност. Ето защо
отправя искане до СГС като въззивна инстанция за отмяна на обжалваното решение и
постановяване на друго, с което исковите претенции да бъдат отхвърлени изцяло.
Претендират се разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД, с който се изразява становище за нейната неоснователност.
Моли първоинстанционното решение да бъде потвъдено. Претендират се разноски.
Т.С.“ ЕООД – трето лице-помагач на страната на ищеца, не е изразило становище
относно въззивната жалба.
В частта, с която предявените искове са отхвърлени, първоинстанционното решение е
влязло в сила като необжалвано в срок от ищеца.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди
доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна
във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните в жалбата въззивни основания. Относно доводите за
2
неправилност съдът е ограничен до изложените във въззивната жалба изрични доводи, като
може да приложи и императивна норма в хипотезата на т. 1 от Тълкувателно решение № 1
от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съдът служебно трябва да даде
и правна квалификация на исковете.
В мотивите първоинстанционният съд е възпроизвел фактическата обстановка.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Не е
допуснато и нарушение на императивни правни норми. Поради това, съдът дължи
произнасяне по съществото на правния спор в рамките на доводите, изложени във
въззивната жалба, от които е ограничен съгласно разпоредбата на чл. 269, предл. 2 от ГПК,
като в останалата част препраща към мотивите на първоинстанционното решение по реда на
чл. 272 от ГПК.
Депозираната въззивна жалба е допустима. Същата е подадена в законоустановения
срок, срещу подлежащ на обжалване акт на първоинстанционния съд, от процесуално
легитимирано лице и при наличието на правен интерес от обжалването.
Разгледана по същество, жалбата е отчасти основателна, респективно обжалваното
решение е частично неправилно, по следните съображения:
Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК обективно кумулативно
съединени положителни установителни искове с правно основание по чл. 79, ал. 1, пр. 1 от
ЗЗД, вр. с чл. 150 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
Основателността на исковата претенция по чл. 79, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, вр. чл. 150
от ЗЕ е обусловена от наличието на следните предпоставки (юридически факти), а именно:
валидно облигационно правоотношение по договор за доставка на топлинна енергия за
битови нужди, по силата на което ищецът е предоставил на ответника на адреса на
процесния имот и заявения период услуги, чиято цена възлиза на претендираната сума, а за
ответника е възникнало задължението за заплащането им. Установяването на тези
обстоятелства е в тежест на ищеца. В тежест на ответника (при доказване на предпоставките
за основателност на иска) е да установи по делото погасяване на задълженията си към
ищеца. С оглед направеното с отговора на исковата молба възражение за погасяване на
вземанията по давност в тежест на ищеца е да установи по делото обстоятелства, водещи до
спиране или прекъсване течението на погасителната давност за съдебно предявените
вземания.
По оплакванията в жалбата настоящият въззивен състав намира за необходимо да
добави следното:
Съгласно разпоредбата на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ (редакция изм. и доп. - ДВ, бр. 74 от
2006 год.), „потребител на топлинна енергия за битови нужди“ е това физическо лице –
собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлоносител гореща
вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за
домакинството си, а според § 2а от ДР на ЗЕ (нов – ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от
17.07.2012 г.), „битов клиент“ е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с
3
топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване,
или природен газ за собствени битови нужди.
Според разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 г. на ВКС по
тълк. дело № 2/2017 г., ОСГК, присъединяването на топлофицирани жилищни сгради с
изградени инсталации към топлопреносната мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на
новоизградените сгради, се извършва въз основа на писмен договор (чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл.
29 - 36 Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснябдяването; писмената форма не е
форма за действителност, а за доказване) със собствениците или титулярите на вещното
право на ползване върху топласнабдените имоти в сградите, които поради това са
посочените от законодателя в чл. 152, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови
нужди, дължащи цената на доставената топлинна енергия по сключения с топлопреносното
предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично
известни общи условия. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата,
собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните
клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от
КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си
качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с
топлопреносното предприятие с предмет – доставка на топлинна енергия за битови нужди
(чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия. Това се отнася и за
редакциите на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, отпреди ДВ, бр. 54 от 2012 г., визиращи като страна по
договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи
условия потребителите на топлинна енергия за битови нужди.
Съгласно разпоредбата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от
топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се
осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното
предприятие и одобрени от ДКЕР (писмена форма на договора не е предвидена). Тези общи
условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в
градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване,
без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите (чл. 150, ал. 2 от ЗЕ). В
случая е несъмнено, че Общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото
са били публикувани, като по делото не са релевирани нито твърдения, нито има данни, че
ответникът е упражнил правото си на възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150,
ал. 3 ЗЕ. Поради изложеното, следва да се приеме, че през исковия период между страните
по делото са били налице договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови
нужди с включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия.
Според чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда – етажна
собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на
дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ (чл. 139 - чл. 148) и в действалата към
процесния период Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването (Обн. ДВ,
бр.34 от 24.04.2007 г., отменена с Наредба № Е-РД-04-1 от 12.03.2020 г. за
4
топлоснабдяването, Обн. - ДВ, бр. 25 от 20.03.2020 г.).
Безспорно във въззивното производство е, а и от съвкупната преценка на събраните
по делото писмени доказателства и заключението на назначената по делото СТЕ процесният
имот е бил топлофициран и че сградата – етажна собственост, в която се намира процесния
имот, е била присъединена към топлопреносната мрежа, че ответникът има качеството
потребител на ТЕ за битови нужди като собственик на ¾ от топлоснабдено жилище, за
наличието на облигационна връзка между ищеца и ответника по доставка на ТЕ по договор
при Общи условия, обвързващи страните.
Установено е въз основа на приобщения по делото доказателствен материал –
писмените доказателства и заключението на назначената по делото СТЕ, което въззивният
съд кредитира като обективно, компетентно, изготвено с необходимите знания и умения, че
през исковия период в процесния имот е имало монтирани 3 бр. отоплителни тела –
радиатори за отопление, на които са монтирани 3 бр. индивидуални разпределители на
разход на отопление (ИРРО), 1 бр. щранг-лира в банята, за която липсва техническа
възможност за монтаж на измервателен уред и чиято отдадена ТЕ се определя по
изчислителен път, както и 1 бр. водомер за отчитане на битово горещо водоснабдяване
(БГВ); делът на ответника за отопление, сградна инсталация и БГВ е бил изчислен в
съответствие с правилата на действащата нормативна уредба (дяловото разпределение било
извършвано на база „служебен отчет“ поради неосигурен достъп за отчет, а потреблението
на топла вода – на база брой потребители – 2 лица, при нормативно определен разход за
денонощие в размер на 140 л. на потребител), като ищецът бил отчитал за своя сметка
технологични разходи, а измервателните уреди били изправни – общият топломер в
абонатната станция бил преминал съответните метрологични проверки, за определяне на
техническата му изправност и екплоатационна годност.
Въззивният съд приема, че при определяне на дължимите суми е спазена нормативно
установената методология, тъй като разпоредбата на чл. 70, ал. 2 от Наредба № 16-334 от
06.04.2007 г. за топлоснабдяването установява задължение за всички потребители да
осигуряват достъп на представители на фирмата за дялово разпределение за извършване на
отчет на уредите, като съгласно чл. 70, ал. 4 от Наредбата на потребителите, неосигурили
достъп за отчет, за всички отоплителни тела в имота се начислява енергия по реда на т. 6.5. –
от приложението по чл. 61, ал. 1 като отоплителни тела без уреди. Съответно според чл. 69,
ал. 2 от Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването, изразходваното количество
гореща вода от отделните клиенти се определя по водомерите им за гореща вода, а когато
такива липсват или са повредени или не е осигурен достъп за отчитане – при норма за
разход на гореща вода 140 л. на обитател за едно денонощие на потребление. В съдебно
заседание вещото лице е заявило, че ФДР при изготвяне на заключението му е предоставила
изравнителни сметки и протоколи, в които са описани всички апартаменти, за които през
съответния отоплителен сезон не е осигурен достъп. На следващо място, действително СРС
е задължил ФДР да представи протоколите, с които е констатирано, че за процесния
топлоснабден имот не е осигурен достъп и ФДР не е изпълнила указанията на съда. Това
5
обаче не може да има за ищеца последиците по чл. 190, ал. 2, вр. с чл. 161 от ГПК, тъй като
не ищецът е създал пречките за събиране на тези доказателства, а ФДР. Освен това, макар по
делото да е налице формално оспорване на твърдението за неосигурен достъп, ответникът
нито твърди, нито ангажира доказателства за положителният факт – че е осигурявал достъп
до имота през исковия период. В този смисъл неоснователни са възраженията му, че
дяловото разпределение е било извършвано неправилно. Следователно доказана е по
несъмнен и категоричен начин по делото потребената от ответника ТЕ в определено
количество, като основание на предявените главни искове е възникнало облигационно
правоотношение между страните и доставката на топлинна енергия, а не нейното реално
отчитане.
Доказано е също така въз основа на заключението на вещото лице по допусната и
изслушана в първоинстанционното производство съдебно-счетоводна експертиза, която
подлежи на кредитиране (чл. 202 от ГПК), че стойността на доставената топлинна енергия
през периода от м. 05.2013 г. до м. 04.2015 г. възлиза на 2154,03 лв.
С отговора на исковата молба ответникът своевременно е направил възражение за
изтекла погасителна давност за вземанията, предхождащи 11.09.2014 г. Вземанията на
ищеца за доставка на топлинна енергия и за услуга дялово разпределение са периодични
плащания по смисъла на чл. 111, б. „в“ от ЗЗД и като такива по отношение на тях е
приложима 3-годишната погасителна давност (така Тълкувателно решение № 3/2011 г. на
ОСГТК на ВКС). Исковата молба (заявлението за издаване на заповед за изпълнение) е
депозирана в съда на 11.09.2017 г. и с това действие на ищеца давността за процесните
вземания се счита прекъсната от този момент. Всички вземания на ищеца, чиято
изискуемост е настъпила преди 11.09.2014 г., са погасени по давност. Извън погасителната
давност са всички процесни вземания, чиято изискуемост настъпва след тази дата (по арг. от
чл. 114, ал. 1 от ЗЗД).
По отношение на процесните задължения за заплащане на стойността на доставената
топлинна енергия въззивният съд приема, че е приложимо правилото на чл. 114, ал. 2 от
ЗЗД. И това е така, тъй като страните по правоотношението не са определили срок за
изпълнение, поради което длъжникът изпада в забава, след като бъде поканен от кредитора
(чл. 84, ал. 2 от ЗЗД), но давността започва да тече от деня, в който задължението е
възникнало, поради следните съображения.
Действащата през процесния период нормативна уредба – чл. 155, ал. 1 ЗЕ (изм., ДВ,
бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г. ), предвижда, че потребителите на топлинна енергия
в сграда – етажна собственост заплащат доставената топлинна енергия по един от следните
начини: 1. на 11 равни месечни вноски и една изравнителна вноска; 2. на месечни вноски,
определени по прогнозна консумация за сградата, и една изравнителна вноска; и 3. по
реална месечна консумация. Правилата за определяне на прогнозната консумация и
изравняването на сумите за действително консумираното количество топлинна енергия за
всеки отделен потребител са уредени в действалата през процесния период Наредба за
топлоснабдяването.
6
В случая приложение намират Общи условия (ОУ), одобрени с Решение № ОУ-
02/03.02.2014 г. на ДКЕВР.
Съгласно чл. 155, ал. 1, т. 1 или т. 2 ЗЕ задълженията на потребителите за заплащане
на месечни вноски (равни или прогнозни) не са в зависимост от изравнителния резултат в
кР. на съответния отчетен период, а имат самостоятелен характер. Издаването на общата
фактура не се отразява върху дължимостта на прогнозните суми помесечно за цената на ТЕ
за месеците от исковия период. Изравнителният резултат не влияе на дължимостта на
месечните вноски в установените за тях срокове, а до възникване на ново вземане в полза на
една от страните по облигационното отношение в размер на разликата между начислената
суми по прогнозните вноски и стойността на действително доставеното количество
топлинна енергия, отчетено в кР. на периода. В зависимост от това дали начислените
прогнозни месечни вноски са в по-голям или по-малък размер от стойността на
действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в кР. на периода, то това
ново вземане възниква в полза на потребителя или в полза на топлопреносното
предприятие.
Съгласно действалите през процесния период Общите условия на ищеца, в сила от
12.03.2014 г., месечната дължима сума за доставена топлинна енергия на клиента се
формира въз основа на определения за него дял от топлинната енергия за разпределение в
СЕС и обявената за периода цена, за която сума се издава ежемесечно фактура от продавача
– чл. 32, ал. 1, а след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на
изравнителните сметки от търговеца, продавачът издава за отчетния период кредитни
известия на стойността на фактурите по ал. 1 и фактура за потребеното количество топлинна
енергия за отчетния период, определено на база изравнителните сметки – чл. 32, ал. 2.
Клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32,
ал. 1 в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на продавача –
чл. 33, ал. 1 от горепосочените Общи условия. Изравнителният резултат води до възникване
на ново вземане в полза на топлопреносното предприятие, когато начислените прогнозни
месечни вноски са в по-малък размер от стойността на действително доставеното
количество топлинна енергия – в този случай според чл. 33, ал. 2 от Общите условия,
клиентите са длъжни да заплащат стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 за потребено
количество топлинна енергия за отчетния период, в 30-дневен срок от датата на
публикуването на интернет страницата на продавача.
Публикуването на месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 от
Общите условия и на стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 представлява по своето
естество уговорен между страните начин, по който кредиторът отправя искането си
(поканата) за изпълнение. Следователно изпълнението на задълженията зависи от волята на
кредитора, т. е. той решава кога да поиска изпълнение. И тъй като правото на иск в случая
зависи от волята му, законодателят пренася началото на погасителната давност към
възникване на задълженията, защото поканата за изпълнение може да се отправи от
възникването на правото.
7
В този смисъл настоящият съдебен състав счита, че задълженията за месечни вноски
(прогнозни или равни) възникват след изтичането на съответния месец, пред който е
доставена топлинна енергия – всяка доставка поражда вземане за месечна вноска. Ето защо
прогнозните вземания до м. 08.2014 г. (за тях давността е започнала да тече от 01.09.2014 г.),
дори и да са включени в обща фактура, са погасени по давност, доколкото 3-годишната
погасителна давност е настъпила за тях преди датата на подаване на исковата молба
(заявлението за издаване на заповед за изпълнение) – 11.09.2017 г.
При това положение непогасена по давност е главница за ТЕ в размер на 619,36 лв.
(590,85 лв. – начислени суми по фактури, и 28,51 лв. – по изравнителни сметки) и главница
за услуга дялово разпределение в размер на 5,21 лв. Въззивникът, в съответствие с дела му в
собствеността, дължи ¾ от тези суми или 464,52 лв. за главница за ТЕ и 3,91 лв. за главница
за услуга дялово разпределение, дължими за периода от 09.2014 г. до 04.2015 г. Ищецът се
легитимира като кредитор на посочените вземания и за посочения период, респ. в тези
граници релевираната претенция се явява основателна.
В тази връзка първоинстанционното решение следва да бъде отменено за разликата
над сумата от 464,52 лв. до сумата от 621,35 лв., представляваща цената за ТЕ и за периода
от 01.05.2013 г. до 31.08.2014 г., и за разликата над сумата от 3,91 лв. до сумата от 5,88 лв.,
представляваща цената на услугата за дялово разпределение за периода от 01.05.2013 г. до
31.08.2014 г. В останалата обжалвана част решението на първата инстанция следва да бъде
потвърдено от въззивния съд.
С оглед изложеното е необходимо и да бъде преразпределена отговорността за
разноските, дължими в заповедното и исковото производство. В тази връзка
първоинстанционното решение следва да бъде отменено за разликата над сумата от 103,72
лв. до сумата от 138,88 лв., представляваща разноски, сторени от ищеца в заповедното и
исковото производство, съразмерно с уважената част от исковете, а на въззивника следва да
се присъдят допълнително още 50,25 лв. за разноски, сторени в заповедното и исковото
производство.
По отношение на разноските:
При този изход на делото на основание чл. 78, ал. 1, 3 и 8 от ГПК право на разноски
във въззивното производство имат и двете страни. Въззивникът и ответник претендира и
доказва разноски, сторени пред въззивната инстанция в общ размер на 325,00 лв. – 300,00
лв. за адвокатско възнаграждение и 25,00 лв. за държавна такса. От тях на основание чл. 78,
ал. 3 от ГПК следва да му се присъдят 250,88 лв.
В полза на въззиваемото дружество не следва да се присъжда претендираното
възнаграждение за юрисконсулт, тъй като единственото извършено от последния
процесуално действие се изчерпва с подаване на бланкетен отговор на въззивната жалба и
бланкетна молба след срока за подаване отговор на въззивната жалба, с която претендира
уважаване на исковете и възлагане на разноски, което не може да се счита осъществена
защита по делото, за която да се дължи заплащане на разноски от насрещната страна.
8
Въззиваемият не е изпратил процесуален представител в проведеното открито съдебно
заседание. Предвид изложеното на същия не следва да се присъждат разноски за въззивното
производство.
Решението не подлежи на касационно обжалване съгласно разпоредбата на чл. 280,
ал. 3, т. 1, предл. първо от ГПК, тъй като цената на иска е под 5000,00 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 20259651 от 24.11.2020 г. постановено по ГД № 69128 по
описа за 2019 г. на СРС, II ГО, 177 състав, допълнено по реда на чл. 248 от ГПК с
Определение № 20008844 от 12.01.2021 г. поправено по реда на чл. 247 от ГПК с Решение №
20119021 от 18.05.2021 г., в частта, с която е признато за установено, че по предявените от
„Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н „Красно
село“, ул. „******* срещу Ц. М. В., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж. к. „*******,
******* по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК положителни установителни искове с правно
основание по чл. 318, ал. 2 от ТЗ, чл. 200 от ЗЗД, чл. 110, ал. 2 от ЗС и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД е
признато за установено, че Ц. М. В., ЕГН ********** дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******
разликата над сумата от 464,52 лв. до сумата от 621,35 лв., представляваща цената на
доставена топлинна енергия при договор за покупко-продажба при общи условия за
топлоснабден имот, находящ се на адрес: гр. София, ж. к. „*******, за периода от 01.05.2013
г. до 30.04.2015 г., и за разликата на сумата над сумата от 3,91 лв. до сумата от 5,88 лв.,
представляваща цената на ползваната от ответника услуга за дялово разпределение за
посочения топлоснабден имот за периода от 01.05.2013 г. до 30.04.2015 г., ведно със
законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК –
11.09.2017 г., до окончателното изплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 14.10.2019 г. по ЧГД № 63120 по описа за 2017
г. на СРС, както и за разликата над сумата от 103,72 лв. до сумата от 138,88 лв.,
представляваща разноски, сторени от ищеца в заповедното и исковото производство,
съразмерно с уважената част от исковете, като ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******* срещу Ц. М. В., ЕГН
********** по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК кумулативно обективно съединени положителни
установителни искове с правно основание по чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 150 от ЗЕ и
чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за признаване за установено, че Ц. М. В., ЕГН ********** дължи на
„Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******* разликата над сумата от 464,52 лв. до сумата от 621,35 лв.,
представляваща цената на доставена топлинна енергия при договор за покупко-продажба
при общи условия за топлоснабден имот, находящ се на адрес: гр. София, ж. к. „*******, за
периода от 01.05.2013 г. до 31.08.2014 г. и за разликата на сумата над сумата от 3,91 лв. до
сумата от 5,88 лв., представляваща цената на ползваната от ответника услуга за дялово
разпределение за посочения топлоснабден имот за периода от 01.05.2013 г. до 31.08.2014 г.,
9
ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението по чл. 410
от ГПК – 11.09.2017 г., до окончателното изплащане, за които суми е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 14.10.2019 г. по ЧГД № 63120 по
описа за 2017 г. на СРС.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20259651 от 24.11.2020 г. постановено по ГД № 69128
по описа за 2019 г. на СРС, II ГО, 177 състав, допълнено по реда на чл. 248 от ГПК с
Определение № 20008844 от 12.01.2021 г. поправено по реда на чл. 247 от ГП с Решение №
20119021 от 18.05.2021 г., в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******* да заплати на
Ц. М. В., ЕГН ********** още 50,25 лв. за разноски в заповедното и исковото производство.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******* да заплати на
Ц. М. В., ЕГН ********** сумата от 250,88 лв., представляваща разноски, сторени във
въззивното производство.
Решението е постановено при участието на „Т.С.“ ЕООД – трето лице-помагач на
страната на ищеца.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10