РЕШЕНИЕ
№ 264
гр. Карлово, 16.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, ІІ-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на осемнадесети ноември през две хиляди двадесет и
първа година в следния състав:
Председател:Владимир Ст. Иванов
при участието на секретаря Цветана Т. Чакърова
като разгледа докладваното от Владимир Ст. Иванов Гражданско дело №
20215320100098 по описа за 2021 година
Производството е по осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал.
1, предл. първо от ЗЗД, предявен от Х. Д. К., ЕГН: **********, от гр. К., ул.
„И. В.“ № **, чрез пълномощника си адв. К. Й. К. против „Н.“ ООД, с ЕИК
*********, със седалище гр. С. и адрес на управление: гр. С. ****, р-н „И.“,
ул. „Л. С.“ (Л. Т.) № *, ет.**, представлявано от законния си представител И.
Н. Х.-С. – у., чрез упълномощения процесуален представител адв. А.А.,
съдебен адрес: гр. С., п.к. ****, район „И.“, ж.к. „И.“, ул. „Т.“ № ****, ет. *.
В исковата молба се твърди, че между Х. Д. К., в качеството му на
кредитополучател и „Н.“ ООД, в качеството на кредитодател, бил подписан
договор за потребителски кредит №201904020503470059 от 02.04.2019 г.
Съгласно договора бил предоставен кредит в размер на 1000 лева.
Договорът бил потребителски по смисъла на чл.9 от Закона за
потребителския кредит (ЗПК). Същият бил сключен по инициатива на
кредитополучателя и съгласно Закона за предоставяне на финансови услуги
от разстояние /ЗПФУР/. Размерът на договорената лихва бил при лихвен
процент по кредита 41.05%, която формирала сумата от 236.00 лева и
годишен процент на разходите (ГПР) от 49.72%. Съгласно чл.6, ал.1 от
1
договора, ако в еднодневен срок oт подписването му, кредитополучателят не
осигури обезпечение на паричните си задължения чрез даване на банкова
гаранция или гаранция издадена от небанкова финансова институция, дължал
неустойка в размер на 1080,00 лева, във вр. с чл.4, ал.3. Общо дължимата
сума плюс неустойката следвало да бъдат върнати с изплащането на 12
месечни вноски, всяка с размер от 103.00 лева, която следвало да се погаси за
период от 03.05.2019г. до 03.04.2020г.
Ищецът твърди, че договорът бил недействителен на специалните
основания предвидени в чл.22 ЗПК.
Договорът бил недействителен на основание по чл.22, вр. чл.11, ал.1,
т.9 ЗПК. Договорената възнатрадителна лихва била нищожна, поради
противоречието й с добрите нрави. Съдебната практика установила, че
нищожна поради нарушение на добрите нрави е възнаградителна лихва,
надвишаваща трикратния размер на законната при необезпечени кредити и
двукратния при обезпечени. В конкретния случай лихвата надвишавала, както
двукратния, така и трикратния размер на законната. Щом като била нищожна,
тя били несъществуваща. А след като била несъществуваща, не било спазено
правилото на нормата, в договора за потребителски кредит да е посочен
размер на възнаградителната лихва и начинът на нейното прилагане.
В нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК в договора не бил посочен
начинът на изчисляване на годишния процент на разходите (ГПР) и липсвала
каквато и да било яснота по какъв начин е формиран същият, респ. общо
дължимата сума по него. Нормата на §1, т.2 ДР ЗПК, определяла, че тя
представлява сбор от общия размер на кредита (отпусната в заем сума) и
общите разходи по кредита. Последните били регламентирани в §1, т.1 ДР
ЗПК и по своето същество представлявали годишен процент на разходите
(ГПР) – чл.19, ал.1 ЗПК. В ГПР, съгласно законовата дефиниция, се
включвала възнаградителната лихва и всички други разходи (такси,
комисионни и пр.) свързани с кредита. По изложените по-долу съображения,
определената в договора неустойка представлявала „скрито“ оскъпяване на
кредита. Ако била добавена неустойката към общата сума за плащане
посочена в договора, потребителят щял да установи, че ГПР ще надвиши
50%. С това се допускало нарушение на чл.19, ал.4 ЗПК и клаузата за ГПР
била нищожна. Оттук нищожен бил и договорът на основание чл.22, вр. чл.11,
2
ал.1, т.10 ЗПК.
Неустойката, предвидена в договора, била нищожна, тъй като била
уговорена в нарушение на добрите нрави и била прекомерна. Нищожността се
извличала от следните обстоятелства:
Ищецът следвало да представи обезпечение на паричните си
задължения, чрез даване на банкова гаранция или гаранция издадена от
небанкова финансова институция, в еднодневен срок. В противен случай
дължал неустойка. Неустойката била прекомерна. Нямало предвидени по
договора никакви правила по които да се определи кои са тези вреди, които
дружеството ще претърпи от непредставяне на обезпечението и които ще се
компенсират от неустойката. Тук следвало да се има предвид, че всички
преки или косвени разходи възникнали от изпълнението на задълженията на
страните по договора, са покрити от ГПР (чл.19, ал.1 и §1, т.1 ДР ЗПК).
Затова неустойката била начислена за покриване именно на тези разходи.
Клаузата за неустойка била недействителна, както по изложените
съображения, така и на допълнителното основание по чл.21, ал.1 ЗПК, тъй
като с нея се създавали задължения, които по своето същество се покривали
от ГПР и по този начин се надвишавало изискването по чл.19, ал.4 ЗПК – ГПР
не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва.
Клаузата за неустойка противоречала и на материалния закон –
чл.71 ЗЗД. Съгласно тази разпоредба, когато длъжникът по двустранен
договор не представи исканите от кредитора обезпечения, последният можел
да иска изпълнение на всички задължения по договора предсрочно. С
неустойката обаче в конкретния случай, се искало нещо друго – натоварване
на кредитополучателя с допълнителни финансови разходи, което
противоречало на материалния закон.
Клаузата за неустойка противоречала и на императивната
разпоредба на чл.33 ЗПК, която предвиждала, че при забава, кредиторът има
право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата.
Това била единствената санкция предвидена в ЗПК при неизпълнение на
договорните задължения, а с процесната наустойка се заобикаляла тази
разпоредба и затова тя била нищожна (чл.21, ал.1 ЗПК).
Нищожността на клаузата за неустойка произтичала, както от
обстоятелството, че целият договор бил недействителен на основание чл.22
3
ЗПК, така и поради противоречието й с добрите нрави, материалния закон и
поради неговото заобикаляне.
С оглед изложеното за ищеца бил налице правен интерес от
предявяване на настоящия иск.
Моли, съдът да постанови решение, с което ответното дружество да
му заплати сумата от 100 лева, представляваща недължимо платена сума по
клауза за неустойка по договор за паричен заем от №201904020503470059 от
02.04.2019 г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на
предявяване исковата молба в съда – 19.01.2021 г., до окончателното й
плащане. Претендират се и разноските по делото.
С протоколно определение от 18.11.2021 г. съдът е допуснал
изменение на иска на основание чл.214 ГПК, като исковата претенция е
увеличена до размер от 480 лева.
С отговора на исковата молба ответното дружество, чрез адв. А.А.,
оспорва иска и моли съда да го отхвърли.
Не оспорва, че между ищеца, в качеството му на кредитополучател и
„Н.“ ООД, в качеството му на кредитодател, е бил подписан Договор за
потребителски кредит № 201904020503470059 от 02.04.2019 г., който
представя с отговора на искова молба, ведно със Стандартен европейски
формуляр за предоставяне на информация за потребителския кредит и Общи
условия, приложими към договорите за потребителски кредити на „Н.“
Твърди, че по силата на Договора, ответното дружество е
предоставило заемна сума в размер от 1000 лв., представляваща главница.
Договореният между страните срок за връщане на заемната сума, заедно с
дължимите лихви, бил до 03.04.2020 г. Съгласно погасителния план по чл. 11.
ал. 2 от Договора, общата сума за погасяване по Договора за кредит била в
размер на 1,236 лева, при годишна лихва в размер на 41.05 % от главницата и
годишен процент на разходите (ГПР) в размер на 49.72 %. Общият размер на
възнаградителната лихва възлизал на 236 лв. (при месечен лихвен процент
3.42 %, съгласно чл. 11, ал. 2 от Договора). Ответникът счита, че така
изчислената лихва е напълно законосъобразна и отговаря на изискванията на
Закона за потребителския кредит (ЗПК).
По силата на чл. 6 от Договора, в случай че кредитополучателят не
представи на кредитора гаранция по кредита в установения срок, съгласно
4
реда и условията, предвидени в самия Договор и в общите условия по
Договора, дължимата неустойка ще е в размер на 1,080 лв. Неустойката щяла
да е дължима от кредитополучателя само за периоди, в които кредитът е бил
без осигурена гаранция. Наред с това, цитираният размер от 1,080 лв. щял да
е дължим единствено в хипотеза, при която кредитополучателят не е
предоставил гаранция по кредита в рамките на целия (дванадесетмесечен)
срок на договора – неустойката се изчислявала на месец, като размерът й бил
90 лв. месечно. По силата на чл. 4, ал. 5 от Договора, кредитополучателят не
бил длъжен да извършва каквито и да е плащания, включително на лихви,
такси, комисиони или други разходи, които не са включени в условията на
Договора.
Ответникът посочва, че дължимата по процесния Договор сума е
погасена предсрочно от кредитополучателя. В тази връзка поддържа, че
Договорът е прекратил своето действие, бидейки погасен от ищеца в
качеството му на кредитополучател, като същият заплатил размера на
главницата, лихвите и дължимата неустойка по Договора, както следва: 1,000
лв. главница, 153,87 лв. лихва и 480 лв. неустойка (начислена за
непредоставена гаранция в периода след отпускането на кредита до неговото
погасяване на 13.09.2019 г.).
Оспорва твърденията на ищеца за недействителност на Договора на
основание чл. 11, ал. 1, т. 9 във вр. с чл. 22 от ЗПК, които били изцяло
бланкетни, неоснователни и неподкрепени от фактите по делото. Уговорената
в Договора лихва била изцяло съобразена с действащата към момента на
отпускане на кредита нормативна уредба и в частност с нормата на чл. 19, ал.
4 от ЗПК, съгласно която ГПР по потребителски кредити (част от който е и
лихвата по кредита) не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена
с постановление на Министерския съвет на Република България. Годишната
лихва по кредита на ищеца била в размер на 41.05 %,, съответно месечният
размер е бил 3,42 %. Лихвата била част от ГПР по кредита, който в общ
размер възлизал на 49.72 %. С оглед това, неоснователни били аргументите на
ищеца за нищожност на възнаградителната лихва, а още по-малко за
нищожност на целия Договор.
Твърди, че дори и дадена клауза от Договора да бъде определена за
5
недействителна, същата не влече нищожност на цялата кредитна сделка, а
единствено нейната частична недействителност по отношение на конкретната
уговорка (чл. 26, ал. 4 ЗЗД). Изцяло в тази смисъл бил и чл. 14, ал. 2 от
Договора, съгласно който „нищожността на някоя клауза от договора или на
допълнително уговорени условия не води до нищожност на друга клауза или
на договора като цяло“. В тази връзка, дори и да се възприеме тезата на
ищеца, че отговарящ на добрите нрави размер на възнаградителната лихва би
бил трикратният размер на законната лихва, подобен извод единствено щял
да намали размера на дължимата от кредитополучателя лихва до цитирания
размер, а не следва да води до пълна нищожност на уговорката за
възнаградителна лихва и оттам – на нищожност на Договора изцяло.
Възприемане на обратното становище би означавало, на практика,
безвъзмездно предоставяне на кредитния ресурс от страна на финансовата
институция, което обезсмисляло осъществяваната от нея търговска дейност.
Наред с горното, „Н.“ ООД предоставило на кредитополучателя цялата
необходима и изискуема по закон информация относно лихвата по кредита.
Същата била с фиксиран годишен размер от 41.05 % от главницата по заема
(посочен в Договора и в Стандартния европейски формуляр - Доказателства
№ 1 и № 2), включително била налице „разбивка“ на начина на заплащане на
главницата и лихвата в стойности по месеци и дни чрез посочване на размера,
броя и периодичността на погасителните вноски – чл. 11, ал. 2 от Договора.
Основанието по чл. 11, ал. 1, т. 9 във вр. с чл. 22 от ЗПК налагало изискване
за посочване на лихвения процент по кредита (ясно и подробно направено в
чл. 11, ал. 2 от Договора) в съдържанието на договора за кредит и не било
свързано с размера на лихвения процент, в каквато насока били аргументите
на ищеца. При наличие на нормативно определен с императивна норма
максимален размер на ГПР (чл. 19, ал. 4 от ЗПК), част от който била и
лихвата, претенция за нейното противоречие с добрите нрави, следвало да
бъде счетена за изцяло неоснователна. Не можело да бъде прието, че
уговорената в Договора възнаградителна лихва е нищожна, а още повече – че
самият Договор е нищожен на основание, че не сдържа изискуемата по чл. 11,
ал. 1, т. 9 от ЗПК информация за лихвения процент по кредита.
Неоснователни били и твърденията на ищеца за недействителност на
Договора на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 във вр. с чл. 22 от ЗПК. Сключеният
между страните Договор бил изцяло и стриктно съобразен с действащото
6
законодателство както към момента на предоставяне на кредита, така и към
настоящия момент. Изчисляване на размера на ГПР било регламентирано от
законодателя в изрична правна норма (чл. 19 от ЗПК). ГПР по кредита бил в
размер на 49.72 % , а чл. 11 от Договора съдържал подробна информация
относно естеството и характера на всяка една дължима но договора сума и
начина на нейното формиране. Информация относно ГПР се съдържала и в
представения по делото Стандартен европейски формуляр, с който
кредитополучателят бил запознат преди сключване на кредита. Неустойката
не представлявала никакво „скрито“ оскъпяване на заема – същата не била
част от ГПР съгласно изричната разпоредба на чл. 19, ал. 3 ЗПК, като била
дължима единствено и само при неизпълнение на Договора от страна на
ищеца.
Ответникът оспорва твърдяната от ищеца нищожност на клаузата за
неустойка в Договора, поради нарушение на добрите нрави и прекомерност.
Неустойката била изключена от обхвата на ГПР, определен в ЗПК,
не била част от неговата стойност и нямало предвидено нормативно
ограничение на нейния размер.
Предвидената в Договора неустойка за непредоставяне на гаранция
по кредита, съгласно чл. 4, ал. 3 от Договора, нямало да е дължима при
законосъобразно развитие на правоотношението между страните, а
единствено при неизпълнение на поетите от кредитополучателя ангажименти.
В този смисъл, в чл. 6, ал. 4 от Договора било предвидено, че неустойката ще
е дължима от кредитополучателя за всеки месец, до момента на предоставяне
на обезпечение по кредита, т.е. неустойката не била изначална сума, а
натрупана такава в резултат на продължителното незаконосъобразно
поведение на кредитополучателя в продължение на месеци.
Не можело да е налице нищожност на неустойката (а още по-малко
на целия Договор за кредит) при положение, че сключеният между страните
Договор бил изцяло и стриктно съобразен с действащото законодателство
както към момента на предоставяне на кредита, така и към настоящия
момент. Изключването на неустойката при изчисляване на размера на ГПР
било регламентирано от законодателя в изрична правна норма (чл. 19, ал. 3
ЗПК) и в този смисъл възражения за нищожност на клаузата за неустойка
били изцяло неоснователни, в пълно противоречие с изричната разпоредба на
7
закона. В тази насока бил и цялостният смисъл и съдържание на уредбата в
ЗПК, целяща защита на потребителя при получаване на финансови услуги под
формата на потребителско кредитиране.
Механизмът за заплащане на неустойката (заедно със съответната
погасителна вноска по кредита) нямал никакво отношение към основанието за
нейната дължимост, а именно – неизпълнение на договорните задължения на
ищеца за предоставяне на гаранция.
Тъй като неустойката, уговаряна по потребителски кредити, била
изключена от обхвата на ГПР, по отношение на нея не важало ограничението
по чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно което ГПР не може да бъде по-висок от пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България. Уговорката за неустойка била предоставена на свободната воля на
страните, които можели да формулират същата съобразно своите интереси.
С оглед гореизложеното, предвидената в договора между страните
неустойка била в съответствие с характерните за нея функции (обезпечителна
и обезщетителна) – тя предоставяла на кредитора защита, гаранция в точно
определен размер, с който и двете страни са съгласни, като му давала и
обезщетение, в случай на неизпълнение.
Дори при извод за наличие на прекомерност на неустойка или лихва,
същите следвало да бъдат намалени до нормативно определен (или по
преценка справедлив) размер, а не да влекат тяхната нищожност, още по-
малко на целия Договор.
Уговорената между страните неустойка, освен съобразена с
нормативните изисквания, била в съответствие и със задължителната
практика на Върховния касационен съд, обективирана в Тълкувателно
решение № 1/2009 г., ОСТК на ВКС (ТР № 1/2009 г., ОСТК на ВКС),
съгласно която уговорената в договора неустойка е проявление на принципа
на автономия на волята в частното право (чл. 9 ЗЗД). С нея страните уговарят
предварително размера на обезщетението, което ще заплати неизправната
страна, в случай че не изпълни своите задължения, без да е необходимо да се
доказва размера на вредите, настъпили от неизпълнението.
Напълно неотносим към претенцията бил и аргументът на ищеца по
чл. 71 ЗЗД. Възможността на кредитора да иска предсрочно изпълнение при
8
липса на дадено обезпечение не означавало, че страните не могат да уговорят
помежду си неустойка за неизпълнение на задължения, която да има
обезщетителен и обезпечителен характер.
Не съществувало противоречие и с чл. 33 ЗПК, доколкото
неустойката, потенциално дължима от кредитополучател, не била свързана с
негово неизпълнение на задължението за връщане на заемната сума по
Договора, а с неизпълнение на задължението му за предоставяне на
обезпечение. Основанието за начисляване на неустойката било изцяло
различно, което обосновавало и неприложимост на разпоредбата на чл. 33
ЗПК. В този смисъл при забава на потребителя за връщане на главницата по
кредита кредитополучателят дължал единствено законната лихва за забава за
периода на забавата съгласно изричната разпоредба на чл. 12 от Договора за
кредит.
С оглед на гореизложеното, ответникът моли съда да постанови
решение, с което да отхвърли изцяло като неоснователен и недоказан иска на
Х. Д. К. и да присъди на „Н.“ ООД разноските по делото.
От събраните по делото доказателства, отделно и в тяхната
съвкупност, съдът намира за установено от фактическа страна следното:
Между страните не се спори, а и видно от приложения по делото
договор за потребителски кредит №201904020503470059 от 02.04.2019 г.,
ответното дружество е предоставило на ищеца сумата от 1000.00 лева, която е
следвало да бъде изплатена на 12 вноски от по 103.00 лева всяка. Датата на
плащане на първата погасителна вноска е 03.05.2019 г., а на последната –
03.04.2020 г. Фиксираният годишен лихвен процент по кредита е 41.05 %,
годишният процент на разходите – 49,72 %.
С разпоредбата на чл. 4, ал. 3 от договора страните са постигнали
съгласие, че кредитолучателят следва да обезпечи задължението си с банкова
гаранция или гаранция, издадена от небанкова институция, която да
предостави в срок до края на следващия ден от сключване на договора,
съгласно реда и условията, предвидени в общите условия. Гаранцията е
определена в размер на 1236.00 лева със срок на валидност до 04.04.2020.
С клаузата на чл. 6, ал. 1 от договора страните са уговорили, че при
неизпълнение на задължението на длъжника да осигури посоченото
обезпечение в установения срок, същият следва да заплати неустойка на
9
кредитора в размер на сумата от 1080.00 лева. Уговорено е, че неустойката се
заплаща всеки месец, заедно с всяка погасителна вноска.
Страните не спорят, а и се установява от заключението на вещото
лице по назначената съдебно-счетоводна експертиза, че ищецът е заплатил по
процесния договор за кредит общо 965 лева, с които са погасени
задълженията за главница – 362.63 лева, неустойка – 480 лв. и лихви – 122.37
лева. Остатъчното задължение в размер на 668.87 лева е погасено с част от
сумата по новоотпуснат кредит.
При така установената фактическа обстановка съдът намира
следното от правна страна:
Предявен е иск с правно основание чл. 55, ал.1, пр. 1-во от ЗЗД,
чиято основателност се обуславя от кумулативното наличие на следните
елементи: извършена от ищеца в полза на ответника престация на определено
благо – в случая, парична сума в размер на 480 лева, при несъществуване
между страните на валидно правоотношение, което да съдържа задължение за
извършването й и да оправдава имущественото разместване.
Изхождайки от предмета на договора – предоставяне на кредит под
формата на заем, както и страните по него – ответник юридическо лице, което
е небанкова финансова институция, предоставяща кредита в рамките на
своята търговска дейност, ищец – физическо лице, което при сключване на
договора действа извън рамките на своята професионална компетентност,
според съда се налага извод, че процесният заем има характер на договор за
потребителски кредит по смисъла на чл.9, ал.1 от ЗПК. При това положение,
при решаване на настоящия спор следва да намерят приложение правилата за
действителността на договора за кредит залегнали действащия ЗПК.
Относно клаузата за неустойка:
Съгласно чл. 143, ал.1 от ЗЗП неравноправна клауза в договор,
сключен с потребител е:
1. всяка уговорка в негова вреда;
2. която не отговаря на изискването на добросъвестността;
3. води до значително неравновесие между правата и задълженията
на търговеца или доставчика и потребителя.
Съдът счита, че са налице и трите посочени по-горе хипотези на
10
чл.143 от ЗЗП.
Обезпечението на едно вземане чрез уговаряне на неустойка има за
цел и задача да обезщети вредите, които страна по договора е нанесла на
другата чрез неизпълнение на задължението си по този договор. Иначе
казано, неустойката ще се задейства тогава, когато договорът е сключен, но
не е изпълнен по вина на една от страните. Така, както е уговорена в чл.6,
ал.1, вр. с чл.4, ал.3 от Договора означава, че тя е загубила своята
обезщетителна функция, тъй като тя не предвижда заплащане на обезщетение
на вреди поради неизпълнение на договора, а е включена в погасителната
вноска към този договор в следствие на неизпълнение на отделна негова
клауза, с която е уговорена.
Заемодателят е поставил редица условия на които заемателят следва
да отговаря /описани по-горе/, но не като условие за предоставяне на кредита,
а единствено само като условие за обезпечаване на неустойката. Съдът счита,
че поставеното от заемодателя изискване заемателят да предостави като
гаранция до края на следващия работен ден сумата от 1236 лева е най-
малкото нелогично, при положение, че последният кандидатства за отпускане
на кредит от 1000 лева. Очевидно е, че това условие няма как да бъде
изпълнено и с тази клауза, заемателят е поставен в неравностойно положение
от заемодателя. Имайки предвид това, съдът прави извод, че заемодателят не
е търсил обезпечение на вземането си, а по-голяма и недължима печалба от
уговорения заем. Това означава, че той е договорил за себе си вземане, което
не му се следва и по този начин неоснователно се е обогатил.
Неустойката по своя характер е санкционна, доколкото се дължи при
неизпълнение на договорно задължение, но същата не зависи от вредите от
това неизпълнение и по никакъв начин не кореспондира с последиците от
неизпълнението. Предвидена е да се кумулира към погасителните вноски,
като по този начин се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си
функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Неустойката не е обявена
по този начин на потребителя, с което е нарушена нормата на чл.5 от ЗПК.
Съгласно чл.5 от ЗПК, преди потребителят да е обвързан от предложение или
от договор за предоставяне на потребителски кредит, кредиторът или
кредитният посредник предоставя своевременно на потребителя съобразно
изразените от него предпочитания и въз основа на предлаганите от кредитора
11
условия на договора необходимата информация за сравняване на различните
предложения и за вземане на информирано решение за сключване на договор
за потребителски кредит.
В чл.86 от ЗЗД е посочено, че при неизпълнение на парично
задължение длъжникът дължи обезщетение в размер на законна лихва, а за
действително претърпени вреди в по-висок размер кредиторът може да иска
обезщетение съобразно общите правила.
Съгласно чл. 87 от ЗЗД, когато длъжникът по един двустранен
договор не е изпълнил задължението си поради причина, за която той
отговаря, кредиторът може да развали договора, като даде на длъжника
подходящ срок за изпълнение.
В чл.88, ал.1 от ЗЗД отново се сочи, че кредиторът има право на
обезщетение за вредите от неизпълнението на договора.
По този начин формулирана, клаузата на чл.6, ал.1 от процесния
договор заобикаля закона, респ. – цитираните норми на ЗЗД, поради което
съдът я счита за нищожна поради противоречието й със закона и добрите
нрави, а осъдителният иск за връщането на неустойката от 480 лева следва да
се уважи. Иначе казано, във всички случаи обезщетението, уговорено като
неустойка, се дължи единствено и само при виновно неизпълнение на
договора. Поради това е недопустимо в погасителните вноски,
представляващи главница и лихви, да бъде включена и неустоечна клауза, тъй
като не е налице неизпълнение на договора.
На основание чл.78 ал.1 от ГПК ответникът следва да бъде осъден да
заплати на ищеца и направените в настоящото производство разноски.
Съгласно чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., на която се позовава
пълномощникът на ищеца, адвокатът може да оказва безплатно адвокатска
помощ и съдействие на материално затруднени лица. В договора за правна
защита е отразено, че същата се предоставя безплатно. Съгласно чл.38, ал. 2
ЗАдв., в случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна
е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение.
Този размер, съобразно цената на иска и чл. 7, ал. 2, т. 1 Наредба № 1 от
09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения
възлиза на 300.00 лева без ДДС или 360.00 лева с ДДС за осъществено от
преупълномощената от Адвокатско дружество „Г.“ адв. К..
12
Освен адвокатско възнаграждение в полза на пълномощника на
ищеца, ответникът следва да заплати на последния разноските за държавна
такса в размер на 50 лева и за депозит за възнаграждение на вещо лице в
размер на 200 лева
Мотивиран от изложеното съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „Н.“ ООД, с ЕИК **********, със седалище гр. С. и адрес
на управление: гр. С. ****, р-н „И.“, ул. „Л. С.“ (Л. Т.) № *, ет.**,
представлявано от законния си представител И. Н. Х.-С. – управител да
заплати на Х. Д. К., ЕГН: **********, от гр. К., ул. „И. В.“ № **, сумата от
480.00 лв. (четиристотин и осемдесет лева) представляваща недължимо
платена сума по клауза за неустойка по договор за паричен заем от
№201904020503470059 от 02.04.2019 г., ведно със законната лихва върху тази
сума от датата на предявяване исковата молба в съда – 19.01.2021 г., до
окончателното й плащане.
ОСЪЖДА „Н.“ ООД, с ЕИК **********, със седалище гр. С. и адрес
на управление: гр. С. *****, р-н „И.“, ул. „Л. С.“ (Л. Т.) № *, ет.**,
представлявано от законния си представител И. Н. Х.-С. – управител да
заплати на Х. Д. К., ЕГН: **********, от гр. К., ул. „И. В.“ № **, сумата от
общо 250.00 лева, представляваща разноски по делото за платена държавна
такса и депозит за възнаграждение на вещо лице.
ОСЪЖДА „Н.“ ООД, с ЕИК **********, със седалище гр. С. и адрес
на управление: гр. С. ****, р-н „И.“, ул. „Л. С.“ (Л. Т.) № *, ет.**,
представлявано от законния си представител И. Н. Х.-С. – управител да
заплати на Адвокатско дружество „Г.“, БУЛСТАТ: *********, седалище: гр.
П., ул. „Б. П.“ №*, представлявано от управителя адвокат С. А. Г. сумата от
360.00 лева, представляваща адвокатско възнаграждение, на основание чл. 38,
ал.2 от Закона за адвокатурата.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред О. с. П. в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Ц.Ч.
Съдия при Районен съд – Карлово: _______________________
13