№ 4251
гр. София, 05.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 125 СЪСТАВ, в публично заседание на
четиринадесети април през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:ЗОРНИЦА АНГ. ЕЗЕКИЕВА
при участието на секретаря ТЕОДОРА СТ. ВЕЛЧЕВА
като разгледа докладваното от ЗОРНИЦА АНГ. ЕЗЕКИЕВА Гражданско
дело № 20211110170322 по описа за 2021 година
Производството е по Част втора, Дял първи от ГПК. Предявени са по реда на
чл.422 ГПК положителни установителни искове с правно основание чл. 79, ал.1, предл.1 от
ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД .
От „..” АД е подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 на 15.10.2021г. Образувано е ч.гр.д №59170/2021г., по което е
издадено Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК., надлежно връчена
на длъжника , който в месечния срок е подал възражение по чл.414 ГПК. Въз основа на
указание, дадено от съда и съобщение, изпратено до кредитора, същия в едномесечен срок и
предявил установителен иск съществуване на вземането по чл. 415 ГПК. Ищецът твърди, че
между него и ответника са налице трайни фактически отношения, свързани с
предоставянето на ВиК услуги, като счита още, че са налице облигационни отношения,
които се уреждат от Наредба №4 от 14 септември 2004г. за условията и реда за
присъединяване на потребителите и за ползване на водоснабдителни и канализационни
системи (Наредба №4) и от влезлите в сила на 01.09.2006г. Общи условия за предоставяне
на ВиК услуги на потребителите на ВиК оператор „..” АД, в сила до 28.08.2016г. Ищецът
твърди, че по силата на чл. 2, ал. 1, т.1 от Общите условия (аналогично чл. 3, ал. 1р т. 1 от
Наредба №4) ответникът им качеството на „потребител на ВиК услуги” за обект, находящ се
в . Поради изложеното, предявява иск за установяване на вземането си от ответника за
сумата 1573,79 лева – главница, представляваща задължения за плащане по фактури за
предоставените услуги по доставка на питейна вода, отвеждане на отпадъчни води и
пречистване на отпадъчни води за периода 11.12.2017г – 13.06.2021г. и 78,81 лева –
мораторна лихва за период 11.01.2018г. до 13.6.2021г., заедно със законна лихва от датата на
подаване на заявлението до окончателното плащане.
Ответникът, в срока за отговор, оспорва иска, тъй като смята, че не е задължено лице
за заплащане на ВиК услуги за процесния имот- представената справка от имотен регистър
не доказва собственост, поради което твърди, че не дължи плащане на доставените в имота
ВиК услуги. Счита, че ищецът не е доказал реалната доставка на вода на сочената стойност
до имота, като задължението следва да се установи с различни доказателства от счетоводни
вписвания, нито доказателства за доставената вода. Прави възражение за неравноправност
1
на клауза от ОУ. Не са представени ежемесечни фактури, както и по какъв начин е
начислявано количеството,прави възражение за плащане, преди подаване на заявлението по
чл.410 ГПК. Твърди, че от 13.6.2020г. до 12.12.202г. имотът не е бил обитаван, не е
потребявана вода, като тя се преместила на място едва на 11.12.2020г., като сочи, че едва от
тази дата може да се счита, че е потребявала вода. Оспорва се претенцията за
юрисконсултско възнаграждение. Ответникът прави възражение и за изтекла погасителна
давност за част от задълженията.
Съдът, след като прецени поотделно и в съвкупност събраните по делото
доказателства и обсъди доводите настраните съобразно разпоредбите на чл.235, ал.2 и 3 от
ГПК, установи следното от фактическа страна:
С Определение по чл.140, ал.1 ГПК, чл.140, ал.3, изр.1 ГПК, вр. чл.146 ГПК, прието
като доклад по делото в открито съдебно заседание, съдът е прието за безспорно и
ненуждаещо се от доказване по делото, че считано от 11.12.2020г ответницата се е нанесла в
имота..
Съгласно разпоредбата на Чл. 3. От Наредба № 4 от 14.09.2004 г. за условията и реда
за присъединяване на потребителите и за ползване на водоснабдителните и
канализационните системи, (1) Потребители на услугите В и К са:1. (доп. - ДВ, бр. 63 от
2012 г., в сила от 17.08.2012 г.) собствениците и лицата, на които е учредено вещно
право на строеж или право на ползване, включително чрез концесия, на водоснабдявани
имоти и/или имоти, от които се отвеждат отпадъчни и/или дъждовни води;
2. собствениците и лицата, на които е учредено вещно право на строеж или право
на ползване на жилища и нежилищни имоти в сгради - етажна собственост;
3. собствениците и лицата, на които е учредено вещно право на строеж или право
на ползване на водоснабдяваните обекти, разположени на територията на един поземлен
имот и присъединени към едно водопроводно отклонение.
Аналогична е и разпоредбата чл.2,ал.1 от Общите условия на ищеца.
Видно от цитираната разпоредба на Наредбата, Разпоредбата императивно установява
кой е страна по облигационното отношение с предприятието – доставчик на питейна вода,
като меродавно е единствено притежанието на вещно право върху имота – собственост или
вещно право на ползване. По силата на вещното право върху имота, до който е налице
доставката, между доставчикът и титулярът на правото възниква облигационното
правоотношение. Тук е моментът да се посочи, че спорът, предмет на делото, не е за
собственост, поради което и ищецът, който твърди ответникът да има вещно право върху
имота, не следва да представя единствено и само валиден документ за собственост, съгласно
чл.18 ЗЗД, за да докаже твърдението си, че ответникът е страна по договора за продажба на
питейна вода.
Начислената сума за вода се установява от приетата, неоспорена от страните съдебно
– техническа експертиза. Вещото лице сочи, че за исковия период на три месеца са
извършвани отчети на индивидуалния и общия топломер, като начислените от ищеца
стойности са вписани в таблица към заключението.
Ответницата е представила удостоверение за настоящ адрес и копие на лична карта,
от които е видно, че считано от 11.12.2020г. е заявила пред СО за свой постоянен и настоящ
адрес водоснабдения имот. Представени са и платежни документи, за извършени
доброволни плащания – на 17.9.2013г. сумата 100 лева по абонатен номер 5101834, както и ,
съответно, плащания по клиентски номер ..., в която е видно, че се плаща по „договорна
сметка ../ сумата 25,71 лева платена на 17.9.2020г. , за фактура от 11.9.2020г.;сумата 90 лева
платена на 13.11.2020г., за фактури от 10.2020г.и 11.2020г., сумата 47,03 лева, платена на
22.12.2020г. за фактура от 10.12.2020г., сумата 49,90 лева, платена на 8.3.2021г. по фактура
от 10.2.2021г, сумата 71,92 лева платена на 7.7.2021г за фактура от 10.6.2021г.
Видно от заключението на СТЕ, след фактурата от 14.5.2019г. е създадена „съдебна
2
договорна сметка ..” за сумата 801,69 лева, като от 12.6.2019г. тази сума счетоводно е
отнесена по тази договорна сметка. След издаване на фактурата от 12.3.2020г., тази
договорна сметка е закрита и възстановена като дължима по същия клиентски номер. След
издаване на фактурата от 8.2020г. е създадена съдебна договорна сметка .. за сумата 1633,85
лева – видно от изчисленията, същата включва както сумата по предишната „съдебна
договорна сметка”, така и текущите задължения, които не се включват в нея. След издаване
на фактурата от 4.2021г., съдебна договорна сметка .. е закрита и сумата 1633,85 лева е
възстановена като дължима за този клиентски номер. След издаване на фактурата за м-
5.2021г., е създадена съдебна договорна сметка ********** за сумата 1652,60 лева.
Ответницата възразява, че е редовен платец, а кредиторът - ищец е сменил
идентификационните белези, по които ответницата може да плати, поради което се е
стигнало до неплащането. Възражението касае евентуалната дължимост на обезщетение за
забава, а не дължимостта на самото задължение – ответницата, клиент на ищеца, има
задължението да заплаща потребеното количество питейна вода в 30-дневен срок от
издаване на фактура всеки месец, не се твърди фактури да не са издавани, напротив –
установи се, че през целия исков период фактури са издавани. Доколкото на три месеца в
имота е извършван реален отчет, то и изчисленото количество е реално ползвано.
С оглед изложеното, искът за главница е основателен. Невярно е твърдението на
ответника, че плащанията не са съобразени – същите са вписани от вещото лице на
последната страница на таблицата, като платени са текущи задължения, а не част от
„съдебна договорна сметка”.
По възражението за давност.
Вземанията на ищеца по отношение на ответницата съставляват т.нар. „периодични
плащания” по смисъла на чл.111, б.”в” от Закона за задълженията и договорите. Тези
вземания се характеризират с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари
или други заместими вещи, имащи единен правопораждащ факт, чиито падеж настъпва през
предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално
определени или определяеми без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са
еднакви. Вземането за главница за студена вода се характеризира с всеки един от посочените
белези – касае се за повтарящи се задължения за предаване на пари, правопораждащият им
факт е един- доставка на студена вода, падежът им настъпва през предварително определен
интервал от време – съгласно общите условия в тридесетдневен срок изтичане на периода. /
Виж Решение от 12.04.2012 г. по Тълкувателно дело № 3/2011 г. на ОСГТК/. Поради
изложеното и на основание чл.111, б.“в“ ЗЗД, давността за вземанията за студена вода е
тригодишна. Или възражението е основателно за всички вземания, с настъпил към
15.10.2018г. падеж, тъй като заявлението по чл.410 ГПК, при предявен иск за вземането,
прекъсва теченето на давностния срок. Давността започва да тече с издаване на фактурата и
изтичане на 30 – дневен срок. Следователно, възражението е основателно за всички
вземания по фактури, издадени до 14.9.2018г. включително. С оглед изложеното, в
погасителна давност са всички вземания по главница по фактури от 11.12.2017г. до
12.9.2018г, включително, които въз основа справката към СТЕ, възлизат на общата сума
396,79 лева. Фактурата от 11.10.2018г. е за период 2.9.2018г.- 3.10.2018г., но изисуемостта й,
съгласно чл.33,ал.2 ОУ, настъпва с изтичане на 30- дневен срок от датата на издаването й,
следователно същата не подпада в давностния срок. За сумата 396,79 лева искът следва да се
отхвърли, заедно с, на основание чл.119 ЗЗД, и за сумата от 137,78 лева за целия исков
период 11.1.2018г.- 13.6.2018г., но тъй като искът за обезщетение за забава е предявен в по-
малък от посочения размер , следва да се отхвърли изцяло.
Обезщетение за забава не се следва на ищеца и по други съображения. Видно от
заключението на СТЕ, ищецът на три пъти е осчетоводял по различен от стандартния, текущ
начин, задълженията на клиентския номер, като е създавал т.нар. „съдебни договорни
сметки”. Съгласно изложеното от вещото лице, за тези задължения, предмет на съдебни
сметки, се създава отделен номер на сметка, и същите се изваждат от текущо дължимите
суми, по ежемесечни фактури. Вещото лице сочи, че върху тях не се начислява обезщетение
3
за забава, което всъщност е общо правило, а не начинът, по който ищецът е процедирал в
конкретния случай- видно от претенцията на ищеца, тъй като след издаването на фактурата
от 14.5.2021г., задължението по „съдебно договорна сметка”, включващо трите предходни
съдебни договорни сметки е възстановено като дължимо, то и върху него се претендира
обезщетение за забава. Разпоредбата на чл.33,ал.2 от собствените на ищеца ОУ, предвижда
заплащане на месечните задължения за потребена питейна вода в 30-дневен срок от датата
на издаване на фактурата. Респективно, с изтичане на този срок, ответникът изпада в забава.
Когато ищецът премахне задължението от текущо дължимото, за да изпадне ответникът
отново в забава, следва да настъпи някакво друго юридическо събитие, което да го постави в
забава. Това е така, защото ответникът има задължението веднъж на месец да плати
дължимото месечно задължение, но не и да следи счетоводните записвания на ищеца.
Възстановявайки задължението по тези сметки като дължимо, ищецът изведнъж
начислява лихва за забава, без наличието на каквото и да е основание затова. Това е видно от
страница 2 на таблицата – възстановявайки общата сума 801,69 лева от съдебна договорна
сметка като дължима по текущата, ищецът начислява сумата 29,10 лева обезщетение за
забава. След датата 10.4.2020г., като старо салдо се появява сумата 801,69 лева , заедно с
изчислена вода за 49,79 лева, и лихва 29,10 лева. След това, при извършване на отчет,
натрупаната текуща сума, заедно със сумата по съдебната сметка отново се трансформират в
нова съдебна сметка, след което, при възстановяването й като дължима след фактурата от
12.4.2021г., отново се начислява лихва върху нея. Поради изложеното, не се дължи лихва от
29,10 лева, нито 42,57 лева.
При този изход на спора, право на разноски имат и двете страни. .
За заповедното производство ищецът доказва разноски от 83,05 лева-33,05лв за
държавна такса и 50 лева за юрисконсултско възнаграждение и 479,90 лева за исковото
производство, от които 79,90лева държавна такса, 100 лева юрисконсултско възнаграждение
и 300 лева платено възнаграждение за СТЕ.
Дължимостта на разноските следва да се разпредели, без съобразяване на
констатираното в хода на делото създаване на „съдебна договорна сметка”, тъй като
фактурите от 11.12.2017г. до 14.5.2019г. на обща стойност 801,69 лева, не са платени от
ответницата, която следва да заплаща ежемесечно фактурите, поради което и тя е станала
повод за завеждане на делото. Възражението на ответника по недължимост на
юрисконсултското възнаграждение е неоснователно - разпоредбата на чл.78,ал.8 ГПК
предвижда присъждане на юрисконсултско възнаграждение по силата на законова
разпоредба. Обстоятелството дали юрисконсултът получава заплата при страната, която
защитава, или не, не се взима предвид като правно значимо обстоятелство по въпроса дали
такова възнаграждение да се определи. Съответно, това обстоятелство е съотнесено при
определяне на размерите на юрисконсултски възнаграждения, въз основа Наредбата за
заплащане на правната помощ, за разлика от минималните адвокатски възнаграждения по
НМРАВ.
От сторените разноски, съразмерно с основателната част на иска, на ищеца се следва
сумата от 59,15 лева за заповедното и 341,81 лева за исковото производство.
Ответникът претендира разноски за исковото и заповедното производство, а ищецът,
в исковата молба е направил възражение за прекомерност. Ответникът представя договори
за правна защита и съдействие за двете производства.
При определянето на адвокатско възнаграждение за заповедното производство, съдът,
при произнасянето си, установи, че производството е по чл.410 ГПК.
Защитата в заповедното производство по чл.410 ГПК се изразява в две възможни
процесуални действия – подаване на заявление, и предявяване на иск, или становишще по
чл.414а ГПК. Евентуалното усложнение за заявителя, е в подаването на частна жалба по
чл.413 ГПК Същевременно, в производство по чл.417 ГПК, длъжникът може да подаде и
жалба по чл. 419 ГПК, искане за спиране на незабавното изпълнение. Следователно, не може
за двете производства възнаграждението да бъде едно и също, а следва да се съобразява
4
извършената по делото работа, както и интереса по делото, като водещо при определяне
дали възнаграждението е прекомерно, с оглед фактическата и правна сложност на делото, е
свършената работа, както и предвидимостта на процесуалните действия, които ще се
извършват при сключване на договора.
Противното разбиране /че е налице минимален размер, под който съдът не може да
определи възнаграждение/ е в противоречие и с отговора на преюдициално запитване по т.
1 на решение от 23.11.2017 г. по съединени дела С -427/2016 и С-428/2016 на СЕС, първи
състав, че разпоредбата на чл. 101, § 1 ДФЕС във вр. чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в
смисъл, че националната правна уредба като разглежданата в главните производства,
съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат – под страх от
дисциплинарно производство срещу адвоката – да договарят възнаграждение в по-нисък от
минималния размер, определен с наредбата, приета от професионалната организация на
адвокатите като Висшия адвокатско съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди
разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния размер, би могла да ограничи
конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на чл. 101, § 1 ДФЕС. В тази
връзка всеки съд следва да прецени дали с оглед на конкретните условия за прилагането й
такава правна уредба действително отговаря на легитимни цели и дали така наложените
ограничения се свеждат до това, което е необходимо, за да се осигури изпълнението на тези
легитимни цели.
Поради изложеното, съдът намира, че с оглед фактическата и правна сложност на
делото, извършените процесуални действия, и предвидимостта им към сключването на
ДПЗС, следва да се определи, минимално възнаграждение от 100 лева, като платеното от
180 лева е прекомерно, предвид предвидимостта на процесуалните действия.
Относно защитата по исковото производство, следва, при съобразяване фактическата и
правна сложност на делото, като минимално възнаграждение въз основа интереса, да се
определи възнаграждение от 345,68 лева / чл.7,ал.2,т.2 НМРАВ/, като платеното
възнаграждение от 380 лева е прекомерно, поради което съдът го намалява на 346 лева.
От определените възнаграждения, въз основа неоснователната част на иска, на
ответника се следва сумата от 28,77 лева за заповедното производство и 99,56 лева за
исковото производство.
Така мотивиран, Софийския районен съд
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че М. П. К. ЕГН ********** с адрес град ... дължи на „..“
АД, ЕИК .., със седалище и адрес на управление ..., ул. „.“, № 1, .., сумата от 1177 лева
начислена за потребена студена вода , по фактури, издадени през период 2.9.2018г. до
13.6.2021г. за обект с адрес град ... с клиентски номер ..., ведно със законната лихва от датата
на подаване на заявлението по чл.410 ГПК – 15.10.2021г. до изплащане на вземането, за
която сума по ч.гр.д.№59170/2021г от СРС, 125- ти състав е издадена заповед за изпълнение
по чл.410 ГПК, като ОТХВЪРЛЯ предявения иск за горницата над уважения размер от 1177
лева до пълния предявен размер от 1573,79 лева, както и за период от 11.12.2017г до
1.9.2018г. , както и искът за сумата 78,81 лева обезщетение за забава за период от 11.1.2018г.
до 13.6.2021г.
ОСЪЖДА М. П. К. ЕГН ********** с адрес град ... да заплати на „..“ АД ЕИК .., със
седалище и адрес на управление ..., ул. „.“, № 1, .. сторените разноски: сумата от 59,15 лева
за заповедното и 341,81 лева за исковото производство.
ОСЪЖДА „..“ АД ЕИК .., със седалище и адрес на управление ..., ул. „.“, № 1, .. да
заплати на М. П. К. ЕГН ********** с адрес град ... сторените разноски: от 28,77 лева за
заповедното производство и 99,56 лева за исковото производство.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
5
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6