Р Е Ш Е Н И Е
№ ...............
гр.София, 11.02.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ-въззивни състави, IV-Г състав, в публично заседание на дванадесети ноември през
2019 година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ТАНЯ ОРЕШАРОВА
ЧЛЕНОВЕ:ДЕСИСЛАВА
ПОПКОЛЕВА
ИВА НЕШЕВА
при
секретаря Елеонора Георгиева, като разгледа докладваното от съдия Попколева гражданско
дело № 8468 по описа за 2019 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258-273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от 03.05.2019
г. на ответницата Д.П.К. срещу решение от 16.04.2019 г., постановено по гр.дело
№ 46631/2016 г. по описа на СРС, 60 състав в частта, с която е признато за
установено по иск с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 240, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 79, ал. 1, предл.1, вр. чл. 99 ЗЗД, че съществува вземане на „ЕОС М.“ ЕООД
срещу жалбоподателката за сумата от 1081,91 лв.,
представляваща главница по договор за издаване на кредитна карта Euroline
от 23.09.2004 г., ведно със законна лихва от датата на подаване на заявлението
по чл.410 ГПК- 30.03.2015 г. до окончателното изплащане на вземането. С решението
ответицата е осъдена да заплати на ищеца сумата от 637,73 лв. – разноски за заповедното
и за исковото производство.
В жалбата се поддържа, че решението в
обжалваната му част е неправилно поради противоречие с материалния закон,
нарушение на съдопроизводствените правила и е
необосновано – в противоречие със събраните по делото доказателства. Неправилен
според въззивницата е изводът на СРС, че всяка нова
карта представлява продължение на предишната и се подчинява на същите условия.
Твърди се, че нова карта не е издавана, а старата е станала невалидна още към
2005 г., както и че клаузата, с която картодържателя
е задължен да отправя писмено предизвестие, че не желае издаване на нова карта,
е неравностойна, тъй като е уговорена единствено в интерес на едната страна. В
резултат на този погрешен извод, съдът неправилно е посочил и началната дата,
от която тече давността за вземанията на ищеца. На следващо място поддържа, че
съдът не е отчел и обстоятелството, че обявяването на цялото вземане за
изискуемо от страна на ищеца и прекратяването на договора е извършено едва през
м.06.2014 г., т.е. седем години след последното парично движение по картата,
поради което следвало да се приеме, че вземането е било погасено по давност още
през 2007 г. Неправилни били и изводите на съда за приложението на т.15 от
Общите условия на договора, тъй като те ограничават правата на картодържателя. Според въззивницата
задължението е станало предсрочно изискуемо още през 2007 г. или алтернативно –
през 2010 г. Въз основа на изложеното, моли решението в обжалваната част да
бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което установителния иск да бъде отхвърлен.
Въззиваемата страна - ”ЕОС М.” ЕООД е
депозирала отговор на жалбата, в който заявява становище, че същата е
неоснователна и моли решението на СРС в обжалваната част да бъде потвърдено. Поддържа,
че релевираните в жалбата възражения са преклудирани, а и неоснователни по същество
Решението
на СРС в частта, с която са отхвърлени предявените от „ЕОС М.“ ЕООД срещу Д.П.К. установителни искове с правно основание чл.415, ал.1 ГПК вр. чл. 240, ал.2 и чл.86, ал.1, вр.
чл.99 ЗЗД – за вземания за договорна възнаградителна
лихва, наказателна лихва и такси, не е обжалвано от ищеца и е влязло в сила.
Софийският градски съд като прецени събраните
по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК във връзка с
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията
на въззиваемата страна, намира за установено следното:
Жалбата е подадена в срока и е срещу
подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. Разгледана
по същество е неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Производството
пред СРС е образувано по искова молба от 18.08.2016 г., подадена от „ЕОС М.”
ЕООД срещу Д.П.К.
за установяване дължимост на вземания за главница, договорна и наказателна
лихва, обезщетение за забава и такси по договор за издаване на кредитна
карта Euroline от 23.09.2004 г., сключен
между „Б.Р.С.“ АД и Д.П.К., ведно със законна лихва от датата на подаване на
заявлението по чл.410 ГПК- 30.03.2015 г. до окончателното изплащане, за които
вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч. гр. д. №
16927/2015 г. по описа на СРС, 60 състав в полза на кредитора „Ю.Б.“ АД, който
е придобил процесните вземания по силата на договор
за продажба на предприятие. Ищецът твърди, че след издаване на заповедта е придобил процесните вземания по силата на договор за цесия, сключен
на 18.01.2016 г., като с нотариално заверено пълномощно, цедентът
го е упълномощил да уведоми всички длъжници по цедираните вземания.
В срока за
отговор ответницата е оспорила исковете единствено с възражението, че цесията
между „Ю.Б.“ АД и „ЕОС М.“ ЕООД не е породила действие спрямо нея, в качеството
й на длъжник, доколкото договорът за цесия не й е надлежно съобщен, в т.ч. и с
приложеното към исковата молба уведомление. Във възражението по чл.414 ГПК
длъжницата е оспорила вземанията със същото възражение, както и с възражение,
че вземанията са погасени по давност – с изтичане на три годишен срок.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Същото е и
правилно, като въззивният съд споделя изцяло изводите
на СРС, че доколкото процесния договор е сключен на
23.09.2004 г., т.е. преди влизане в сила на ЗПК /обн.
ДВ, бр.53/30.06.2006 г. и отм.ДВ, бр.18 от 05.03.2010 г./, приложими са
разпоредбите на чл.430-432 ТЗ, както и че извършеното с договора за цесия от
18.01.2016 г. прехвърляне на вземанията на „Ю.Б.“ АД в полза на цесионера „ЕОС М.“ ЕООД е породило правно действие спрямо
ответницата – въззивник, тъй като цесията й е
надлежно съобщена в хода на процеса. Въззивният съд
споделя и изводът на СРС, че и второто възражение на ответницата, а именно че
вземанията са погасени по давност, е неоснователно. При съобразяване на
практиката на ВКС, постановена по реда на чл.290 ГПК, правилно СРС е приел, че
задължението на ответницата за връщане на главницата по договора за издаване на
кредитна карта се погасява с изтичането на петгодишна погасителна давност. По
въпроса кой е началния момент, от който започва да тече давностния
срок за вземания за главница по погасителни вноски по договор за банков кредит,
също е налице на практиката на ВКС, обективирана в
решение № 38 от 26.03.2019 г. по т.д. № 1157/2018 г., ТК на ВКС. В последното е
даден отговор на въпроса кой е началния момент, от който започва да тече давностния срок за вземания за главница по погасителни
вноски по договор за банков кредит, като е прието, че приложима по отношение на
тези вземания 5-годишна давност започва да тече от датата на уговорения краен
срок за погасяване на кредита, а не кратката 3 годишна давност по чл.111, б.
„в“ ЗЗД, изчислена от датата на падежа на отделните погасителни вноски. В този
смисъл неоснователно е възражението на въззивницата,
че процесното вземане за главница по договора се
погасява с изтичането на кратката тригодишна давност. Правилно първоинстанционният съд е приел, че волеизявлението на
банката от 30.06.2014 г. за упражняване на правото й да прекрати едностранно
договора и да обяви картата за невалидна, уговорено в чл. 15 от Общите условия
за издаване и използване на карта EUROLINE, в резултат на което
цялото задължение на картодържателя да стане
изискуемо, не е достигнало до ответницата, но въпреки това кредитът е отнесен
като изискуем, считано от 01.07.2014 г. и от този момент картата е била
невалидна, а на 30.03.2015 г. е подадено заявление за издаване на заповед за
изпълнение по реда на чл.410 ГПК. За едностранното разваляне на договора,
ответницата е надлежно уведомена едва на 06.06.2016
г. - с връчването на издадената заповед за изпълнение, в която изрично е възпроизведено
волеизявлението на банката, че е упражнила правото си да развали договора
поради неизпълнение на кредитополучателя, поради което всички задължения по него
са станали изискуеми, т.е. това е станало в хода на процеса, поради което този
факт следва да бъде зачетен съгласно разпоредбата на 235, ал. 3 ГПК. Именно от тази
дата задълженията са станали изцяло изискуеми и това е началният момент от
който е започнал да тече и давностния срок за
вземанията за главница по дължимите месечни вноски, поради което възражението,
че същите са погасени по давност се явява неоснователно. Не почиват на
събраните по делото доказателства и доводите на въззивницата,
че вземанията са станали изискуеми още през 2007 г., а най-късно през 2010 г.,
тъй като видно от заключението на приетата по делото ССЕ, последното усвояване/теглене
на суми от ответницата е извършено на 22.07.2011 г., а на 10.08.2011 г. й е
начислено задължение, представляващо такса администриране на просрочен кредит.
Въз
основа на изложеното, доводите на въззивницата се
явяват неоснователни, поради което първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено в обжалваната част.
При този
изход на спора на въззивницата не се дължат разноски.
На въззиваемата страна следва да се присъдят своевременно
поисканите разноски за юрисконсултско
възнаграждение на основание чл.78, ал.8 ГПК вр. чл.25, ал.1 от Наредба за заплащане на
правната помощ в размер на 100,00 лв.
Така мотивиран Софийският градски съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение от 16.04.2019 г.,
постановено по гр.дело № 46631/2016 г. по описа на СРС, 60 състав в обжалваната
част.
ОСЪЖДА Д.П.К., ЕГН **********,
със съдебен адрес ***, кант. № 13 – адв. Р.М., да
заплати на „ЕОС М.“ ЕООД, ЕИК ********, на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от
100,00 лв.-разноски за производството пред СГС.
Решението не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.