№ 711
гр. Ямбол, 12.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ЯМБОЛ, XV СЪСТАВ, в публично заседание на
десети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Марина Хр. Христова Иванова
при участието на секретаря Т. С. К.
като разгледа докладваното от Марина Хр. Христова Иванова Гражданско
дело № 20242330101445 по описа за 2024 година
Производството е образувано по искова молба на Е. В. С. против
„Кредисимо“ЕАД с искане за прогласяване на нищожност на договор за
потребителски кредит от 10.03.2024 год., евентуално прогласяване нищожност на
договорна клауза – чл. 4/1/ от договора поради противоречие със закона - разпоредби
на ЗПК и на осн. чл. 26,ал.1, предл. 2 и 3 от ЗЗД.
В исковата молба се твърди, че на 10.03.2024 год. между страните бил сключен
договор за потребителски кредит за сумата от 1800 лв. при посочени условия, а
именно платим на 12 месечни погасителни вноски, при ГПР – 48,21 % и ГЛП – 40 %.
Съгласно чл. 4.1 от договора следвало да се сключи с цел обезпечаване на вземането
договор за поръчителство с „Ай Тръст“ЕООД , като по силата на последния
възнаграждението на поръчителя било в размер на 1355, 44 лв. Ищцата счита на първо
място, че договорът за кредит е нищожен на осн. чл. 22 от ЗПК, и чл. 26,ал.1, предл.
2 и 3 от ЗЗД , за което се излагат подробни съображения във връзка с ГПР и
неспазване на императивни законови норми. Счита, че не става ясно дали
възнаграждението за поръчителя е включено в ГПР – нарушение на чл. 11,ал.1, т.10 от
ЗПК . Налице било и заобикаляне на чл. 19,ал.4 от ЗПК. Освен това дружеството
кредитодател и поръчител били свързани лица. В условията на евентуалност счита, че
нищожна е клаузата на чл. 4.1 от договора , т.к. предвиждала задължение за длъжника
да сключи договора за поръчителство , вкл. неравноправна като противоречаща на
добрите нрави. нищожни поради противоречието им с добрите нрави, както и предвид
неспазване на нормите на чл. 10а, чл.11, чл. 19,ал.4 от ЗПК, за което се изтъкват
доводи и съображения.
По подробно изложени доводи се претендира за уважаване на претенциите ,
както и присъждането на направените по делото разноски.
В депозирания в срок отговор ответното дружество оспорва исковете, като
недопустими и неоснователни. Посочва се, че според приложимите ОУ длъжникът
имал право , но не бил задължен да сключи договор за поръчителство – раздел 3, т.12.
1
Клаузите на чл. 4.1 и чл. 4.3 регламентирали различни хипотези и потребителят имал
право да избере обезпечен или необезпечен кредит. Оспорва се и твърдението, че
вземанията на поръчителя следвало да се включат в ГЛП и ГПР. Твърди се, че към
датата на сключване на договора за кредит кредитодателя не разполагал с информация
относно размера на дължимото възнаграждение за поръчител, т.к. не бил страна по
договора за поръчителство. Двете дружества били самостоятелни ЮЛ със собствени
правила на дейност, а дори и при приемане твърденията на ищцата недействителността
на клауза за поръчителство не влечала недействителност на целия договор за кредит.
Претендира се отхвърляне на исковете, както и присъждане на разноски в
производството.
Същевременно ответникът предявява срещу ищцата главен насрещен иск за
присъждане на дължимите и падежирали две погасителни вноски за главница в
размер на 250, 98 лв., евентуално и при отхвърляне на тази претенция , за сумата 1430,
57 лв. – изискуема главница по договора за кредит.С НИМ заявява, че обявява кредита
за предсрочно изискуем поради неплащане на посочени месечни погасителни вноски.
Излага доводи за основателност на претенцията си и моли за уважаването й, респ. за
уважаване на евентуалната такава.
В депозирания отговор по насрещния иск ищцата оспорва същия. Отново излага
съображения, че счита договора за нищожен. Моли за отхвърляне на претенцията.
В с.з. ищцата се представлява от упълномощен адвокат, чрез когото поддържа
исковата претенция и оспорва предявения насрещен иск.
Ответното дружество, редовно уведомено, не изпраща представител.
След преценка на събраните по делото доказателства, съдът приема за установено
следното от фактическа страна:
Не се спори по делото, че между страните е бил сключен договор за
потребителски кредит от 10.03.2024 год. по реда на ЗПФУР. По силата на договора
заемодателят се задължава да предаде на заемополучателя сумата от 1800 лв.
Уговорено е сумата да бъде върната на 12 месечни погасителни вноски съгласно
погасителен план, неразделна част от договора , с крайна падежна дата 10.03.2025 год.
, като общата сума за връщане е в размер на 2219, 67 лв., при лихвен процент 40 % и
ГПР – 48,21 % ,съдържанието на който е определено в чл. 11 от ОУ към договора.
Клаузата на чл. 4 от Договора за кредит възлага в тежест за заемателя да осигури
едно измежду следните обезпечения: да предостави на ответника банкова гаранция в
срок от 10 дни от сключване на договора за всички задължения по сключения договор
за кредит или одобрено от заемодателя дружество – поръчител, като според ал. 2 – при
непредставяне на съответното обезпечение , ще се счита, че заявлението не е одобрено
от Кредисимо и договорът за кредит не поражда действие.
Приложени са и ОУ към договора за потребителски кредит.
Ищцата е приложила още Договор за предоставяне на , сключен между „Ай
Тръст“ЕООД в качеството на поръчител и ищцата , в качеството на потребител, по
силата на който поръчителят се задължава да сключи договор за поръчителство с
Кредисимо, по силата на който да отговаря солидарно спрямо кредитора за
изпълнение на всички задължения произтичащи от процесния договор за кредит , а
потребителят да заплати възнаграждение ма поръчителя в общ размер на 1355, 44 лв.,
платимо на месечни вноски , съвпадащи с падежните дати по договора за кредит, по
погасителен план, неразделна част от договора.
2
По искане на ищцата по делото е назначена и прието заключение на ССЕ, вещото
лице по която посочва, че ГПР в размер на 48,21 % по процесния договор за кредит
включва единствено договорената възнаградителна лихва, като възнаграждението за
поръчител не е включено при изчисляването му. При включване на възнаграждението
по договор за поръчителство ГПР би надхвърлил 100 %. По договора за
потребителски кредит и договора за поръчителство и двата от дата 10.03.2024 год. е
внесена сума от 318, 63 лв., отнесена за погасяване на следните задължения – 118, 45
лв. – главница по договор за кредит, 60 лв. – договорна лихва и 140, 18 лв. –
възнаграждение по договора за поръчителство. Посочен е и общия размер на
непогасените задължения. Към датата на подаване на НИМ са падежирали и
непогасени вноска 2 и 3 по погасителния план и по двата договора, от които 250, 98
лв. – главница и 108 лв. – договорна лихва по договора за кредит и 245, 43 лв. –
възнаграждение по договор за поръчителство.
При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни
изводи:
Правните основания на предявените главни искове са чл.26, ал.1 предл.1 и предл.
3 от ЗЗД, а на насрещните искове – чл. 79, вр. чл. 240 ЗЗД и евентуален иск по чл. 23
ЗПК /според молба – уточнение от 08.07.2024 год./.
В настоящия казус страните не спорят, че на 10.03.2024 год. между тях е бил
сключен договор за потребителски кредит, вкл. относно реалното предаване на сумата
в размер на 1 800 лв., както и че за погасяване на кредита ищцата е заплатила сумата
от 318, 63 лв.
По първоначално предявените искове:
Уважаването на предявените първоначални искове следва от наличие на следните
предпоставки: наличие на сключен между ищеца и ответника договор за кредит при
описаните в исковата молба параметри и наличие на релевираните с исковата молба
основания и обстоятелствата, от които произтича нищожността на целия договор,
евентуално на клаузата на чл. 4 от същия.
Както се посочи, в случая страните не спорят, че между тях съществува валидно
облигационно правоотношение по процесния договор за потребителски кредит, факт
обявен за безспорен и с доклада по делото.Предвид качеството на кредитополучателя
- физическо лице и липсата на противни твърдения, съдът намира, че същото
притежава характеристиките на договор за потребителски кредит, при което освен
нормите на ЗПК и ЗЗД и с оглед качеството на кредитополучателя на "потребител",
приложение намират и нормите на Закона за защита на потребителите - съгласно чл.
24 ЗПК, във вр. чл. 143 - чл. 148 ЗЗП, както и чл. 146, ал. 1 ЗЗП, които прогласяват
неравноправните клаузи за нищожни, поради пряко противоречие с императивните
норми, защитаващи потребителя като по-слаба в икономическо отношение страна.
Безпротиворечиво с практиката на СЕС по приложението на Директива №
93/13/Е., разпоредбите на която са транспонирани в националното законодателство
съгласно § 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП, в константната практика на ВКС ( решение №
23/07.07.2016 г. по т.д. № 3686/2014 г., I т.о., решение № 142/01.08.2018 г. по т.д. №
1739/2017 г., II т.о., решение № 237/20.01.2017 г. по т.д. № 2927/2015 г., I т.о. и др.) се
приема, че поради повелителния характер на нормите на ЗЗП, първоинстанционният и
въззивният съд следят служебно за наличие по делото на фактически и/или правни
обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителски договори.
Съгласно нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит
3
се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1
начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч.
тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит.
В процесния договор за потребителски кредит е посочен ГПР от 48,21 %, с
което формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и посоченият
процент формално отговаря и на изискането на чл. 19, ал. 4 ЗПК. В случая обаче, така
посочения размер на ГПР не отразява действителния такъв, тъй като в него не са
включени част от разходите по кредита, а именно възнаграждението по договора за
предоставяне на поръчителство, сключен между ищцата и „Ай Тръст“" ЕООД, което
според съда следва да е включено в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1
от ДР на ЗПК. Възнаграждението в полза на поръчителя е разход, свързан с предмета
на договора за потребителски кредит, доколкото касае обезпечение на вземанията по
него, като съгласно чл. 8, ал. 5 от договора за предоставяне на поръчителство
„Кредисимо" ЕАД е овластено да приема вместо поръчителя възнаграждението, а
освен това кредиторът е едноличен собственик на капитала на поръчителя и двете
дружества са с един адрес на управление. Тази свързаност обуславя извод, че разходът
за възнаграждение в полза на поръчителя е известен на заемодателя още при
сключването на договора за кредит, което се потвърждава и от обстоятелството, че
възнаграждението за поръчителството се дължи заедно с вноските по кредита съгласно
погасителния план по договора за поръчителство. Освен това, предвид
обстоятелството, че се касае за отпускане на т.нар. "бързи кредити", при които
потребителят разчита да получи заявената сума в кратък срок, то разликата от почти
две седмици в срока на одобрение за кредит (с поръчителство и без поръчителство) на
практика превръща сключването на договора за предоставяне на поръчителство в
задължително условие за получаването на кредита и въобще за отпускането на
кредита, или за отпускането му в 14-дневен срок от заявлението. По този начин,
сключването на договора за потребителски кредит е обусловено от сключването на
договор за поръчителство между двете свързани дружества (кредитора и поръчителя),
в който е уговорено и възнаграждение за тази "услуга" под формата на месечни вноски
с падеж, съответен на падежа на погасителни вноски по договора за потребителски
кредит, като освен това възнаграждение на поръчителя е платимо и по банкова сметка
на „Кредисимо" АД, а при недостатъчност на платената сума за погасяване на
задълженията към кредитора и поръчителя, с внесената сума се погасяват с приоритет
задълженията към поръчителя – чл.8.4 от договора за поръчителство.
При това положение, ЯРС намира, че възнаграждението на поръчителя
представлява разход, който потребителят следва да заплати във връзка със сключването
и изпълнението на договора за кредит, и който е известен на кредитора към момента на
сключването му, поради което следва да бъде отчетен като "общи разходи по кредита"
и следва да бъде взет предвид при определяне на ГПР по договора за потребителски
кредит, което не е сторено в процесния договор за кредит. Липсата на този разход при
изчисляването на ГПР е в противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК, водещо до недействителност на договора на основание чл. 22 ЗПК. В тази
4
връзка, съдът съобрази Решение на СЕС от 21.03.2024 г. по дело C-714/22, в което е
прието, че за да даде възможност на потребителите да се запознаят с правата и
задълженията си, както и с оглед на изискването при изчисляването на ГПР да се
включат всички разходи по чл. 3, буква "ж" от Директива 2008/48/ЕО, следва да се
приеме, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава
потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия
начин, както непосочването на този процент.
Ето защо, следва да се приеме, че определеният в процесния договор за
кредит ГПР не отразява всички общи разходи по кредита и лишава потребителя от
възможността на прецени обхвата на своето задължение, поради което договорът за
потребителски кредит е нищожен на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Същевременно при включване на разхода за възнаграждение за поръчител
ГПР би надхвърлил 100 % според приетата като обективна, компетентна и пълна, вкл.
неоспорена от страните ССЕ. Посоченото е в пряко противоречие с разпоредбата на
чл. 19,ал.4 от ЗПК.
Предвид изложените съображения, съдът намира , че предявеният главен
иск за нищожност на договора за потребителски кредит е основателен и следва да
бъде уважен.
Напълно неоснователни в тази връзка са възраженията по отговора на
ответника, че сключването на договора за поръчителство било право, а не задължение
на кредитополучателя, т.е. не е налице задължителна услуга по см. § 1 ДР на ЗПК и не
е следвало да се включва в ГПР. Обстоятелството, че кредитополучателят не е
предоставил банкова гаранция, което предвид спецификата на казуса на практика се
явява неосъществимо, а се е съгласил на поръчителство от предложения от кредитора
поръчител по никакъв начин не освобождава кредитора от задължението да включи
възнаграждението на поръчителя в ГПР по договора за кредит, тъй като законът не
предвижда подобно изключение. Последица от горепосочените нарушения е
недействителност на договора съгласно нормата на чл. 22 ЗПК.
Предвид уважаването на главния иск за нищожност на договора за
потребителски кредит, не се е осъществило вътрешнопроцесуалното условие за
разглеждане на евентуалната искова претенция за нищожност на клаузата по чл. 4, ал.
1 от същия договор и по него не се дължи произнасяне.
По отношение предявения насрещен иск:
Както беше посочено по-горе страните не спорят, че са обвързани от валидно
облигационно правоотношение по договор за потребителски кредит от 10.03.2024
год. Не се спори и , че сумата предмет на договора е реално предадена на ищцата по
начина уговорен в същия, вкл. не се спори, че ищцата е заплатила за погасяване на
кредита сумата от 318, 63 лв.
С исковата молба по насрещния иск кредитодателят е обявил предсрочна
изискуемост на процесния договор за кредит. Съгласно практиката на ВКС,
обективирана в решение № 148/02.12.2016 г. по т. д. № 2072/2015 г. на ВКС, ТК, I т. о.
и решение № 208/09.02.2018 г. по т. д. № 394/2017 г. на ВКС, ТК, 1 т. о., начинът на
удостоверяване на връчването на длъжника на документа, съдържащ волеизявлението
на банката, че счита вземането по договор за кредит за предсрочно изискуемо, е
поставен в зависимост от избрания от кредитора способ за уведомяване. В посочените
решения съдебният състав на ВКС е приел, че предсрочната изискуемост на вземането
настъпва от датата на връчване на длъжника на документа, съдържащ
5
волеизявлениетона кредитора, ако към този момент са били налице обективните
предпоставки, обуславящи изискуемостта. Законодателят не предписва конкретен
способ за връчване на писмени съобщения между страните по договорните
правоотношения, поради което кредиторът не е ограничен относно избора на способ за
връчване на съобщения.
Съгласно чл. 4.2 от Раздел 10 на ОУ към договора задължението става
предсрочно изискуемо при неизпълнение от страна на кредитополучателя на което и
да е задължение по договора или ОУ, извън посочените в предходните алинеи.
Посоченото неизпълнение, на което се позовава кредитора в случая е налице, т.к.
ищцата не е изпълнила задължението си за заплащане на вноска 2 и 3 по погасителния
план към договора, както и е налице изявление на кредитора, достигнало до
длъжника относно изгубване преимуществата на срока на задължението/връчено с
връчване на насрещната искова молба/ , при което съдът приема, че е настъпила и
обявена на длъжника по договора предсрочната изискуемост на вземането по кредита.
В случая ответникът/ищец по НИМ е предявил срещу ищцата главен насрещен
иска за заплащане на сумата от 250, 98 лв. – незаплатени главница по падежирали към
датата на НИМ вноски. Така предявеният иск е доказан, а размерът му се установява
от приетата ССЕ. Сумата следва да бъде присъдена в едно със законната лихва от
датата на НИМ – 25.06.2024 год.
Предвид уважаването на главния иск , съдът не дължи произнасяне по
евентуалния такъв по чл. 23 ЗПК.
По разноските:
При този изход от спора, разноски се дължат и на двете страни, както следва:
По правилата на процеса, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ответникът по главния
иск следва да бъде осъден да заплати на ищцата направените разноски по делото в
размер на общо 552 лв. – заплатена държавна такса и адвокатско възнаграждение.
Тук съдът намира за необходимо да посочи, че по надлежния ред възражение за
прекомерност на адвокатско възнаграждение не е релевирано в процеса. Напротив
ответникът е направил възражение, че ищцата не е материално затруднено лице,
поради което в полза на процесуалния й представител възнаграждение не следвало да
бъде присъждано. Съдът намира, че не дължи произнасяне по това възражение, т.к. в
процесния казус ищцата по силата на договор за правна защита и съдействие е била
представлявана от упълномощен адвокат при определено и изплатено от същата в брой
адвокатско възнаграждение.
С оглед изхода на процеса по насрещния иск, ответникът по него дължи
разноски на ищеца за заплатена държавна такса в размер на 50 лв. и юрисконсултско
възнаграждение в размер на 150 лв.
Така мотивиран , ЯРС
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по иска Е. В. С., ЕГН ********** срещу
“Кредисимо“ЕАД, ЕИК ************* , със седалище и адрес на управление
гр.София, че договор за потребителски кредит № ******* от 10.03.2024 год. е
нищожен на основание чл. 26,ал.1, предл. 1 от ЗЗД и чл. 22 от ЗПК във вр. чл. 11, ал. 1,
6
т. 10, и чл. 19 от ЗПК.
ОСЪЖДА Е. В. С., ЕГН ********** да заплати на “Кредисимо“ЕАД, ЕИК
************* , със седалище и адрес на управление гр.София , сумата от 250, 98 лв.
– падежирали главници по вноска 2 и 3 по погасителен план към договор за
потребителски кредит № ******* от 10.03.2024 год. , в едно със законната лихва от
датата на НИМ – 25.06.2024 год. до окончателното изплащане на сумата.
ОСЪЖДА “Кредисимо“ЕАД, ЕИК ************* да заплати на Е. В. С., ЕГН
********** сумата от 552 лв. – разноски за настоящата инстанция.
ОСЪЖДА Е. В. С., ЕГН ********** да заплати на “Кредисимо“ЕАД, ЕИК
************* , сумата от 200 лв. – разноски за настоящата инстанция
Решението подлежи на въззивно обжалване пред ЯОС в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Ямбол: _______________________
7