Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. София, 18.11.2019 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, първи въззивен състав, в открито съдебно
заседание на тридесети октомври през две хиляди и деветнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЕВГЕНИЯ ГЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДОРА МИХАЙЛОВА
РОСИНА ДОНЧЕВА
при
участието на секретаря Т. Вутева, като разгледа докладваното от съдията
Михайлова в. гр. д. № 450 по описа на съда за две хиляди и деветнадесета
година, за да се произнесе, взе предвид следното.
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 56/15.04.2019 г., постановено по гр. д. № 910/2018 г. по
описа на РС – гр. Самоков, е признато за установено,
че В.П.С. дължи на „Ф.И.” ЕАД сумата в размер на 590. 20 лева - главница, 50.93
лева - договорна лихва за периода от 16.06.2014 г. до 06.09.2014 г., 57.53 лева
- лихва за забава за периода от 17.06.2014 г. до 19.04.2018 г., 131.85 лева -
такси услуга за периода от 16.06.2014 г.
до 06.09.2014 г., ведно със законната лихва върху горепосочените суми, считано
от 04.05.2018 г. - датата на подаване на заявлението в съда - до окончателното
им изплащане. С решението ответникът е осъден да заплати на ищеца направените в заповедното производство
разноски в общ размер на 75.00 лева - 25.00 лева за държавна такса и 50.00 лева за юрисконсултско възнаграждение, както и сумата от 50. 00
лева - държавна такса в исковото производство, и 100. 00 лева за юрисконсултско
възнаграждение,.
Подадена e в законоустановения срок въззивна
жалба от ответника
В.П.С., действащ чрез особен представител. Жалбоподателят
поддържа, че неправилно районният съд е приел, че е цесията, на която се позовава
ищецът, е породила действие, тъй като счита, че условие за това е кредитополучателят
да бъде уведомен за нея преди подаване на заявлението по чл. 410 ГПК, което в
случая не било сторено. Ето защо моли обжалваното
решение да бъде отменено, а исковете – отхвърлени изцяло.
Ответникът по жалбата счита, че
решението на районния съд следва да бъде потвърдено.
Софийски
окръжен съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията
на насрещната страна, намира за установено следното.
Между „П. Ф. Б.“ ООД, от една страна като заемодател, и
ответника В.П.С. е сключен на 27.02.2014 г. договор за потребителски кредит, по
силата на който ответникът е получил сумата от 800. 00 лева със задължението да
я върне, ведно с дължимата възнаградителна лихва и
такси, на 27 седмични погасителни вноски, считано от 06.03.2014 г., всяка от
които в размер на 46. 50 лв. (последната в размер на 46.48 лева). На 21.03.2016 г. между
кредитора и ищеца е сключен договор за цесия, по силата на който вземането по
договора за потребителски кредит е прехвърлено възмездно от „П. Ф. Б.“ ООД на цесионера
„Ф.И.” ЕАД.
Част от този договор е приложение 1 – списък на длъжниците
и вземанията, в който фигурира единният граждански номер на ответника и размера
на вземанията, разбити по пера и стойност. С пълномощно от 05.04.2016 г. цедентът е упълномощил цесионера
да извърши уведомявания на длъжниците, чиито вземания
са предмет на цесията. В изпълнение на това пълномощно е изготвено уведомление
до ответника за извършеното прехвърляне на вземането, което съдът приема, че е
съобщено на длъжника с редовното връчване на преписа от исковата молба и
приложенията към нея в хода на процеса.
В полза на
ищеца е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 409/2018 г. по описа
на РС – гр. Самоков за произтичащите от описания
по-горе договор за потребителски кредит суми - 590. 20 лева - главница; 50. 93 лева - договорна
лихва за периода от 16.06.2014 г. до 06.09.2014 г., 57.53 лева - лихва за
забава за периода от 17.06.2014 г. до 19.04.2018 г., 131.85 лева - такси услуга
за периода от 16.06.2014 г. до 06.09.2014
г., ведно със законната лихва върху горепосочените суми, считано от 04.05.2018
г. - датата на подаване на заявлението в съда - до окончателното изплащане на
задължението.
Установява
се от заключението на съдебно-счетоводната експертиза на вещото лице Николова,
което съдът кредитира като пълно и компетентно, че ответникът е извършил
плащания по договора в общ размер от 482. 50 лева, като последното плащане е на
16.06.2014 година. Общият размер на непогасените задължения са: 590. 20 лева -
главница; 50. 93 лева - договорна лихва за периода от 16.06.2014 г. до
06.09.2014 г., 57.53 лева - лихва за забава за периода от 17.06.2014 г. до
19.04.2018 г., 131.85 лева - такси услуга за периода от 16.06.2014 г. до 06.09.2014 година.
При така
установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо.
От представения по делото договор за
потребителски кредит се установява, че „П.Ф. Б.“ ООД е предоставило в собственост
на ответника сумата от 800 лв. на 27.02.2013 г., като ответникът се е задължил
да върне на 27 седмични разсрочени (погасителни) анюитетни
(равни) вноски уговорените парични задължения (заетата сума и уговорената възнаградителна лихва, респ. месечната такса за обслужване
следва да се върне разсрочено за период от 27 седмици), като всяка седмична
погасителна вноска е в размер на 46.50 лв. при уговорен ГПР 188.8 %.
По правилата
за разпределянето на доказателствената тежест в
гражданския процес изпълнението на правните задължения следва да се установи от
страната, която навежда този положителен факт – арг.
чл. 154, ал. 1 ГПК, чрез пълно и главно доказване. Този правен извод се извежда
и от правната норма, регламентирана в чл. 77 ЗЗД, която предписва, че при
изпълнението длъжникът може да поиска от кредитора разписка, за да се снабди с
писмено доказателство, установяващо точното и добросъвестно изпълнение на
своето правно задължение.
Установи се,
че изискуемостта на процесното парично притезание, разсрочено на 27 седмични погасителни вноски, е
настъпила към датата на депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК пред РС – гр. Самоков (04.05.2018 г.).
Възраженията
на въззивника относно договора за цесия и
уведомяването му за това са неоснователни. В случая ответникът е бил редовно
уведомен за извършената цесия с получаване на препис от исковата молба и
приложенията към нея. В решение №123/24.06.2009 г. по т. д. №12/2009 г. на
Второ ТО на ВКС е прието, че уведомяването по чл. 99, ал. 3 ЗЗД на длъжника
следва да става от страна на предишния кредитор, но нито от това решение, нито
от самия закон следва извод, че уведомяването на длъжника не може да става и от
трето лице или цесионера по изрично упълномощаване от
цедента. В решение № 3/16.042014 г. по гр. д. №
1711/11 на Първо ТО изрично се разглежда и утвърждава възможността уведомление
за цесията, съставено от страна на цедента, но
приложено към исковата молба на цесионера по иск
срещу длъжника, да породи действие по чл. 99, ал. 3 ЗЗД за длъжника. Цесията следва да се счете за
надлежно съобщена на длъжника и тогава, когато изходящото от цедента уведомление е връчено на длъжника като приложение
към исковата молба, с която новият кредитор е предявил иска си за изпълнение на
цедираното вземане. Като факт, настъпил в хода на
процеса и имащ значение за съществуването на спорното право, получаването на
уведомлението от цедента, макар и като приложение към
исковата молба на цесионера, следва да бъде
съобразено от съда при решаването на делото с оглед императивното правило на
чл. 235, ал. 3 ГПК. Изходящото от цедента
уведомление, приложено към исковата молба на цесионера
и достигнало до длъжника с нея, съставлява надлежно съобщаване на цесията
съгласно чл. 99, ал. 3, пр. 1 ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането
поражда действие за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД.
От
заключението на ССЕ се установява, че остатъчното парично задължение на
кредитополучателя по процесния договор за
потребителски кредит е в размер на 590. 20 лева - главница; 50. 93 лева -
договорна лихва за периода от 16.06.2014 г. до 06.09.2014 г., 57.53 лева -
лихва за забава за периода от 17.06.2014 г. до 19.04.2018 г., 131.85 лева -
такси услуга за периода от 16.06.2014 г.
до 06.09.2014 година.
С оглед
обстоятелството, че правният извод, до който въззивната инстанция достига, съответства
на крайните правни съждения на първоинстанционния
съд, обжалваното решение следва да бъде потвърдено като правилно.
При този
изхода на спора на въззиваемата страна следва да се присъдят разноските по
водене на делото пред настоящата инстанция в размер на 150. 00 лева – юрисконсултско възнаграждение, както и сумата от 200. 00
лв. – възнаграждение за особен представител на въззивника
пред въззивния съд.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 56/15.04.2019 г., постановено по гр. д. № 910/2018 г. по
описа на РС – гр. Самоков.
ОСЪЖДА В.П.С., ЕГН: **********,***, да
заплати на „Ф.И.” ЕАД, ***, сумата от 350.
00 (триста и
петдесет) лева,
представляваща разноски по делото.
Решението е
окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: