Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
11.08.2020г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на двадесет и втори юли две хиляди и двадесета година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия ЛЮБОМИР ИГНАТОВ
при секретаря Ирена
Апостолова, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева гр.дело № 6219 по
описа за 2019 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 49079 от 22.02.2019г. по гр.д. № 69595/2017г. Софийски районен съд, 27 състав отхвърлил предявения от Т.И.М., ЕГН **********,
срещу „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******, иск с правно основание чл. 439, ал. 2 ГПК за признаване за установено, че ищецът не
дължи на ответника вземане в размер на 3 640.27 лв. -главница, ведно със
законната лихва, считано от 27.12.2010г., лихва в размер на 1 233.84 лв. за
периода от 31.07.2003г. до 24.11.2010г., както и 383.71 лв. -разноски, по
изпълнителен лист от 21.03.2011г., издаден по ч.гр.д. № 15987/2010г. по описа
на СРС, 80 състав, по който било образувано изпълнително дело № 20118440401944
на ЧСИ С.Я., рег. № 844 на КЧСИ, поради погасяване на сумите по давност. На
основание чл. 78, ал. 8 вр. ал. 3 ГПК ищецът е осъден да заплати на
ответника сумата 100 лв. - юрисконсултско възнаграждение.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца Т.И.М., който го обжалва
изцяло с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на материалния
закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Неправилно съдът приел, че давността по присъдено със заповед за изпълнение
вземане е 5-годишна. Изпълнителният лист бил издаден на несъдебно изпълнително
основание, поради което разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД била неприложима.
Първостепенният съд приел, че последното валидно изпълнително действие е било
налагането на запор, действащ до 01.05.2012г., но в противоречие с логическите
правила счел, че с молба от 23.04.2015г. давността е била прекъсната. Към тази
дата изпълнителното производство вече било прекратено по силата на закона – чл.
433, ал. 1, т. 8 ГПК, поради което подадената на 23.04.2015г. молба не
съставлявала годно да прекъсне давността действие. Освен това районният съд
следвало на основание чл. 235 ГПК да вземе предвид всички настъпили след
предявяване на иска факти от значение за спорното право, а дори да се приеме,
че последното изпълнително действие е било на 23.04.2015г., то още на
25.04.2018г. давността била изтекла. Поради това моли съда да отмени
атакуваното решение и вместо него постанови друго, с което да уважи предявения
иск. Претендира разноски за двете инстанции.
Въззиваемата страна „Т.С.” ЕАД не е депозирала отговор по реда на чл. 263,
ал. 1 ГПК. С молба от 21.07.2020г. оспорва въззивната жалба и моли съда да
потвърди решението като правилно. Претендира разноски и юрисконсултско
възнаграждение за въззивното производство. Прави евентуално възражение за
прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК на претендирано от насрещната
страна адвокатско възнаграждение.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за
установено следното:
Съдът е сезиран с обективно кумулативно съединени отрицателни установителни
искове за признаване за установено, че ищецът не дължи на ответника поради
погасяване по давност сумата 3 640.27 лв. - главница, сумата 1 233.84 лв. - лихва
за периода от 31.07.2003г. до 24.11.2010г., и сумата 383.71 лв. - разноски, за
които суми в полза на ответника е издаден изпълнителен лист от 21.03.2011г. по
гр.д. № 15987/2010г. на СРС, 80 състав.
Ищецът твърди, че е наследник на И.Т.М., срещу когото била издадена заповед
за изпълнение по 410 ГПК по гр.д. № 15987/2010г. на СРС, 80 състав. Въз основа
на изпълнителния лист, по молба на кредитора от 10.06.2011г. било образувано изп.
дело № 20118440401944 на ЧСИ С.Я., рег. № 844 на КЧСИ. Последното изпълнително
действие, годно да прекъсне давността, било извършено на 23.07.2012г., поради
което на 23.07.2014г. изпълнителното производство било прекратено по силата на
закона, а извършени след прекратяването действия били недопустими и не произвеждали
правно действие. От датата на последното изпълнително действие била изтекла
приложимата тригодишна давност.
С оглед фактическите твърдения в исковата молба, доколкото се твърди
недължимост на основание настъпил след влизане в сила на заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК факт – изтекла след издаване на заповедта погасителна давност, и
съобразявайки практиката на ВКС (определение № 956/22.12.2010г. по ч.т.д. № 886/2010г. на ВКС,
І ТО, решение № 6/21.01.2016г. по т.д. № 1562/2015г. на ВКС, І ТО и др.), съдът
приема, че исковете имат правното си основание в чл. 439 ГПК. В цитираната
практика е възприето разбирането, че когато срещу заповедта за изпълнение не е
подадено възражение от длъжника, заповедта се стабилизира и възможността за
оспорване на фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и
изискуемостта на вземането се преклудира, освен ако не са налице специалните
хипотези по чл. 424 ГПК или чл. 439 ГПК. Поради това длъжникът в заповедното производство
може да ползва исковата защита по чл. 439 ГПК, като се позовава на настъпили след издаване на
заповедта за изпълнение факти.
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът
е оспорил предявените искове с възражения, че давността е прекъсвана с подаване
на молбата за образуване на изпълнителното производство, както и със заявените
към съдебния изпълнител искания за извършване на принудителни действия за
събиране на вземането. Искал е от съда да отхвърли исковете.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г.,
ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно, но настоящият въззивен състав го намира за
частично недопустимо.
Видно от петитума на исковата молба, ищецът не е искал да се признае
недължимост на законната лихва върху главницата, считано от 27.10.2010г. Като
се е произнесъл в нарушение на диспозитивното начало в процеса по искане, с
каквото не е бил сезиран, районният съд е постановил недопустимо в тази част
съдебно решение, което следва да бъде обезсилено.
На следващо място, за да е допустим установителен иск, за ищеца следва да е
налице правен интерес от исканото установяване. Наличието на правен интерес от
иска е положителна процесуална предпоставка от категорията на абсолютните – за
които съдът е длъжен да следи служебно, вкл. като извърши преценка за наличието
й преди да постанови крайния си съдебен акт. Липсва интерес от установителен иск, когато може да бъде
предявен осъдителен или конститутивен иск, тъй като и чрез тези искове ще се разреши
със сила на пресъдено нещо гражданския спор, но едновременно с това ще се
постигнат и присъщите на решенията по тези искове изпълнителна сила и
конститутивно действие. Този извод не противоречи на разясненията, дадени с Тълкувателно
решение № 8/27.11.2013г. по тълк.д. № 8/2012г. на ОСГТК на ВКС, чието приложно
поле е ограничено до искове с предмет вещно право и е неприложимо в случая. И според
това тълкувателно решение обаче при предявен отрицателен установителен иск
ищецът следва да докаже фактите, с които обосновава правния си интерес от иска,
в противен случай производството се прекратява.
В случая, видно от приложеното изпълнително дело, въз основа на наложения
запор и извършваните удръжки от пенсията на наследодателя на ищеца в периода м.
11.2011г. – м. 05.2012г., са погасени законни лихви от 27.10.2010г., както и
разноски по изпълнителния лист, като дължими преди завеждане на исковата молба
в съда на 02.10.2017г. са останали разноски в размер на 60.22 лв. С оглед така
установеното съдът намира, че за ищеца не е налице правен интерес от предявения
отрицателен установителен иск за недължимост на разноски по изпълнителния лист
за разликата над 60.22 лв. до 383.71 лв., равняваща се на 323.49 лв., а
спорното право е следвало да бъде предявено с осъдителен иск. Поради това на
основание чл. 270, ал. 3, изр. 1 ГПК атакуваното решение в частта, с която
съдът се е произнесъл по дължимостта на тази разлика следва да бъде обезсилено,
а производството в тази част - прекратено.
В останалата част въззивният съд
намира решението за допустимо, но неправилно.
От фактическа страна: По делото не е било спорно, че по гр.д. №
15987/2010г. на СРС, 80 състав в полза на ответника е била издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК, с която е разпоредено длъжникът И.Т.М. да заплати на
кредитора сумата 3 640.27 лв. – главница за потребена топлинна енергия, сумата 1
233.84 лв. - лихва за забава периода от 31.07.2003г. до 24.11.2010г., законната
лихва върху главницата от 27.12.2010г. до окончателното плащане, както и сумата
383.71 лв. – разноски. Не се спори и че длъжникът, чиито наследник по закон е
ищецът, не е подал възражение срещу заповедта и същата е влязла в сила. Въз
основа заповедта на 21.03.2011г. е издаден изпълнителен лист за посочените
суми.
Въз основа на изпълнителния лист, по молба на кредитора
от 10.06.2011г. е образувано изп. дело № 20118440401944 на ЧСИ С.Я., рег. № 844
на КЧСИ. С молбата взискателят е възложил на ЧСИ на основание чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ да определи начина на изпълнението.
След извършени от съдебния изпълнител справки, на 15.10.2011г. на длъжника
е връчена покана за доброволно изпълнение. На 12.10.2011г. съдебният изпълнител
изпратил запорно съобщение до НОИ за налагане запор върху пенсията на длъжника,
въз основа на което е наложен запор до размер от 123.16 лв. месечно, видно от
писмо на НОИ от 24.10.2011г.
По наложения запор са направени удръжки от пенсията на И.М. за месеците от
м. 11.2011г. до м. 05.2012 г., част от които са били преведени на взискателя,
като със същите е погасено част от вземането на взискателя за разноски по
изпълнителния лист - до размер от 323.49 лв., и част от вземането за законна
лихва върху присъдената главница.
С писмо от 28.06.2012г. НОИ уведомил ЧСИ, че поради настъпилата смърт на И.М.
на 01.05.2012г. се преустановява превеждането на суми по изпълнителното дело.
От приложеното по делото удостоверение за наследници № 482/07.05.2012г. е
видно, че И.М. е починал на 01.05.2012г., като е оставил за наследник по закон
ищеца Т.М.. С разпореждане на съдебния изпълнител от 23.07.2012г., на основание чл. 428, ал. 3 ГПК на мястото на длъжника е конституиран наследникът
му Т.М., след което от ЧСИ са правени неуспешни опити да връчи разпореждането
на новоконституирания длъжник.
С молба с неясна дата (но съгласно приложеното към нея пълномощно от
29.08.2014г. – л. 90 – 91 от изпълнителното дело), взискателят поискал от ЧСИ
да бъде изготвена справка в НАП с оглед налагане запор върху трудовото
възнаграждение на длъжника, както и да бъде наложен запор върху вземанията му по
банкови сметки. На 05.05.2015г. ЧСИ разпоредил извършване на справка в НБД „Население“,
в НОИ/НАП за регистрирано трудово правоотношение на длъжника, както и да се
изпрати съобщение до длъжника чрез дъщеря му, което връчване също е било
нередовно. На 25.07.2017г. съобщението за образуване на изпълнителното дело е
връчено на длъжника лично.
С молба от 03.10.2017г. длъжникът поискал прекратяване на изпълнителното дело
на основание чл. 433, ал. 1 т. 8 ГПК. С постановление от 03.04.2018г.
изпълнителното дело е прекратено.
От правна страна: Чл. 116 ЗЗД предвижда, че давността се прекъсва: с
признаване на вземането от длъжника (б. „а”), с предявяване на иск или
възражение или на искане за почване на помирително производство (б. „б”), и с
предприемане на действия за принудително изпълнение (б. „в”).
Съгласно чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, изпълнителното производство се
прекратява, когато взискателят не поиска извършването на изпълнителни действия
в продължение на две години. Според т. 10 на Тълкувателно решение №
2/26.06.2015г. по тълк.д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС, когато взискателят не е
поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и
изпълнителното производство е прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, нова
погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано
или е предприето последното валидно изпълнително действие. В хипотезата на чл. 116, б. „в” ЗЗД давността се прекъсва с предприемането
на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ: насочването
на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на
кредитори, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването
на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на
продан и т.н., до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от
трети задължени лица. Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването
на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно
изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на
справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за
определяне на непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение,
плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др. Правилата относно спиране
и отпадане на ефекта на прекъсването на давността в исковия процес са
неприложими при прекъсването на давността с предприемането на действия за
принудително изпълнение по чл. 116, б. „в” ЗЗД. При изпълнителния процес
давността се прекъсва многократно – с предприемането на всеки отделен
изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо
съответния способ. Искането да бъде приложен определен изпълнителен способ
прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по
изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко
действие за принудително изпълнение. За разлика от исковия процес, в изпълнителния
процес давността не спира, защото кредиторът може да избере дали да действа (да
иска нови изпълнителни способи, защото все още не е удовлетворен), или да не
действа (да не иска нови изпълнителни способи). Когато взискателят не е поискал
извършването на изпълнителни действия в продължение на 2 години, изпълнителното
производство се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Прекратяването
на изпълнителното производство поради т.нар. „перемпция” настъпва по силата на закона,
а съдебният изпълнител може само да прогласи в постановление вече настъпилото
прекратяване, когато установи осъществяването на съответните правнорелевантни
факти. Без правно значение е дали съдебният изпълнител ще постанови акт за
прекратяване на принудителното изпълнение и кога ще направи това. Прекратяването
на изпълнителното производство става по право, като новата давност е започнала
да тече от предприемането на последното по време валидно изпълнително действие.
В случая по делото се установи, че същински изпълнителни действия за
събиране на процесните вземания са извършвани до 01.05.2012г., когато длъжникът
е починал и е прекратено изплащането на суми по наложения запор върху пенсията
му. В продължение на повече от две години след 01.05.2012г. по делото не са
извършени същински изпълнителни действия, а от взискателя не са сочени изпълнителни
способи, поради което с изтичане на срока по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК на
01.05.2014г. изпълнителното производство е прекратено по силата на закона, без
за това да е необходим нарочен акт на съдебния изпълнител. Извършените след
тази дата действия от ЧСИ и от взискателя са правно ирелевантни. Като извършени след прекратяването по
силата на закона на изпълнителното производство, те не съставляват годни
действия за принудително изпълнение по смисъла на чл. 116, б. „в” ЗЗД, а само
такова действие може да прекъсне давността. В този смисъл е практиката на ВКС,
обективирана в решение № 42/26.02.2016г. по гр.д. № 1812/2015г., ІV ГО, решение
№ 223/12.07.2011г. по т.д. № 124/2010г. на ВКС, ТК, ІІ ТО и др.
Настоящият въззивен състав намира, че по отношение на вземане, за което е
налице издадена заповед за изпълнение, влязла в сила поради неподаване на
възражение от страна на длъжника в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, е приложима нормата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД. Същата предвижда, че ако
вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога
5 години. Заповедта за изпълнение замества съдебното решение като изпълнително
основание, но при оспорването й от длъжника чрез възражение по реда на чл. 414 ГПК проверката дали вземането съществува се
извършва в общия исков процес по реда на чл. 422 ГПК. По силата на чл. 416 ГПК, когато възражение не е подадено в срок, както не
се спори че е в случая, заповедта за изпълнение влиза в сила. Не е налице
изрична правна норма, която да предвижда, че съществуването на вземането в този
случай е установено със сила на пресъдено нещо. Следва да се съобрази обаче, че
ако длъжникът не възрази в рамките на установения в чл. 414, ал. 2 ГПК преклузивен срок, заповедта се
стабилизира (“влиза в сила“ по терминологията на закона), като се получава
ефект, близък до силата на пресъдено нещо, тъй като единствената възможност за
оспорване на вземането въз основа на настъпили преди издаване на заповедта
факти, са основанията на иска по чл. 424 ГПК - новооткрити обстоятелства или нови
писмени доказателства. Извън иска по чл. 424 ГПК, длъжникът не може да се ползва от друга
форма на искова защита, с която да оспорва вземането въз основа на настъпили
преди издаване на заповедта факти. Когато длъжникът е бил лишен от възможност
да оспори вземането, може да поиска от въззивния съд да приеме възражението му
по реда на чл. 423 ГПК. Този режим се различава от регламентирания
в ГПК (отм.) във връзка с издаването на изпълнителен
лист въз основа на несъдебно изпълнително основание, в който се предвиждаше възможност
за предявяване искове - чл. 252 ГПК (отм.), чл. 254 ГПК (отм.), чл. 255 ГПК (отм.), които не се преклудират със
специални срокове. Съгласно сега действащия ГПК обаче, с изтичане на преклузивния срок за подаване на
възражение против заповедта се получава крайният ефект именно на окончателно
разрешен правен спор относно съществуването на вземането. Аргумент в полза на
това разбиране е и разпоредбата на чл. 371 ГПК, която допуска в производството
по търговски спорове възражение за прихващане да се прави до приключване на
съдебното дирене във въззивната инстанция, когато съществуването или
неоспорването му са установени с влязло в сила съдебно решение или заповед за
изпълнение. Поради това неотносими за спора са цитираните в жалбата решения на
ВКС, които касаят давностния срок за вземания, за които е издаден изпълнителен
лист въз основа на несъдебно изпълнително основание по чл. 237 ГПК (отм.).
Съобразно т. 10 на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015г. по тълк.д. №
2/2013г. на ОСГТК на ВКС, новият давностен срок е започнал да тече от датата на
последното изпълнително действие – 01.05.2012г. Петгодишният срок е изтекъл на
01.05.2017г., преди завеждане на исковата молба в съда на 02.10.2017г. В този
смисъл неотносими за спора са принципно правилните съображения на въззивника,
че предявен от длъжника отрицателен установителен иск нито прекъсва давността,
нито същата спира да тече по време на процеса (в този смисъл решение № 235 от 21.09.2012г. по гр.д. № 1762/2011г., III
ГО, решение № 57/27.06.2018г. по гр.д. № 591/2017г., ІІ ГО, решение № 99/23.10.2018г. по гр.д. № 4991/2017г., ІІ ГО, решение № 705/29.10.2010г. по гр.д. № 1744/2009г. І
ГО, решение № 99/10.05.2013г. по гр.д. № 681/2012г., І ГО и др.).
По изложените съображения въззивният съд намира, че предявените отрицателни
установителни искове с правно основание чл. 439 ГПК за сумите 3 640.27 лв. – главница,
1 233.84 лв. - лихви за забава за периода от 31.07.2003г. до 24.11.2010г., и 60.22
лв. – разноски по изпълнителния лист, са основателни. Атакуваното решение
следва да бъде отменено в допустимата му част и вместо това постановено друго,
с което исковете се уважат.
С оглед изхода на спора, решението следва да бъде отменено и в частта за
разноските, като на ответника се присъди юрисконсултско възнаграждение на
основание чл. 78, ал. 8 вр. ал. 4 ГПК, което съразмерно с прекратената част
възлиза на 6.15 лв. Доказано направените от ищеца разноски в
първоинстанционното производство са в размер на 309.44 лв. – държавна такса, и 1 101
лв. – адвокатско възнаграждение, което е заплатено в брой съгласно
удостовереното в представения договор за правна защита и съдействие от
01.12.2018г. Минималното възнаграждение, определено по реда на чл. 7, ал. 2 вр.
чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения (в относимата й редакция към датата на договора за правна защита
и съдействие) е в размер на 1 101.19 лв., поради което своевременно
релевираното от ответника в първата инстанция възражение за прекомерност по
смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК е неоснователно. Или общо ищецът е направил разноски
в размер на 1 410.44 лв., като съразмерно с уважената част от исковете му се
дължат 1 323.66 лв.
При този изход и изричните претенции, разноски за настоящата инстанция се
следват и на двете страни. По реда на чл. 78,
ал. 8 ГПК вр. чл. 37, ал. 1 ЗПП вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането
на правната помощ, съобразявайки извършените от упълномощения от въззиваемия
юрисконсулт процесуални действия, съдът определя юрисконсултско възнаграждение
в размер на 20 лв. Съразмерно с прекратената част въззивникът му дължи 1.23 лв.
Доказано направените от въззивника разноски са в размер на 122.81 лв. –
държавна такса, или съразмерно с уважената част въззиваемият му дължи разноски
в размер на 115.25 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОБЕЗСИЛВА решение № 49079 от 22.02.2019г., постановено по гр.д. № 69595/2017г. на Софийски районен съд, 27 състав в частта, с която съдът се е произнесъл по претенция за недължимост
на законна лихва върху главницата, считано
от 27.12.2010г., както и в частта, с
която се е произнесъл по иск с правно основание чл. 439 ГПК за разликата над
60.22 лв. до 383.71 лв. - разноски по изпълнителен лист от 21.03.2011г.,
издаден по гр.д. № 15987/2010г. по описа на СРС, 80 състав, и ПРЕКРАТЯВА производството по делото в
частта му за тази разлика, като недопустимо.
ОТМЕНЯ решение № 49079 от 22.02.2019г., постановено по гр.д. № 69595/2017г. на Софийски районен съд, 27 състав в останалите части, включително в частта за разноските, и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените отрицателни установителни искове с правно основание чл. 439 ГПК, че Т.И.М., ЕГН **********, не дължи „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******, сумата 3 640.27 лв. (три хиляди шестстотин и
четиридесет лева и 27 ст.) – главница за потребена топлинна енергия, сумата 1 233.84 лв. (хиляда двеста тридесет и
три лева и 84 ст.) – лихви за забава за периода от 31.07.2003. до 24.11.2010г.,
както и сумата 60.22 лв. (шестдесет
лева и 22 ст.) - разноски, за които суми е издаден изпълнителен лист от 21.03.2011г.
по гр.д. № 15987/2010г. по описа на СРС, 80 състав, поради погасяване на
вземанията по давност.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на Т.И.М., ЕГН **********, на
основание чл. 78 ГПК сумата 1 323.66
лв. (хиляда триста двадесет и три лева и 66 ст.), представляваща разноски
за първоинстанционното производство, и сумата 115.25 лв. (сто и
петнадесет лева и 25 ст.), представляваща разноски за въззивното производство.
ОСЪЖДА Т.И.М., ЕГН **********,************, ап. 14, да заплати на „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******, на основание чл. 78 ГПК
сумата 6.15 лв. (шест лева и 15
ст.), представляваща юрисконсултско възнаграждение за първоинстанционното
производство, и сумата 1.23 лв. (един лев и 23 ст.), представляваща
юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.
Решението е окончателно и не
подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.