№ 1321
гр. София, 03.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на дванадесети май през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Рени Коджабашева
Членове:Йоана Генжова
ДИМИТРИНКА ИВ.
КОСТАДИНОВА-МЛАДЕНОВА
при участието на секретаря Капка Н. Лозева
като разгледа докладваното от Йоана Генжова Въззивно гражданско дело №
20211100512460 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение №20176177/24.08.2021г., постановено по гр.д. №42324/2020г.
по описа на СРС, 74 състав, е признато за установено по реда на чл.422, ал.1
от ГПК, че К. ХР. Ж. дължи на „Т.С.“ ЕАД на основание чл.79, ал.1, пр.1 от
ЗЗД във вр. с чл.149 от ЗЕ сумата от 2067,92 лева, представляваща стойността
на неплатена топлинна енергия за периода от м.02.2017г. до м.04.2019г. до
топлоснабден имот – апартамент №37, находящ се в гр. София, ж.к. „****, аб.
№244015, ведно със законна лихва за периода от 26.06.2020г. до изплащане на
вземането, както и на основание чл.86 от ЗЗД сумата от 356,08 лева –
мораторна лихва върху главницата доставена топлинна енергия за периода от
15.09.2017г.. до 27.05.2020г., за които вземания е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК от 06.07.2020г. по
ч.гр.д. №27342/2020г. по описа на СРС, 74 състав, като е отхвърлен искът с
правно основание чл.422 от ГПК във вр. с чл.79 от ЗЗД във вр. с чл.149 от ЗЕ
за разликата над 2067,92 лева и за периода от 01.05.2016г. до 01.01.2017г.,
както и иска с правно основание чл.86 от ЗЗД за сумата от 147,63 лева – лихва
1
за забава върху главницата за доставена топлинна енергия. Осъден е К. ХР.
Ж. да заплати на основание чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК на „Т.С.“ ЕАД разноски
в исковото производство в размер на 142,11 лева и разноски в заповедното
производство по ч.гр.д. №27342/2020г. по описа на СРС, 74 състав, в размер
на 101,59 лева. Осъдена е „Т.С.“ ЕАД да заплати на К. ХР. Ж. на основание
чл.78, ал.3 от ГПК сумата от 18,96 лева разноски за възнаграждение на един
адвокат, съответни на отхвърлената част от исковете за исковото
производство и 9,48 лева за заповедното производство по ч.гр.д.
№27342/2020г. по описа на СРС, 74 състав. Решението е постановено при
участието на привлечено от ищеца трето лице – помагач „Т.с.“ ЕООД.
Постъпила е въззивна жалба от ответника К. ХР. Ж., чрез
пълномощника адв. Р.Р., срещу първоинстанционното решение в частта, с
която предявените срещу него искове са уважени. Въззивникът излага
оплаквания, че решението в обжалваната му част е неправилно и
необосновано, постановено в нарушение на материалния закон и при
допуснато от съда процесуално нарушение. Излагат се доводи, че в процеса
не било проведено пълно и главно доказване от ищеца, че ответникът е
собственик на процесния недвижим имот, което обстоятелство било оспорено
изрично с отговора на исковата молба. Това обстоятелство не се установявало
от представения договор от 14.02.1991г. за продажба на държавен недвижим
имот по реда на Наредбата за държавните имоти, тъй като от събраните по
делото доказателства не се установявало имотът да е все още собственост на
ответника, предвид изминалия период от време. Излагат се доводи, че по
делото не са представени доказателства за публикуване на интернет
страницата на ищеца на процесните фактури, поради което ответникът не бил
изпаднал в забава и не дължал мораторна лихва. Поддържа се, че клаузите от
общите условия на ищеца, въз основа на които се претендира обезщетението
за забава, са недействителни като неравноправни. Обвързаното настъпване на
падежа на задължението за плащане с притежаване на специално техническо
средство от страна на потребителя (компютър, таблет, смартфон и т.н.), което
да му дава достъп до интернет, както и задължаването на потребителя да
обезпечи допълнително и самата възможност за достъп до интернет
(сключване на договор с трето лице, предоставящо услугата и заплащане на
съответната цена), го поставяло в значително неравноправно икономическо
положение спрямо търговеца. Потребителят не можел да бъде задължаван да
2
направи значителни по размер икономически инвестиции за снабдяване с
такива технически средства и отделно от тях да направи и допълнителни
парични вложения, които да му гарантират достъп до интернет, за да може да
изпълнява задълженията си към ищеца, още повече, че задължението за
топлинна енергия няма връзка с тези вложения и не се обуславя от тях.
поради изложеното счита, че разпоредбите на чл.33, ал.1 и ал.2 от общите
условия на ищеца от 2014г. противоречат на чл.143, ал.1 от ЗЗП и на
основание чл.146, ал.1, пр.1 от ЗЗП са нищожни. С оглед изложеното моли
решението да бъде отменено в обжалваната част и да бъде постановено друго,
с което предявените искове да бъдат отхвърлени изцяло.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор на жалбата
от насрещната страна „Т.С.“ ЕАД, чрез пълномощника юрисконсулт Б.А., с
който е направено искане първоинстанционното решение да бъде потвърдено
като правилно и законосъобразно.
Третото лице – помагач „Т.с.“ ЕООД не е изразило становище по
жалбата.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства
и становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира следното от фактическа и правна страна:
Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт, и е процесуално допустима, а
разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с
изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя
от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС.
Постановеното решение е валидно и допустимо.
Първоинстанционният съд е сезиран с предявени от „Т.С.“ ЕАД срещу
К. ХР. Ж. положителни установителни искове с правно основание чл.415, ал.1
във вр. с чл.124, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.150 от ЗЕ
3
и чл.86, ал.1 от ЗЗД за установяване дължимостта на вземанията, за които е
издадена заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК по ч.гр.д.
№42324/2020г. на СРС, 74 състав.
Основният спорен въпрос в производството по делото е дали през
процесния период между страните по делото е съществувало валидно
договорно правоотношение за продажба на топлинна енергия.
Съгласно нормата на чл. 153 ЗЕ – в редакцията, действала до 17.07.2012
г. всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда -
етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия.
Понятието "потребител на топлинна енергия за битови нужди" е
определено в § 1, т. 42 ДР ЗЕ (отм.), действал до 17.07.2012 г.: физическо
лице – собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с
топлопреносител гореща вода или пара за отопление, климатизация или
горещо водоснабдяване. След отмяната на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ и с влизане в
сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда понятието "клиент на
топлинна енергия", което е еквивалентно по смисъл на понятието "потребител
на топлинна енергия". Съгласно новата редакция на чл. 153, ал. 1 ЗЕ,
действаща през исковия период м.05.2016г. – м.04.2019г., всички собственици
и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост,
присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират
средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да
заплащат цена за топлинната енергия.
С ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г. постановено по тълк. дело № 2/2017 г.
на ОСГК на ВКС, т. 1, са дадени задължителни разяснения относно
хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по
силата на договорно правоотношение с лица, извън посочените в чл. 153 ЗЕ,
какъвто обаче не е разглежданият случай. В мотивите на същото тълкувателно
решение е посочено, че, предоставяйки съгласието си за топлофициране на
сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на
ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди,
към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи
условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на
4
топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с
топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за
битови нужди (чл. 153. ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна
енергия.
С оглед на това собственикът или титуляр на вещно право на ползване
на имот в сграда – етажна собственост, се явява потребител на отдадена от
сградната инсталация и отоплителните тела на общите части на сградата
топлинна енергия. По силата на закона между битовия потребител и
топлопреносното предприятие възниква правоотношение по продажба на
топлинна енергия при публично известни общи условия без да е необходимо
изричното им приемане от потребителя. Достатъчно е взето решение на
Общото събрание на етажните собственици за присъединяване към
топлопреносната мрежа, за да бъде всеки етажен собственик потребител на
постъпилата в сградата топлинна енергия.
Ищецът свързва качеството на ответника на потребител на топлинна
енергия за битови нужди с качеството му на собственик на топлоснабден
имот. В случая по делото е приет като доказателство договор за продажба на
държавен недвижим имот по реда на Наредбата за държавните имоти от
14.02.1991г., по силата на който ответникът К. ХР. Ж. е придобил правото на
собственост върху процесния топлоснабден имот. Изложените във въззивната
жалба доводи, че ищецът следвало да докаже, че предвид изминалия период
от време ответникът все още е собственик на имота, са неоснователни, тъй
като ищецът е установил при условията на пълно и главно доказване, че
ответникът е придобил правото на собственост върху имота на основание
сключения договор за продажба на държавен недвижим имот по реда на
Наредбата за държавните имоти от 14.02.1991г., а в случай, че ответникът
твърди, че се е разпоредил с имота, в негова тежест е да докаже това
обстоятелство, за което не са ангажирани никакви доказателства по делото.
Поради изложеното, с оглед установеното по делото обстоятелство, че
ответникът е собственик на процесния топлоснабден имот, въззивният съд
приема, че същият е бил битов клиент за доставка на топлинна енергия по
смисъла на §1, т.2а от ДР на ЗЕ, аб. №244015.
Съгласно разпоредбата на чл.150, ал.1 от ЗЕ продажбата на топлинна
енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна
5
енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи
условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР
/писмена форма на договора не е предвидена/. Съответно според нормата на
чл.150, ал.3 от ЗЕ в срок от 30 дни след влизането в сила на общите условия
потребителите, които не са съгласни с тях, имат право да внесат в
съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат
специални условия. По делото не са релевирани нито твърдения, нито има
данни, че ответникът е упражнил правото си на възражение срещу Общите
условия.
Поради изложеното и с оглед елемента на административно регулиране
в чл.150 от закона, съдът приема, че между страните по делото са налице
договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с
включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите
условия. Дори и да се прекрати топлоподаването към индивидуалните
отоплителни тела в жилището, съгласно изричната норма на чл. 153, ал. 6 от
ЗЕ ответникът остава потребител на топлинна енергия, отдадена от сградната
инсталация и от отоплителните тела в общите части на етажната собственост.
Съобразно становището, възприето в мотивите на ТР №2/2016г. на ОСГК на
ВКС поради естеството на етажната собственост отказът от топлоснабдяване
на цялата сграда не може да бъде направен от отделния титуляр на права
върху обекти в сградата, нито пък той може сам да реши да се ползва ли
сградната инсталация за доставка на топлинна енергия. Решението за това се
взема от квалифицирано мнозинство от всички етажни собственици или
титуляри на вещно право на строеж и то обвързва всеки отделен етажен
собственик, независимо дали е съгласен с него.
Съгласно разпоредбата на чл.139, ал.1 от ЗЕ разпределението на
топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за
дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е
регламентиран в ЗЕ /чл.139 – чл.148/ и в Наредба № 16-334 от 06.04.2007г.
Топлинната енергия за отопление на сграда - етажна собственост, се
разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна
енергия за отопление на общите части и топлинна енергия за отопление на
имотите /чл.142, ал.2 от ЗЕ/, като според чл.145, ал.1 от закона топлинната
енергия за отопление на имотите в сграда - етажна собственост, при
6
прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални топломери се
определя въз основа на показанията на топломерите в отделните имоти.
В случая индивидуално измерване на потреблението на топлинна
енергия и вътрешно разпределение на разходите за отопление и топла вода е
възложено на третото лице – помагач „Т.с.“ ЕООД.
С оглед на така действащата нормативна уредба следва да се приеме за
установено, че за ответника е възникнало задължение по силата на закона и
договор при общи условия да заплаща на ищцовото дружество количеството
подадена топлинна енергия за процесния топлоснабден имот, съобразно
квотата си в съсобствеността.
Доставката на топлинна енергия в обема, съответстващ на
претендираната от ищеца цена не е спорна между страните. Ответникът,
чиято е доказателствената тежест в процеса да установи, че е платил на
ищцовото дружество дължимите суми за доставената топлинна енергия за
процесния период, не е ангажирал по делото доказателства за извършени
плащания. С първоинстанционното решение е разгледано направеното от
ответника възражение за изтекла погасителна давност и правилно е определен
размерът на дължимите непогасени по давност вземания за периода от
м.02.2017г. до м.04.2019г., а именно 2067,92 лева. Поради изложеното,
решението на първоинстанционния съд в частта, с която е уважен
предявеният иск за стойността на доставената топлинна енергия в посочения
размер, е правилно и следва да бъде потвърдено.
По отношение на присъдената от първоинстанционния съд мораторна
лихва, изложените от въззивника доводи за нищожност на разпоредбите на
чл.33, ал.1 и ал.2 от Общите условия на ищеца от 2014г. поради противоречие
с чл.143, ал.1 от ЗЗП се явяват неотносими към предмета на настоящия спор и
не следва да бъдат обсъждани, тъй като първоинстанционният съд е присъдил
вземания за главница за периода от м.02.2017г. до м.04.2019г., и мораторна
лихва върху тези вземания, като към този период приложими са Общите
условия на ищеца, в сила от 13.08.2016г. Във въззивната жалба не са
изложени други доводи за неправилно приложение на материалния закон от
СРС при присъждане на сумата за мораторна лихва върху главницата за
топлинна енергия, поради което и на основание чл. 269 ГПК този въпрос стои
извън пределите на въззивния контрол и не следва да се обсъжда.
7
Поради съвпадане на крайния извод на двете съдебни инстанции
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено на основание
чл.271, ал.1 от ГПК.
По разноските:
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 273
ГПК, на въззиваемата страна следва да бъдат присъдени разноски за
юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева.
По изложените мотиви, Софийски градски съд, ГО – въззивни състави,
ІV-Е състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №20176177/24.08.2021г., постановено по
гр.д. №42324/2020г. по описа на СРС, 74 състав, в обжалваната част.
ОСЪЖДА К. ХР. Ж. да заплати на „Т.С.“ ЕАД разноски за въззивното
производство в размер на 100 лева.
Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето
лице – помагач „Т.с.“ ЕООД.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8