№ 41
гр. Бургас, 15.04.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в публично при закрити врати
заседание на първи април през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Галина Т. Канакиева
Членове:С. М. Цолова
П. Ив. П. Дакова
при участието на секретаря Елена П. Георгиева
в присъствието на прокурора В. Ив. М.
като разгледа докладваното от С. М. Цолова Въззивно наказателно дело от
общ характер № 20242000600049 по описа за 2024 година
С присъда №1 от 10.01.2024 г. по НОХД №674/2023г. Сливенският
окръжен съд признал подс. И. С. И. за виновен в това, че:
В периода от 30.09.2021 г. до 24.10.2021 г., в гр. Сторнара, Република
Италия, при условията на опасен рецидив и в условията на продължавано
престъпление, чрез използване на сила и заплашване, извършил действия с
цел да възбуди и удовлетвори полово желание без съвкупление по отношение
на лице, ненавършило .. - М. И. И., родена на .. г., като се е възползвал от
положение на зависимост и надзор, а именно:
1. На 30.09.2021 г. извършил действия с цел да възбуди и удовлетвори
полово желание без съвкупление, изразяващи се в опипване на гърдите и
проникване с половия си член в ануса на М. И. И., като деянието е било
извършено чрез употреба на сила и заплашване - чрез нанасяне на удари по
М. И. и заплашването й с нож, и като се е възползвал от положение на
зависимост и надзор - М. И. И. е негова родна дъщеря и към момента е била
отглеждана от него;
2. На 02.10.2021 г., при условията на продължавано престъпление с
престъплението по т. 1, извършил действия с цел да възбуди и удовлетвори
полово желание без съвкупление, изразяващи се в опипване на гърдите и
1
проникване с половия си член в ануса на М. И. И., като деянието е било
извършено чрез заплашване - чрез заплашването на М. И. с нож, и като се е
възползвал от положение на зависимост и надзор - М. И. И. е негова родна
дъщеря и към момента е била отглеждана от него;
3. На 22.10.2021 г., при условията на продължавано престъпление с
престъпленията по т.1 и т.2, извършил действия с цел да възбуди и
удовлетвори полово желание без съвкупление, изразяващи се в опипване на
гърдите и проникване с половия си член в ануса на М. И. И., като деянието е
било извършено чрез заплашване - чрез заплашването на М. И. с нож, и като
се е възползвал от положение на зависимост и надзор - М. И. И. е негова
родна дъщеря и към момента е била отглеждана от него;
4. На 24.10.2021 г., при условията на продължавано престъпление с
престъпленията по т.1, т.2 и т.3, извършил действия с цел да възбуди и
удовлетвори полово желание без съвкупление, изразяващи се в опипване на
гърдите и проникване с половия си член в ануса на М. И. И., като деянието е
било извършено чрез употреба на сила и заплашване - чрез нанасяне на удари
по М. И. и заплашването й с нож, и като се е възползвал от положение на
зависимост и надзор - М. И. И. е негова родна дъщеря и към момента е била
отглеждана от него,
поради което и на основание чл.149, ал.5, т.3, вр. ал.2, т.1 и т.4, вр. ал.1,
вр. чл.26 ал.1 и чл. 58а, ал.1, вр. с чл. 54 от НК му наложил наказание
лишаване от свобода за срок от десет години, което да изтърпи при
първоначален строг режим.
На основание чл.59, ал.1 от НК приспаднал от наложеното наказание
лишаване от свобода времето, през което подс. И. И. е бил задържан, считано
от 04.09.2023 г. до влизане на присъдата в сила.
Осъдил подс. И. С. И. да заплати по сметка на ОД на МВР – Сливен
сумата 1 468,50 лева, представляваща направени по делото разноски в
досъдебната фаза.
Постановената присъда е обжалвана от подс. И. С. И. с оплакване за явна
несправедливост на наложеното наказание лишаване от свобода за срок от
десет години. Твърди, че съдията в първоинстанционния съд му е казал, че
ако се признае за виновен, ще му бъде наложено по-малко по размер
наказание. Твърди още, че е останал много изненадан, когато с присъдата му
наложили наказание десет години лишаване от свобода, въпреки, че
адвокатът му е поискал наказание от три години лишаване от свобода и
самият той е очаквал такова наказание. Заявява, че не е съгласен с присъдата
и моли въззивният съд да я измени, като намали наложеното му наказание
лишаване от свобода до справедлив размер. Не излага конкретни
2
съображения в подкрепа на довода за явна несправедливост на наказанието.
Изказва съжаление за стореното.
В съдебно заседание пред настоящата инстанция представителят на
Апелативна прокуратура – Бургас заяви, че счита въззивната жалба на
подсъдимия за неоснователна. Приема, че в хода на проведеното в първата
инстанция съкратено съдебно следствие по реда на чл.371, т.2 от НПК не са
били допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, които да
са засегнали правото на защита на страните, включително на подсъдимия.
Изрази позиция за несъстоятелност на твърденията, съдържащи се в жалбата
на подсъдимия, според които председателят на съдебния състав му е заявил,
че ще му наложи по-леко наказание, ако се признае за виновен и делото се
разгледа по диференцираната процедура с признаване на фактите и
обстоятелствата по обвинителния акт. В тази връзка, позовавайки се на
изготвения в разпоредително заседание протокол, отговарящ на регламентите
по НПК, изтъкна, че съдията - докладчик е изпълнил задължението си да
разясни на подсъдимия същността на процедурата на съкратено съдебно
следствие по чл.371, т.2 от НПК, като в протокола не е отразено изявление на
съдията за налагане на наказание лишаване от свобода с конкретен размер -
три години, което най-малко на това основание е невярно. Намира
наложеното на подсъдимия наказание от десет години лишаване от свобода за
занижено, но предвид липсата на подаден съответен въззивен протест,
предлага да се потвърди първоинстанционната присъда изцяло, включително
в частта на наложеното наказание. Счита, че съдът не е подценил
установеното само едно смекчаващо вината обстоятелство, нито е надценил
многобройните отегчаващи отговорността обстоятелства при
индивидуализацията на наложеното наказание. Обръща внимание, че
конкретното продължавано престъпление е с висока степен на обществена
опасност, защото включва четири отделни деяния, извършени спрямо
малолетно лице, което е родна дъщеря на подсъдимия, а той е нейн родител и
по закон е длъжен да й осигури спокойна семейна среда. Смята, че в
противовес на това подсъдимият е упражнявал домашно насилие както
спрямо пострадалата малолетна, така и спрямо останалите си три деца, което
завишава степента му на обществена опасност. Изказа становище за
характеристика на деянието като особено тежък случай, но предвид липсата
на обвинение за такъв квалифициращ признак, настоява същият да се отчете
като отегчаващо вината обстоятелство. Отбеляза, че срокът на провеждане на
наказателното производство не може да бъде счетен като прекомерен от
гледна точка на чл.6 от Европейската конвенция, поради което същият не
може да послужи като основание за намаляване на наложеното наказание.
Особенният представител на частния обвинител М. И. И. изрази
3
солидарност със становището на прокурора за неоснователност на жалбата на
подсъдимия. Смята, че наложеното наказание лишаване от свобода, макар и
индивидуализирано към средния предвиден размер, ще изпълни своите цели,
като подсъдимият осъзнае вината си за извършеното спрямо малолетната си
дъщеря тежко престъпление и ще се поправи. Като приема, че няма основание
за намаляване на наложеното наказание лишаване от свобода, пледира да се
потвърди първоинстанционната присъда.
Служебният защитник на подс. И. С. И., адв. М.на Т., заяви, че в
първоинстанционното производство не са допуснати съществени
процесуални нарушения, които да налагат отмяна на присъдата и връщане на
делото за ново разглеждане. Приема, че наложеното наказание от десет
години лишаване от свобода е несправедливо като завишено, поради което
помоли същото да бъде намалено. Не изложи конкретни съображения в
подкрепа на довода за несправедливост на наказанието.
Представените от служебния защитник адв. Т. писмени бележки не са
съставени от нея, нито от подс. И. С. И.. Същите са изготвени от адв. Л.А.,
преупълномощена от предходния защитник на подсъдимия, адв. С. П., от
чиято защита подс. И. заяви, че се е отказал и затова поиска въззивният съд да
му назначи друг адвокат за служебен защитник. При тези данни следва да се
приеме, че въпросните писмени бележки, съдържащи аргументи за
несправедливост на наложеното наказание като завишено, изхождат от лице
без активна легитимация за участие в настоящото производство, поради което
въззивният съд не следва да ги обсъжда в своето решение.
Подс. И. С. И. се присъедини към становището и искането на своя
служебен защитник за намаляване на наложеното наказание. Повтори
твърденията си, отразени във въззивната му жалба, че в съда му е обяснено,
че ако се признае за виновен, ще получи наказание лишаване от свобода в
размер от три до четири години. Отново заяви, че предходният му защитник
адв. С. П. му е казала да се признае за виновен, като при това положение ще
получи наказание лишаване от свобода за не повече от четири години.
Подчерта, че се е признал за виновен, за да му бъде наложено наказание от
три – четири години лишаване от свобода. Не отрече, че е извършил
престъплението, за което изрази съжаление.
Въззивната жалба като подадена в петнадесетдневния преклузивен срок
по чл.319, ал.1 от НПК от подсъдимия, който има право да оспорва
постановената присъда, съгласно чл.318, ал.3 от НПК, е допустима.
Бургаският апелативен съд, след като се запозна с всички материали по
настоящото наказателно производство, обсъди доказателствата, събрани на
досъдебното производство и в съдебно заседание пред първата инстанция и
4
провери атакуваната присъда по оплакванията на жалбоподателя и служебно
изцяло, съгласно чл.314, ал.1 от НПК, направи извода, че въззивната жалба на
подсъдимия е неоснователна.
Въззивният съд, съобразявайки направените от жалбоподателя
оплаквания срещу присъдата и изпълнявайки задължението си по чл.314, ал.1
от НПК за цялостна служебна проверка на първоинстанционния съдебен акт,
счете за необходимо на първо място да осъществи контрол за спазването на
процесуалните правила, за да установи дали в хода на проведеното досъдебно
производство, както и в хода на първоинстанционното съдебно следствие са
били допуснати нарушения на процесуалния закон и ако е така - дали те са
съществени по своя характер и дали са отстраними във въззивното
производство или в предходен процесуален стадий. В случай на липса на
такива нарушения или на възможно тяхно отстраняване във въззивното
производство, въззивната инстанция следва да разгледа спора по същество,
докато в противен случай следва да отмени присъдата и да върне делото за
ново разглеждане на първостепенния съд, съгласно чл.335, ал.2, предл.1 от
НПК, който правен резултат не изисква разглеждане на спора по същество и
не налага произнасяне по оплакванията за необоснованост и
незаконосъобразност на присъдата, нито проверка за явна несправедливост на
наложените наказания.
Във въззивната жалба на подсъдимия не е заявен изрично довод за
нарушения на процесуалния закон, нито са изложени аргументи в негова
подкрепа, нито се съдържа искане за отмяна на присъдата и връщане на
делото за ново разглеждане в предходен процесуален стадий, каквато е най-
честата правна последица при констатация за нарушения от въпросната
категория. Доколкото обаче подсъдимият твърди, че съдията в
първоинстанционното производство му е казал, че ако признава вината си, ще
му дава „по-малка присъда“, следва да се приеме, той прави оплакване за
нарушено право защита поради това, че му е обяснена неправилно същността
на съкратеното съдебно следствие, респективно възможния размер на
наказанието лишаване от свобода, което ще му бъде наложено. В тази връзка
на първо място следва да се отбележи, че наказателното производство е било
разгледано от първоинстанционния съд по диференцираната процедура на
Глава 27 от НПК, в частност по реда на чл.371, т.2 от НПК с признаване от
подсъдимия на всички факти и обстоятелства, изложени в обстоятелствената
част на обвинителния акт. Внимателният преглед на процесуалната дейност,
извършена от първостепенния съд и прецизно възпроизведена в протокол №8
от съдебно заседание на 10.01.2024 г. по НОХД №674/2023 г. на Окръжен съд
– Сливен /л. 34 – л. 40/, установява стриктно спазване на разпоредбите,
предписващи специалната процедура за разглеждане на делото по цитираната
5
глава от НПК.
В хода на разпоредителното заседание адв. С. П., упълномощен
защитник на подс. И. И., е заявила, че са налице основанията за разглеждане
на делото по реда на особените правила на чл.371, т.2 от НПК и е поискала
разглеждане на първоинстанционното производство по особената процедура,
предписана от посочената процесуална разпоредба.
Подс. И. И., от своя страна, е заявил, че се присъединява към
становището и исканията на своя защитник; че се признава за виновен; че
признава всички факти от обвинителния акт и иска да се проведе съкратено
съдебно следствие.
В съгласие с чл.248, ал.1 от НПК първоинстанционният съд е приел, че
са налице основания за разглеждане на делото по реда на особените правила
на чл.371, т.2 от глава 27 от НПК.
В унисон с разпоредбата на чл.252, ал.1 от НПК съдът пристъпил към
незабавно разглеждане на делото.
Подс. И. и неговият упълномощен защитник адв. П. изразили
непоколебимо искане за разглеждане на делото по реда на чл.371, т.2 от
НПК.
На основание чл.372, ал.1 от НПК съдът разяснил на подс. И. правата му
по чл.371 от НПК и изрично го уведомил, че съответните доказателства от
досъдебното производство и направеното от него самопризнание по чл.371,
т.2 от НПК ще се ползват при постановяване на присъдата.
По повод повторното разясняване на правата по чл.371 от НПК, подс. И.
заявил отново, че се признава за виновен; че признава изцяло фактите,
изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт; не желае да се
събират други доказателства за тези факти и желае да се ползват протоколите
за разпит на свидетелите от досъдебното производство, както и заключенията
на вещите лица от досъдебното производство.
След обоснована констатация, че самопризнанието на подс. И. относно
фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, се
подкрепя от събраните в хода на досъдебното производство доказателства, на
основание чл.372, ал.4 от НПК, съдът обявил, че при постановяване на
присъдата ще ползва направените по реда на чл.371, т.2 от НПК
самопризнания на подсъдимия, без да събира доказателства относно фактите,
изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт.
Съобразно горните констатации и при съблюдаване процесуалните
изисквания на чл.373, ал.2 от НПК, първоинстанционният съд
законосъобразно е дал ход за разглеждане на делото по специалната
6
процедура на съкратеното съдебно следствие по чл.371, т.2 от НПК. Спазил е
правилата на въпросната диференцирана процедура. Охранил е правата на
защита на подс. И., комуто разяснил, че направеното от него самопризнание
по чл.371, т.2 от НПК и доказателствата от досъдебното производство ще се
ползват при постановяване на присъдата.
Наред с горното, следва да се съобрази, че е недопустимо след обявяване
на осъдителната присъда, постановена при разглеждане на делото по реда на
съкратеното съдебно следствие по чл.371, т.2 от НПК, подсъдимият да
оттегли направеното от него валидно признание на фактите в
обстоятелствената част на обвинителния акт. А въззивният съд не разполага с
процесуалната възможност да допуска и събира допълнителни доказателства
и да реши делото въз основа на друга фактическа обстановка, различна от
описаната в обвинителния акт и да приема нови фактически положения,
несъвместими с признатите факти. В този смисъл са и задължителните
указания, дадени в т.8.2 от съобразителната част на Тълкувателно решение
№1 от 06.04.2009 г. по т. д. №1/2008 г. на ОСНК на ВКС.
Предвид изложеното, въззивният състав заключи, че в хода на
настоящото наказателно производство и при постановяване на атакуваната
присъда не са допуснати такива нарушения на процесуалните правила, които
да се квалифицират като съществени и да представляват основания за отмяна
на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане, съгласно чл.335, ал.2,
предл.1 от НПК.
Сливенският окръжен съд, при съблюдаване правилата на съкратеното
съдебно следствие, визирани в Глава 27 от НПК, както и общите правила на
наказателния процес, обстойно е изследвал относимите към спора
обстоятелства, съобразил е направеното от подсъдимия признание на фактите,
изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, задълбочено е
анализирал доказателствата, събрани на досъдебното производство и
приобщени към делото по реда на чл.372, ал.4 вр. чл.373, ал.2 от НПК по
време на съкратеното съдебно следствие и след правилна преценка за
подкрепеност на направеното от подсъдимия признание на фактите от
наличния доказателствен материал, приел за установени фактическите
обстоятелства, изложени в обвинителния акт, които възпроизвел в мотивите
към присъдата.
Въззивният съд, действайки също като инстанция по фактите,
съобразявайки оплакванията за несправедливост на наложеното наказание
лишаване от свобода и изпълнявайки задължението си за цялостна служебна
проверка на атакувания съдебен акт, извърши собствена преценка на
доказателствената съвкупност и въз основа на нея изгради изложената по-
долу фактическа обстановка по спора, която съвпада с изнесената в
7
обстоятелствената част на обвинителния акт и възприета от първата
инстанция и не обосновава различни правни изводи относно разгледаното
деяние и участието на подсъдимия в него. Анализирайки задълбочено и
всеобхватно всички доказателствени източници, настоящата инстанция
направи следните фактически констатации:
Подс. И. С. И. е роден на ... г., български гражданин, без образование,
неграмотен, безработен, неженен.
Живее съпружески начала със свид. Д.Л.М. и от това съжителство имат
пет деца: Е.Д.Л., родена на ..г., пострадалата М. И. И., родена на ..г., Б..М.,
родена на ..г., Л.Д.М., родена на .. г. и Ц.Д.М., роден на .. г.
Подс. И. е многократно осъждан за престъпления, съставляващи кражби
и едно престъпление, съставляващо умишлено унищожаване на чужди вещи.
С присъда № 450/23.05.2012г., влязла в сила на 08.06.2012г., по НОХД №
439/2012г. на Районен съд – Сливен, за извършени на 29/30.10.2011г.
престъпления по чл. 195, ал. 1, т. 3, 4 и 5 от НК и по чл. 216, ал. 1, вр. чл.20,
ал. 2 от НК, на подс. И. е определено едно общо наказание лишаване от
свобода за срок от шест месеца, изпълнението на което на основание чл. 66,
ал. 1 от НК е отложено за изпитателен срок от три години. Това наказание е
приведено в изпълнение при първоначален строг режим с Определение от
17.06.2015г., влязло в сила на 03.07.2015г., по ЧНД № 683/2015 г. на Районен
съд – Сливен.
С одобрено от съда споразумение от 09.07.2014 г., в сила от същата дата,
по НОХД № 861/2014г. на Районен съд – Сливен подс. И. е признат за
виновен в извършване на 10.02.2014 г. на престъпление по чл.195, ал. 1, т. 3, 5
и 7 от НК, за което му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от
пет месеца, при първоначален строг режим.
Към 28.08.2015г. подс. И. е изтърпял в Затвора гр. Бургас двете наказания
лишаване от свобода с размер съответно от шест месеца и от пет месеца.
С присъда № 51 от 18.08.2016 г., влязла в сила на 03.09.2016 г., по НОХД
№ 215/2016г. на Районен съд – Нова Загора, подс. И. е признат за виновен в
извършване на 08/09.01.2016 г. на престъпление по чл. 196, ал.1, т. 2, вр. чл.
195, ал. 1, т. 5, вр. чл. 194, ал. 1 от НК, за което му е наложено наказание
лишаване от свобода за срок от две години при първоначален строг режим.
Наказанието е изтърпяно в Затвора гр. Бургас на 30.07.2018 г.
Пострадалата М. И. И. е родена на .. г. в гр. Казанлък. Тя е биологична
дъщеря на подс. И. и към началото на инкриминирания период - 30.09.2021г.,
е била на .., т.е. не е била навършила ... Грижи за малолетната пострадала, за
сестрите й е., Б. и Л. и за брат й Ц. полагали нейната майка - свид. ДМ. и
подсъдимият. Жилището им се намирало в с. С., където бил и постоянният
8
адрес на подсъдимия.
В началото на 2021 г. подс. И., съпругата му ДМ. и петте им деца
заминали за Република Италия. Те се установили в покрайнините на гр.
Сторнара, където имало селище, изградено от дървени колиби, населявани
предимно от лица от ромски произход, които работещи в гр. Сторнара и
околностите. Няколко дни по-късно в същото селище пристигнали и
свидетелите С.Д. и Ц. И., брат на подс. И. И..
Подс. И., съпругата му ДМ. и петте им деца първоначално се настанили в
колиба, която се състояла от една стая. В съседна колиба се настанили свид.
Ц. И. и съпругата му свид. С.Д..
Подсъдимият и съпругата му започнали работа в местна верига магазини,
където опаковали аспержи. Те работили на смени, за да могат да се грижат за
децата си. Обичайно подсъдимият бил първа смяна на работа от 05:00 часа до
15:00 часа, а съпругата му била на работа от 15:00 часа до полунощ. Случвало
се поради засичане на смените им децата да остават без родител, но тогава за
тях се грижела свид. С.Д.. С част от парите, които получавал за положения
труд, подс. И. закупил различни строителни материали, с които построил
втора колиба, непосредствено разположена до тази, в която първоначално се
били настанили. В новоизградената колиба, подсъдимият живеел с жена си
свид. ДМ., а четирите им дъщери, останали да живеят в старата колиба.
Синът им Ц. М. живеел при свидетелите Ц. И. и С.Д..
Подсъдимият редовно употребявал алкохол, след което ставал агресивен.
Често нанасял побой на жена си и дъщерите си, а понякога в резултат на
алкохолното опиянение умишлено търсил конфликт с брат си. В състояние на
алкохолно опиянение той започнал да изпитва сексуално влечение към
дъщеря си М. И..
На 30.09.2021г. свид. ДМ. била на работа втора смяна. Подс. И. се
прибрал от работа около 15:00 часа и през целия следобед употребявал
различни видове алкохол. В резултат от голямото количество употребен
алкохол, подс. И. изпитал сексуален нагон, който решил да задоволи чрез
осъществяване на сексуален акт с дъщеря си пострадалата М. И.. В
изпълнение на взетото решение, около 22:00 часа той отишъл до колибата, в
която спели четирите момичета. Взел една завивка постлал я на земята и
събудил пострадалата. Подсъдимият извадил ножа, който носил в себе си и
наредил на пострадалата да легне върху завивката, като преди това да събуе
панталоните и бельото си. Пострадалата отказала, но подсъдимият я ударил с
шамар и я заплашил, че ще я нареже с ножа, като пояснил, че е нейн баща и
може да прави с нея каквото реши. Повлияна от заплахата на баща си,
пострадалата събула панталоните и бельото си и легнала на земята.
9
Подсъдимият застанал зад нея и опипвайки гърдите й, проникнал с пениса си
в нейния анус, като удовлетворил половото си желание. След като еякулирал,
подс. И. отново заплашил пострадалата, че ще я нареже с ножа, ако сподели
на някого за случилото се и се прибрал в колибата си. Следващите няколко
дни пострадалата имала силни болки в аналната област и изхождала кръв от
ануса си в резултат на сексуалния акт, който подсъдимият осъществил с нея.
На 02.10.2021 г. вечерта подс. И. отново отишъл в колибата на дъщерите
си. Той отново носил в себе си голям нож, с който заплашил пострадалата М.
И., че ще я нареже, ако му се противопостави, след което отново наредил да
легне на земята и да събуе панталоните и бельото си. Под страх от
отправената заплаха, пострадалата изпълнила нареденото. Подсъдимият
отново проникнал с пениса си в нейния анус и осъществил сексуален акт.
След като еякулирал, той пак заплашил пострадалата, че ако каже на някой за
случилото се ще я нареже с ножа и се прибрал в колибата си.
На 22.10.2021 г. вечерта подс. И., отново посетил колибата, в която спели
дъщерите му. Той заплашил пострадалата М. И., че ще я нареже с ножа, който
носил, ако не събуе панталоните и бельото си. След това подсъдимият отново
проникнал с пениса си в ануса на пострадалата и осъществил сексуален акт с
нея. След като еякулирал отново отправил заплаха към пострадалата, че ще я
нареже, ако сподели с някой за случилото се и напуснал колибата.
От насилствените действия на баща си пострадалата имала силни болки в
аналната област, от които почти не можела да сяда, а всяко нейно изхождане
по голяма нужда било съпроводено с кръвотечение. Майката свид. ДМ.
забелязала наличието на кръв в изпражненията на пострадалата. Тя попитала
дъщеря си от какво е кръвта, но последната, под страх от заплахите, които
подсъдимият й е бил отправил, отговорила уклончиво, като изразила
предположение, че е възможно да е предизвикано от храна. Постоянните
болки, които пострадалата изпитвала, станали причина тя да помоли баща си
да спре с насилствените действия спрямо нея. Подсъдимият обаче нямал
намерение да спре и възразил, като отново отбелязал, че е нейн баща и ще
прави с нея каквото реши.
На 24.10.2021 г. подсъдимият, петте му деца и свид. С.Д., празнували
рождения ден на свид. Ц. И.. В този ден свид. ДМ. била на работа втора смяна
и щяла да се върне около или след полунощ. По време на празненството
подсъдимият отново употребил голямо количество алкохол и започнал да
проявява агресия към роднините си. Това негово поведение станало причина
празненството да приключи по-рано от предвиденото. Вечерта на същата
дата, подсъдимият повикал пострадалата М. И. в колибата си. Наредил й да
му приготви храна. След като се навечерял, подсъдимият наредил на дъщеря
си да легне на леглото, като отново я заплашил, че ще я нареже с ножа, ако не
10
се съгласи. Пострадалата опитала да се противопостави, като посочила, че
изпитва силни болки в аналната област, но подсъдимият я ударил с шамар и
наредил да се подчини, като в противен случай ще я нареже с ножа. Подс. И.
отново заявил, че тя е негова дъщеря и той може да прави с нея каквото реши.
Повлияна от отправените заплахи и физическо насилие, пострадалата легнала
на леглото.
В това време от дупка през стената свид. Е.Д.Л., наблюдавала
случващото се в бараката на баща й. Докато бил наблюдаван, от по-голямата
си дъщеря, подсъдимият отново осъществил сексуален акт с пострадалата М.
И., като прониквал с пениса си в нейния анус. По същото време, свид. С.Д.
отишла до бараката на подсъдимия и видяла, че свид. е. Лилянова,
наблюдавала случващото се в помещението през дупка в стената. Свид. С.Д.
отместила свид. е. Лилянова и надникнала през отвора в стената. Тя видяла
как подсъдимият осъществявал сексуален акт с пострадалата, която била
съблечена от кръста надолу и плачела през цялото време. Шокирана от
видяното, свид. С.Д. се прибрала в колибата си и разказала всичко, което
видяла на свид. Ц. И..
Още същата вечер пострадалата М. И. посетила колибата на свидетелите
С.Д. и Ц. И.. Тя им споделила, че има намерение да избяга от колибата на
родителите си, тъй като не искала да бъде насилвана сексуално от баща си.
Сутринта на следващия ден, 25.10.2021 г., пострадалата разказала и на
други роднини за деянията на баща си, което предизвикало сериозно
възмущение. Когато подсъдимият се връщал от работа, група от възмутени
негови роднини го причакали в близост до бараката, в която живеел и му
нанесли побой. След побоя подсъдимият избягал заедно със свид. ДМ. първо
в съседен град, а в последствие в Република Словения.
Техните пет деца останали при свидетелите С.Д. и Ц. И., които полагали
грижи за тях и ги отглеждали.
В началото на мес. октомври 2022 г. свидетелите С.Д. и Ц. И. заедно с
децата на подсъдимия се прибрали в България.
Няколко дни след това свид. С.Д. депозирала жалба в ОД МВР - Сливен,
в която изложила всичко, което подс. И. осъществил спрямо пострадалата М.
И..
Докато се намирал в Република Словения подсъдимият разбрал, че
пострадалата с помощта на свид. С.Д. е депозирала жалба в полицията, в
която е съобщила за извършените от него насилствени сексуални актове. В
стремежа си да предотврати по-нататъшното развитие на наказателния
процес, съответно опасявайки се от евентуалното наказание, което ще му
бъде наложено, подс. И. няколко пъти се обаждал по телефона на дъщеря си
11
М. И. и на свид. С.Д.. В проведените разговори той ги подтиквал да
„оттеглят" депозираната жалба и ги заплашвал, че ако не сторят това, ще ги
убие, след като се прибере в България.
Проведена била процедура по чл.27 ал.1 от Закона за закрила на детето, в
резултат на която със Заповед № ЗД/Д-СН023/07.02.2023г. на директора на
Дирекция „Социално подпомагане“ – гр. Сливен пострадалата М. И. била
настанена за отглеждане в семейството на С.Д..
Гореизложените фактически констатации въззивният съд направи въз
основа на задълбочен анализ и собствена оценка на всички гласни, писмени и
веществени доказателства и доказателствени средства, както и експертни
заключения, събрани на досъдебното производство и подкрепящи
самопризнанието на подсъдимия, дало основание за проведеното съкратено
съдебно следствие в първата инстанция, като стриктно спази изискванията на
чл.13, чл.14 и чл.107 ал.5 от НПК. Както вече се отбеляза, описаната по-горе
фактическа обстановка не се различава от приетата в мотивите на
първоинстанционната присъда. Направената от тази инстанция своя преценка
на наличните доказателствени източници съвпада изцяло с тази на първия
съд.
Двете съдебни инстанции еднозначно приеха, че фактическата
обстановка по спора се установява по несъмнен начин от направеното от
подсъдимия самопризнание и от доказателствата, събрани в досъдебното
производство, които го подкрепят, приобщени са по реда на чл.372, ал.4 вр.
чл.373, ал.2 от НПК в хода на първоинстанционното съдебно следствие и са
въведени в процеса от:
- гласните доказателствени средства – показанията на разпитаните в хода
на досъдебното производство свидетели М. И. И. /включително и пред съдия/,
С.Д.Д. /включително и пред съдия/, Е.Д.Л. /включително и пред съдия/, Ц. С.
И. /включително и пред съдия/, Д.И.А. и Д.Л.М.;
- писмените доказателства – справка за съдимост на подс. И. И. /л.30 – 32,
л.240 - 242 от сл. д./, уведомление от началника на отделение по психиатрия
при МБАЛ „Д-р Иван Селимински“ АД – Сливен, /л.34 от сл. д./, справки от
НБД „Население“ за подсъдимия И. С. И., пострадалата М. И. И. и
свидетелите Д.Л.М., Е.Д.Л., С.Д.Д. и Ц. С. И. /л.36 – 43 от сл. д./, заверено
копие от акт за раждане на М. И. И. /л.46 от сл. д./, справка от ОД на МВР –
Сливен, сектор „Координация, административно и правно обслужване и
човешки ресурси“ от 03.02.2023 г. за задграничните пътувания на лицата И. С.
И., М. И. И., Д.Л.М., Е.Д.Л., С.Д.Д. и Ц. С. И. /л.48 – 51 от сл. д./, заверено
копие от решение № 232/23.03.2023г. по гр.д. № 20232230101002/2023г. на РС
– Сливен /л.61 – 63 от сл. д/, заверено копие на Заповед № ЗД/Д-СН-
12
023/07.02.2023г. на Директора на Дирекция „Социално подпомагане“ –
Сливен /л.66 – 67 от сл. д./, писмо – отговор рег. №А-4570 от 03.04.2023 г. на
ДМОС при МВР /л.69 от сл. д./, заверено копие на Европейска дактилоскопна
карта при полицейска регистрация №21122/26.07.2001г. на И. С. И. /л.89 от
сл. д./, заверено копие на Европейска дактилоскопна карта при полицейска
регистрация №21895/21.02.2003 г. на И. С. И. /л.90 от сл. д./, заверено копие
на Европейска дактилоскопна карта при полицейска регистрация
№24975/29.02.2012г. на И. С. И. /л.91 от сл. д./;
- заключенията на съдебните експертизи: заключение на
съдебномедицинска експертиза на живо лице №39/2022г. /л.209 - 211 от сл.
д./, заключение на комплексна съдебна психолого-психиатрична експертиза
/л. 217 – 231 от сл. д./
Въззивният съд се присъедини към заключението на първостепенния,
според което събраните и изброени по-горе доказателствени източници,
оценени поотделно и в тяхната съвкупност, установяват по безспорен начин
гореизложената и възприета от двете съдебни инстанции фактическа
обстановка по спора, която съвпада и с изложената в обвинителния акт.
Релевантните за решаване на делото обстоятелства – времето, мястото,
мотива, механизма на извършване на сексуалните посегателства, техния брой,
интензитет и авторство, средството, използвано за сплашване, личността на
пострадалото лице, неговата малолетна възраст и психично състояние към
периода на деянието, родствената връзка на баща и дъщеря между
подсъдимия и пострадалата, склонността на подсъдимия към агресия и
отправяне на заплахи - са категорично установени от събраните и проверени
чрез способите и по реда на НПК доказателства в хода на разследването и на
съдебното следствие в първата и въззивната инстанция.
Съображенията, които първостепенният съд е изложил относно
доказаността на отразените в акта му обстоятелства и средствата за
установяването им са достатъчни, последователни и юридически издържани,
те позволяват на страните и на горните инстанции да проследят формирането
на вътрешното убеждение на решаващия съд по фактите, включени в обхвата
на чл.102 от НПК. Фактическите изводи са изградени въз основа на
доказателствените факти, логически правилно изведени от гласните и
писмените доказателствени средства. При спазване на специалния
процесуален ред по Глава 27 от НПК, в частност този по чл.371, т.2 от НПК,
за приобщаване и проверка на доказателствата от досъдебното производство
и след извършване на тяхната правилна оценка, първоинстанционният съд е
достигнал до верни изводи от фактическа страна, а въззивният съд споделя
дадената оценка за достатъчност, годност и достоверност на
доказателствените материали.
13
По време на досъдебното производство са били събрани достатъчно
доказателства за установяване извършването на престъплението – предмет на
обвинението и съпричастността на подсъдимия към него. Самият той се
признава за извършител на деянието. Пред първоинстанционния съд подс. И.
е признал всички факти, изложени в обстоятелствената част на обвинителния
акт, включително и тези, че на посочените четири дати – 30.09.2021 г.,
02.10.2021 г., 22.10.2021 г. и 24.10.2021 г. е извършил насилствени сексуални
актове с рождената си малолетна дъщеря М. И. И. / на .. /; че след като е
заплашил малолетната с нож, че ще я нареже, ударил я с шамари и й заявил,
че ще прави с нея каквото си поиска, тъй като е нейн баща, насила я накарал
да събуе панталоните и бельото си, опипвал гърдите й и проникнал с пениса
си в нейния анус, където яекулирал и удовлетворил половото си желание;
заплашил пострадалата, че ще я нареже на парчета, ако сподели с някой за
случилото се.
Подсъдимият е изразил ясно и недвусмислено съгласие съдът да не
събира доказателства за посочените факти, съдържащи се в обвинителния акт,
а да ги приеме за установени въз основа на събраните в досъдебното
производство доказателствени материали и направеното от него
самопризнание по чл.371, т.2 от НПК. Въззивната инстанция споделя извода
на първата за несъмнено доказано еднолично участие на подсъдимия в
разгледаното посегателство срещу половата неприкосновеност на
малолетното дете, защото показанията на разпитаните в хода на досъдебното
производство и поименно посочени по-горе свидетели, приобщени чрез
тяхното прочитане в хода на съкратеното съдебно следствие по реда на
чл.373, ал.2 вр. чл.372, ал.4 вр. чл.283 от НПК, документите, приложени като
писмени доказателства и доказателствени средства, заключението на
съдебномедицинската експертиза и това на комплексната
съдебнопсихиатрична и психологична експертиза, преценени поотделно и във
връзка помежду им, установяват категорично, че подс. И. И. е извършил
коментираното деяние.
Двете съдебни инстанции се довериха на показанията на разпитаните в
досъдебното производство свидетели М. И. И., С.Д.Д., Е.Д.Л., Ц. С. И., Д.И.А.
и Д.Л.М., които са последователни, кореспондиращи помежду си,
взаимнодопълващи се, логични и относими към предмета на доказване.
Оценени в съвкупност с останалите доказателствени материали, те подкрепят
отразените в обвинителния акт факти и обстоятелства, на които се основава
обвинението и които очертават престъпната деятелност на подсъдимия.
Между приобщените по делото свидетелски показания от досъдебното
производство, както и между тях и писмените доказателства липсват
съществени противоречия относно релевантните за спора обстоятелства –
14
времето, мястото, мотива и механизма на осъществяване на посегателството,
използваното средство за сплашване на пострадалата, съдържанието на
заплашителните думи, изречени от подсъдимия, конкретно извършените от
него блудствени действия, присъствалите на местопроизшествието лица и
тяхното поведение, личността на пострадалото дете и неговата възраст,
родствената връзка баща и дъщеря между подсъдимия и пострадалата, поради
което законосъобразно са кредитирани устните доказателства. В мотивите си
към присъдата съдът не е изложил подробни съображения относно
съдържанието на гласните доказателствени източници, но все пак им е дал
своята оценка за достоверност, което му е позволило да ги постави в основата
на формираните изводи по фактите и на осъдителния съдебен акт. Въззивният
съд няма основание да пренебрегне оценката на първоинстанционния
досежно валидността, последователността, логичността и достоверността на
гласните доказателствени средства, а следва да утвърди нейната правилност.
Не са налице доказателства, които да отрекат присъствието на
подсъдимия на местопроизшествието в инкриминираните вечери. Липсват
доказателства, които да установят, че някое друго лице, освен подсъдимия, е
отправило заплахи спрямо малолетната М. И. и чрез упражняване на насилие
е извършило блудствени действия спрямо нея. Самият подсъдим признава, че
е автор на разгледаното посегателство.
В изпълнение на задължението за всестранен анализ и съпоставка на
всички доказателствени източници, първостепенният съд е обсъдил
обясненията на подсъдимия от досъдебното производство, прочетени на
основание чл.373, ал.2 вр. чл.372, ал.4 вр. чл.283 от НПК в хода на
съкратеното съдебно следствие, отчитайки тяхната двойствена роля – на
гласни доказателствени средства, но и на средство за защита, което
обвиняемият упражнява по свое усмотрение и няма задължението да казва
истината. Правилно е приел за невярно твърдението на обв. И., че е объркал
дъщеря си М. с жена си Донка, защото е бил много пиян, но след като с
помощта на пострадалата установил грешката си, той престанал да я съблича
и я оставил, без да е извършил блудствени действия с нея. Посочените
досъдебни обяснения на обв. И., приобщени чрез тяхното прочитане в
първоинстанционното съкратено съдебно следствие, не заслужават вяра,
защото противоречат на показанията на разпитаните свидетели очевидци – М.
И., е. Лилянова и С.Д., както и на констатациите от извършения медицински
преглед на пострадалата М. И., съдържащи се в заключението на
съдебномедицинската експертиза. Наред с това в съдебната фаза, както вече
се изтъкна, подсъдимият е направил по реда на чл.371, т.2 от НПК признание
на всички факти, съдържащи се в обстоятелствената част на обвинителния
акт, включително и на тези, че на посочените четири дати той е извършил
15
описаните блудствени действия с малолетната си дъщеря М., а съдът
правилно е констатирал, че това самопризнание на подсъдимия се подкрепя
от събраните в хода на досъдебното производство доказателства.
Основно място в доказателствения анализ на двете съдебни инстанции
заема коментарът на заключението на назначената на досъдебното
производство комплексна съдебна психолого-психиатрична експертиза /л.217
– 231 от сл. д./ относно пострадалата М. И. И.. Въззивният съд, както и
първостепенният, прецени това заключение като достатъчно пълно, ясно и
обосновано и не намери основание да се съмнява в неговата правилност. То е
изготвено от добросъвестни и високо квалифицирани експерти – д-р ЕмИ.
Господинова - специалист по психиатрия и Росица Миндова – психолог. Няма
съмнение в професионална компетентност, добросъвестност и
безпристрастност на тези експерти. Вещите лица са отговорили изчерпателно,
пълно, категорично и убедително на всички поставени им въпроси, а страните
не са оспорили заключението досежно неговата пълнота, яснота и
обоснованост. По тези съображения съдилищата го кредитираха изцяло. То
също е в подкрепа на изводите относно приетия и изложен по-горе механизъм
на извършване на посегателството, както и относно психичното и
емоционално състояние на малолетната пострадала към периода на
осъществяване на деянието. Според вещите лица пострадалата М. И. има
степен на психично развитие, интереси и насоченост на личността, адекватни
на календарната й възраст, без установен клинично значим интелектуален
дефицит. Приемат, че отчетената повишена тревожност и страхова готовност
у пострадалата към момента на експертното изследване се дължат на
негативните й преживявания. Приемат също, че непосредствено след
случилите се събития емоционалните нарушения у пострадалата са били с по
– висока интензивност. Констатират суицидни идеи у пострадалото момиче,
но без оформени намерения или извършен опит за суициден акт. Излагат
експертно становище, че у пострадалата е налице психична годност да
възприема, запаметява и възпроизвежда фактите и обстоятелствата от
периода на извършените спрямо нея посегателства през мес. октомври 2021 г.
С използваните методи на психологично изследване вещите лица не
установили у пострадалата М. И. склонност към преувеличаване, умишлено
видоизменяне на информацията или склонност към фантазиране.
Двете инстанции се довериха изцяло на заключението на
съдебномедицинската експертиза на живо лице № 36/2022 г. /л.209 - 211 от
сл. д./, изготвено на досъдебното производство от вещото лице д-р Т.Ч.,
Началник на отделение по „Съдебна медицина“ при МБАЛ „Д-р Иван
Селимински“ АД - гр.Сливен и приобщено в съдебното следствие по реда на
чл.373, ал.2 вр. чл.372, ал.4 вр. чл.283 от НПК. Заключението установява, че
16
към момента на прегледа, проведен на 06.12.2022 г., пострадалата е била в
добро клинично състояние, ориентирана по въпросите на пола и половите
проявления, с нормално телосложение за възрастта и добре развити вторични
полови белези. При извършения медицински преглед на пострадалата било
установено, че девствената й ципа е интактна, с пръстеновидна форма с нисък
ръб, еластична. В хода на прегледа съдебният лекар констатирал, че външния
сфинктер на аналното отверстие на пострадалата е леко отпуснат, с намален
тонус, а при изтегляне на седалищните области встрани, аналното отверстие
отзявало и се виждала вътрешността на аналния канал. Според вещото лице
при пострадалата била налице т.нар. „умора“ на аналния сфинктер, като до
това състояние се стига при чести анални сношения, които резултират в по-
лесното преодоляване на съпротивлението на аналния сфинктер. Вещото
лице приема, че е напълно възможно тези анални сношения да са били
извършвани по времето, за което е съобщила пострадалата. Приема за
възможни получените от пострадалата повърхностни травми от вида на т.
нар. фисури /цепнатини/ в аналната област със зацапващо кървене от тях и
болезненост при опипване и по време на дефекация. Характеризира
описаните при пострадалата увреждания в аналната област като временно
разстройство на здравето, неопасно за живота, които заздравяват за срок от
около три – четири седмици след прекратяване на действията, които са ги
причинили.
Въззивната инстанция, както и първата такава, цени множеството
документи, приложени като писмени доказателства по делото, които по-горе
бяха подробно цитирани.
Справката за съдимост установява извършените от подсъдимия
множество предходни престъпления от общ характер – кражби и едно
умишлено унищожаване на чужди вещи, за които са му били налагани
наказания лишаване от свобода, като от тях е изтърпял ефективно три
наказания с размери съответно от шест месеца, от пет месеца и от две години.
Видно от справката, последното наказание лишаване от свобода за срок от
две години при първоначален строг режим е било наложено на подс. И. за
престъпление по чл. 196, ал.1, т. 2, вр. чл. 195, ал. 1, т. 5, вр. чл. 194, ал. 1 от
НК, като наказанието е било изтърпяно на 30.07.2018 г.
Уведомлението от началника на Отделение по психиатрия при МБАЛ „Д-
р Иван Селимински“ АД – Сливен установява, че подс. И. не се води на
регистрационен учет в отделението.
Заверено копие от акт за раждане на М. И. И. установява, че свид. Д.Л.М.
е нейна майка, а подс. И. С. И. е вписан за нейн баща, след като с нотариално
заверена декларация я признал за свое дете.
17
Справка от ОД на МВР – Сливен, сектор „Координация,
административно и правно обслужване и човешки ресурси“ от 03.02.2023 г. за
задграничните пътувания на лицата М. И. И., И. С. И., Д.Л.М., Е.Д.Л., С.Д.Д.
и Ц. С. И. удостоверява, че на 11.02.2021г. в 21.55 часа лицата Д.Л.М., И. С.
И., Е.Д.Л., Ц.Д.М., М. И. И. и Б..М. са излезли от Република България през
ГКПП Калотина с лек автомобил с рег. № СН 0665 АМ. Видно от същата
справка, на 29.09.2022 г. в 13.05 часа лицата С.Д.Д., Ц. С. И., Е.Д.Л. и М. И. И.
са влезли в Република България през ГКПП Кулата с лек автомобил с рег. №
СН 3144 АР.
Заверено копие от решение № 232/23.03.2023г. по гр.д. № 1002/2023г. на
РС – Сливен установява, че непълнолетните деца М. И. И. и Е.Д.Л., както и
малолетното дете Ц.Д.М. се настаняват в семейството на С.Д.Д. с постоянен и
настоящ адрес: с. Сотиря, община Сливен, местност „Попенец“ №24 за срок
до навършване на пълнолетие или до промяна на обстоятелствата, ако те са в
интерес на детето.
Заповед № ЗД/Д-СН-023/07.02.2023г. на Директора на Дирекция
„Социално подпомагане“ – Сливен установява, че непълнолетното дете М. И.
И. е временно настанено в семейството на С.Д.Д. с постоянен и настоящ
адрес: с. Сотиря, община Сливен, местност „Попенец“ №24.
Писмо рег. №А-4570 от 03.04.2023 г. на ДМОС при МВР удостоверява,
че Интерпол Любляна уведомява българските власти, че И. С. И. е служител
във фирма HANKO d.o.o. в гр. Любляна, Словения от 13.02.2023г. Според
писмото на 06.03.2023 г. И. С. И. е подал молба за разрешение за пребиваване
и работа, която е била одобрена и разрешението е валидно до 08.03.2030 г.
Посочен е адресът в Любляна, на който е регистриран И. С. И..
Три заверени копия на Европейски дактилоскопни карти при полицейска
регистрация установяват, че на И. С. И. са извършени три полицейски
регистрации, както следва: №21122/26.07.2001г., №21895/21.02.2003 г.
и№24975/29.02.2012г.
Направеният от въззивния съд и изложен по-горе всестранен, пълен и
задълбочен анализ на всички събрани по делото доказателствени източници,
който категорично подкрепя приетите за установени от двете съдебни
инстанции факти и обстоятелства, налага извод за обоснованост на
атакуваната осъдителна присъда, както и за доказателствена обезпеченост на
самопризнанието на подсъдимия по чл.371, т.2 от НПК. То обхваща всички
обстоятелства, визирани в обстоятелствената част на обвинителния акт, които
се отнасят до времето, мястото, механизма на посегателство, използваното
средство за заплашване на пострадалата, нейната възраст, родствената й
връзка с подсъдимия, конкретно извършените от подсъдимия блудствени
18
действия. Признанието е било направено доброволно, отразява
действителната воля на подсъдимия и кореспондира с подробните, логични и
убедителни показания на разпитаните в досъдебното производство свидетели,
със съдържанието на документите, приложени като писмени доказателства и с
писмените заключения на комплексната съдебно-психиатрична и
психологична експертизи и заключението на съдебномедицинската
експертиза, назначени в досъдебната фаза, които доказателствени материали
са били събрани по предвидения в НПК ред и са в достатъчен обем, за да се
приемат за безспорно установени релевантните за настоящия спор
обстоятелства. Въззивната инстанция не разполага с процесуална възможност
да допуска и събира допълнителни доказателства и да реши делото въз основа
на друга фактическа обстановка, различна от описаната в обвинителния акт и
да приема нови фактически положения, несъвместими с признатите факти,
както е указано в т.8.2 от Тълкувателно решение №1 от 06.04.2009г. по т.д.
№1/2008г. на ОСНК на ВКС.
Въз основа на приетата за установена и напълно изяснена фактическа
обстановка първоинстанционният съд е направил законосъобразен правен
извод, към който се присъединява и въззивният – подсъдимият с деянието си
е осъществил от обективна и субективна страна престъпния състав на чл.149,
ал.5, т.3, вр. ал.2, т.1 и т.4, вр. ал.1, вр. чл.26 ал.1 от НК, защото в периода от
30.09.2021г. до 24.10.2021г., в гр. Сторнара, Република Италия, при условията
на опасен рецидив и в условията на продължавано престъпление, чрез
използване на сила и заплашване, четири пъти е извършил действия с цел да
възбуди и удовлетвори полово желание без съвкупление по отношение на
лице, ненавършило .. - М. И. И., род. ..г., като се е възползвал от положението
й на зависимост и надзор.
В пълно съответствие с наличния доказателствен материал първата
инстанция е заключила, че подсъдимият е извършил от обективна страна
активни действия спрямо М. И. с цел да възбуди и удовлетвори полово
желание без съвкупление – опипвал гърдите й и проникнал с половия си член
в ануса й.
Блудството като формално престъпление е довършено със самото
извършване на действия с цел възбуждане или удовлетворяване на полово
желание без съвкупление, без да е необходимо тази цел действително да е
била постигната, като в конкретния случай се е стигнало и до реализиране на
половите желания на подсъдимия, при това и в двете им посочени форми.
В казуса е налице изискуемата от закона възраст на пострадалата за
съставомерност на деянието по чл.149, ал.1 от НК – момичето М. И. е било на
.. към 30.09.2021г. – началото на инкриминирания период, а в края на периода
– 24.10.2021 г. момичето тъкмо е навършило 13 години. Самият подсъдим е
19
осъзнавал действителната възраст на пострадалата М. И., тъй като е нейн
биологичен баща и съвсем сигурно е знаел, че тя не е навършила ...
Обоснован и законосъобразен е изводът на първия съд, че в случая
подсъдимият е извършил блудствените действия по отношение на
пострадалата при осъществена спрямо нея принуда, реализирана чрез
физическо и психологическо въздействие от страна на подсъдимия –
упражняване на сила и заплашване, които са оказали съответното влияние
върху психиката на пострадалото малолетно момиче и са го мотивирали да се
подчини на волята на дееца.
Наличната по делото доказателствена съвкупност категорично подкрепя
обстоятелството, признато от подсъдимия, че същият е носил голям нож,
който насочил към пострадалата малолетна и й казал, че ще я нареже на
парчета, ако не се подчини на сексуалните му издевателства или ако се
оплаче някому за случилото се с нея. Несъмнено е, че описаните действия на
подсъдимия, ведно с използваното от него оръжие и съдържанието на
изречените думи, представляват заплашване по смисъла на чл.149, ал.2, т.1 от
НК, тъй като по естеството си те са такива, че пораждат застрашаване с такова
непосредствено деяние, което излага на очевидна опасност здравето и живота
на заплашената малолетна.
Безспорно доказана е също употребената от подсъдимия спрямо
пострадалото момиче сила, изразила се в удрянето на шамар при деянията на
30.09.2021 г. и 24.10.2021 г., за да преодолее оказаната му съпротива.
Верен и надлежно доказан е изводът, че подсъдимият е осъществил
блудствените действия по отношение на пострадалата М. И., използвайки
положението на зависимост и надзор спрямо нея, тъй като тя е негова
рождена дъщеря и през инкриминирания период, бидейки 12 – 13-годишна, тя
е била отглеждана от него. Подсъдимият ясно е съзнавал, че пострадалото
момиче като негово малолетно дете е зависимо от него и изрично е заявил
това обстоятелство, казвайки на детето, че е негова дъщеря и като нейн баща
може да прави с нея каквото си иска.
Наред с коментираните обективни признаци на деянието,
първоинстанционният съд правилно е приел, че в случая присъстват и
елементите от субективната страна на престъплението - пряк умисъл и
специална цел - да възбуди и удовлетвори полово желание без съвкупление.
Всички данни по делото несъмнено сочат, че подс. И., с оглед на неговата
възраст и съдебно минало, житейски и социален опит, физическо и психично
развитие, добре е разбирал, че извършва нещо недопустимо и непозволено от
закона, като заставя насила невръстното момиче да се съблече и да понесе
сексуалните му издевателства, насочвайки нож към нея и заплашвайки я, че
20
ще я нареже на парчета. Извършените от подсъдимия действия по
осигуряване на нож с явното намерение да заплаши пострадалата, по избор на
жертвата – негова малолетна беззащитна дъщеря, намираща се под негова
зависимост и надзор, по избор на неосветено скришно място – вътре в
колибата, по избор на време - при отсъствие на възрастни лица наблизо, за да
осъществи посегателствата, са обективен израз на оформените в съзнанието
му представи за общественоопасния характер на деянието му и неговите
вредни последици. С други думи, подсъдимият е бил съвсем наясно за
неправомерността на своето поведение. Във волеви аспект подсъдимият е
имал желанието вредните последици да настъпят в действителност.
Силен аргумент в подкрепа на извода за наличието на пряк умисъл в
деятелността на подсъдимия са отправените към пострадалата
предупреждения и закани да не казва на никого какво й е сторил, като в
противен случай ще я нареже с ножа, както и последвалото му поведение,
когато научил за започналия срещу него наказателен процес – активирал и
осъществил многократни телефонни обаждания, при които настоявал дъщеря
му М. и леля й свид. С.Д. да оттеглят подадената срещу него жалба в
полицията, като към тях отправял и закани за саморазправа, включително за
убийство. Обобщено казано, подсъдимият е съзнавал общественоопасния
характер на деянието си, предвиждал е неговите общественоопасни
последици и е искал тяхното настъпване.
Законосъобразно е също становището на съда за наличието на
специалната цел в дейността на подсъдимия - да възбуди и удовлетвори
полово желание без съвкупление. Този извод убедително се обосновава от
конкретно извършените от подсъдимия действия – заставил малолетното
момиче да съблече бельото си и да легне на земята, той самият свалил
панталона си, застанал зад пострадалата, опипвал гърдите й, проникнал с
пениса си в нейния анус, където еякулирал. Осъщественият физически
контакт между дееца и пострадалата по своето естество може да възбуди и
удовлетвори полово желание и подсъдимият действително е удовлетворил
половото си желание, като е яекулирал.
С изложените съображения въззивната инстанция се присъедини към
заключението на първата относно формата на вина на разгледаното
престъпление и присъствието на специална цел в реализираната от
подсъдимия деятелност.
Законосъобразен е изводът на първата инстанция, че подс. И. е
осъществил коментираното блудство в условията на опасен рецидив по
смисъла на чл.29 ал.1 б. „а” от НК, защото към периода на извършването му –
30.09.2021 г. – 24.10.2021 г. той е бил осъден с влязла в сила присъда по
НОХД №215/2016г. на Районен съд – Нова Загора за престъпление по чл. 196,
21
ал.1, т. 2, вр. чл. 195, ал. 1, т. 5, вр. чл. 194, ал. 1 от НК, за което му е било
наложено наказание лишаване от свобода за срок от две години, чието
изпълнение не е било отложено по чл.66 от НК. Това наказание подс. И. е
изтърпял ефективно на 30.07.2018 г., когато е бил освободен от затвора. Към
посочения по-горе период на сегашното деяние не е бил изтекъл визираният в
чл.30, ал.1 от НК петгодишен срок от изтърпяване на наказанието лишаване
от свобода по предходното осъждане на подсъдимия. По тези съображения
окръжният съд правилно е определил правната характеристика на
разгледаното престъпление по по-тежко наказуемия състав на чл.149, ал.5, т.3
вр. чл. 29, ал. 1, б.„а“ от НК.
Законосъобразно и обосновано е решението на съда, че подсъдимият е
извършил настоящите блудствени действия като продължавано престъпление
по смисъла на чл.26, ал.1 от НК, защото в рамките на по-малко от един месец
четири пъти е осъществил въпросните действия спрямо едно и също
пострадало лице – малолетната му, ненавършила 14-години рождена дъщеря
М. И., намираща се в зависимост и надзор от него, при една и съща
обстановка – в колибата, на земята, след заплашване с нож, опипвал гърдите
й, прониквал с пениса си в нейния анус, където еякулирал, като винаги
действал с пряк умисъл и цел да възбуди и удовлетвори полово желание без
съвкупление, която цел винаги постигал.
Водим от всичко по-горе изложено, въззивният съд прие, че атакуваната
присъда е законосъобразна. Същата е постановена в пълно съответствие с
разпоредбите на чл.149, ал.5, т.3 вр. ал.2, т.1 и т.4 вр. чл.29, ал.1, б.„а“ и
чл.26, ал.1 от НК. Изпълнени са предписанията на тези законови норми за
ангажиране наказателната отговорност на подсъдимия за коментираното
престъпление против личността с цитираната правна характеристика и
липсват предпоставките, визирани в чл.304 от НПК, за оправдаването му.
Въззивната инстанция обсъди внимателно оплакването за
несправедливост на присъдата, още повече, че в жалбата на подсъдимия и в
хода на съдебните прения във въззивното производство служебният
защитник акцентира именно на този недостатък на съдебния акт и моли за
намаляване на наложеното наказание. Апелативният съд намери, че
наложеното наказание лишаване от свобода за срок от десет години,
постановено в условията на съкратено съдебно следствие, е явно
несправедливо, тъй като е занижено.
Доколкото индивидуализацията на наказанието е основен принцип при
налагането му, то съдът е длъжен да го съобрази с индивидуалните
особености на конкретния случай. Обстоятелствата, които следва да бъдат
взети предвид са тези, които определят конкретната тежест на извършеното
престъпление и характеризират личността на дееца. Те обуславят по-голяма
22
или по-малка степен на обществена опасност на извършеното, както и
необходимостта от повече или по-малко интензивно въздействие на
наказателна репресия върху извършителя с оглед постигане целите на
специалната и генералната превенции. Важно е също във връзка с
определянето на наказанието да се посочи установеното в съдебната практика
принципно разбиране, че при индивидуализацията на наказанието не може да
се прилага механичен, формален подход при преценката на смекчаващите и
отегчаващите обстоятелства, тъй като не става въпрос за математически
величини, а за различни фактически констатации, които следва да бъдат
съотнесени към конкретната степен на обществена опасност на деянието и
дееца.
Съобразявайки горните принципни положения, въззивният съд прие, че в
случая при индивидуализацията на наказанието лишаване от свобода
съгласно чл.54 от НК в размер, близък до средния предвиден в приложимата
за казуса материалноправна норма на чл.149, ал.5, т.3 вр. ал.2, т.1 и т.4 вр.
чл.29, ал.1, б.„а“ от НК, а именно петнадесет години лишаване от свобода,
първата инстанция е подценила степента на обществена опасност на
конкретното престъпление и тази на подсъдимия, не е съобразила подобаващо
отегчаващите и смекчаващите отговорността обстоятелства.
Очертаният в цитираната законова разпоредба обект на защита –
обществените отношения, свързани с половата неприкосновеност на
личността на малолетните, както и нарастващият брой на подобни деяния в
страната, които в повечето случаи са с висока степен на обществена опасност,
тяхната динамика и актуалност, са законодателно отчетени с предвидените за
коментираните престъпления тежки санкции.
Решавайки въпроса за наказанието на подсъдимия, първостепенният съд
необосновано е приел, че степента на обществена опасност на разгледаното
престъпление е висока. Въззивната инстанция намира тази опасност за
изключително висока, отчитайки следните му особености: обект на
посегателство е родна дъщеря на подсъдимия; конкретните блудствени
действия са били извършени четири пъти за кратък период от 25 дни и са се
изразили в брутално проникване на половия орган на бащата в ануса на
пострадалото момиче, където подсъдимият еякулирал и винаги
удовлетворявал половото си желание; подсъдимият винаги е използвал голям
нож за сломяване съпротивата на пострадалата и за сплашването й, а на два
пъти й ударил шамар; вследствие на сексуалното насилие пострадалата
малолетна е изпитвала физическа болка и негативни преживявания, получила
е травми от вида на т. нар. фисури /цепнатини/ в аналната област със
зацапващо кървене от тях и болезненост при опипване и по време на
дефекация; стореното спрямо пострадалото момиче представлява за него
23
сериозна психотравма, довела до повишена тревожност и страхова готовност,
а непосредствено след събитията - до споделяне на суицидни идеи;
накърнената физическа неприкосновеност, потъпканото човешко достойнство
и понесено унижение несъмнено ще оставят отрицателна трайна следа върху
неукрепналата психика на малолетното момиче и ще имат неблагоприятно
отражение върху изграждането му като пълноценна личност.
При индивидуализацията на наложеното наказание първата инстанция е
отчела висока степен на обществена опасност на подсъдимия. В отличие от
нея и съблюдавайки принципното положение, според което водещо значение
за определяне степента на обществена опасност на дееца има тежестта на
извършеното престъпление, чрез което се изявяват и неговите личностни
качества и като отчете предходно неправомерно поведение на подсъдимия,
изразило се в извършване на няколко тежки умишлени престъпления, за
които е бил осъден три пъти на наказания лишаване от свобода, изтърпени
ефективно, настоящият въззивен състав прие, че подс. И. е личност с
изключително висока степен на обществена опасност и с утвърдена склонност
към пренебрегване на правилата в обществото. Конкретно извършеното от
него престъпление налага извод за негативна характеристика на личността
му, защото при осъществяването му той е проявил особена дързост, като е
извършил блудствените действия в помещение, където спели три от неговите
деца, действал е с престъпна упоритост, липса на родителска отговорност и
съжаление към собственото си малолетно дете, демонстрирал е безцеремонно
отношение към половата неприкосновеност на малолетната си дъщеря, пълна
морална деградация и тотално неглижиране на човешкото достойнство.
Особено показателен за изключително високата степен на обществена
опасност на подсъдимия като деец и за неуспешния процес на поправяне у
него е сравнително краткият период на въздържане от престъпни
посегателства – около три години след изтърпяване на предишната
интензивна наказателна репресия от две години лишаване от свобода, която
очевидно не е довела до положителна корекция в поведението на подс. И., тъй
като същият за пореден път пристъпва закона и извършва настоящото тежко и
особено укоримо престъпление.
Обсъждайки наказанието първостепенният съд правилно е взел предвид
подбудите и причините за извършване на престъплението, състоящи се в
ниската морална и правна култура на подсъдимия, слабите му морално-
волеви задръжки, утвърдените му престъпни навици, склонността му към
агресия, грубо незачитане половата неприкосновеност на личността и
въведените в нейна защита законови регламенти.
В дейността си по индивидуализация на наказанието съдът неправилно е
оценил значението на завишаващите наказателната отговорност фактори.
24
Коментирайки обстоятелствата, значими за размера на наказанието,
въззивната инстанция намери, че първата необосновано е приела значителен
превес на отегчаващите вината обстоятелства над смекчаващите такива и
счита, че е налице абсолютен превес на отегчаващите обстоятелства и
липсват смекчаващи такива.
Неправилно съдът е отчел като единствено смекчаващо обстоятелство
изразеното от подсъдимия съжаление за случилото се. Настоящият въззивен
състав прие, че изказаното от подсъдимия съжаление е съвсем формално и
направено с единствената цел да постигне налагане на занижено наказание и
в никакъв случай не представлява израз на собствена негативна оценка на
поведението му и на искрено разкаяние за извършеното.
В обхвата на утежняващите обстоятелства съдът правилно е включил
обремененото съдебно минало на подсъдимия, което съдържа, извън
последното осъждане, обосноваващо квалификацията „опасен рецидив“, и
други две осъждания за три различни по вид умишлени престъпления от общ
характер, за които подс. И. е понесъл две наказания лишаване от свобода в
размер съответно от пет месеца и шест месеца, но без да е постигнат целения
от закона поправителен и превъзпитателен ефект, а настоящото деяние
категорично сочи на ескалация в престъпно поведение на дееца И., доколкото
престъплението по чл.149, ал.5 от НК е наказуемо с лишаване от свобода в
максималния възможен размер от двадесет години.
Към категорията на отегчаващите отговорността обстоятелства по
смисъла на чл.54, ал.2 от НК, аргументиращи завишаване на наложеното
наказание, първоинстанционният съд правилно е отнесъл факта, че
малолетната пострадала е рождено дете на подсъдимия, както и пияното
състояние на същия, в което е извършвал блудствените действия и
отправените от него заплахи към жертвата, че ще я нареже на парчета, ако
съобщи на някого за извършеното спрямо нея. В същата негативна за
подсъдимия насока съдът правилно е съобразил наличието на няколко
квалифициращи елемента, макар и да е приел, че същите са три, а в
действителност те са пет на брой, доколкото в чл.149, ал.2, т.1 от НК, както и
в чл.149, ал.2, т.4 от НК са уредени алтернативно по два квалифициращи
признака - „чрез употреба на сила или заплашване“, „чрез използване на
положение на зависимост или надзор“, а в казуса са реализирани
едновременно и четирите посочени признака по цитираните текстове и заедно
с тях е изпълнен и признака „опасен рецидив“ по чл.149, ал.5, т.3 от НК. Тъй
като за съставомерност на престъплението по по-тежко наказуемия състав на
чл.149 от НК е необходимо и достатъчно установяването само на един от
предвидените в закона квалифициращи елементи, техният множествен брой,
който в случая е пет, следва да се цени като отегчаващо обстоятелство,
25
обосноваващо по-голям размер на наложеното наказание. В същата посока
следва да се цени и обстоятелството, че разгледаното престъпление
представлява „особено тежък случай“, обосноваващ правна характеристика на
деянието по квалифицирания състав на чл.149, ал.5, т.4 от НК, но доколкото
подсъдимият не е привлечен и за този квалифициращ елемент, то последният
се отчита като отегчаващо обстоятелство при индивидуализацията на
наложеното наказание.
Съвкупността от отегчаващи обстоятелства следва да се допълни с
предприетото от подсъдимия укриване като автор на тежкото престъпление и
направения опит да избегне понасянето на наказателна отговорност, като
напуснал държавата /Република Италия/ и населеното място /гр. Сторнара/,
където извършил деянието и заминал за Република Словения, където
пребивавал на различни места с цел да не бъде открит от полицейските
власти. Със същата негативна оценка следва да се отчете и последващото
поведение на подсъдимия, който след като разбрал, че пострадалата М. И. с
помощта на свид. С.Д. е депозирала срещу него жалба в прокуратурата,
положил усИ. да осуети развитието на наказателния процес, като няколко
пъти се обаждал по телефона на пострадалата и на свид. Добрева с
настоятелни искания да оттеглят жалбата и ги заплашвал, че ако не направят
това, ще ги убие, когато се прибере в България.
В категорията на негативните фактори, обуславящи завишаване на
наложеното наказание, не могат да се отнесат некритичното отношение на
подсъдимия към извършеното от него, непризнаването на вината, недаването
на обяснения или даването на недостоверни обяснения, тъй като това е
недопустимо. Конкретното поведение на обвиняемия/ подсъдимия в процеса
е израз на правото му на защита, гарантирано от процесуалния закон. Затова
липсата на критичност и съдействие за разкриване на обективната истина са
факти, които не могат да се интерпретират във вреда на подсъдимия и да
утежняват наказателноправното му положение, респективно да обосноват по-
високо по размер наказание.
Правилно съдът не е отчел като смекчаващо отговорността обстоятелство
направеното от подсъдимия волеизявление по реда на чл.372, ал.1 вр. чл.371,
т.2 от НПК, с което признал фактите по обвинителния акт, тъй като тези
самопризнания са били преценени и съобразени като необходимо условие за
прилагане на особената процедура на съкратено съдебно следствие по чл.371,
т.2 от НПК. Повторното отчитане на самопризнанията и като смекчаващо
обстоятелство, изискващо по-леко наказание, е недопустимо, защото това
противоречи на принципите за справедливост и съответност между наказание
и престъпление по чл.35, ал.3 от НК.
Съдебната практика приема, че самопризнанието може да се третира като
26
смекчаващо обстоятелство и да обоснове допълнително занижаване на
наказанието, само ако то е спомогнало своевременно и съществено за
разкриване на престъпното посегателство и неговия автор още на досъдебното
производство. В настоящия случай обаче това не е така. Подсъдимият дълго
време се е укривал от полицейските органи, а когато е бил открит и
привлечен като обвиняем, е депозирал обяснения, с които е отрекъл
извършеното от него престъпление. При това положение не може да се
приеме, че неговите обяснения, представляващи добре изградена защитна
теза, са способствали за своевременното разкриване на престъплението и
неговия автор, поради и което не следва обусловят по-нисък размер на
наложеното наказание.
Според въззивната инстанция по делото не се констатират смекчаващи
вината обстоятелства, поради което е безпредметно обсъждане на
възможността за определяне на наказанието при условията на
привилегироващата норма на чл.55, ал.1, т.1 от НК. По тези съображения
намира за правилно решението на първоинстанционния съд за определяне на
наказанието лишаване от свобода при условията на чл.54 от НК. Независимо
от това, съвкупната преценка на всички значими за наказанието
обстоятелства, обсъдени по-горе, не изисква определяне на санкцията в
размер, близък до средния, предвиден в приложимата норма на чл.149, ал.5,
т.3 вр. ал.2, т.1 и т.4 вр. чл. 29, ал.1, б.„а“ от НК, в каквато насока е решила
първата инстанция. Индивидуализираното така наказание от петнадесет
години лишаване от свобода за посоченото престъпление е занижено по
размер, несъответно е на изключително високата степен на обществена
опасност на разгледаното деяние и на подс. И. като деец, на липсата на
смекчаващи вината обстоятелства, както и на действително установените
отегчаващи отговорността обстоятелства и на тяхното съвкупно значение за
конкретното наказание, поради което то се явява несправедливо.
Определеното от първия съд съобразно чл.54 от НК наказание лишаване
от свобода в размер на петнадесет години за престъплението с цитираната по-
горе правна характеристика е израз на необоснована и неоправдана
снизходителност към подсъдимия, което не би допринесло за неговото
поправяне и превъзпитание, нито би оказало в достатъчна степен възпиращо
въздействие спрямо другите членове на обществото, склонни към
посегателства срещу половата неприкосновеност на малолетни лица.
По изложените съображения и отчитайки изключително високата степен
на обществена опасност на конкретното деяние и на дееца И., наличните
отегчаващи вината обстоятелства и особено утвърдената у него престъпна
наклонност, въззивният съд прецени, че за извършеното престъпление следва
да се определи в съгласие с чл.54 от НК наказание лишаване от свобода за
27
срок от двадесет години, което съвпада със максималния размер на
предвидената в чл. 149, ал.5 от НК санкция. В съответствие с императивните
изисквания на чл.58а, ал.1 от НК индивидуализираното така наказание следва
да се намали с една трета и на подсъдимия да се наложи наказание от
тринадесет години и четири месеца лишаване от свобода.
В заключение, коментираните обстоятелства, влияещи за размера на
индивидуалната санкция, мотивираха настоящия съд да приеме, че
определеното по чл.54 от НК наказание от петнадесет години лишаване от
свобода и наложеното такова след редукцията по чл.58а, ал.1 от НК – десет
години лишаване от свобода е занижено и явно несправедливо. Независимо
от този извод за несправедливост на проверяваната осъдителна присъда,
въззивната инстанция не може да я коригира, завишавайки размера на
наложеното наказание лишаване от свобода, тъй като липсва изискуемите за
това от чл.337, ал.2, т.1 от НПК съответен протест на прокурора или
съответна жалба на частния обвинител, а наред с това трябва да се съблюдава
принципа за неутежняване положението на жалбоподателя - подсъдим във
въззивното производство. С оглед на това, макар и да прецени атакуваната
присъда като несправедлива по изложените съображения, въззивният съд
следва я да потвърди, включително в частта й, касаеща вида и размера на
наложеното наказание лишаване от свобода.
С атакуваната присъда първостепенният съд се е произнесъл и по
въпроса за изпълнението на наложеното на подсъдимия наказание лишаване
от свобода. Съблюдавайки нормата на чл.57, ал.1, т.2, б. „а“ от ЗИНЗС,
правилно е постановил наложеното наказание, което е лишаване от свобода
над пет години, да се изтърпи от подсъдимия при първоначален строг режим.
В съответствие с чл.59, ал.1, т.1 от НК съдът е приспаднал от срока на
наложеното наказание лишаване от свобода времето, през което подсъдимият
е бил задържан под стража, считано от 04.09.2023г. до привеждане на
присъдата в изпълнение.
В съгласие с текста на чл.189, ал.3 от НПК, съдът правилно е осъдил
виновния за извършеното престъпление И. И. да заплати в полза на държавата
по сметка на ОД на МВР – Сливен сумата 1 468,50 лева, представляваща
направени в досъдебното производство разноски.
Изпълнявайки задължението си по чл.314, ал.1 от НПК, въззивната
инстанция провери изцяло атакувания съдебен акт и установи, че липсват
пороците, визирани в чл.335 от НПК, които да са били допуснати по делото
от първоинстанционния съд или от органите на досъдебното производство и
които да съставляват основания за отмяна на обжалваната присъда и връщане
на делото за ново разглеждане.
28
Мотивиран от всичко по-горе изложено, въззивният съд направи извода,
че първоинстанционната присъда във всичките й части е законосъобразна,
обоснована и справедлива, постановена е при липса на процесуални
нарушения, поради което отсъстват регламентирани в НПК недостатъци,
които да изискват отменяване или изменяване на съдебния акт. С оглед на
това и на основание чл.338 от НПК, атакуваната присъда следва да се
потвърди изцяло.
Ръководен от изложените съображения, Бургаският апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА присъда №1 от 10.01.2024 год. по НОХД №674/ 2023г.
на Сливенския окръжен съд.
Решението подлежи на касационно обжалване и протестиране пред ВКС
на Република България в петнадесетдневен срок от съобщаването на
страните, че е изготвено.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
29