№ 307
гр. Варна, 14.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, IV СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и трети февруари през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Жана Ив. Маркова
Членове:Тони Кръстев
Десислава Г. Жекова
при участието на секретаря Мария Д. Манолова
като разгледа докладваното от Жана Ив. Маркова Въззивно гражданско дело
№ 20223100500246 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК и е образувано по въззивна жалба вх.
№ 599/06.01.2022 г. на АС. ЮС. АЛ., ЕГН **********, с местожителство в ***** срещу
Решение № 2106/20.12.2021 г., постановено по гр.д. № 5972/2021 г., на ВРС, XX с., с което
е прието за установено, че дължи на „ЮБЦ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление гр. София, бул. „България“, № 81, вх. В, ет. 8, сумата 69.90 лв., стойност на
незаплатена стойност на електронни съобщителни услуги, за периода 22.12.2017 г. –
21.05.2018 г., дължими по Договор за далекосъобщителни услуги от 16.08.2017 г., клиентски
№ 16747896001, обективирани във фактури №№ **********/22.01.2018 г.,
**********/22.02.2018 г., **********/22.03.2018 г., **********/22.04.2018 г. и
**********/22.05.2018 г., което вземане е прехвърлено с Договори за цесия от 16.10.2018 г.
и 01.10.2019 г., ведно със законната лихва считано от депозиране на заявлението в съда –
22.12.2020 г. до изплащането, както и сумата 17.57 лв., обезщетение за забава за периода
07.06.2018 г. – 30.11.2020 г., на осн. чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 79, ал. 1
ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за които суми е издадена Заповед по чл. 410 ГПК, по ч.гр.д. №
16682/2020 г., на ВРС, XX с.
С въззивната жалба, депозирана чрез особен представител, се оспорва постановеното
решение като неправилно и незаконосъобразно. Сочи, че ищецът не е представил
доказателства за изпълнение на изискването за съобщаване на цесията на длъжника. Излага
още, че в приложените договори за цесия не било посочено името на подписалия договорите
от съответния цесионер, поради което счита, че те не могат да представляват доказателство
за прехвърляне на вземането. Същите възражения релевира и по отношение на
представеното уведомление за цесия, отправено от „С.Г. Груп“ ООД и представеното
потвърждение за прехвърляне на вземане от името на „БТК“ ЕАД. Сочи, че сключеният от
въззивника договора е потребителски, при изначално и едностранно поставени условия от
страна на оператора и потребителят нямал възможност да влияе върху съдържанието му. По
същество моли за отмяна на атакуваното решение и отхвърляне на предявеният иск.
1
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, въззиваемата страна „ЮБЦ“ ЕООД, депозира
отговор на въззивната жалба, в който пространно излага доводи и сочи съдебна практика по
оспорване на оплакванията изложени във въззивната жалба. По същество моли решението
на ВРС да бъде потвърдено.
В проведено открито съдебно заседание въззивникът, чрез особен представител,
поддържа въззивната жалба. Въззиваемото дружество, не изпраща представител, но
поддържа отговора чрез писмено становище.
ВОС по предмета на спора съобрази следното:
Производството пред ВРС е образувано по предявен иск с правно основание чл. 422,
ал. 1 ГПК, с който ищецът „ЮБЦ" ЕООД, ЕИК *********, моли да бъде прието за
установено, че ответникът АС. ЮС. АЛ., ЕГН **********, му дължи сумата 69.90 лв.,
стойност на незаплатени месечни абонаментни такси за предоставени електронни
съобщителни услуги за периода 22.12.2017 г. – 21.05.2018 г., дължими по Договор за
далекосъобщителни услуги от 16.08.2017 г., клиентски № 16747896001, обективирани във
фактури №№ **********/22.01.2018 г., **********/22.02.2018 г., **********/23.03.2018 г.,
**********/22.04.2018 г. и **********/22.05.2018 г., което вземане е прехвърлено с
Договори за цесия от 16.10.2018 г. и 01.10.2019 г., ведно със законната лихва, считано от
датата на подаване на заявлението в съда – 22.12.2020 г. до изплащането, както и сумата
17.57 лв., обезщетение за забава за периода 07.06.2018 г. – 30.11.2020, на осн. чл. 422, ал. 1
ГПК, вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за която сума е издадена
Заповед по чл. 410 ГПК, по ч.гр.д. № 16682/2020 г., на ВРС, XX с.
Ищецът твърди, че на 16.08.2017 г. между ответникът и „Българска
телекомуникационна компания" ЕАД е бил сключен договор за предоставяне на
далекосъобщителни услуги с клиентски № 16747896001, с който ответникът е добавил за
ползване електронна съобщителна услуга по тарифен план „Виваком Ултра Фикс“, с
месечна абонаментна такса в размер на 13.98 лв., с ДДС. Срокът на договора е 24 м. Сочи, че
съгласно чл. 29 от ОУ на мобилния оператор, предоставените услуги се отчитат месечно и
се заплащат през месеца, следващ този на ползването им. Периодът на плащане е 15 дни от
издаване на съответната фактура. Така, за периода 22.12.2017 г. - 21.05.2018 г., на ответника
били начислени услуги на стойност 69.90 лв., с ДДС, обективирани във фактури №№
**********/22.01.2018 г., на стойност 13.98 лв., с ДДС – абонаментна такса, платима до
08.02.2018 г., **********/22.02.2018 г., на стойност 13.98 лв., с ДДС – абонаментна такса,
платима до 08.03.2018 г., **********/23.03.2018 г., на стойност 13.98 лв., с ДДС –
абонаментна такса, платима до 08.04.2018 г., **********/22.04.2018 г., на стойност 13.98 лв.,
с ДДС – абонаментна такса, платима до 09.05.2018 г. и **********/22.05.2018 г., на стойност
13.98 лв., с ДДС – абонаментна такса, платима до 08.06.2018 г. Твърди се, че ответникът не
заплатил дължимите суми по издадените фактури като на 15.06.2018 г. абонаментът бил
деактивиран. Още сочи, че вземанията спрямо ответника, операторът прехвърлил на „С.Г.
Груп" ЕООД, по силата на Договор за цесия от 16.10.2018 г., което дружество от своя страна
ги прехвърлило на ищеца, по силата на Договор от 01.10.2019 г. Прави изявление, че с
връчването на исковата молба и приложените към нея уведомления, длъжникът следва да се
счита за уведомен за извършените прехвърляния на вземането като цесионерът бил
оправомощен да извършва подобно уведомяване. Изложените обстоятелства обосновавали
правният му интерес да предприеме удовлетворяването си по принудителен ред като
инициирал заповедно производство.
В границите на срока по чл. 131 ГПК, ответникът АС. ЮС. АЛ., чрез особен
представител, депозира отговор на исковата молба, в който изразява становище за
неоснователност на иска. Счита се, че не са представени доказателства за предоставянето на
мобилните услуги и достъпът до мобилната мрежа, а издадените фактури не са основание за
плащане. Твърди, че издадените фактури не носят подпис на ответника, оспорва същите и
сочи, че не са налице доказателства да са били връчвани на ответника или същият да е бил
канен да ги плати. Излага, че в договорите за цесия липсва изписване на имената на лицето
подписало ги за цесионера, представеното пълномощно от „БТК“ ЕАД било неподписано и
липсвали данни за упълномощителите. Сочи, че не са налице доказателства ответникът да е
бил уведомяван за цедирането на вземането. Твърди, че ответникът е потребител, а
сключеният договор – бланков, сключен при едностранно поставени условия от страна на
2
ищеца и ответникът не е имал възможност да влияе на съдържанието му, относно
неравноправните клаузи. Моли за отхвърляне на иска.
Настоящият състав на Варненски окръжен съд, като съобрази предметните предели
на въззивното производство, очертани в жалбата и отговора, приема за установено от
фактическа и правна страна, следното:
Въпросът за допустимостта на въззивната жалба е разрешен с Определение №
505/07.02.2022 г., поради което жалбата подлежи на разглеждане по същество.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК - въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. В обхвата на така
посочените въззивни предели ВОС намира, че решението е постановено в границите на
правораздавателната компетентност на съда и от законен състав, поради което се явява
валидно. Искът е с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК и е предявен в границите на
предвидения в закона преклузивен едномесечен срок и при наличието на останалите
изисквания на ГПК, видно от приложеното ч.гр.д. № 16682/2020 г. на ВРС, XX с.,
произнасянето на ВРС съответства на заявената за разглеждане установителна претенция,
поради което решението се явява и допустимо.
По отношение неправилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно
разпоредбата на чл. 269, ал. 1, изр. второ ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в
жалбата оплаквания.
Фактическата обстановка по спора е била правилно установена от първостепенния
съд, поради което въззивния съд препраща към тази част от мотивите на осн. чл. 272 ГПК.
Пред настоящата инстанция от страна на въззивникът не е повдигнат спор досежно
наличието на договорна връзка между него и „БТК" ЕАД, по силата на сключен Договор за
далекосъобщителни услуги от 16.08.2018 г., клиентски № 16747896001, общите условия
него, както и досежно неизпълнението на задължението на потребителя за заплащане на
уговорените суми по последния. Пред настоящата инстанция не е повдигнат спор и относно
изчисления размер на задължението за непогасени месечни абонаментни такси, както и за
периода им на дължимост.
Първите оплаквания на въззивникът в настоящото производство, могат да бъдат
групирани, доколкото касаят липсата на посочване на имената на лицата подписали от
името на цесионера Договор за цесия от 16.10.2018 г. и от името на цесионера Договор за
цесия от 01.10.2019 г. Извежда се липса на доказателства за извършеното цедиране. В
представените уведомления за извършените цесии пък липсвали дати и имена на
представляващия „С.Г. Груп“ ООД и името на подписалото уведомлението от „БТК“ ЕАД,
лице. Липсвали доказателства за връчването на уведомленията на ответника.
Възраженията касаещи представените Договори за цесия се преценяват от въззивния
съд като неоснователни. Принципно вярно е, че в представеният Договор за цесия от
16.10.2018 г. на мястото за подпис на цесионера, липсва изписване на имената на лицето
положило подписа. По идентичен начин стоят нещата и с Договора за цесия от 01.10.2019 г.
Посоченото обаче не би могло да опорочи сключените договори, тъй като в
индивидуализиращата част и на двата договора са посочени лицата представлявали
дружествата-цесионери при сключването им. Посоченото е в сила и по отношение
представеното уведомление за извършените цесии.
Възражението за липса на доказателства за уведомяване на длъжника също се
преценява като неоснователно по следните съображения:
Действително за консолидиране фактическия състав на цесията, съобразно
разпоредбата на чл. 99, ал. 3 ЗЗД, цедентът е длъжен да уведоми длъжника за прехвърлянето.
Поначало съобщаването не е елемент от фактическия състав на прехвърлянето, това
действие има отношение единствено с оглед лицето, на което длъжникът дължи плащане,
съобразно чл. 99, ал. 4 ЗЗД, доколкото оповестяването е с оглед действие на договора
спрямо трети лица и длъжника. Докато длъжникът не бъде уведомен за извършеното
прехвърляне всички плащания, които извърши към стария си кредитор се считат за валидно
изпълнени. Законодателят е поставил това изискване уведомяването да се извърши от
цедента, с оглед сигурност и защита интересите на длъжника и с цел обезпечаване на
3
точното изпълнение на задълженията му спрямо лице, което е легитимирано по смисъла на
чл. 75, ал. 1 ЗЗД, да приеме изпълнението. Изложеното води до извода, че възражение за
липса на съобщаване, направено от длъжника, би имало значение и последици само при
кореспондиращи твърдения за изпълнение, изцяло или частично, извършено на цедента. В
конкретния случай подобни твърдения и доказателства в тази насока не са налице.
Отделно от горното, съдебната практика е константна по въпроса, че съобщаването
на сключен договор за цесия може да се извърши и с исковата молба, стига към същата да са
приложени съответните документи. В случая към исковата молба са приложени, както
договорите за цесия, така и изрично уведомление за цесия, отправено до длъжника. Не са
налице данни уведомлението да е връчвано на длъжника в предходен момент, а и изявление
в тази насока се съдържа в исковата молба. Уведомлението е връчено на длъжника-
ответник, чрез процесуалния му представител. При това положение, изискването на чл. 99,
ал. 4 ЗЗД се възприема от въззивния съд за спазено. Този извод не може да бъде разколебан
и от факта, че процесуален представител на длъжника е назначения от съда в хипотезата на
чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител. Това е така, защото след като особения представител
може да извършва всички процесуални действия от името на лицето, което не е било
открито и с което очевидно същият не е във връзка, както и да релевира всякакви
възражения, в т.ч. правоунищожаващи и правопогасяващи, то не би могла да се отрече и
правоспособност на особения представител да приема изявления отправени до длъжника,
още повече, че както бе казано по-горе, съобщаването на цесията няма конститутивно за
правоотношението действие, а само такова за противопоставимост.
По отношение релевираното оплакване за необсъждане от първостепенния съд на
възраженията на ответника досежно представеното пълномощно, изходящо от „БТК“ ЕАД.
Поначало следва да бъде посочено, че самото упълномощаване касае отношенията между
упълномощител и упълномощено лице.
На следващо място, видно от доказателствата по делото е, че коментираното от
особения представител пълномощно, всъщност не възпроизвежда самия акт по делегиране
на представителни права, а представлява бланка – Приложение № 2 към Договор за цесия от
16.10.2018 г. Именно по тази причина в долния край на страницата са положени два подписа
на страните по Договора за цесия, така както е приподписана от тях всяка страница на
Договора.
На последно, но не по значение, място, на стр. 18 от делото на ВРС е представено
пълномощно, рег. № 27707/24.10.2018 г., в което са надлежно индивидуализирани, както
упълномощителя, така и упълномощеното лице.
Досежно оплакването на особения представител за наличие на неравноправни клаузи в
сключеният договор. Оплакването е било релевирано пред ВРС и съответно обсъдено в
постановения краен акт. При преценка на сключеният договор и приложените между
страните клаузи от него, досежно предмета на настоящият спор, съставът на въззивния съд
не установи наличието на неравноправни клаузи. Само по себе си вменяването в тежест на
абоната на задължение да заплаща предоставените от оператора услуги, в случая под
формата на абонаментна такса за фиксиран телефонен пост не би могло да се приеме за
неравноправна клауза, по смисъла на ЗЗП, дори и сключеният договор да е бланков. Не би
могло да се приеме и, че е налице създадено неравновесие в правата и задълженията на
страните по договора. Поначало при двустранните правоотношения се създават, както права,
така и задължения за всяка от страните.
Досежно вземането за обезщетение за забава, във въззивната жалба не се съдържат
конкретни оплаквания, поради което същата се преценява като бланкетна. В този случай,
въззивния съд следи служебно само за нарушението на императивни правни норми при
произнасянето на първоинстанционния съд. Поради липса на установени такива нарушения
и при установеното неизпълнение на задълженията на ответника да заплаща в срок
предоставените му услуги, то дължимо се явява и обезщетението за забава.
В резултат от изложените мотиви, първоинстанционното решение като правилно и
законосъобразно ще следва да бъде потвърдено.
Предвид изхода от спора, в съответствие с направеното искане и предвид
представените доказателства, на въззиваемата страна се следват направените в настоящото
4
производство разноски. На присъждане подлежи сумата 180.00 лв., адвокатско
възнаграждение и сумата 100.00 лв., възнаграждение за особен представител.
Мотивиран от изложеното, съставът на ВОС
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 2106/20.12.2021 г., постановено по гр.д. № 5972/2021
г., на ВРС, XX с.
ОСЪЖДА АС. ЮС. АЛ., ЕГН **********, с местожителство в *****, да заплати на
„ЮБЦ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, бул.
„България“, № 81, вх. В, ет. 8, сумата 280.00 лв. (двеста и осемдесет лева) представляваща
сторени във въззивното производство разноски, на осн. чл. 78 ал. 1 ГПК.
ОСЪЖДА АС. ЮС. АЛ., ЕГН **********, с местожителство в *****, да заплати по
сметка на Варненски Окръжен Съд, в полза на бюджета на Съдебната власт, сумата 25.00
лв. (двадесет и пет лева) представляваща държавна такса за въззивно обжалване, на осн.
чл. 77 ГПК.
Решението е окончателно, по аргумент на чл. 280, ал. 3 ГПК .
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5