Р Е Ш Е Н И
Е
№ 260265
гр. Пловдив, 16.06.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, търговско отделение, ХІІІ състав, в публично съдебно заседание
на 09.06.2021г, в състав:
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: ПОЛИНА БЕШКОВА
при секретаря Ваня Казакова, като разгледа
докладваното от съдията търг. д. № 792 по
описа на съда за 2019г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Осъдителен иск с правно основание чл. 288, ал. 12 във вр. с ал. 1, т. 2, б “А“ от КЗ (отм.).
Подадена е искова молба от Гаранционен фонд, с адрес
гр. София, ул. “Граф Игнатиев“ №2 против А.Х.Н. ЕГН ********** и адрес ***. В
исковата молба се твърди, че ищецът е заплатил по щета № 210232 от 29.07.2015г.
неимуществени вреди в общ размер на 51 000 лв. на Т.В.Л., в качеството й
на наследник на В.В.Б., загинал вследствие на
пътно-транспортно произшествие, настъпило на 25.05.2014г. на път PDV 1190, с. Избеглии – Болярци,
км.20+250 м. Сочи, че виновен за станалото ПТП е Х.Р.Н., управлявал мотоциклет
„Хонда ЦРБ 1000 РР“ с рег. № *** без задължителна
застраховка „ГО“ към датата на ПТП, съгласно справка от ИЦ ГФ и след като е употребил алкохол – 0.85 %, със
скорост от 110 км/ч., като зад него на мотоциклета се возил В.В.Б., също употребил алкохол, като при навлизане в ляв завой
загубили контрол и мотоциклетът политнал и паднал в напоителния канал, ударил
се челно в западната бетонна стена на мостовото съоръжение, при което
пострадалият В.Б. получил множество наранявания, вследствие което на
12.06.2014г. починал. Ищецът твърди, че Т.Л. в качеството й на наследник на
починалия Б. е поискала заплащане на застрахователно обезщетение, а УС на ГФ е
взел решение за удовлетворяване на претенцията й. Като твърди, че причинителят
на ПТП е управлявал мотоциклета, без да има действаща задължителна застраховка
ГО, ищецът поканил ответника да възстанови изплатеното обезщетение, което и
след като не е сторено, настоява съда да постанови решение, с което да осъди А.Х.Н.
ЕГН ********** да заплати сумата от
51 000 лв., представляваща изплатено обезщетение за причинените от наследодателя
й вреди в резултат на ПТП от дата 24.05.2014 г., ведно със законната лихва до
окончателното изплащане на сумата и направените по делото разноски, вкл. юрисконсултско възнаграждение.
В двуседмичния срок по чл. 367, ал. 1 от ГПК
ответникът А.Н., чрез адв. И.Г., е подала отговор на
исковата молба, с който оспорва иска по основание и размер. Твърди, че се е
отказала от наследството, останало от покойния й баща Х.Р., който отказ е
вписан в особената книга при АРС под № 63 от 21.11.2019г. и произвежда обратно
действие, т.е. отреклият се от наследството никога не е бил носител на
останалите след смъртта на наследодателя права и не е бил отговорен за неговите
задължения, поради което и настоява производството да бъде прекратено,
евентуално искът - отхвърлен. Прави възражение, че претенцията е погасена по
давност, като твърди, че давността е започнала да тече от момента на откриване
на дееца. Сочи, че деецът е открит с настъпването на ПТП - 25.05.2014г. и
давността е изтекла на 25.05.2019г., евентуално давността е започнала да тече
от настъпване на вредоносния резултат – смъртта на В.Б. на 12.06.2014г. и е
изтекла на 12.06.2019г., а исковата молба е предявена на 16.09.2019г. Моли
искът да бъде отхвърлен като погасен по давност. Претендира разноски.
В срока по чл. 372, ал. 1 от ГПК е постъпила
допълнителна искова молба от Гаранционен фонд чрез адв.
С.Ф.М.. Сочи, че в исковата молба е допусната техническа грешка, която
отстранява, като моли имената на починалия при ПТП да се четат В.В.Б. ЕГН **********, а имената на законния му наследник Т.В.
Л. ЕГН **********, а наличието на алкохол в кръвта - 2.11 промила. Оспорва
отговора на ответника и твърди, че същият е участвал в образуваното досъдебно
производство № 279/2014г., в което е била представлявана от своята майка, както
и че ищецът е заплатил обезщетение на 10.12.2015г., след което се е снабдил с
удостоверение за наследници от 05.01.2016г., в което липсва отбелязване за
отказ от наследство и най – сетне сочи, че към датата на предявяване на иска не
е налице отказ от наследство, извършен от ответницата и вписан на 21.11.2019г.
Като сочи, че от смъртта на наследодателя до извършения отказ от наследство са
изминали повече от 5 години, твърди да е вероятно наследството да е прието от
ответницата мълчаливо чрез конклудентни действия.
Оспорва възражението за изтекла погасителна давност и твърди, че вземането му е
възникнало с плащането на увреденото лице на 10.12.2015г. и давността не е
изтекла към датата на подаване на исковата молба.
В срока по чл. 373 (1) от ГПК е постъпил отговор на
допълнителната искова молба, с който ответната страна поддържа становището си,
направено в първоначалния отговор на исковата молба. Оспорва твърдението на
ищеца, че участието й като наследник на покойния й баща във воденото досъдебно
производство има отношение към отказа от наследство. Сочи, че в удостоверението
за наследници не се отразява липсата или наличието на отказ от наследство.
Оспорва твърденията да е приемала наследството, останало от нейния баща с конклудентни действия. Твърди, че до навършване на
пълнолетна възраст не е имала възможност да предприеме действия по отказ от
наследство, а единствено да приеме същото по опис – чл. 61, ал.2 ЗН, нито да
изрази правно валидна воля по приемането му. Поддържа наведеното възражение за
давност.
Съдът, от събраните доказателства и фактите, които се установяват с тях,
прие следното:
Съдът е указал на страните, че
доказателствената тежест в процеса се разпределя по следния начин: ищецът
следва да установи, че е заплатил посочената в исковата молба сума по сметка на
Т.В.Л., която сума представлява обезщетение за претърпени неимуществени вреди
от ПТП, при което е починал синът й В.В.Б., както и
възражението си за нищожност на направения от ответника отказ от наследство
поради приемането му преди това с изрични или конклудентни
действия. В тежест на ответника стои
установяването на правоизключващите си твърдения за
позитивни факти, в т.ч., че надлежно се е отказал от наследство, както и правопогасителното си възражение за давност.
В проведеното по делото първо
открито съдебно заседание, коригирайки проекта за доклад, съдът е указал на
страните, че дали ответникът се е отказал от наследство или не, е въпрос по
съществото на спора и ако отказът се приеме за валиден, искът спрямо този
ответник ще бъде отхвърлен и обратно – ако се установи, че отказът е нищожен,
както се твърди от ищеца, претенцията му ще бъде уважена, като на практика,
предвид доводите и възраженията на страните, основният спорен по делото въпрос
е именно този относно правното действие на отказа, по който съдът дължи
произнасяне с крайния си съдебен акт, а не преди това. Поради това не е налице
твърдяната в проекта за доклад пасивна процесуалноправна легитимация,
задължаваща съда да открие наследниците от следващ ред, при евентуален извод на
съда, че отказът е действителен, тъй като подобна преценка ще бъде извършена с
решението. В случая ищецът твърди, че ответникът е наследник и отказът от
наследство е недействителен, тоест, ответникът е процесуалноправно легитимиран
да отговаря по иска с оглед на тези твърдения, а дали това е така, ще се отрази
на материалноправната му легитимация, респективно на
основателността, не на допустимостта на претенцията на ищеца. Наред с това не
се касае до хипотеза на починала в хода на производството страна, за да е
налице служебно задължение на съда да издирва наследниците на починалия деликвент и да ги конституира. В случая искът срещу Н. е
предявен на общо основание по твърдения на ищеца за качеството й на наследник
на деликвента, което я прави пасивно
процесуалноправно легитимирана. Поради това докладът е коригиран в частта, в
която е указано, че се касае до процес относно процеса и до задължение на съда
да предприеме съответните процесуални действия по издирване и конституиране на
наследниците, ако приеме, че възражението на ответника за отказ от наследство е
основателно.
По делото няма спор от
фактическа страна относно наличието на материалноправните
предпоставки на чл. 45 ЗЗД – вина, противоправно
поведение, вреди и причинна връзка между двете. Те се установяват и от
доказателствата по делото, в т.ч. неоспорената фактическа обстановка в прекратителното постановление на прокуратурата – че виновен
за ПТП, от което е настъпила смъртта на В.В.Б., е водачът
на мотоциклет Хонда - Х.Р.Н., също починал при инцидента, поради което и
наказателното производство е прекратено.
Няма спор също, че е изпълнена хипотезата на чл.
288, ал. 12 КЗ - след изплащане на обезщетението по ал. 1 и 2 фондът встъпва в правата на увреденото лице
до размера на платеното и разходите по ал.
8. В тази
връзка не се спори, че ГФ е изплатил обезщетение на Т.В.Л. за причинените в
резултат от смъртта на сина й неимуществени вреди в размер на исковата сума
поради липсата на задължителна застраховка „ГО“ към датата на ПТП за
мотоциклета, с който е причинен инцидентът.
Не се спори и относно факта на извършен от ответника в
качеството му на наследник на починалия при инцидента деликвент
отказ от наследство, вписан на 21.11.2019г – след датата на подаване на ИМ
/16.09.2019г/ и повече от 5 години след смъртта на наследодателя – 25.05.2014г.
Оспорва се правното му действие.
Т.е. спорът е преди всичко правен – относно
валидността на направения от ответника отказ от наследство и относно
приложението на института на погасителната давност в случаи като разглеждания.
По принцип отказът
от наследство е недействителен, когато е направен след като същото вече е
било прието. При спор дали отказът се предхожда от
мълчаливо приемане на наследството съдът следва да извърши преценка дали по
своето естество извършеното преди отказа действие сочи на категорично и
безусловно намерение за приемане на наследството, тъй като е възможно
действието да е било извършено само с цел запазване на наследственото
имущество. Не сочат на намерение за приемане на наследство действия,
които са извършени в изпълнение на морално задължение
или като отдаване на почит към починалия; с цел осведомяване за състоянието на
наследственото имущество преди да бъде взето решение за приемане или отказ от
наследството; само и единствено с цел запазване актива на наследството, вкл.
действия по поддържане и запазване на конкретен имот, но без намерение за своене - неотложни действия, предприети в интерес на
наследството, действия по опазване, наглеждане и временно управление - действия
по чл.58 ЗН.
В случая от събраните по делото доказателства
не се установят каквито и да било действия, сочещи на
категорично и безусловно намерение за приемане на наследството. Такова действие
не е и участието на ответницата в качеството й на наследник на виновния водач в
образуваното по случая досъдебно производство, в което се упражняват съвсем други
процесуални права и задължения. Още повече, че няма спор, че към онзи момент
ответницата е била малолетна и е волеизявявала изцяло
чрез законния си представител.
Не се отразява на валидността на
отказа и обстоятелството, че в издаденото на ищеца УН ответницата е вписана
като наследник. Действително наследникът, който изрично се е отказал от наследството
по реда на чл. 52 ЗН вр. чл.49, ал.1 ЗН, се изключва
от числото на наследниците, но, ако подобно обстоятелство не е
вписано по различни причини, няма пречка в исковото производство и при
повдигнат спор, както е в случая, да се установи действителният кръг на
наследниците, респ. отговорността на ответника в качеството му на наследник. Още повече, че УН обективира
правен извод на длъжностното лице относно призованите към наследяване лица,
който на общо основание подлежи на юридическа преценка от съда, а не го
обвързва /обвързващи са само фактическите констатации относно определена
родствена връзка, както и други факти относно гражданския статус на лицата, но
изводът за настъпило наследствено правоприемство е
правен/. В случая дори няма спор, че отказът е вписан след издаване на УН,
поради което и логично липсва като отразяване в него.
Без значение е също колко време
след смъртта на наследодателя е направен отказът от наследство, щом преди това
не се установява приемането му – изрично или конклудентно.
Още повече, че до
навършване на пълнолетие, ответницата не е имала и възможност да предприеме
действия по отказ от наследство, а единствено да приеме същото по опис – чл.
61, ал.2 ЗН. Съгласно чл.
130, ал. 4 СК дарение, отказ от права, даване на заем и обезпечаване на чужди
задължения от ненавършило пълнолетие дете са нищожни. Отказът от наследство е
едностранен еднократен формален писмен акт, с който се погасява правото на
лицето да приеме наследството, т.е. по естеството си той е отказ от правото да
се придобие наследството, оставено от съответния наследодател. Ето защо,
отказът от наследство се включва в понятието „отказ от права“ по смисъла на чл.
130, ал. 4 СК. Действително този въпрос е предмет на тълкуване по т.д. № 1/21
поради противоречивото му разрешаване, но до произнасянето на ВКС настоящият
състав споделя изразеното становище.
Т.е. и да е имало приемане на наследството от
страна на непълнолетната, това е следвало да стане по формалния ред на чл. 61,
ал. 2 ЗН - за охрана интересите на детето, което никога не би отговаряло за
задълженията на наследодателя си с имущество извън наследството. А изявена от
законния представител воля в друг смисъл не би могла да го обвърже поради
предвидената в законодателството защита на правата и законните интереси на
недееспособните. Дори под условие да се приеме друго, по делото липсват –
въпреки положените от ищеца доказателствени
усилия, данни и за мълчаливо приемане на наследството от ответницата
лично или чрез майка й.
Следователно, налице е валиден отказ от
наследство, при който последиците настъпват с обратна сила – все едно отреклият
се от наследство никога не е бил носител на наследствени права и задължения, т.е.
не е имал качеството на наследник. Това означава, че, считано от момента на
откриване на наследството и във всеки един момент след това, отреклият се от
наследството никога не е придобивал и не е притежавал права от наследството и
не е отговарял за задълженията на наследството /Тълкувателно решение №
148/10.12.1986 г. ОСГК/ .
Поради това и без
значение е дали отказът от наследство е последващ
датата на подаване на ИМ, като съдът е длъжен да зачете правното му действие
като новонастъпил в хода на производството факт, преуреждащ кръга на наследниците и в частност отговорността
на ответника за задължения на наследодателя. Доколкото съгласно чл. 53 ЗН
частта на отреклия се уголемява дяловете на останалите призовани към
наследяване наследници, ищецът би могъл да насочи претенцията си към следващия
ред съобразно правилата по ЗН, но спрямо отреклият се от наследство искът е
неоснователен, тъй като същият не е материалноправно
легитимиран да отговаря за задълженията на починалия деликвент.
Само за пълнота на изложението следва да се отбележи,
че второто възражение на ответника за погасяване на вземането по давност е
неоснователно. Той се
позовава на разпоредбата на чл. 197 от КЗ (отм.), съгласно която правата по
договор за застраховка „Гражданска отговорност“ се погасяват с изтичането на
5-годишна давност от датата на настъпване на събитието, т.е. от 25.05.2014г. В случая обаче тази
разпоредба е неприложима по следните съображения:
След
изплащане на застрахователното обезщетение по задължителна застраховка „Гражданска
отговорност“ на автомобилистите Гаранционният фонд встъпва в правата на увреденото лице до размера на
платеното, включително и на направените разходи за определяне и изплащане на
обезщетението /чл. 288, ал. 12 и чл. 288а КЗ/. Изискуемостта на вземането на
Гаранционния фонд и началният момент, от който започва да тече 5-годишният давностен срок срещу деликвента,
е моментът на плащане на обезщетението.
По този въпрос е налице постоянна практика на ВКС по чл. 290 ГПК - решение № 178/21.10.2009г. по т. д. №
192/2009г. на ВКС, ТК, IІ т. о., решение № 15/04.02.2011г. по т. д. №
326/2010г. на ВКС, ТК, IІ т. о. и много други. В този смисъл е и т.14 от ППВС № 7/1977 год., с която е прието, че за регресните искове се прилага общата давност по чл.110 и сл. ЗЗД, която започва да тече от момента на изплащането на застрахователните
обезщетения на правоимащите лица, тъй като
основанието за тези искове не е застрахователното правоотношение, а възниква по
силата на даденото от закона право на регрес с факта на изплащането на сумата
от застрахователя.
В случая регресното право се
е породило с факта на плащане на обезщетението на 10.12.2015 г., поради което
до датата на постъпване на исковата молба в съда - 16.09.2019 г., петгодишната
погасителна давност не е изтекла.
При този изход на делото и
претенцията за това ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответника
разноските по делото, които се установяват в размер на 2 700 лв – за платено адвокатско възнаграждение съобразно списък
на разноските на л. 264 и доказателствата за действително направен разход в
този размер.
Поради
изложените мотиви, съдът
Р Е
Ш
И :
ОТХВЪРЛЯ предявения от Гаранционен фонд, с адрес гр. София, ул. “Граф
Игнатиев“ №2 против А.Х.Н. ЕГН ********** и адрес *** иск за заплащане на сумата
от 51 000 лв., представляваща изплатено обезщетение по щета № 210232 от
29.07.2015г. на Т.В. Л. за причинените й неимуществени вреди от смъртта на В.В.Б., настъпила при ПТП на 25.05.2014г. на път PDV 1190, с. Избеглии – Болярци,
км.20+250 м. в резултат на виновното противоправно
поведение на Х.Р.Н., като водач на мотоциклет „Хонда
ЦРБ 1000 РР“ с рег. № ***, управляван без задължителна застраховка „ГО“ към
датата на ПТП, също починал при инцидента, ведно със законната лихва от датата
на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата.
ОСЪЖДА Гаранционен фонд, с адрес гр. София, ул. “Граф
Игнатиев“ №2 да заплати на А.Х.Н. ЕГН ********** и адрес *** 700 лв – разноски в производството.
Решението подлежи на въззивно
обжалване в двуседмичен срок от връчването му пред Пловдивския апелативен
съд.
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: